Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chain of Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
Sianaa
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Бети Нийлс. Пленница на съдбата

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0259-X

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Сузана остави Хораций да дреме пред огъня и с бърза крачка пое към селото да пусне писмата. Влезе в универсалния магазин, където госпожа Мадокс обсъждаше с клиентка качествата на бекона и се отправи към ъгъла с вестниците и списанията. Тъкмо взе сутрешния брой на местното издание и погледът й спря върху таблото, закачено на стената над книжния щанд. Беше отрупано с дребни картончета: тийнейджъри търсеха работа, продаваха се котенца; уреждаха се запознанства; и нещо, което Сузана усети, че е специално за нея — написано с черно мастило и подчертано:

„Търси се млада здрава жена за оказване на помощ при пренасяне на семейство в Йорк. ВЕДНАГА. Временна работа, докато бавачката оздравее. Да се грижи за две малки деца и едно бебе.“

Следваше телефон и адрес в Ейвбъри.

Нямаше време за губене. Тичешком прекоси улицата и бързо се вмъкна в телефонната кабина — за да установи, че няма дребни монети. Десет скъпоценни минути отлетяха, но най-после се свърза с госпожа Кофин, която търпеливо я изслуша, а после запази мълчание толкова дълго, че Сузана започна да потропва от нетърпение.

— Добре, скъпа — каза тя накрая с мекия си провинциален акцент, — ако получиш тази работа, ще взема Хораций. Е, за не повече от седмица-две.

Сузана въздъхна с облекчение, благодари горещо на старата си приятелка и набра номера от обявата. Жената, която се обади, бе смутена и объркана и на въпроса й дали мястото е заето, се гмурна в безконечен неразбираем монолог за бебето, което било болно, двете деца, отмъкнали току-що изпечения кейк и носачите, които пристигали на сутринта. Сузана изчакваше пауза.

— Мога ли да дойда да ви видя? Ако нямате друга кандидатка, може да ви бъда от помощ.

— Кога ще ви бъде удобно?

— Не знам разписанието на автобусите — взря се тя в църковния часовник, — намирам се в Рамсбърн Сейнт Майкъл…

— Ще изпратя градинаря да ви вземе. Откъде точно?

 

 

Съсухреният възрастен човечец в джипа бе мълчалив, но не и недружелюбен. Малко след като излезе от селцето, той отби по изровен път и не след дълго се озоваха пред голяма несиметрична къща. Прозорците зееха оголени без пердета, а вратата бе открехната — дори в такъв студен ден. Един огромен контейнер бе почти пълен с останки от счупени мебели и боклук. Някой отвътре чукаше като луд.

Сузана слезе, благодари на шофьора и похлопа на отворената врата. Далечен глас я помоли да влезе и тя се запровира между купчини кашони, обърнати столове и грижливо пакетирани картини. В претъпканата с покъщнина кухня бе много уютно и топло. Две малки деца закусваха на масата, възрастна жена миеше зеленчуци на мивката, а притежателката на гласа седеше до печката с бебе на ръце.

— Извинете ме за бъркотията. Местим се — поясни тя, макар да не бе необходимо. — Разбира се, бавачката се разболя от шарка точно когато най-много се нуждаем от нея! Издръжлива ли сте? Децата са ужасни. Имате ли препоръки? Наблизо ли живеете? Не си спомням да съм ви виждала. А, да, казвам се Мередит. Съпругът ми е вече в Йорк, където купихме къща, но не може да дойде да ми помогне. Дори не знае за бавачката!

Нямаше нужда да отговаря — Сузана само вдигна намазаната с масло филия от земята и търпеливо зачака. Когато госпожа Мередит спря да си поеме дъх, тя се обади:

— Казвам се Сузана Лайтфут. Живеех в околностите на Марлборо с леля ми, която почина неотдавна. Търся временна работа — докато взема решение какво ще правя по-нататък.

— Кога можете да започнете? Предупреждавам ви, че ще ви е доста тежко — бавачката ще отсъства две седмици, а аз не умея да се справям с децата — тя внезапно се усмихна. — Заплащането е добро и включва и обратните пътни разходи.

Беше хубава жена, несвикнала да се справя сама с житейските проблеми. Уговориха се Сузана да дойде в деня преди заминаването и тя остави телефона на госпожа Кофин. Колкото по-малко знаеше лейди Манбрук, толкова по-добре. Не й се искаше да лъже добрата мила старица, но какво друго би могла да стори, за да изчезне безследно? Важното бе да замине незабавно и да избегне нова среща с професора — тази мисъл бе завладяла съзнанието й, докато старият градинар я връщаше обратно с джипа.

По време на вечерята в „Рамсбърн Хаус“ Сузана обясни, че се налага да замине веднага, за да се грижи за стара приятелка. Гласът й потрепваше неуверено, но дамите го отдадоха на загрижеността й за приятелката и тъй като и двете недовиждаха, не съзряха вината, изписана на лицето й.

На сутринта тя се сбогува мило и заедно с Хораций и оскъдния си багаж, се качи в автобуса. Никой не разбра — а и не я попита — къде отива. Знаеха, че идва от съседно село, но никога не се бяха поинтересували за името му. Автобусът бе полупразен и тя не забеляза познати лица. Колкото повече се приближаваше до госпожа Кофин, увереността й нарастваше.

— Ще остане не повече от два дни — съобщи тя на госпожа Кофин, докато й плащаше поисканата от нея възможно най-скромна сума за пребиваването си.

— Ще платя и за храната на Хораций. Госпожа Мередит каза, че ще ме ангажира най-много за две седмици, ако нямате нищо против.

— Бог да те благослови, мила, разбира се, че нямам нищо против, както и кучето, въпреки че не съм така сигурна за моя Тигър — тя се засмя непринудено и излезе да обслужи клиент, докато Сузана настаняваше Хораций близо до огъня. Никак не й се искаше да се разделят отново — през последния месец и половина непрестанно му се налагаше да сменя жилището си и погледът му като че ли бе изпълнен с укор. — Не се безпокой, мила! — насърчи я госпожа Кофин. — Ще го държа под око, а като се върнеш, ще видиш, че внезапно ще ти потръгне.

Сузана я прегърна.

— Не давайте на никого новия ми адрес! — помоли тя.

— А нима има кой да се интересува?

— Не, няма — втренчи се тя в обувките си.

Старият градинар дойде да я вземе от Марлборо и освен забележката, че къщата е в страхотен безпорядък и не е възможно да тръгнат скоро, добави:

— Госпожата не може да се справи без бавачката и децата са полудели.

Не особено окуражаващо начало, помисли Сузана, но когато си притиснат, нямаш право на избор. Щеше да бъде постоянно заета и така би могла да забрави по-бързо професора — задача, с която не можеше да се справи досега.

 

 

В къщата цареше пълен хаос — госпожа Мередит бе наела две жени от селото да събират багажа, а готвачката тъпчеше тенджери и тигани в дървени сандъци и неспирно мърмореше, че ще напусне още с пристигането в Йорк. Носачите работеха с пълна пара, сякаш не забелязваха околните, и с отривисти подвиквания товареха тежкия багаж в огромен фургон. Госпожа Мередит се суетеше из спалнята и се чудеше какво да облече. Когато видя Сузана, на лицето й разцъфна широка усмивка.

— Колко хубаво, че вече сте тук! Ще успеете ли да хванете децата и да им облечете връхните дрехи? И да преобуете бебето? Готвачката ще ни направи чай преди тръгване. Мъжете казват, че ще стигнем преди шест…

— Йорк не е ли на около триста и петдесет километра? — Сузана си представи как двата фургона и колата на госпожа Мередит хвърчат по магистралата със сто километра в час. Но дори и в този случай не биха могли да успеят преди полунощ!

Госпожа Мередит се разсмя.

— О, ще преспим по пътя. Мъжът ми е запазил стаи в мотела в Крик, а утре ще продължим за Йорк, където вероятно ще стигнем рано следобед и той ще ни посрещне — тя се обърна, хванала закачалка със светлосив костюм с панталон. — Удобно за пътуване, нали? Ще карам комбито. Готвачката ще седне до мен, а ти с децата — отзад.

Когато отпусна уморено глава на възглавницата, целият ден се заниза пред очите на Сузана като на филмова лента. Успяха да потеглят като по чудо — фургоните се заклатушкаха напред, а госпожа Мередит се втурна из къщата да провери няма ли нещо забравено. Оказа се добра шофьорка и скоро изпревариха фургоните. Обядваха в крайпътно хотелче. Сузана, непрестанно на тръни, следеше дали децата се хранят, водеше ги напред-назад до тоалетната, нахрани и преобу бебето и между другото похапна набързо. Бебето спеше непробудно цели часове, което й позволяваше да забавлява по-големите, отегчени до полуда от пътуването. Най-после стигнаха в мотела. Стаите бяха много удобни. Сузана настани бебето в креватче до леглото, отвори междинната врата към стаята на децата и заспа като след изнурителен работен ден.

Пътуването завърши без произшествия — точно по план. Пристигнаха малко преди времето за чая. Къщата, току-що ремонтирана, просторна и много приятна на вид, се намираше в околностите на Йорк — някогашно фермерско владение, оградено с няколко акра земя. От прозорците струеше светлината на запалените лампи и господин Мередит излезе да ги посрещне — много експедитивен мъж, както се стори на Сузана, защото едно момиче веднага внесе чая, а мебелите за детската стая бяха разтоварени и подредени с невероятна бързина. Сузана изкъпа и сложи децата в леглата, после им занесе вечерята и се зае с бебето. Господин Мередит й благодари за помощта, която бе оказала на жена му. Беше мил човек, преуспяващ в живота и очевидно обожаваше жена си. Сигурно бе прекрасно да имаш до себе си мъж, който да трепери над всяко твое желание, помисли Сузана сънено и в съзнанието й неизбежно се мярна професорът.

Възнамеряваше да обмисли бъдещето си, докато работи у семейство Мередит, но се оказа, че не й остава време. Децата бяха гальовни, изобретателни и изключително пакостливи. Изчезваха по десетина пъти на ден и се криеха в мазето или в огромните шкафове, биеха се като малки кученца и пищяха пронизително. За щастие, бебето бе едно от най-спокойните създания на света. Но въпреки това ангажиментите й бяха безкрайни и тя не разполагаше със свободни минути да надникне в обърканата си душа. Вечер, след последното хранене на бебето в десет, семейството я канеше да слезе в трапезарията за малък аперитив и вечеря. Тя хапваше набързо и едва се добираше до леглото, прекалено уморена да размишлява за каквото и да било. Освен за професора — а не бе ли това загуба на време? — ядосваше се тя. По-добре да обмисли бъдещето си! В този миг неизбежно заспиваше.

 

 

Професорът се завърна от пътешествие до Близкия изток, където направи сложна операция на сина на арабски шейх. Грабна натрупалите се писма, размени няколко думи с Коб и влезе в кабинета. Коб го последва с поръчаното уиски и уверението на съпругата си, че вечерята ще бъде готова след не повече от петнайсет минути, след което безшумно се оттегли. Професорът набързо прегледа пощата: имаше писмо от лейди Манбрук — позна го по калиграфския почерк — но преди да го отвори, посегна към бележника с ангажиментите. Предстоеше му частен прием на пациенти сутринта, а следобед бе зает в клиниката. Въздъхна, а мислите му се насочиха към Сузана — копнееше да я види. Тя бе обсебила сърцето и съзнанието му и той с усилие на волята потисна желанието да се качи в колата и потегли към „Рамсбърн Хаус“. Отвори писмото — поне знаеше къде е…

Ако някой го наблюдаваше отстрани, никога не би се догадил за унищожителната буря, която се развилия в душата му. Лицето му запази обичайното си спокойно изражение, само устните се свиха в ъглите, а мускулът на бузата му потрепна. Бе се заблуждавал — Сузана бе изчезнала, както долавяше по деликатното съжаление, изразено от леля му по повод внезапното й отпътуване. Препрочете писмото, поседя, потънал в дълбок размисъл, и вдигна телефона. Секретарката му, госпожица Лонг, би трябвало вече да си е тръгнала — затова й позвъни в къщи.

— Двама пациенти сутринта, сър, а след обяд — операция.

— Ще се справя, но ако няма нещо спешно, отменете всичко за следващите два дни. Налага се спешно да замина.

— Добре, сър. Два дни ще ви бъдат ли достатъчни?

— Не съм сигурен. Ще ви държа в течение.

Коб почука на вратата да го покани на вечеря.

— Коб — започна професорът, — госпожица Лайтфут е изчезнала. Възнамерявам да отпътувам за Грейт Чизбърн утре вечер и да остана няколко дни. Ще ми опаковаш ли багажа?

— Разбира се, сър. Изчезнала ли, казвате? — по гласа му се познаваше, че е шокиран. — Такава приятна, уравновесена млада дама. Госпожа Коб много ще се разтревожи…

Професорът се усмихна мрачно.

— Кажете й да не се безпокои прекалено. Решил съм да открия госпожица Лайтфут на всяка цена!

Следващият ден бе дълъг и уморителен — с всеотдайност професорът се посвети на деликатната задача по отстраняване на кръвоизлив от мозъка на болен, после прегледа частните си пациенти и обиколи лежащите в клиниката. Даде няколко консултации и привечер се прибра у дома.

— Вечерята е сервирана, сър — посрещна го на вратата преданият Коб. — Сакът ви е готов. Има ли нещо друго?

Професорът се съблече и уморено се протегна.

— Не, Коб, само ми телефонирай, ако има новини. Ще бъда в Грейт Чизбърн. Ако съм излязъл, остави съобщение на Труди.

След като си взе душ и похапна набързо, професорът потегли с бентлито. Пристигна късно, но Труди бе предупредена и го посрещна на вратата, загърната в червен вълнен халат.

— Приготвила съм кафе и сандвичи, господин Гай — каза тя и загрижено плъзна поглед по умореното му лице. — Но вие сте изтощен! Какво има? Изглеждахте така щастлив с онази симпатична млада дама…

— Симпатичната млада дама избяга, Труди. Трябва да я открия!

— Разбира се, че ще я намерите! — наля кафето Труди. — Хващам се на бас, че не го е сторила току-така. Все съм виждала влюбени момичета, но… Е, сигурна съм, че ще успеете!

— Да, Труди. Утре ще посетя лейди Манбрук да разбера какво се е случило.

— Но първо трябва да се наспите, ако искате да сте бодър!

 

 

Лелите му го посрещнаха с радост. Бяха малко разсеяни, но това им бе обичайно състояние. След немалко заобикалки се разбра, че Сузана, заедно с Хораций, е заминала да се грижи за своя приятелка.

— Не ни каза какво точно се е случило, но изглежда е било много спешно, защото милото дете си тръгна веднага след като се върна от селото, нали, скъпа? — обърна се лейди Манбрук към сестра си. — Непосредствено след посещението на Фийби Давиниш — ние не я видяхме, но Сноу каза, че дошла специално при Сузана, а като си тръгвала, била в особено настроение.

Като за начало — доста добре! Той постоя още малко, побъбри с възрастните дами и си тръгна. Докато обядваше, в него се затвърди убеждението, че Фийби е била несъмнената причина за внезапното бягство на Сузана.

Върна се в Рамсбърн Сейнт Майкъл и паркира колата пред универсалния магазин. Госпожа Мадокс бе зад щанда и за щастие си спомни за Сузана.

— Каква прекрасна червена коса — започна тя, — въпреки че изглеждаше доста угрижена. Имах неколцина клиенти, но тя се отправи към ъгъла с вестниците и обявите. Докато вдигна поглед, вече бе прекосила улицата и телефонираше от кабината. Не след дълго пристигна старият градинар на госпожа Мередит и я взе с колата.

— Тя носеше ли кошница с котка?

Госпожа Мадокс го изгледа учудено.

— О, не носеше нищо. Но не я видях да се връща…

— А къде живее госпожа Мередит?

Последва доста проницателен и подозрителен оглед.

— Всъщност, сър, не мисля, че съм длъжна да ви кажа, тъй като изобщо не е моя работа.

Когато обстоятелствата го налагаха, професорът умееше да бъде чаровен.

— Племенник съм на лейди Манбрук и приятел на госпожица Лайтфут. Трябва да я видя колкото може по-скоро…

— Е, щом е така… Госпожа Мередит замина да живее на север. Почакайте, имам адреса й някъде. Тръгнаха преди около седмица, а каква бъркотия било с преместването… разправяха хората. Господинът бил възпрепятстван да дойде, а госпожата е мила, но винаги разсеяна, а децата са най-непослушните, които съм виждала — и бебето! Бавачката им се разболя от шарка и госпожата имаше нужда от помощ. О, ето го! Трябва да препращам всички писма на служебния адрес на господин Мередит…

Професорът си бе наложил да слуша търпеливо, но не издържа. Благодари любезно на словоохотливата госпожа и излезе. Несъмнено госпожа Кофин бе брънка от веригата. С влизането му в малкото й магазинче, лицето й застина в такова виновно изражение, че той въздъхна облекчено.

— О, колко се радвам да ви видя, сър — възкликна тя развълнувано, — как… Хм, сигурно търсите доктор Уорън — той съвсем скоро ще приключи обиколката на пациентите…

— Идвам при вас, госпожо. Ще ми отделите ли пет минути?

Тя усърдно огледа улицата — нагоре и надолу.

— Ами — и, сега е най-натовареният ми час… — но улови погледа му — мъжът се усмихваше и не бе възможно да го върне. — Заповядайте отзад в стаичката — покани го неохотно.

В претъпканата с мебели стая гореше огън, пред който се излежаваше старо куче, от едната му страна дебнеше голяма черна котка, а от другата — Хораций с извит на дъга гръб.

Професорът го почеса зад ухото.

— Здрасти, стари приятелю! — Хораций видимо се оживи. — Е, добре, ще те взема, ще се радваме да ни гостуваш отново.

— О, дошли сте за котарака на Сузана! — въздъхна облекчено госпожа Кофин. — Когато замина, бе така притеснена! Не знаеше колко дълго ще остане, а Хораций и моят Тигър никак не се погаждат! Само че нямаше друг изход.

— Много мило от ваша страна, госпожо! — отвърна учтиво професорът. — Ако ми дадете адреса й, ще съобщя на Сузана, че Хораций е отново у дома.

— Имах го някъде… Нали ми изпрати картичка миналата седмица. Ето, в околностите на Йорк. Трябваше да й пиша как е Хораций, но може би вие ще го сторите вместо мен? — тя го погледна и с изненада заключи, че през последните няколко минути се бе подмладил… Или така й се струваше без очила?

— Разбира се, госпожо, не се безпокойте! Още тази вечер ще го отведа в Лондон.

— Тъй дълъг път! — възкликна госпожа Кофин, която не обичаше да пътува и извади кошницата на Хораций. — Ще й предадете сърдечни поздрави, нали? Толкова мило момиче, никога не хленчи, а бе така тъжна…

— Значи трябва да я открия и развеселя! — отсече професорът и се сбогува с добрата жена.

Върна се при Труди, хапна набързо, нахрани Хораций и телефонира на асистента си — за да научи, че току-що било докарано момиче с тежки мозъчни увреждания след катастрофа и предстояла незабавна операция.

— Иначе всичко е наред — добави помощникът.

— Тръгвам веднага — заяви професорът, като се опита да прикрие нетърпението си. После обясни на Труди, че има спешен случай, който не търпи отлагане. — Но искам да ти кажа, че открих Сузана. Веднага щом се освободя, ще отида да я взема от Йорк.

— Не знаете ли причината за заминаването й?

— Не — поклати глава той. — Макар да съм почти сигурен, че се досещам. Ще ти се обадя, Труди! — прегърна я той.

Когато пристигна в Лондон, бе почти единайсет. Връчи Хораций на Коб, каза му, че ще бъде в болницата, в случай че някой го търси, увери го, че Сузана е добре и потегли към спешното отделение. Тежката операция отне почти цялата нощ, и призори, доволен от работата си, се прибра у дома и заспа мигновено.

Когато по-късно отиде в болницата, установи, че детето е много по-добре. Нямаше други неотложни задачи.

— Утре рано заминавам за Йорк — каза той на асистента си, — оставих адреса на госпожа Лонг, а ако се наложи, можеш да ме потърсиш на телефона в колата. Ако всичко мине добре, ще се върна вдругиден вечерта.

И като изтласка Сузана от съзнанието си, той работи без почивка през целия ден. Едва вечерта, когато се прибра уморен, си позволи да я допусне обратно в мислите си.

— Не можем да продължаваме така, нали? — обърна се той към верния Хенри, който помаха с опашка в знак на съгласие. Професорът се наведе и го погали. — Хайде, ще те взема с мен до Йорк. Несъмнено ще се нуждая от всички възможни подкрепления.

 

 

На следната утрин двамата потеглиха много рано. Беше студен, мрачен ден, но пътищата бяха сухи и бентлито гълташе километрите неусетно. След няколко часа спряха на бензиностанция, а после продължиха в почти непрогледен мрак под оловносивите облаци, притиснали земята. Запръска ситен дъждец, но скоро спря и когато наближиха Йорк, небето се проясни.

— Добро предзнаменование, Хенри — подхвърли професорът на малкото кученце, свило се до него на седалката.

Не се отби към центъра, а продължи по страничен път и следвайки описанието на местен жител, намери къщата без затруднения — някога собственост на фермери, а сега превърната в удобно жилище сред красива градина. Паркира на алеята пред входа, дръпна старомодния звънец и търпеливо зачака.

— Госпожа Мередит вкъщи ли е? — попита той строгата възрастна жена, която отвори масивната врата. — Искам да говоря с нея.

— Тук е. За кого да съобщя, сър?

— Бауърс-Бентинк.

Тя го въведе в малка полумебелирана стая, куп кашони покриваха една от стените. Нетърпението му нарастваше и той с облекчение посрещна шума от отварящата се врата.

Ръкува се с госпожа Мередит и се извини, че я е обезпокоил.

— Научих, че госпожица Лайтфут работи при вас. Много бих искал да я видя.

Госпожа Мередит, колкото и да бе разсеяна, имаше набито око. Мъжът пред нея не бе от онези, които демонстрират чувствата си, но си личеше, че едва се владее.

— Разбира се, тя е тук. Имате късмет, че дойдохте днес, защото утре бавачката се връща и Сузана си заминава. Играе навън с децата, но всеки момент ще се приберат. Отдалеч ли идвате?

— От Лондон — и добави след кратко колебание: — Бих искал да я отведа още днес, ще бъде ли възможно?

— Не виждам никаква пречка — усмихна му се тя, долавяйки витаещите във въздуха емоции. — Ще се облека и ще ги пресрещна да взема децата, а вие си поговорете — тя тръгна към вратата, но внезапно спря. — Сузана бе чудесна — не знам как щях да се справя без нея, а децата така я обикнаха! — прекосиха къщата и излязоха през задния вход. Внезапно професорът забави ход и пое дълбоко дъх — неговата Сузана бе там, насред полето. Играеше на топка с две дечица. Те викаха, пищяха и се гонеха около нея, затова, едва когато професорът и госпожа Мередит съвсем наближиха, Сузана ги чу и вдигна глава.

Тялото й се вцепени, а топката се изплъзна между дланите й. По лицето й запълзя буйна червенина, но в следния миг пребледня като платно. С полуотворени устни, тя не можеше да откъсне поглед от мъжа.

— Как стигна дотук?

— С колата. Здравей, Сузана! — той спря съвсем близо до нея и хвана ръцете й. Нито той, нито тя забелязаха госпожа Мередит, която поведе децата към къщата.

— Как ме откри? — прошепна тя.

— Не беше много трудно, скъпа моя. Косата ти е необикновена, хората я забелязват. Какво ти каза Фийби, та те накара да избягаш?

Тя леко се отдръпна, но настойчивата му нежна милувка я принуди да вдигне очи и тя прочете в неговите непоколебимост.

— Ами… Каза, че двамата ще се ожените и че ти ме съжаляваш, и се чувстваш длъжен да ми помогнеш, и че съм ти в тежест… — очите й се напълниха със сълзи.

— О, скъпа моя, скъпа моя! — гласът му бе пропит с дълбока искрена нежност. — А ти, разбира се, й повярва!

— Всъщност не ми се искаше, но ти като че ли наистина не ме харесваше…

— Моя единствена любов, аз не само те харесвам, но съм влюбен в теб! Още от първия миг, когато те срещнах — но трябва да призная, че го осъзнах много по-късно, въпреки силното желание да те спася от неприятностите, които изникваха около теб! Като започнем с Фийби. Но ти отказа помощта ми съвсем категорично, нали? И тогава завладя сърцето и съзнанието ми.

— Но ти не ми каза нищо! — гласът й прозвуча остро.

Мъжът се засмя.

— Не се сърди, скъпа! Няколко пъти се опитах, но ти се прибираше в черупката си и започваше да говориш за времето. Това вече няма да се повтори! Ще омъжиш ли за мен, Сузана? Искам отговора веднага, така че не подхващай спор!

— Аз никога… — започна тя, но блясъкът в очи му я възпря. — О, Гай, разбира се, че ще се омъжа за теб! Съжалявам, че избягах, но толкова много те обичам, а помислих, че ти си безразличен към мен…

Професорът най-после пусна ръцете й и тя потъна в прегръдките му.

— А това, мила, е нещо, което трябва да залича от съзнанието ти!

Целувката започна бавно, но след миг прерасна в страстен вихър. На Сузана не й стигна дъх да проговори, а само да откликне с не по-малка страст.

Слънцето се бе скрило и ръмеше лек дъждец. Сузана сякаш витаеше из небесните висини. А що се отнася до професора — този изключително наблюдателен човек — той дори не забелязваше. Бе се сбъднало най-съкровеното му желание!

Край
Читателите на „Пленница на съдбата“ са прочели и: