Бети Нийлс
Пленница на съдбата (2)

Втора глава

Сузана опита да се отърси от усещането, че не особено стабилната почва под краката й пропада. Може и да не харесваше професора, но той й бе предложил помощта си, и то в такъв критичен момент, а тя го изгони като глупачка! Дори не му благодари! Потръпна, спомнила си хладния укор в очите му. А бе толкова мил, когато леля Мейбъл почина…

Професорът се върна в Лондон, прегледа неколцина пациенти, направи тежка мозъчна операция и се прибра в елегантния си дом в квартал „Белгревия“, където похапна и се затвори в кабинета да прегледа пощата. Но работата не му спореше. Червеникавите коси на Сузана, обрамчили бледото й лице, непрестанно изплуваха пред очите му вместо изписаните страници. Телефонът иззвъня. Фийби, в приповдигнато настроение, успя да го разсмее. Поговориха си и той почти обеща да прекара следващия уикенд в замъка. Докато оставяше слушалката, промърмори:

— Дано Сузана вече се е изнесла!

Гласът му прозвуча тъй остро, че Хенри, дългокосместият дакел, се събуди и излезе изпод бюрото да провери какво се е случило.

На следващия ден професорът бе затрупан с работа и когато попривърши, седна в стаята на сестрите, да изпие чаша кафе. Наложи се любезно да изслуша оплакванията на главната сестра от липсата на персонал и пари, както и за закъснението на новите инструменти. Той изрази съчувствие и обеща да потърси заместничка на наскоро напусналата госпожа Уеб. Сестрата го погледна с благодарност. Професор Бауърс-Бентинк бе фин човек — винаги спокоен и невъзмутим, когато оперираше. И с изискани маниери!

— Разбира се! — възкликна професорът и както бе тръгнал към изхода, спря. — Как не се сетих по-рано? — Нед Блейк, асистентът му, който записваше последните инструкции, замръзна на място.

— Промяна в лечението ли? — попита той.

— Не, не, приятелю, не е свързано с нашия пациент. Ще продължиш, както ти казах. Ще дойда колкото мога по-рано сутринта, а ако има нещо, позвъни! — той кимна за довиждане, качи се в колата, прибра се у дома и се отправи право към кабинета. Постоя пет минути в креслото, потънал в дълбок размисъл, и взе телефона.

Гласът, който му отговори, бе доста енергичен:

— Гай, скъпо момче, колко хубаво, че се обаждаш! Ще се радвам да те видя…

Той говори няколко минути и гласът отвърна:

— Добре, скъпи, какво точно трябва да направим?

Професорът обясни.

 

 

През следващите няколко дни Сузана си събра багажа. Нямаше големи ценности: няколко евтини накита от леля й, два сребърни свещника, красив чаен сервиз. Подреди ги в кашони, които госпожа Кофин обеща да пази на тавана в пощата. Новата учителка с радост се съгласи да купи обзавеждането, което бе старомодно, но добре запазено.

Като привърши с тази задача, Сузана се зае да пише до всички работодатели от обявите, които същевременно предлагаха и жилище. На някои от писмата не получи отговор, а други заявяваха категорично, че не приемат животни. Ударът бе доста тежък, но тя не възнамеряваше да остави Хораций и сама написа обява, в която предлагаше услугите си за домакинска работа, но споменаваше, че се нуждае и от стая, в която да живее с котарака.

Тъкмо влезе в пощата да я изпрати и госпожа Кофин я посрещна нетърпеливо:

— Не пускай това писмо, мила, поне ако е за търсене на работа. Имам нещо специално за теб в местния вестник! — показа й тя колоната.

Сузана покорно прочете. Търсеше се компетентен, образован човек за период от два-три месеца, който да подреди и картотекира стари семейни документи. Прилична заплата и малко апартаментче. Нямаха нищо против домашни любимци. Изискваха добри препоръки. Следваше номер на пощенска кутия.

— Е — пое дълбоко дъх Сузана, — мислиш ли, че е истина?

— Разбира се, мила! Само влез отзад в стаята и напиши писмо, за да замине със следобедната поща! — тя порови на рафта с канцеларски стоки зад гърба си. — Ето, вземи този лист — от най-високо качество е. Така ще направиш добро впечатление.

— Ами препоръки?

— Ще помолиш викария и доктор Уорън. А сега сядай и пиши!

Минаха три дни и въпреки че бе решила да не разчита много на отговора, Сузана бе разочарована. На четвъртата сутрин стана рано с намерение да изпрати своята обява, но видя, че пощальонът пуска няколко писма в кутията й. Измежду разписките за платени дребни сметки, тя изрови плик, надписан с красив почерк и печат от Марлборо.

Сузана бавно го отвори. Писмото бе кратко и съобщаваше, че молбата й е получена и тъй като препоръките й са добри, да бъде така любезна до два дни да се яви на посочения адрес за интервю. Пътните разходи се заплащат. Писмото бе подписано от Едита Манбрук — възрастна дама, ако се съди по почерка. Адресът бе: „Рамсбърн Хаус“, Рамсбърн Сейнт Майкъл — селце на десетина километра от Марлборо.

След закуска Сузана посети госпожа Кофин да й съобщи добрата вест и изпрати отговора, след което се прибра, обмисляйки какво да облече. Изборът не бе голям — несъмнено сивият костюм от туид би бил подходящ. Не беше елегантен, но й придаваше сериозен вид, което вероятно би натежало в нейна полза при избора. Тя се облече, сложи сива барета, черни обувки, кожена чанта и ръкавици.

Срещата бе за два часа. Сузана хапна, нареди на Хораций да не лудува в нейно отсъствие и се качи на автобуса за Марлборо. Пристигна в селцето, осведоми се къде е имението и след десетина минути се озова пред висока желязна порта. Алеята се виеше между красиво оформени храсти и Сузана скоро застана пред разкошна просторна бяла къща с широки прозорци. Приближи до вратата под извитата арка и позвъни. Отвори й възрастна прислужница.

— Може би не трябваше да звъня тук… Но идвам във връзка с обявата за работа.

— Точно тук е, госпожице! — усмихна се жената и я покани вътре. — Ще ви покажа къде да почакате.

Сузана я последва в приятна стая с широко отворени към градината прозорци. Огледа се за миг и се отпусна на най-близкия стол. Дано лицето й не издава силната изненада! Колко глупаво от нейна страна да предполага, че ще бъде единствена кандидатка! Тя смотолеви позакъснял поздрав и крадешком огледа съперничките си. Бяха четири, очевидно добре квалифицирани.

— Не се споменава за стенография и машинопис, но мисля, че са абсолютно задължителни — подхвърли една от кандидатките.

Другите се съгласиха и Сузана усети, че я обзема отчаяние. Пътуването дотук бе само губене на време! Трябваше да изпрати обявата си във вестника преди три дни и досега вероятно щеше да получи предложение! А времето минаваше… Не, самосъжалението с нищо нямаше да й помогне!

Младите жени влизаха и излизаха една след друга, и ето че най-после дойде ред и на Сузана. Тя почука и влезе. Стаята бе просторна, уютна и разкошно мебелирана в старомоден стил. Две възрастни дами седяха край запалената камина. Под изпитателните им погледи Сузана прекоси обширното пространство, стъпвайки внимателно по дъбовия под. Щом приближи, тя тихо поздрави и зачака права. Една от дамите вдигна писмото й и го прочете:

— Сузана Лайтфут? Хубаво име! Какво знаете за подреждане и картотекиране на документи?

— Нищо… Искам да кажа, никога преди не съм го правила, но мисля, че е въпрос на обща култура и търпение. Старите книги и документи винаги са ми били интересни. Сигурна съм, че ще работя с голямо удоволствие. Но да призная, не владея стенография и машинопис.

— От вашите препоръки виждам — обади се втората дама, — че ви е било предложено място в Бристолския университет, специалност „Английска литература“. Не споменавате нищо за това в писмото си — и тъй като Сузана замълча, тя добави: — Скромността е хубаво качество. Смятаме, че сте подходяща за работата. Заплатата не е висока — поне като съдим по реакциите на другите кандидатки — но затова пък ви предлагаме малко апартаментче.

— Имам котка, но е много добра — рече Сузана.

— Няма да ни пречи. А какво мислите за заплатата? — споменатата сума бе скромна, но все пак надминаваше очакванията й.

— Благодаря, госпожо Манбрук, напълно ме задоволява — отвърна бързо Сузана.

— Тогава да ви очакваме след… да речем, четири дни? Ще изпратим кола да ви доведе. Съгласна ли си, Амелия? — другата дама кимна. — А сега, ако искате да видите апартамента си, позвънете на камериерката.

Появи се същата възрастна жена, която й бе отворила. Прекосиха фоайето, поеха по дълъг коридор и излязоха през странична врата. Малкият двор бе обграден от ниски постройки — гараж с апартамент над него, складове и обор — сега празен. Спътничката й отвори ниска врата до обора и през тясно коридорче се озоваха в просторна стая. В дъното се виждаха кухненски бокс и баня. Красива викторианска камина отразяваше светлината от двата прозореца. Кокетните мебели и хубавият килим допълваха уюта.

— Колко е красиво! — възкликна Сузана и се обърна към спътничката си. — Как се казвате?

— Парсънс, госпожице. Всички живеем в това крило — на суровото й лице се появи усмивка. — Радвам се, че избраха вас, госпожице. Другите кандидатки не ми вдъхваха доверие.

— Благодаря, Парсънс. Мисля, че тук ще се чувствам добре. Ще ми покажете ли къде ще се храня?

— Господин Сноу, икономът, ще ви обясни, когато се настаните.

— Много мило. А сега трябва да тръгвам, за да си приготвя багажа. Госпожа Манбрук…

— Лейди Манбрук.

— О, не знаех! А другата дама?

— Тя е сестра на лейди Манбрук. Казва се госпожа ван Бьок. И двете са вдовици.

Сбогуваха се и Сузана пое по обратния път към селцето. Докато чакаше автобуса, мислите й се връщаха към събитията от следобеда и тя с радост си припомняше удобствата на малкия апартамент.

Приятелите й искрено се зарадваха на радостните новини. Госпожа Кофин й подари стара кошница за Хораций, доктор Уорън и жена му — красив пухен юрган, а госпожица Смит — саксия с алено мушкато. Сузана опакова и последните си вещи, изчисти виличката, сбогува се с всички и според указанията на господин Сноу в уречената сутрин зачака с неспокойния, но примирен Хораций в кошницата.

Жалко, че никой не видя малко старомодния, но изрядно поддържан даймлер, който пристигна да я вземе. Шофьорът бе възнисък пълничък мъж с прошарена коса.

— Името ми е Крофт, госпожице. Ще сложа всичко в багажника. Какво е това — котка ли? Да я оставим на задната седалка — жена му била камериерка при лейди Манбрук и както по-голямата част от персонала работели там от двайсетина години. — Дано тихият живот ви харесва, защото вечерите са доста еднообразни. Понякога идват гости, но доста рядко. Имате ли телевизор?

— Не, но имам радио, а освен това обичам да чета. Ще се чувствам прекрасно! Животът извън големия град ми допада.

Срещата с господин Сноу малко я притесняваше — но вълненията й се оказаха напразни. Вярно, че той внушаваше респект и рядко се усмихваше, но Сузана усети, че я харесва. След като багажът и Хораций бяха пренесени и тя получи ключа от жилището, помолиха я да се представи на лейди Манбрук след половин час. Успя да нахрани Хораций и той доволен се излегна на перваза до мушкатото. Сузана изпи чаша кафе, пооправи дрехите си и пое към имението.

Двете възрастни дами като че ли не се бяха местили откак ги бе оставила, само дето си бяха сменили роклите. Икономът я въведе в стаята и лейди Манбрук рече:

— Елате и седнете, госпожице Лайтфут! Сноу, моля те, донеси кафе! Ще обядваме половин час по-късно, за да може госпожица Лайтфут да разопакова багажа си.

Сноу кимна и излезе, а Сузана зачака указанията на възрастната дама.

— След кафето Сноу ще ви покаже стаята, където ще работите. Документите и дневниците са в два-три куфара на тавана — вие сама ще изберете откъде да започнете.

— Доколкото зная, някои от документите са много интересни — намеси се госпожа ван Бьок.

— Искате ли да разгледате нещо по-специално, преди да започна? Нещо лично…

— Мисля, че няма нищо секретно, а ако има, сигурна съм, че ще ме уведомите. Искам първо да ги подредите, а после да ги картотекирате. А, ето го и кафето — добави лейди Манбрук. — Ще бъдете ли така любезна да налеете, госпожице? Обядът ще бъде в един и половина. Вие, разбира се, ще ни правите компания.

Сузана благодари учтиво, изпи си кафето и се извини. Трябваше не само да се настани, но и да разходи Хораций, а следобед възнамеряваше да се запознае с находките на тавана. Сноу я чакаше във фоайето. Изкачиха централното стълбище до втория етаж, минаха през ниска врата и продължиха към третия, откъдето по тясна вита стълба поеха към тавана.

Сноу отвори с елегантен жест и я пропусна да влезе. Няколко помещения бяха свързани чрез отворени аркади и осветени от прозорци капандури. Куфарите — кожени, огромни и старомодни, стегнати с дебели ремъци — бяха във втората стая. Отвориха един и Сузана коленичи. Нямаше никакъв ред — купчини писма; огромни единични листове, вързани с канап; дневници, наблъскани един в друг. Началото щеше да бъде трудно.

— Лейди Манбрук каза, че ще ми покажете стаята, в която ще работя, но мисля, че първото подреждане е добре да бъде направено тук. Достатъчно светло и просторно е. После ще ги пренеса.

— Както кажете, госпожице. Ще наредя да ви донесат малка масичка и стол. Нуждаете ли се от нещо друго? Чака ви сериозна работа.

— И аз така мисля — отвърна бодро Сузана. — Но чувствам, че ще ми бъде интересно! — слязоха по стръмните стълби и той я въведе в голяма светла стая с широка маса, удобен стол и камина.

Когато Сузана се прибра в апартаментчето си, то й се видя доста тесничко, но затова пък — уютно. С мушкатото на прозореца и Хораций, свит на кълбо в един фотьойл, вече приличаше на дом. Тя подреди багажа, нахрани котарака и го изведе на разходка.

Обядът премина сред великолепието на просторната внушителна трапезария. Огромната дъбова маса бе застлана с бродирана бяла покривка, приборите бяха от масивно сребро. Преодоляла първоначалната си стеснителност, Сузана се включи в лекия непринуден разговор, поддържан от очарователните възрастни дами. След кафето тя се извини, надзърна да провери как е Хораций и се отправи към тавана. Задачата й бе тежка, но интересна. Отвори първия куфар…

Когато Сноу почука на вратата и влезе с подноса за чай, Сузана бе изцяло погълната от заниманията си. Младата жена вдигна глава и се извини:

— О, господин Сноу, можех да сляза долу! Но не знаех… Увлякох се!

Той хвърли поглед на грижливо подредените купчини документи, стари програми за танци, изрезки от вестници…

— Не се безпокойте, госпожице! Напълно ви разбирам. За мен не представлява никаква трудност да донеса чая. Вечерята е в осем. Дамите се оттеглят да се преоблекат след седем.

— О, но нима ще вечерям с тях?

— Точно така! Не искаха да прекъсват работата ви и затова не настояха да слезете за чая. Сутрин закусват в леглата си. Вашата закуска ще бъде сервирана във всекидневната в осем.

— Благодаря, господин Сноу.

— Ако не възразявате, бих предпочел да ме наричате Сноу, госпожице!

— Но камериерката ви нарече господин Сноу.

— Тя ми е подчинена, а вие, госпожице, сте назначена от лейди Манбрук.

— О, разбирам! — тя добави: — Ще се постарая да не ви натоварвам с допълнителна работа.

— Ако нямате нищо против, госпожице, искам да ви кажа, че е удоволствие в къщата да има млад човек.

Той се оттегли с достойнство и я остави да се наслади на миниатюрните сандвичи, топлите препечени филийки с масло и сладките кексчета.

Към седем часа куфарът бе празен, а съдържанието му подредено в стройни купчини, заемаше почти половината от пода. На другия ден щеше да сортира всеки куп по дати, като започне от вестникарските изрезки. Чакаха я още два куфара. Каталогът щеше да й отнеме няколко седмици.

Сузана слезе в стаята си, нахрани и разходи Хораций, а като се прибра, дръпна пердетата и запали камината. После влезе да се изкъпе. Дрехите й не бяха подходящи за официална вечеря, като се изключи семплата тъмнокафява рокля от фина вълна и сивата пола с бяла копринена блуза. Спря се на роклята и си рече, че още с първата заплата ще си купи подходящи дрехи за разкошната трапезария на лейди Манбрук. Положи сериозни грижи за лицето си, разреса косата си, докато заблестя като кована мед и влезе в къщата.

Посрещна я Сноу.

— Дамите ви чакат във всекидневната — каза той и я поведе.

Сузана мигновено установи, че кафявата й рокля е твърде неподходяща, но не допусна това да развали настроението й. Тя с удоволствие изпи чаша шери, като тактично се включваше в разговора. Вечерята, макар и по-дълга от обеда, бе изключително приятна. Щом привършиха, Сузана се извини, пожела лека нощ на дамите и се прибра. Хораций, свит на кълбо пред огъня, бе образец на доволна котка. Сузана също въздъхна с наслада, изпи чаша чай и си легна. В стаята бе топло, огънят пращеше успокоително и тя заспа почти веднага. Хораций се бе излегнал в краката й.

 

 

След няколко дни вече се чувстваше като у дома си. Работеше безспир, но това не й тежеше. Никой не й определи работно време, затова тя сама взе решение — от девет сутринта до обяд; след което продължаваше без почивка до седем часа. Хораций, най-хрисимата котка на света, бе щастлив от разходките и храната. Сноу редовно носеше за него останки от кухнята: вкусни пилешки кокалчета, хрущяли и риба. От съседната ферма оставяха мляко пред вратата. Животът на Сузана бе напрегнат, но приятен и нямаше много свободни мигове за песимизъм и терзания. Младата жена реши, че при подходящ случай ще помоли за половин ден почивка на седмица, за да пазарува в Марлборо.

Може и да подхождаше към работата доста непрофесионално, но напредваше. Купчините писма, пожълтели снимки и изрезки вече бяха сортирани. Някои наистина бяха твърде стари — писма със старомодни, почти калиграфски букви, сметки, разписки и фактури и множество рецепти — готварски и лечебни. Напредваше бавно, но бе търпелива и методична. Към края на първата седмица съобщи на лейди Манбрук, че всички куфари вече са празни и тъкмо се канеше да попита за свободния ден, когато госпожа ван Бьок рече:

— Нали ще ни придружиш на църква, мила? Проповедта ще бъде чудесна! — и като погледна сестра си, която се усмихна и кимна, добави: — Бихме искали да се обръщаме към теб с малкото ти име. Имаш ли нещо против?

— О, не, разбира се. Никой не ме нарича „госпожице Лайтфут“… Почти никой.

Споменът за леко подигравателния хладен глас на професор Бауърс-Бентинк, изплува в съзнанието й. Не, моментът не бе подходящ за делови разговори. Всъщност бе минала едва седмица, тя се чувстваше чудесно в малкия си апартамент и всички се държаха мило към нея. Чудеше се кога ще й платят — малкото и спестявания вече бяха на привършване. Може би лейди Манбрук възнамеряваше да й даде заплатата след приключване на работата — значи не по-рано от месец, а вероятно и повече. Е, безполезно бе да се тревожи — все щеше да намери изход!

Разходката до църквата в свежата утрин би й доставила удоволствие, но тъй като дамите я поканиха да ги придружи, Сузана се качи в старомодната красива кола.

Влязоха в препълнената църква. Фамилната пейка на дамите бе отпред и Сузана премина по пътеката редом с възрастните жени, проследена от десетки любопитни погледи. След службата я представиха на пастора и няколко видни местни жители.

На обяд Сузана направи нов опит за решаване на деловите въпроси:

— Чудех се какво всъщност е работното ми време…

Но не успя да довърши, защото лейди Манбрук любезно я прекъсна:

— Не искаме да ти се бъркаме, Сузана! Сигурна съм, че е интересно и ти доставя удоволствие. Това, което ни разказа, събуди любопитството ни. Защо не дойдеш днес на чай с някои от твоите находки — например старите тефтерчета за танци, за които спомена?

— Все още не съм ги подредила, лейди Манбрук…

— Ти си много сръчна и стриктна, затова вярвам, че ще успееш. Пием чай в четири — усмихна се тя така мило, че Сузана сподави въздишката си и прие. И въпреки че денят бе прекрасен и една по-дълга разходка би й подействала много ободряващо, тя изведе Хораций за няколко минути и после бързо се качи на тавана. Все пак трябваше да уточни свободните си часове. Реши да го стори по време на чая.

Коленичила на земята, тя грижливо подреди пожълтели от времето тефтерчета с привързани малки моливчета — повечето от тях бяха запазили отпечатъка на отминалото столетие. Тук-там плъзваше поглед по страниците, като се опитваше да си представи притежателките им, както и кадрилите, полките и валсовете, които бяха танцували в разкошните си рокли. Бе така погълната от работата, че не чу отварянето на вратата, но лекото шумолене я накара да се обърне.

Професор Бауърс-Бентинк я наблюдаваше, облегнат на стената.

— Каква приятна изненада! — възкликна той с мек кадифен глас, който не й се понрави особено.

— Изненада — да, но дали е приятна? — последва резкият й отговор.

— Не може да се каже, че ви липсва откровеност. Все пак се чувствам поласкан, че ме помните!

Все още на колене, стиснала няколко тефтерчета в ръка, тя впи поглед в него.

— Трудно би било да не ви запомни човек — подхвърли спокойно. — Твърде едър сте, а и сигурно знаете, че имате приятна външност, освен това бяхте така любезен да посетите леля Мейбъл.

— Какво изобилие от комплименти! — измърмори мъжът.

— Не, само факти — отвърна тя и внезапно на лицето й се изписа тревога. — Лейди Манбрук… да не е болна? Или госпожа ван Бьок? Затова ли сте тук? — скочи Сузана.

— И двете дами са в цветущо здраве — увери я той, а погледът му се плъзна по дрехите й. — Цялата сте в прах!

— Естествено! Задачата ми е такава — работя на пода, защото е по-удобно. Но какво ви засяга това?

— Всъщност не ме засяга. Как намерихте тази работа?

— Прочетох обявата. Тук съм от една седмица и се чувствам чудесно! — погледна го несигурно. — Неудобно ли е да ви попитам вие как се озовахте тук?

— Дойдох на чай.

— Наистина ли? — прекрасните й сиви очи се разшириха от изненада. — Какво съвпадение, че отново се срещаме!

— Нали? И нямате нищо против?

— Не, разбира се. Съдбата поднася какви ли не изненади!

— Така е — понамръщи се леко той. — Защо не приключите за днес. Почти четири часът е.

Тя изтупа полата си и го изгледа спокойно.

— Не се безпокойте. Ще се появя в съвсем приличен вид. Обикновено пия чая си тук — и учтиво добави: — Не е необходимо да нервничите.

— Нямам навик да нервнича — подхвърли той хладно. — Но с вас е трудно да се разговоря! — после излезе и притвори вратата.

Без съмнение, доста избухлив човек, заключи Сузана, събра тефтерчетата и слезе в стаята си.

Докато разресваше тежката си медночервеникава коса и се приготвяше за чая, Сузана разказа на Хораций за професора.