Бети Нийлс
Пленница на съдбата (1)

Първа глава

Розовите тухли на внушителния старинен замък — представител на късната английска готика — блестяха под лъчите на късното августовско слънце, сякаш приканваха приближаващите се туристи да поспрат и се насладят на красивата гледка.

Още десетина минути и масивната врата под каменната аркада щеше да се отвори и посрещне посетителите, прекосили цял Уилтшир, за да разгледат ромбовидните прозорци с оловни рамки и черно-белите гипсови орнаменти — един свят на несмутим покой.

Но външният вид заблуждаваше — зад застиналата фасада кипеше усилен труд. Семейството, оттеглило се в крилото, което обитаваше, бе възложило организацията на следобеда на няколко души. Господин Томс — управителят на имението, дребен жилав човечец, който познаваше замъка до последната скърцаща дъска — броеше дребни пари за ресто за входните билети. В обширното фоайе вече чакаха екскурзоводите из замъка музей — госпожица Смит, високата и слаба учителка с кънтящ глас, който не позволяваше на туристите да се отклонят или разсеят; госпожа Кофин, която държеше магазина и пощата в селото; и най-после Сузана Лайтфут, чиято леля живееше в малка виличка в имението — предоставена й до края на живота в знак на благодарност за грижите, положени за една от възрастните дами в аристократичния род. Понастоящем в замъка живееха само двама от наследниците — раздразнителен стар чичо и племенницата му, на около двайсет и пет години, чийто баща бе дипломат в Америка. Но благодарение на скромния брой посетители през уикендите замъкът се поддържаше в добро състояние, докато чакаше завръщането на младото поколение.

Господин Томс се намръщи — бе забравил кочана с билетите, а след пет минути трябваше да отвори. Той се обърна към Сузана и полугласно й даде нареждания, отпращайки я притеснено с ръка. Тя познаваше замъка добре — от две години бе екскурзовод и тъй като не можеше да остави леля си за дълго, работата я задоволяваше. Вярно, парите бяха малко, но тя успяваше да ги разпредели между оскъдния си гардероб и някои дребни разточителства за леля й.

Сузана се затича по старата дъбова стълба и дългия коридор, водещ към обитаемото крило, където бе и офисът на господин Томс. Прекоси картинната галерия, която обичаше и два пъти седмично грижливо почистваше от прах, но не се спря, а отвори малка вратичка в облицованата с дърво стена и се шмугна в офиса. Грабна билетите от бюрото и забърза обратно. Бе дребничко момиче без претенции за красота, въпреки огромните ясни сиви очи и чувствените устни. Имаше хубава фигура, доста умело прикрита от карирана памучна блуза и невзрачна тъмна пола. Излъчваше почти осезаемо усещане за чистота, а блестящата й, наситеночервена коса бе стегната в разкошна опашка. Тя дръпна вратата на офиса, обърна се и замръзна на място. Сред галерията, пред един от портретите, се бе задълбочил в размисъл непознат мъж, който щом я забеляза, тръгна към нея. Беше доста висок, а посребрялата на слепоочията му коса издаваше, че е около трийсетгодишен. Излъчваше увереност, дрехите, му бяха подбрани с вкус.

Може да е влязъл преди другите, помисли Сузана. И любезно се обърна към непознатия:

— Вероятно не знаете, че тази част от замъка не е за посетители. Ако сте така любезен да ме последвате, ще ви отведа до входа, където можете да се присъедините към организираните групи…

Той спря и се втренчи в нея. Очите му бяха леденосини. Сузана издържа огледа хладнокръвно, въпреки че доста се поизчерви, особено когато чу въпроса му:

— А какво ви кара да мислите, че искам да бъда организиран?

— На вратата много ясно е написано, че гостите се развеждат в организирани групи! — гласът й бе учтив, но твърд. — Моля, последвайте ме!

— Екскурзовод ли сте?

— Да! — тя тръгна, но в края на коридора поспря, за да се увери, че непознатият я следва. Слезе по стълбите и го остави пред вратата. — Изчакайте тук. И си купете билет!

Понечи да се отдалечи, ала мъжът я хвана за лакътя.

— Да не сте местната учителка или може би дъщерята на викария?

Тя отмести ръката му и отвърна с достойнство:

— Вие сте доста груб! — и добави: — Колко жалко!

Първите посетители вече влизаха и Сузана зае обичайното си място вляво от масивната гравирана маса в центъра на фоайето. Екскурзоводите разделяха туристите на групи от шест до дванайсет души, но в края на сезона посетителите не бяха много. Още месец и щяха да затворят за зимата. Какво ли ще работи до Великден?

Колежките й вече потегляха, всяка по своя маршрут. Сузана поздрави весело туристите от своята група и ги поведе към облицованата с ламперия трапезария. Групата се състоеше от възрастна двойка, няколко младежи с транзистор и уморена млада жена с капризно бебе на ръце. Не много оптимистично — но хората си бяха платили и не трябваше да съжаляват. Сузана се усмихна на младата майка и с любов плъзна ръка по голямата маса, стаила отпечатъка на времето.

— От епохата на Елизабет — започна тя с прекрасния си звучен глас — дърворезбата е изящна и ще забележите закръглените крака на масата, наподобяващи формата на тогавашните дрехи. Дъбовият бюфет е от същия период… — последва огромната сребърна солница, сребърните кутии за сладки, двойната полица над камината, майсторски гравирания таван.

Тя застана до вратата и пропусна посетителите. Последен бе мъжът от картинната галерия. Въпреки внушителната осанка присъединяването му към групата бе убягнало от погледа й.

Когато мина покрай нея, тя го изгледа хладно. Влязоха в салона в стил „Уилям и Мери“ с фотьойла от орех и бамбук и орнаментираната камина „Гибънс“. Сузана обичаше този кът и би могла да се задържи дълго, но туристите не показваха особен интерес, освен че коментираха пищния чар на дамите и смешните перуки на джентълмените, надничащи от портретите по стените. Докато тя говореше, мъжът от галерията се разхождаше самостоятелно насам-натам, но без да се отдалечава прекалено, за да се наложи да го помоли да се присъедини към групата.

Доста уморително присъствие, помисли си Сузана, докато превеждаше туристите през елегантно вътрешно фоайе към балната зала.

Тук трите групи се срещаха и съществуваше възможност по-разсеяните да продължат по чужд маршрут. Точно в този момент бебето се разплака. Сузана побърза да въведе туристите в библиотеката.

— Седнете — обърна се тя към майката. — Починете си, докато говоря.

— Бихте ли го взели за малко? — прошепна бледата уморена жена и за безкрайно удивление на Сузана й подаде бебето.

То незабавно млъкна. Изгледа я с огромните си сини очи и внезапно потъна в дълбок сън. Събитието като че ли премина незабелязано. С подпряно на рамо бебе, Сузана отговаряше на въпросите за интериора, както и за впечатляващата картина, запечатала образа на прадядото на настоящия собственик.

Бегъл поглед към часовника я подсети, че изостава от разписанието и тя се огледа за майката. Подаде й бебето и се обърна да извика останалите. Непознатият от галерията я наблюдаваше с усмивка — облегнат небрежно на стената и с ръце в джобовете. Сузана се смути.

Оставаха само вътрешната стълба, спалнята и будоара. Огромното балдахинено легло със завеси от брокат впечатли всички, също както и сребърната кана върху изящна дъбова масичка. Най-после Сузана събра туристите и ги поведе надолу, като се опитваше да забрави непознатия, а във фоайето установи, че е изчезнал.

— Слава Богу! — промърмори Сузана и пожела на всички приятен ден.

Следващата група бе съвсем различна. Две внушителни дами с албуми на антики под мишница и елегантен господин в компанията на сериозната си съпруга. Чудесно бе да имаш заинтересована аудитория и въпреки че обиколката мина много приятно, на два-три пъти Сузана се улови, че мисли за непознатия от галерията. Но от него нямаше и следа.

До края на деня тя съпроводи още две групи, направи една самостоятелна обиколка да провери дали всичко е наред и преброи приходите с господин Томс. После се спусна по алеята, прекоси осеяната с гъсти храсти градина и се озова на малка полянка зад непретенциозна желязна ограда се издигаше кокетна виличка, строена, за да привлича погледите с миниатюрните си прозорчета, островърхия покрив и високите комини. Вътре обаче стаите бяха тесни и мрачни, а канализацията се нуждаеше от ремонт. Това бе нейният дом, откакто преди няколко години родителите на Сузана загинаха при автомобилна катастрофа и леля Мейбъл — току-що пенсионирала се — й предложи подслон. Сузана напусна пансиона и с това отлетяха мечтите й за университета. Неясните й планове за бъдещето рухнаха напълно след няколко месеца, когато леля й внезапно се разболя. Диагнозата бе мозъчен тумор, неподлежащ на операция. После я изписаха с инструкции да не й казват истината и тя остана на грижите на Сузана и домашния лекар.

Двете успяваха да се справят с малката пенсия и скромните доходи на Сузана, а виличката обитаваха безплатно. Туморът бавно нарастваше, но като се изключат продължителните главоболия, не създаваше проблеми. На двайсет и две години Сузана бе приела живота си без излишни емоции, благодарна, че леля й е все още на крака, доволна от дребните радости. И ако понякога съжаляваше за неосъществените си планове, с нищо не го показваше.

Сега, докато отваряше вратата, се чудеше каква работа би могла да намери, така че да не оставя леля си задълго сама. Но тревогите не бяха изписани на лицето й. Тя влезе във всекидневната — скромно, но уютно мебелирана. Разполагаха и с малка кухничка, а тесни стълби водеха към двете спални. Зад кухнята се простираше градината, където Сузана отглеждаше зеленчуци и цветя, част от които събираше в кутии и кофи и предлагаше за продан на входа на замъка. Посетителите доста често си купуваха, но сега, в края на лятото, асортиментът бе доста обеднял.

Леля й седеше с котарака Хораций в скута. Тя обърна глава и се усмихна на Сузана. Набръчканото й лице изведнъж се подмлади.

— Здравей, мила. Имаше ли много работа днес?

— Достатъчно, за да ми бъде интересно — отвърна весело Сузана и погледна масата. — Не си ли си правила чай, лельо?

— Знаеш ли, мила, станах с намерение да направя, но не успях. Чувствам се малко замаяна… Но бих пийнала…

Сузана направи чай, след което леля й задряма. Младата жена приготви вечерята, нахрани Хораций и прибра кокошките. На вечеря леля й хапна много малко и пожела да си легне веднага.

— Още ли си замаяна, лельо? Боли ли те глава? — леля й кимна и Сузана добави: — Утре ще повикам доктор Уорън. Може хапчетата да са много силни.

Остана до леглото й, докато старицата заспа, след което почисти и самата тя си легна, доста разтревожена. Вярно, че и преди леля Мейбъл бе имала такива оплаквания, но преминаваха бързо, а сега бе бледа и изглеждаше зле. Сузана дълго не можа да заспи и когато най-после се унесе, сънува леля си и — необяснимо защо — мъжът от картинната галерия.

 

 

Когато се събуди сутринта, утрото бе ясно и топло. Сузана надникна през прозореца да се наслади на дърветата зад полянката, а после си облече халата и влезе при леля си, която я посрещна с широко отворени очи. Сузана с тревога установи, че старицата все още е много бледа, но бодро я поздрави:

— Добре ли прекара нощта, лельо? Ще ти донеса чаша чай…

— Не, мила — взря се в лицето й старата жена. — Не съм добре. Не зная защо, но така ми се вие свят… — понечи да стане, но не успя и отново се плъзна в леглото. — О, мила, чувствам се толкова болна!

Сузана грижливо я настани върху възглавниците, като се опитваше да й вдъхне кураж и когато старицата внезапно потъна в сън, изтича долу при телефона — благословено модерно приспособление, инсталирано след откритието на болестта. Часът бе едва седем, но тя не се поколеба да позвъни на доктор Уорън — беше й казал да го търси по всяко време, тъй като знаеше, че Сузана е разумно момиче, което не се паникьосва лесно и няма излишно да го безпокои.

След десет минути докторът вече чукаше на вратата.

— Не е обикновен сън — заключи той, като прегледа спящата възрастна жена, — а кома. Все още в лека форма, но състоянието й не позволява да я местим. Ще можеш ли да се справиш? — изгледа той крехката фигурка пред себе си.

— Разбира се. Ако ми кажете какво да правя.

Докторът й обясни.

— Ще се обадя на сестрата да те навести по-късно — и като се поколеба, добави: — Един приятел ми е на гости за няколко дни — близък е и със семейство Давиниш от замъка — мозъчен хирург. Ще го помоля да се отбие, може да предложи нещо…

— О, моля ви! Ако изобщо е възможно да се направи нещо… Месеци наред се чувстваше така добре, че ми бе трудно да повярвам, че е болна. Уморяваше се наистина, но сега… — тя потръпна и докторът я потупа по рамото.

— Облечи се и хапни нещо. Ще намина отново след час-два.

Той удържа на думата си. Сузана тъкмо приключи домакинската работа, изми лицето на болната и нахрани недоволния Хораций, когато докторът се появи — този път с колегата си. Мъжът от картинната галерия влезе тихо и сдържано поздрави, без да даде и най-малкия знак, че вече са се срещали.

Всъщност Сузана бе така разтревожена, че не обърна особено внимание на този факт. Поведе го по стълбите и докато траеше обстойният преглед, мълчаливо изчака встрани. След това последва непознатия обратно до всекидневната, остави двамата лекари да разменят мнения и отиде в кухнята да направи кафе.

— Професор Бауърс-Бентинк смята, че най-правилното решение е да оставим леля ти тук. Няма смисъл да я пренасяме в болница. Тя е доста зле. Нищо не може да се направи, мила, и нека бъдем благодарни, че изпадна в кома и ще остане така, докато…

— Докато умре ли? — промълви Сузана.

— Да, Сузана. Повярвай ми, ако имаше и най-малката надежда да я спасим чрез хирургическа намеса, професорът щеше да оперира. Много съжалявам!

— Колко ще продължи?

— Един ден… Или няколко часа. Сестрата ще дойде да ти помага.

През цялото време професорът, изправен до прозореца, съзерцаваше тревната ивица и цветята, които деляха виличката от алеята. Чак сега се обърна.

— Искрено съжалявам, госпожице Лайтфут! Бих искал да помогна, но доктор Уорън е прав.

Гласът му звучеше така нежно, че очите й се напълниха със сълзи. Нима този спокоен, уравновесен мъж бе досадният, пронизващ я с поглед, непознат от галерията? Тя отвърна тихо, като се стараеше да овладее трепета на гласа си:

— Благодаря ви, разбирам всичко! Беше много любезно от ваша страна да дойдете — и добави: — Леля ще спи ли? Няма ли да се събуди и уплаши?

— Вече няма да се събуди — отвърна той със съчувствие.

— Ще отида за кафето! — кимна Сузана.

Седнали в тясната стая, двамата мъже се опитваха да запълват неловкото мълчание. Преди да се качат в поостарялата кола на доктор Уорън, професорът посети болната още веднъж. Сбогуваха се с уверението, че сестра Бенет ще пристигне съвсем скоро.

Сестра Бенет работеше в района от дълги години. Едрата й фигура подейства успокоително на Сузана. Тя склони глава на рамото на сестрата и поплака, а добрата жена се опита да я утеши.

— Е, скъпа, всички го очаквахме, нали? Зная, че от това не ти става по-леко, но леля ти няма да усети нищо, а нали такова е желанието на всеки смъртен? Сега ще ти направя чаша чай да се съвземеш.

Късно вечерта в съня си госпожица Лайтфут премина в отвъдното и доктор Уорън пристигна отново.

— Сестра Бенет ще остане през нощта — обърна се той към Сузана. Пациентката му бе стара приятелка и той искрено съчувстваше на племенничката й. — Аз ще уредя всичко.

Когато лекарят се върна вкъщи, съпругата му сподели съмненията си относно бъдещето на Сузана и той замислено й отвърна:

— Тя е умно момиче и мястото й е в университета. Но — съдба! Дано си намери работа, а пък виличката е малка, но хубава. Убеден съм, че и семейството от замъка ще й подаде ръка.

 

 

Почти цялото село се стече на погребението. Госпожица Лайтфут бе обичана от всички и когато Сузана се прибра в празната къща, вниманието на хората й подейства като успокоителен балсам. Бе отклонила няколко любезни покани за гостуване — така само би отложила мига, в който ще остане насаме с Хораций. Познаваше мъката от времето, когато родителите й починаха, и знаеше, че ще отмине по-бързо, ако я посрещне смело и продължи с всекидневните си занимания. Направи си вечеря, нахрани Хораций, нагледа кокошките и си легна. Поплака, преди да заспи, ала си каза, че е заради уморителния и напрегнат ден.

Отначало й бе трудно и не знаеше как да си уплътни времето, защото напоследък полагаше много грижи за леля си. Пренареди шкафовете и чекмеджетата, окопаваше градината с часове, а вечер на масата самотно размишляваше за бъдещето. Леля й бе оставила съвсем малко пари, а Сузана бе спестила едва няколко лири. Налагаше се незабавно да започне работа. В селото се говореше, че госпожица Смит си търсела помощничка в училището, а Сузана имаше добро образование — бе завършила гимназия с отлични оценки. Тази мисъл я ободри и тя си легна с надежда. Бе изминала седмица от смъртта на леля й. На сутринта ще слезе до селото и ще потърси госпожица Смит!

Стана рано и установи, че пощальонът вече е минал. Прегледа писмата и ги отдели, за да им отговори по-късно. Последното бе от замъка и доста я изненада — официално съобщение да се отбие там веднага.

Прочете го повторно — може би щяха да й предложат работа? Облече се, закуси и пое по алеята. Мина през служебния вход. Първия човек, когото срещна в облицования с каменни плочи коридор, водещ към обитаемото крило, бе господин Томс. Винаги се бяха разбирали прекрасно, но сега той я отмина забързано, почти без да поздрави, и само промърмори, че закъснява. Поведението му доста озадачи Сузана.

Когато натисна дискретно скрития звънец и прислужникът я поведе към кабинета, тя очакваше да види стария сър Уилям, но остана разочарована. Зад бюрото седеше племенницата му — малко по-възрастна от Сузана. Бяха се срещали няколко пъти и младото момиче не бе допаднало на Сузана. А сега богатата наследница й се стори още по-антипатична, тъй като невъзмутимо продължи да пише и я остави да чака в средата на стаята. Най-после госпожицата благоволи да вдигне глава. Беше безспорно красива — висока, с кестенява коса и сини очи, правилни черти и както винаги елегантна.

— О, здравей! Чичо не се чувства добре и за известно време ще го замествам. Няма да те задържам. Сигурно си чула, че след две-три седмици пристига още една учителка — помощничка на госпожица Смит. Обещахме да я настаним във виличката.

За Сузана тези думи дойдоха като гръм от ясно небе. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да напусне малката уютна къщичка — освен ако не продължи да работи в замъка. Все пак тайничко се надяваше, че старият сър Уилям не би имал нищо против тя да заеме учителското място или поне би я оставил като екскурзовод.

— Възнамерявах да кандидатствам за това място… — започна тя, като не без усилия овладя трепета на гласа си.

— Е, вече е заето, а тук работа няма. Сър Уилям бе много разточителен, но аз възнамерявам да съкратя персонала. Ще успееш да се справиш сама, нали? — по лицето й се разля хладна усмивка. — Мисля, че неколкократно сме се издължили на леля ти и няма никаква причина да продължаваме! — тя придърпа нова папка. — Значи всичко е уредено, нали? Не зная какво ще правиш с мебелите — можеш да ги продадеш на новата учителка — но след две седмици искам виличката да е празна. Довиждане, Сузана!

Сузана не отговори. Излезе и тихо затвори вратата. Беше като лош сън, но за съжаление, бе реалност! Не, ще мисли по-късно, като се съвземе! Зашеметена, тя пое към централния вход. В картинната галерия едва не се блъсна в професор Бауърс-Бентинк. Понечи да го заобиколи, но протегнатата му ръка я спря, а очите му се взряха в изпитото й сгърчено лице.

— Е, госпожице Лайтфут, ето че отново се срещаме. Вероятно ни привлича магнит… — подхвърли той шеговито, но щом срещна изпълнените с болка и недоумение сиви очи на Сузана, попита: — Какво се е случило? Да не сте болна?

Тя не отвърна, само издърпа ръка и изтича навън — далеч от него, галерията и замъка. Трябваше да остане сама, да се успокои и подреди мислите си. За миг присъствието на професора в замъка я озадачи, но после си спомни, че старият сър Уилям не беше добре със здравето. Всъщност причината за посещението му беше без значение.

Прибра се бързо и приседна до масата в кухнята с Хораций в скута. Трябваше да се овладее. Две седмици не бяха дълъг срок, но ако разпредели правилно времето си, щяха да й стигнат. Намери молив и лист и се зае да направи списък на предстоящите задачи.

Професорът се загледа след бързо отдалечаващата се фигурка, сви рамене и се отправи към крилото, където живееха наследниците. Отвори вратата на кабинета и влезе. Момичето зад бюрото вдигна глава и се усмихна чаровно.

— Фийби, току-що срещнах дребничкото червенокосо момиче, което работи като екскурзовод. Беше пребледняло и…

— О, племенница е на онази жена, която живееше във виличката и почина преди седмица. Ще настаним във вилата новата учителка, така че се разбрах с момичето да се изнесе.

Мъжът се облегна на стената. Лицето му беше безизразно.

— О, разбирам. А тя има ли къде да отиде?

— Откъде да знам, Гай? Млада е и доколкото съм чувала, доста умна. Ще си намери нова квартира.

— Без пари и семейство? — промърмори той сякаш на себе си. — Значи си я изхвърлила?

— А какво да правя? — намръщи се Фийби. — Чичо Уилям е бил прекалено снизходителен към тези хора! Виличката ми трябва, а екскурзоводите и без това са много! Освободих и жената от пощата. Госпожица Смит ще се справи сама до лятото, а после ще видим!

— Чичо ти знае ли за промените?

— Боже мой, не! Прекалено е стар, за да управлява имението. Когато имам време, ще пиша на татко. Но нима има значение, след като е на другия край на света? — тя бутна стола си назад и ослепителната усмивка отново се появи на лицето й. — Да говорим за нещо друго, Гай! Няма ли да ме поканиш на обяд в „Хънгърфорд“?

— Страхувам се, че е невъзможно, Фийби! Следобед трябва да съм в града — той се отправи към вратата. — Дойдох да прегледам чичо ти, преди да тръгна.

— О, не говориш сериозно, нали? Толкова разчитах да останеш по-дълго… — тя стана и приближи към него.

— Мило момиче, очевидно забравяш, че така си изкарвам прехраната — той отвори вратата.

— Което изобщо не е наложително — нацупи се тя.

— Съгласен съм, но работата е животът ми!

Младата жена го целуна по бузата.

— Ще се видим ли? — попита тя.

— Разбира се, скъпа — отвърна мъжът и излезе.

 

 

Професорът се върна в дома на доктор Уорън, сбогува се, хвърли чантата си на задната седалка на своето бентли и потегли. Паркира пред портите на парка, обградил замъка, и след малко почука на вратата на виличката. Отговор не последва. Той повдигна резето и влезе.

Седнала на масата, Сузана прилежно пишеше. Списъкът бе дълъг и когато привърши, взе нов лист, за да отбележи възможностите за работа. След обстоен преглед на обявите стигна до извода, че е най-подходяща за гувернантка. Или за домашна помощница в голяма къща. Перспективите не бяха никак обнадеждаващи.

Тя вдигна очи и го видя изправен до вратата. Неясно защо й се прииска да избухне в сълзи. Вместо това, промълви сподавено:

— Моля ви, вървете си… — въпреки усилията й, две сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Ще си тръгна, когато реша, но моля ви, не плачете! Няма смисъл!

Тя се втренчи в него и избърса сълзите. Странно, но го възприемаше като съучастник в сутрешното й неблагополучие. Както и да е, бе напълно сигурна, че точно в този миг присъствието му не й се нравеше.

Той дръпна стол и се разположи срещу нея, като опъна дългите си крака.

— Трябва да напуснете тази къща, нали?

— Да — тя седеше сковано с изправен гръб. — А сега, моля ви, вървете си. Имам много работа!

В продължение на няколко минути той не откъсна поглед от нея, но после сви рамене.

— Госпожица Давиниш ми каза, че оставате без работа. Мислех, че мога да ви помогна — сините му очи я пронизаха. — Но изглежда съм се излъгал — той се изправи. — Приятен ден, млада госпожице!

Излезе така тихо, както бе дошъл, и Сузана чу ръмженето на потеглящата кола.