Нан Райън
Изгаряща светлина (3)

Втора глава

Бърт все още се усмихваше, когато скри главата си от прозореца. Колелата на влака бавно изскърцаха и спряха, докато той закопчаваше полуотворената си бяла риза. Протегна се за тъмното си сако от костюма, което лежеше върху перленосивото плюшено канапе. Вкара дългите си ръце в ръкавите на сакото, оправи колосаната си яка, след това се протегна, за да извади снежнобелите си ръкавели.

Влакът спря. Униформен кондуктор скочи долу, за да монтира стъпалата за слизане. След това застана настрани със скръстени ръце.

Като се усмихваше радостно, Бърт скочи от влака и видя Кепи Рикс, който чакаше до откритата черна карета. Дорестият му кон бе завързан отзад.

Кепи Рикс, надзирател на работниците от „Линдо Виста“, бе мъж на около шейсет години. Буйната му коса бе напълно бяла, беше поприведен, но все още изглеждаше силен и стегнат. След като го видя, Бърт го извика. Грубите черти на лицето му се оживиха от лека усмивка и той тръгна напред. Двамата мъже си стиснаха топло ръцете.

— Радвам се, че отново си тук, Бъртън — каза Кепи, като потупа приятелски мускулестото му рамо.

— И аз се радвам — отвърна Бърт. След това веднага попита: — Как е той, Кепи? Как е татко?

— Държи се — увери го посрещачът. — В действителност се чувства малко по-добре през последните няколко дни.

— Добре. Сигурно ще може да присъства на голямата забава в събота вечер.

— Едва ли ще може, синко — въздъхна Кепи. — Но не бива да се тревожим за това. Ще остана при него и ще му правя компания.

— Ти си добър човек, Кепи Рикс — каза Бърт с благодарност и любов.

— Благодаря ти — Кепи сви глава, полуобъркано и доволно. Като се изкашля, възрастният надзирател погледна отново към Бърт. — И така, как прекара в Чикаго? Имаше ли смисъл пътуването ти?

— Разбира се — отговори Бърт и намигна, а на лицето му грейна палава усмивка.

Като отгатна какво искаше да му каже, Кепи поклати побелялата си глава, потупа младия мъж по гърба и го предупреди:

— Всичко това е зад гърба ти, моето момче. Мисля, че напълно го разбираш и желаеш да…

— Разбирам — каза Бърт, като кимна. — Затова спри да ме поучаваш. Оттук нататък не ще ме познаеш.

Кепи погледна скептично. Познаваше го от едногодишен хлапак, така добре, като че ли му бе баща, та дори и по-добре. Познаваше качествата на Бърт, както и неговите слабости. Една от тях бяха жените. Кепи не го обвиняваше, защото знаеше, че не само той бе причината за това.

Още като петнайсетгодишен мускулест младеж Бърт привличаше жените без всякакво усилие. И най-странното бе, че не беше някакво нежно и сладко момче. Бе истински мъж. Суров и груб като най-суровите калифорнийски каубои. Никога не лъжеше и не обещаваше, когато ухажваше една жена. Дамите просто желаеха да го притежават по някакъв начин и след това да запазят спомена си от тази среща.

— Мисля, че знаеш какво говориш — каза Кепи накрая, като отново потупа Бърт по гърба.

— Да, така е, приятелю. Сам ще се увериш. Ще следвам този път.

— Олеква ми на душата от това, което чувам — заяви Кепи. — Баща ти страшно ще се зарадва да те види.

— Ще трябва да почака до утре — саркастично отбеляза Бърт.

— Да, знае това — Кепи кимна към чакащата карета. — Направих това, което искаше, Бърт. Дойдох с откритата карета. Аз ще яздя Дасти и ще предам на баща ти, че всичко е наред.

— Благодаря ти искрено, Кепи — кимна на униформения носач. Докато носачът товареше кожените пътни чанти на каретата, Бърт сви рамене и каза усмихнато на Кепи: — Знаеш, че Джена не понася миризмата на конете. Ако отида да я видя, след като съм яздил Сам, няма да ме приеме.

— Що за глупости! — възрази Кепи, като се намръщи. — Една жена, която ще прекара остатъка от живота си в „Линдо Виста“, да не може да понася коне и добитък! Тя дори не харесва земята и слънцето или…

— Харесва мен — прекъсна го Бърт.

Кепи се засмя.

— Господи, това е точно така — поклати посивялата си глава. — Тя е толкова търпелива, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Да, сър — продължи Кепи, като че ли Бърт не бе казал нищо, — в продължение на три години чака да се спреш и накрая да се ожениш за нея. Тя е една разумна и упорита жена.

— Джена е добра партия — съгласи се Бърт. — Ще бъде чудесна съпруга, почакай да видиш.

— И аз мисля така — призна Кепи. — По-добре е да отидеш при нея. Влакът закъсня с два часа.

— Така ли? — Бърт изглеждаше учуден. — Значи Джена ме е чакала в…

— Шест часа следобед. А сега е почти осем.

Младият мъж се качи в каретата и хвана юздите.

— Тогава потеглям. Ще се видим утре. Благодаря ти отново.

— Поздрави Джена и сенатора.

Бърт махна с ръка, като тръгна. Не се безпокоеше, че Джена ще се сърди. Тя ще се зарадва, когато го види, независимо колко е закъснял.

Джена дьо Темпъл бе красива тъмнокоса девойка на двайсет и седем години. Живееше с овдовелия си баща, сенатора Нелсън дьо Темпъл. Имението им се намираше на северната граница на „Линдо Виста“.

От само себе си се разбираше, че някога Бърт и Джена ще се оженят. Това се харесваше на Бърт. Все още.

Двамата се радваха на съвсем интимни отношения, макар че в общи линии бяха твърде различни.

Джена не яздеше. Никога не бе яздила. Не можеше да понася миризмата на коне. Ако Бърт бе яздил, не му позволяваше да я докосва, докато не се изкъпе. Не се интересуваше от земята, никога не се бе отклонявала от главния път, водещ към селото. Целенасочено избягваше силното калифорнийско слънце. Ненавиждаше пустинните места, високите планини и плясъка на разбиващите се вълни.

Единственото сурово нещо, което Джена дьо Темпъл обичаше, бе Бърт Бърнет.

Това му харесваше. Тя никога нямаше да сподели неговата любов към суровата и дива земя, но коя ли жена щеше да го направи? Образована и интелигентна домакиня, Джена щеше да стане добра съпруга и любяща майка на децата му. Тъй като истинската любов от романите не съществуваше, Бърт не виждаше причина да чака повече, за да се ожени за Джена и да направи от нея една почтена съпруга.

Бе си поживял добре досега. Джена се бе уморила от чакане. Баща му бавно умираше и най-голямото желание на Рели Бърнет бе да види своя първи внук. И така всеобщо бе мнението, че Бърт трябва най-накрая да се ожени за Джена дьо Темпъл. Днес, на вечеря, щяха да обсъдят този въпрос.

Обърна конете в кръг пред къщата на Дьо Темпъл. Колелата на каретата едва бяха спрели върху каменната настилка, когато предната врата се отвори и Джена се появи в сумрака.

Бърт скочи от каретата, подаде юздите на чакащия коняр и тръгна към своята годеница. Джена спря на стъпалата пред портала, наблюдавайки мъжа, когото открито обожаваше.

Той се усмихна естествено. Съвършените му млечнобели зъби блеснаха на фона на обгорялото му от слънцето лице. Бърт се движеше с котешка стъпка. Когато отиде при нея, Джена се изправи на пръсти и обхвана с ръце шията му. Нетърпеливо поднесе устните си за целувка.

Бърт я целуна веднъж, два пъти, след това вдигна тъмнокосата си глава.

— Липсвах ли ти? — подразни я с любопитство.

— Да, а аз на теб? Липсвах ли ти, скъпи?

Бърт зари лицето си в тъмната коса на Джена. Усети острата болка на греха в гърдите си. Представи си невероятно ясно образа на голата и порочна Надежда Тод, или може би на Вяра? Както и да е, една от сладострастните близначки изпъкна в съзнанието му, за да му напомни за скорошните прегрешения.

— Хмм — измърмори той в парфюмираната коса на Джена. Усети, че лицето му пламна.

— Е, добре — каза тя, дръпвайки се от него, за да го погледне отново. — Бях много самотна. Радвам се, че отново си тук.

Бърт само се усмихна.

Ръка за ръка, те влязоха вътре. Джена бъбреше през цялото време. В преддверието ги посрещна сияещият Нелсън дьо Темпъл. Почитаният от всички среброкос сенатор се здрависа с младия мъж и след малко тримата се оттеглиха в просторната столова, за да вечерят и разговарят.

Темата на разговора бе предстоящата сватба. Официалният годеж бе определен за събота вечер. Преди месец бяха изпратени гравирани покани. Всички поканени щяха да присъстват.

Като горд баща сенаторът щеше да приеме около триста души в балната зала с мраморния под. По Коледа щеше да стане църковната сватба и тържеството.

След вечеря тримата пиха бренди и кафе в библиотеката. Продължиха да говорят за сватбата.

— Моята сватба трябва да бъде най-голямата в историята на Южна Калифорния — заяви високо Джена. — Преди всичко съм дъщеря на могъщия сенатор Нелсън дьо Темпъл. И освен това ще се омъжа за най-изискания ерген от щата!

— Твоята сватба ще бъде най-голямата и най-изисканата, мила моя — увери я възрастният сенатор. — Ще се погрижа за това.

— Сватбената ми рокля ще бъде ушита в Сан Франциско — обясни Джена, стискайки ръката на Бърт. — Знам специален цветар в Сан Диего, който обеща да докара стотици бели орхидеи дори и през декември. Татко, нали си спомняш мъжа, който достави цветята за твоето избиране за сенатор през…

И така разговаряха до късно.

Бърт слушаше внимателно, като тайно се надяваше двамата с Джена да избегнат цялата тази суматоха. Но тя бе чакала много отдавна. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да се съгласи с нейните планове.

— Мисля, че не сме пропуснали никого за годежа — каза девойката с лека тревога.

Среброкосият сенатор се усмихна гальовно на дъщеря си:

— Скъпа, сигурен съм, че никого не сме пропуснали. Престани да се притесняваш. Ще се поболееш.

Бърт потвърди думите на сенатора. Сложи ръка на рамото на Джена и леко я стисна.

— Баща ти е прав, Джена. Отдъхни си. Годежът ще мине така, както не си и мечтала — притисна я по-близо до себе си. — Всичко ще бъде наред.