Нан Райън
Изгаряща светлина (46)

Четиридесет и пета глава

Като излезе от стаята на Кепи, Сабела видя Бърт, небрежно облегнат на стената. Тъмнокосата му глава беше наведена, красивите сребристи очи бяха затворени. На мъжделивата утринна светлина скулите му изпъкваха, а очите потъваха в сянка. Беше изключително красив в износената дочена риза и мръсните дънки и с тридневната си брада. Също така изглеждаше уморен, разтревожен и измъчен.

Сърцето на Сабела заби така силно, че тя не посмя да заговори. На устните й се появи лека усмивка, когато погледна с обожание тъмния замислен мъж. В същия миг почувства, че се изпълва с любов и състрадание към него. Колкото и да бе абсурдно, тя почти очакваше Бърт да отвори очи, да я види и нетърпеливо да я грабне в прегръдките си.

Той усети присъствието й и вдигна поглед, но очите му останаха студени, когато срещнаха нейните.

Мечтите й се разбиха при вида на безизразното му лице.

— Как е той? — попита я накрая. Гласът му прозвуча грубо, сухо и безизразно.

— Все същото — каза тя хладно и го подмина надменно, сякаш да разговаря с него бе най-нежеланото нещо на света.

Сабела бързо премина през салона, едва сдържайки сълзите на жестоко разочарование и съжаление. Колко глупаво от нейна страна да си въобразява, че нещата между тях биха могли да се променят! Сега, след като бе научила, че е напълно невинен и не е знаел за ужасната лъжа на баща му, тя виждаше вече всичко в нова светлина. Но за Бърт нищо не се бе променило. Нищо не можеше да се промени. Той никога не би намерил сили да й прости.

Бърт продължи да стои, облегнат на стената. Дори не изви глава след Сабела. Когато тя напълно се скри от погледа му и изминаха няколко минути, той бавно се обърна. Притисна чело към стената. Безизразното му лице се изкриви от болка. Стисна юмрук и удари по стената.

Колко смешно от негова страна да предположи, че нещата между тях двамата биха могли да се променят! Действително, след като бе научил ужасната истина — че баща му всъщност е откраднал „Линдо Виста“ от майката на Сабела — той виждаше нещата в нова светлина. Но за Сабела нищо не се бе променило. Нищо не можеше да се промени. Тя никога не би намерила сили да му прости.

В ужасните дни, които последваха, Бърт и Сабела споделяха едно-единствено нещо: дълбоката си загриженост за тежко болния Кепи Рикс.

Той отново бе изпаднал в безсъзнание, така че не го оставяха сам нито за минута. Бърт, Сабела и Кармелита всъщност се бореха за привилегията да седят край леглото му.

Когато бе ред на Сабела да дежури край него, тя му говореше така, сякаш той можеше да чуе и разбере всяка нейна дума. Повтаряше му, че ще оздравее, че е необходим на всички и не могат без него. През тези дълги тихи часове тя също така му говореше с любов за Бърт. Сподели, че е много тъжна и съжалява за болката, която му е причинила.

— Ако сега всичко трябва да започне отначало, никога не бих дошла в „Линдо Виста“ и не бих създала всички тези неприятности. Това, което направих, е отвратително, непростимо. Но ти, Кепи, трябва да разбереш, че аз съм отгледана в дълбока, всепоглъщаща омраза към семейство Бърнет. Мразех Бърт, преди да съм го видяла. Това е самата истина.

Сабела въздъхна, след това се усмихна.

— Никога няма да забравя първия път, когато го зърнах. Това беше тържеството за неговия годеж и той закъсня. Спомням си как всички разговаряха и се смееха, след това изведнъж се получи някаква бъркотия при входа на балната зала. Разговорите замряха. През стаята премина шумно вълнение.

Разбира се, аз бях любопитна. Тъкмо си намерих място в предните редици на гостите, когато се появи висок широкоплещест мъж. Той застана точно под големия полилей и коленете ми започнаха да треперят. Носеше смокинг, черен като косите му, и снежнобяла риза, която красиво контрастираше на неговото гладко, загоряло от слънцето лице. В същия миг усетих, че това е Бърт Бърнет.

Сабела замълча, отдадена на спомена.

Когато най-после отново проговори, тя каза:

— Не съм и сънувала, че бих могла да се влюбя в него. Но това стана и аз не мога да направя нищо. Нищичко — въздъхна бавно и поклати тъжно глава. — Но знаеш ли какво, Кепи? Когато остарея и очите ми вече не виждат, а паметта ми започне да отслабва, аз все още ще помня онази нощ. Както и много от нощите, които я последваха. За един кратък, но прекрасен период от време Бърт ми даде повече любов и щастие, отколкото съм си представяла, че съществуват. И ако това не можеше… И ако това не може да продължи, аз ще запазя спомена в сърцето си.

Леко, почти с шепот, добави:

— Обичам Бърт и бих дала всичко, за да мога да оправя нещата. Но знам, че той никога няма да ми прости.

Когато застана край леглото на Кепи, Бърт започна да разговаря с него така, както бе направила Сабела. Увери намиращия се в безсъзнание надзирател, че ще оздравее и много скоро ще бъде отново из ранчото, където му е мястото. В това не можело да има никакво съмнение.

В последвалите тихи, бавно минаващи часове Бърт говореше на Кепи за Сабела. Призна, че е бил най-големият глупак на света. Тя бе влязла в живота му и бе започнала да го върти на пръста си в рекордно кратко време.

— Проблемът е, че ако всичко това трябваше да се случи отново… Ако аз знаех какво е имала предвид от самото начало… не съм сигурен дали не бих постъпил по същия начин.

Бърт въздъхна високо, след това се усмихна тъжно.

— Исусе, никога няма да забравя първия път, когато я видях. Бях закъснял за тържеството по случай моя годеж. Когато влязох, балната зала беше претъпкана и кой знае по каква причина се огледах наоколо и я видях. След това нямах очи за никой друг… Тя беше шеметно красива. Жива богиня с копринени руси коси, леко загоряла от слънцето кожа и стройно тяло, обвито в блестяща бяла коприна. Най-големите, най-тъмните очи, които някога съм виждал, гледаха право в моите.

Бърт подсвирна лекичко, след това замълча, отдаден на спомена. Когато най-после заговори, каза:

— Още тогава разбрах, че трябва да я имам, без значение какво ще ми струва това. И адът не би могъл да ме спре — засмя се безрадостно на самия себе си и добави: — Господи, влюбих се така силно в нея, че не й дадох просто сърцето си, предадох й цялата си душа — Бърт си пое въздух и поклати глава. — Но знаеш ли, Кепи, ни най-малко не съжалявам за това. Ако доживея до деветдесет години, никога няма да забравя прекрасния миг, когато за първи път я видях! Сабела е изключителна жена и преди да науча истината, тя ми даде — поне за малко — щастие, каквото не бях познал никога преди това. И какво? Сега мога да гледам на това начало като на един топъл прекрасен сезон под слънцето.

Бърт направи пауза, усмихна се и каза:

— А когато тя си отиде и остана сам, винаги ще нося спомена за нея, за да стопля живота ми, в който няма да има друга любов.

Помълча няколко минути. После каза:

— Аз простих на Сабела, но е ясно, че тя не ми е простила. Не съм престанал да я обичам, никога няма да спра да я обичам и повече от всичко на света бих искал тя да ме обича. Но Сабела не ме е обичала и никога няма да ме обича.

Кармелита също говореше на Кепи, когато седеше край леглото му. С топъл, почти майчински глас му казваше да не се тревожи, трябва да се оправи! Тя ще се погрижи за това! И в тези спокойни тихи часове му говореше за нещо, което занимаваше мислите й — за тях двамата. Не за Бърт и за Сабела. За Кепи и за себе си.

— Знаеш ли, за нас не е чак толкова късно. Все още ни остават някои хубави години — тя притисна ръката му към гърдите си. — Не искам да кажа, че бих могла да заема мястото на твоята Джинива. Разбирам, че това не е възможно. Нищо не би могло да се мери с първата любов на младини. И аз се чувствам по същия начин. Виктор Ривера беше Бог за мен и аз го обожавам. Но Виктор и Джинива са мъртви, а ние сме още живи. С теб сме добри приятели и сме доволни, когато сме заедно. Това не е ли повече от достатъчно на нашата възраст?

Кармелита изведнъж се намръщи и поклати глава.

— О, Кепи, как ми се иска да съм все още красива! Бих искала да съм хубава за теб. Сега съм твърде дебела, в косите ми има сребърни нишки, а по лицето ми — бръчки — засмя се и добави: — Веднъж ти ми каза, че вече не виждаш така добре, както преди. Може би не ме виждаш толкова грозна тогава? Ще се грижа добре за теб, Кепи. Скоро ще се оправиш и ще ти направя един от моите специалитети. Двамата ще седим в южния двор следобед и ще се разхождаме по залез-слънце. Ще се радваме един на друг, скъпи. Моля те, Кепи, моля те, отвори очите си — повтаряше тя търпеливо.

Точно по обяд на деветнадесетия ден от месец март Кармелита стоеше край леглото на Кепи и отново го молеше да отвори очи. Да я погледне. За нейна радост — той го направи.

Бе денят на св. Йосиф.

Всяка година на този ден лястовичките се връщаха в Капистрано.

Тази година на този ден Кепи Рикс се завърна към живота.