Нан Райън
Изгаряща светлина (16)

Петнадесета глава

— Казвам сбогом. Реших повече да не те виждам.

— Исусе Христе, мила, нали не говориш сериозно! Знам, че не говориш сериозно.

— Напротив — кожата на седлото изскърца, когато Сабела се обърна и погледна Бърт. — Това трябва да свърши и двамата добре го знаем.

— Не — Бърт поклати глава разтревожено. — Не. Няма да позволя да си тръгнеш.

Беше около 11 часът през нощта. Бяха прекарали следобеда и вечерта в подножието на скалистите Шоколадови планини. След дълго яздене вече се приближаваха до крайните квартали на Сан Хуан Капистрано.

Сабела рязко дръпна коня си, за да спре, когато изкачиха малкото хълмче над долината. Пред тях блестяха светлините на Капистрано.

Именно тук тя заяви, че прекъсва връзката си с него. Бърт, който яздеше пръхтящия си жребец до нея, бе напълно изумен. Отново каза:

— Сабела, не можеш да ме напуснеш. Няма да ти позволя.

— Нямаш друг избор — отсече девойката. — Мое право е да взема решението.

Бърт скочи с лекота от гърба на жребеца си и хвърли юздите на земята. След това бързо грабна Сабела от седлото и я пусна на земята, притискайки я към масивния й кон.

— Съгласен съм, мила — каза той, — имаш право да решиш — след това я дари с типичната си усмивка. — Но аз мога да променя нещата. И ще го направя.

Вдигна ръцете й и постави дланите й върху гърдите си. Сабела почувства топлината на тялото му, туптенето на сърцето му. Очите му блестяха.

— Ако знам, че никога няма да ме докоснеш по този начин — усмивката напусна лицето му и сивите му очи се помрачиха, — сърцето ми ще спре да тупти.

Сабела бе доволна от тази изповед. Едва прикриваше радостта си. Нещата следваха плана й. Знаеше, че той никога няма да я остави. Бе сигурна в това.

Никога нямаше да я пусне да си върви.

Тя щеше да го зареже. Но не и сега.

Известно време Сабела не каза нищо, просто гледаше искрящите му сиви очи. След това заяви:

— Много мило от твоя страна. Ласкаеш ме, но аз просто се съмнявам…

— Штт… — прекъсна я Бърт и леко отмахна ръцете й от гърдите си. След това бързо разкопча две копчета от бялата й риза и плъзна дългите си пръсти навътре. Сложи ръката си под лявата й гърда. Сабела трепна, възпротиви се слабо и застина, когато той я погали. — Кажи ми, че никога повече не ще искаш да те докосвам по този начин — повдигна и притисна гърдата й, за да почувства ударите на сърцето й.

— Не мога да кажа това — излъга тя, като прикриваше чувствата си.

Ако само знаеше истината! Но той не трябваше да я узнае. Не и сега.

— Не мога, Бърт. Признавам. Не бих могла да живея, без да ме докосваш.

— Ах, момичето ми, знам, знам това — каза той и бързо я целуна. Целият бе пламнал. Устните му се плъзнаха към ухото й. — Ела с мен в хотел „Мисията“. Ще минем отзад. Никой няма да ни види — целуна слепоочието й там, където пулсираше. — На последния етаж имам стая, която гледа към океана. В нея има голямо старо легло с копринени чаршафи и…

— Не — прекъсна го тя нежно, като поклати глава. — Има време за това.

Бърт вдигна поглед. След това изтерзано каза:

— А кога, мила?

— Не и докато не развалиш годежа си с Джена дьо Темпъл — заяви Сабела, прегръщайки го през кръста.