Бети Нийлс
Пленница на съдбата (6)

Шеста глава

Изправена пред огледалото на тоалетката, Сузана се бе втренчила в отражението си. Което никак не й харесваше. Кафеникавото палто, изглеждало добре преди няколко години, сега бе доста избеляло. Кафявата рокля под него с нищо не подобряваше вида й. Тревистозеленото шалче я освежаваше, но независимо от студа реши да не си взема шапката — отново в кафяво и очевидно избирана не по модата, а от съображения за практичност. Поне ръкавиците и чантата бяха прилични. О, защо прие тази покана?! Вече бе много късно да откаже, а и той почти не й бе дал възможност да го стори. Може би в този миг и той съжаляваше за екстравагантното си предложение!

Неговите мисли не бяха толкова крайни, но докато се провираше с колата през Хага, се чудеше на импулсивността си. Не бяха говорили нито веднъж като приятели, но опитът му подсказваше, че или би мълчала стеснително, или — още по-зле — би бъбрила досадно. И въпреки това искаше да я опознае. Имаше красиви очи. Той повдигна чукчето на вратата.

Сузана слезе по стълбите, външно спокойна. Беше се отбила при Джули, която както си похапваше с апетит в леглото, нетактично й подметна, че кафявият цвят никак не й отива.

— Трябва да се обличаш в зелено или синьо-зелено — отбеляза тя небрежно. — Или, естествено, в черно — с тази коса. Все пак не ми се вярва Гай да те заведе там, където има вероятност да срещне познати!

Сузана занемя. Измъкна се от стаята и постоя няколко минути в коридора, но не се успокои и заслиза по стълбите, пребледняла от потискан гняв и унижение. Приближи до професора и го поздрави със задавен глас. За малко да се обърне и избяга, но той каза точно това, което трябваше:

— Денят е студен и мрачен, а косата ти грее като весел слънчев лъч — усмивката му бе така топла, че тя усети как устните й се извиват в усмивка и внезапно мисълта за кафявото палто изчезна в облаците.

Сред елегантния лукс на лимузината на Сузана й бе наредено да извади картата. Той бавно започна да изброява дългия списък на местностите, които влизаха в плана им, а тя проследи маршрута.

— И всичко това за един ден? — възкликна Сузана.

— Холандия е малка страна, а ние разполагаме с осем-девет часа — той отново й се усмихна и тя почувства, че пътешествието ще бъде приятно — въпреки всички съмнения.

На няколко километра от Хага професорът отби по второкласен път през Оудеватер, където спря да й разкаже за везните на вещиците. Тя с възхищение установи, че той е интересен и забавен компаньон. В Утрехт я разведе из града с колата и й показа всички забележителности.

Поеха по друг път, разсичащ областта Велюве. Караше бавно, за да й даде възможност да се наслади на гъстите гори, после зави на север към Васен, където спряха на кафе в ресторант с пищен и ефектен интериор — съвсем близо до замъка Каненбурх, датиращ от четиринайсети век. Над чашата ароматно кафе професорът увлекателно й разказа историята на замъка.

— Колко жалко, че е затворен. Но ако искаш, можем да се разходим из парка.

— О, с най-голямо удоволствие! — съгласи се Сузана и излезе от ресторанта във весело настроение. Искаше й се да литне и ако на него не му бе приятно, значи бе изключителен актьор.

Спряха в Снек, за да й покаже отрупаното с яхти пристанище и старинния шлюз с двете кули. На Сузана й се искаше да вдъхне по-дълбоко от романтичната атмосфера, но професорът я подкани да побърза. Тесните пътища, насекли осеяната с красиви езера равнина, ги отведоха в Бестерцваг, където спряха за обяд. Менюто бе разкошно: пушена змиорка върху препечен хляб, печен фазан с червено зеле и тънки като цигарена хартия палачинки със сироп. Докато пиеха кафето, професорът каза:

— Преполовихме пътя. Ще стигнем до морския бряг през равнината — пътищата са спокойни, а гледките — прекрасни. Няма да влизаме в Харлем, а ще завием на юг към река Вехт. Може би ще започне да се здрачава, но все пак ще я зърнеш. А после ще се качим на магистралата, тъй като вече ще е тъмно.

— Но ние обиколихме почти цяла Холандия!

— Така ти се струва. Толкова малки селца и потайни местенца чакат да бъдат открити!

Времето бе благосклонно, въпреки че мрачният следобед ги предупреждаваше за ранния здрач. Пътуваха на изток покрай брега. Професорът се оказа прав — проблясващото море и малките китни селца представляваха очарователна гледка. Щом наближиха покрайнините на Харлем, свиха към вътрешността. Не след дълго се озоваха на тесен път, който лъкатушеше покрай бистра река. Бреговете й бяха осеяни с дървета и красиви къщи. Огромните им високи прозорци сякаш канеха Сузана да влезе.

— Сигурно е чудесно да живееш тук — промълви Сузана с нескрит копнеж. — Но вие, разбира се, имате дом в Англия.

Той леко се усмихна и кимна.

Спряха да пийнат кафе и когато излязоха, острите пориви на студения вятър ги пронизаха. Мракът се спускаше и на Сузана й стана тъжно — всяка минута от този омагьосан ден й се струваше прекрасна. Невероятно, но компанията на професора й бе допаднала неимоверно. Той бе толкова мил — въпреки все още стаеното подозрение, че се опитва да компенсира дребните подигравки и капризи на Джули.

Скоро наближиха Хага. Предстоеше й подреждане на скромния й багаж. Професорът се бе умълчал и тя се зарея в догадки относно непосредственото си бъдеще. Гласът му я върна към действителността.

— Да вечеряме в Лайдсендам — рано е да се прибираме.

— О, да… но не съм облечена за вечеря… А може да срещнете някой познат.

— Мило момиче, не разбирам за какво говориш. Сигурно ще срещна, но какво общо има това с вечерята?

— Помислих, че може да се срамувате от мен — отвърна тя припряно, с безизразен глас. — Имам доста опърпан вид.

Гласът му, необичайно тих, проби мрака в колата.

— Сигурно имаш много лошо мнение за мен, Сузана.

— О, не, не е така, само че… — замълча за миг, преди да му каже думите на Джули.

Той довърши вместо нея.

— Ааа, Джули, в един от лошите си изблици, е насадила тази мисъл в главата ти, нали? И ти й повярва?

— Не е точно така! — бързаше да му обясни, защото усети надигащия се гняв. — Само не исках да ви притеснявам. Не мисля, че бихте обърнали внимание на дрехите ми, но ако все пак срещнете някой познат, той може… да остане изненадан. Не го обясних много добре и съжалявам, че ви ядосах, но всъщност е истина. Не исках да се почувствате неудобно. Беше такъв прекрасен ден…

— И точно затова сега няма да го проваляме! Ще вечеряме най-спокойно и ще обсъдим плановете ти. Освен това повярвай ми, имаш съвсем приличен вид — за Джули „опърпан“ е, когато облечеш някоя дреха за втори път! Доста екзотично правило, нали?

Ресторантът бе великолепен и когато остана по кафявата рокля, Сузана стрелна професора с упрек. Той се престори, че не забелязва. Оберкелнерът ги съпроводи до масата с уважение, достойно за тоалет висша мода и диаманти. Залата бе почти пълна и професорът наистина кимна на няколко души, но никой не се вторачи в Сузана. Може би, в крайна сметка, роклята й не бе толкова лоша…

Той я попита какво ще пие, направи поръчката и както бе задълбочена в менюто, я огледа. Роклята й наистина бе ужасна — някой трябваше да я посъветва да носи зелено, синьо или сиво — но не можа да не признае, че обикновеното й личице, поруменяло от вълнение и вероятно — стеснение, излъчваше известен чар. Очите й несъмнено бяха прекрасни, както и необичайната коса с цвят на опушена мед. Беше добра компаньонка…

Тя вдигна поглед и той й се усмихна, като се осведоми за предпочитанията й.

— Доста похапнахме на обяд — поколеба се тя, без да знае, че той отдавна е решил да я нахрани добре. Не бе любител на половинчатите работи и въпреки че донякъде съжаляваше за спонтанната си покана, държеше да спазва стриктно плана си.

Но сега, за своя най-голяма изненада, откри, че присъствието й му доставя удоволствие.

— Та това бе преди часове! — отвърна той. — Тук правят много хубава сьомга в сос от раци — да я опитаме ли? Също и каша от пиле с хайвер… А защо да не вземем и шампанско — нали празнуваме за здравето на Джули?

Сузана се съгласи, облекчена, че не трябва сама да решава.

— Пих веднъж шампанско — вметна тя наивно — на рождения ден на мама…

— И кога бе това? — поинтересува се любезно той и след като изслуша някои спомени от детството й, я върна към настоящето: — Какво мислиш да правиш, като се върнеш в Англия? — въпрос, задаван не за пръв път и тя му припомни решението си за госпожа Кофин. — А няма ли при кого да отседнеш в Лондон? Защо не оставиш Хораций при госпожа Коб, докато решиш какво да предприемеш?

Шампанското оказваше традиционния си ефект. За момента животът проблясваше зад розови очила.

— Ами — започна тя предпазливо, — би било много по-лесно, нали? Да посетя няколко бюра по труда… Но не владея стенография, нямам секретарски умения. Може би работа на рецепция в лекарски или зъболекарски кабинет… Всъщност всичко, което би ми позволило да взема Хораций — той си припомни, че вече на два пъти й бе помагал. Защо й предлагаше за трети? Не знаеше дали да си отдъхне облекчено, или не, когато чу думите й — точно премерени, но неистина. — Имам приятели в Лондон. Ще може ли Хораций да остане у вас само за една нощ — докато ги открия? Като че ли не е разумно веднага да заминавам за Уилтшир — бих могла да си намеря работа до ден-два…

Говореше с убеждение, очевидно предизвикано от желанието да не му бъде излишна в тежест. Сигурно щеше да намери някое местенце в Лондон, където да се подслони с Хораций. Щом пристигнеха, дори да бе вечерта, щеше да му благодари и да потърси евтин хотел. Не й се мислеше как на другия ден ще обикаля из Лондон с кошницата в ръце и ще търси работа. Е, ако усилията й се окажеха безплодни, винаги можеше да се качи на влака… Дълбоката й въздишка доста го учуди.

Професорът бе търпелив и умен човек и веднага смени темата. Тя така неспокойно и жадно захапа въдицата, че не остана никакво съмнение относно истинността на твърденията й. Е, в Лондон ще му мисли! Но защо, защо? За бога, нима имаше поне една причина да се интересува от бъдещето й? Не беше без пукната пара, а и сама го увери, че не е проблем да намери работа. Умна, с добро образование, тя умееше да се грижи за себе си. Защо се тревожеше толкова за нея?

До края на вечерята, която премина в приятна атмосфера, не споменаха нищо повече за това. От къщата на ван Дийл ги деляха няколко минути и професорът се отби за половин час да поговори с Джули и майка й. Сузана се извини и отиде да си приготви багажа. Никой не се опита да я спре. Професорът кимна и й подхвърли да бъде готова сутринта, като измърмори някакъв общоприет отговор на благодарностите й за чудесния ден. Може и да не му бе харесало, колкото тя си мислеше — понякога бе напълно непроницаем. Легна си леко разстроена, въпреки че причината й бе непонятна.

На сутринта той пристигна в уречения час и почти не губиха време за сбогуване. Господин ван Дийл бе вече в офиса си, но съпругата му благодари на Сузана, целуна я и пъхна малък пакет в ръцете й.

— Ти бе толкова мила — промълви тя.

Джули слезе по халат, целуна професора и безразлично подаде ръка на Сузана.

— Е, забавлявай се, където и да отидеш! Трябва да побързам — Евърт пристига утре!

— Желая ви много щастие! — каза Сузана и влезе в колата, а професорът намести куфара й в багажника.

 

 

Пътешествието премина без инциденти — професорът шофираше спокойно, но и всичко бе предварително уредено. Наближиха Лондон, обгърнати от пелената на ранния гъст мрак.

— Бихте ли ме оставили ли на гара „Чаринг Крос“… — промълви тя.

— По това време? — прекъсна я той. — Не, разбира се! И дума да не става, че ще скиташ из Лондон съвсем сама! Най-добре е да преспиш у дома през нощта. Сутринта ще отидеш при приятелката си, а после ще вземеш и Хораций.

— Не е необходимо… — започна Сузана с твърд, според нея, глас.

— Да не спорим!

Очевидно нищо не би променило мнението му.

— Както кажете, професоре! — отвърна тя тъй смирено, че той не се сдържа и се разсмя от сърце.

Скоро пристигнаха в уютната къща. Докато се опомни, Сузана вече заемаше място около овалната маса в елегантната трапезария точно срещу професора и опитваше от превъзходните специалитети, които госпожа Коб бе подредила като с магическа пръчка. Щом привършиха, я заведоха в кухнята да види Хораций. Изглеждаше охранен и доволен, но като я видя, се зарадва. Без съмнение, живееше при прекрасни условия. Мина й през ум как ли ще реагира на доста по-скромната перспектива, която го очакваше? Професорът се бе оттеглил в кабинета си и Сузана обясни на госпожа Коб как на сутринта ще посети приятелката си — вече така жива във въображението й, че изглеждаше като истинска.

— После ще се върна за Хораций — вероятно следобед…

— Не се безпокойте, госпожице! Професорът няма да е тук, но ни предупреди да ви чакаме.

Пожелаха си „лека нощ“ и Сузана се отправи към стаята, която й бяха посочили още с пристигането. Докато се изкачваше по стълбите в колебание дали да почука на кабинета, вратата му се отвори неочаквано рязко.

— Лягаш ли си? Лека нощ! Утре ще изляза рано и ще се върна късно вечерта. Ела за Хораций, когато ти е удобно. Казах на Коб да ви закара с багажа до приятелката ти. Само му съобщи приблизителен час.

— О, няма нужда! — възпротиви се тя, но категоричното „Да не спорим!“ я принуди да промълви: — Сърдечно благодаря за пътуването! Довиждане, професоре!

Той излезе в коридора и се подпря на парапета, вдигнал глава към нея.

— Доста често си казваме „довиждане“, нали? — и додаде нетърпеливо: — Обади ми се, ако се нуждаеш от помощ. Разполагаш ли с достатъчно пари, докато си намериш работа?

— Да, благодаря — в Лондон животът бе много по-скъп, отколкото в малкото селце. Тя отблъсна неприятната мисъл и бодро допълни: — Мога да остана у приятелката ми…

Погледът му проблесна предизвикателно, но тъкмо понечи да каже нещо и открехнатата врата зад гърба му се полюшна. В следния миг в краката му легна дакел.

— Не съм те запознал с Хенри — ела да го поздравиш.

Тя приближи и приклекна да погали малкото куче.

— Здравей и довиждане, Хенри! — потърка Сузана коприненото ухо. После се изправи и подаде ръка на професора: — Довиждане, професоре.

Той пое дланта й и като се наведе, целуна младата жена по устните. Беше й се случвало и преди — макар и не много често — обикновени целувки, които не означаваха нищо. Но тази бе по-различна. В съзнанието й проблесна мисълта, че той е по-възрастен, светски мъж, вероятно с богат опит. Би било прекрасно да я целуват така всеки ден! Е, налагаше се да се задоволи с този единствен път за цял живот! Смотолеви объркано „лека нощ“ и изтича нагоре, без да се обърне, като си повтаряше, че твърде много неща у него не й харесват. В този миг не бе в състояние да назове нито едно, но по-късно щеше да си припомни!

На сутринта момиче с приятна външност й донесе чая, каза й, че закуската ще бъде готова след половин час и я предупреди, че навън ще вали сняг.

— Съвсем навреме — подхвърли весело Сузана, — нали наближава Коледа!

Долу пред стълбите я посрещна Коб, поздрави я бодро и се осведоми как е прекарала нощта.

— Разбрах, че ще посетите приятелката си, госпожице. Имам поръчение, щом се върнете за Хораций, да ви закарам, където пожелаете.

Тя му благодари мило, но тази мисъл я тревожеше и по време на богатата закуска, и докато се обличаше за излизане.

Сега бе моментът щастливата съдба да й се усмихне и подаде ръка. Междувременно възнамеряваше да проследи колоните за работа в пресата. Въоръжена с няколко вестника, тя се отправи към Риджънт Стрийт, където в странична уличка откри малко кафене. Разгърна вестниците до димящата чаша й се зачете.

Съдбата бе решила да бъде милостива — погледът й спря върху спешна обява — търсеха млада образована жена за помощничка в детски ясли до Тотнъм Корт Роуд. Титулярката бе болна. Следваше адрес.

Тя попита момчето в кафенето как да стигне до указаното място, изслуша внимателно обясненията и след като му благодари, се отправи към автобусната спирка. Кондукторът я предупреди къде да слезе. Феликс Роуд бе тясна уличка сред плетеница от подобни, скупчени между станцията на метрото и болницата. Яслите се помещаваха във висока тухлена сграда, нуждаеща се от боядисване, а съседните постройки бяха дори още по-жалки. Но под спуснатите завеси прозорците блестяха от чистота, а и движението не бе натоварено. Сузана изкачи стълбите и позвъни.

През вратата долитаха детски гласчета. Някой пееше игриви мелодийки. Отвори й жена на средна възраст — добродушна и с майчинско излъчване.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Прочетох обявата ви — започна Сузана, но преди да успее да продължи, я поканиха вътре. — Може би мястото е вече заето?

— Уилис — протегна ръка по-възрастната жена. — Аз съм собственичката.

— Сузана Лайтфут.

Двете сърдечно си стиснаха ръцете.

— Не, не е заето. Идваха няколко момичета, но им се стори много тежко. Не им допадна и предложението да живеят тук — тя отвори една от вратите в коридора и добави: — Елате, ще ви обясня — седнаха една срещу друга пред малка масичка в почти празната стая. — През последната седмица останах без две от помощничките си. Едната се разболя, а другата се омъжи. Имаме трийсет деца до тригодишна възраст. Повечето от майките работят в болницата и музея за играчки по-надолу. Водят ги в осем сутрин и ги вземат в шест вечер. Работата е тежка и заплатата не е голяма… Не сме държавно заведение… — тя спомена сумата и Сузана реши, че с повече спестяване ще успее да се справи. — В приземния етаж има малка гарсониера, където ще живеете. Неделя и повечето съботни следобеди ще ви бъдат свободни. Тук не е лошо, тихо е, въпреки че сградата е стара. Аз живея на последния етаж, но искам да ви предупредя, че не обичам да ме безпокоят, когато си почивам — погледът й се плъзна по лицето на Сузана. — Имате ли препоръки? — Сузана й ги подаде — писмата на лейди Манбрук, господин ван Дийл и селския викарий. Госпожа Уилис ги прочете внимателно. — Работили ли сте досега като учителка?

— Не, завърших гимназия с отличие и ми предложиха място в университета. Не можах да се възползвам, защото леля ми, с която живеех, се разболя.

— Обикновено проверявам препоръките, но сега съм в крайна нужда. Ще дойдете ли да живеете тук? За един месец, пробно.

— С удоволствие. Имам котарак — може ли да го взема?

— Защо не, ако не прави бели? Елате да ви разведа.

Излязоха през входната врата и слязоха по няколко стъпала под нивото на улицата. Озоваха се пред една врата и жената извади от джоба си ключ. Стаята бе доста тъмна и усойна, но чиста, а в ъгъла до вратата за тоалетната й банята имаше малка газова печка. Мебелите бяха малко и евтини, но завесите в светли тонове грееха жизнерадостно.

— Не се плаща наем — каза госпожа Уилис. — Можете да донесете и каквито пожелаете лични вещи.

— Нямам мебели. Работата ще ми хареса, госпожо Уилис, и ако не възразявате, мога да се пренеса още днес. За час-два ще подредя и ще напазарувам, а утре рано сутрин започвам.

— Нима сте изпаднали в такова отчаяно положение?

— Всъщност да. Ще бъда стриктна.

— Да се надяваме, че ще издържите. Нямаме ваканции като в училищата. Затваряме само на Коледа и Великден, но майките работят до последния миг и някой трябва да наглежда децата. Имате ли планове за Коледа?

— Не, госпожо.

— Добре. Мисля да замина при сестра си в Нортхолт за два дни. Имате ли нещо против да останете тук сама?

— Не, разбира се.

— Двете съседски къщи са наети от малки фирми за складове, но отсреща и по-надолу живеят хора — тя й подаде ключа. — После ще ви покажа цялата къща. Сега много бързам.

Е, вече имам работа и квартира, мислеше си Сузана по обратния път. Не идеални, но по-добре от нищо. И тъй като перспективата да получава заплата всяка седмица бе вече реалност, реши да изхарчи част от спестяванията си за скромен запас хранителни продукти.

Не бе лесно да убеди Коб, че е по-добре да си тръгне с таксито, с което предвидливо пристигна.

— Не зная какво ще каже професорът — колебаеше се той угрижено. — Наредено ми е да ви закарам до дома на приятелката ви…

— Но той не е знаел, както и самата аз, че тя ще ми наеме такси, с което да се върна и прибера Хораций и багажа. Ето, чака ме отвън. Ще бъдете ли така любезен да му обясните? И да му съобщите, че съм си намерила хубава работа с приятна квартира? — тя сърдечно стисна ръката му. — Толкова съм ви задължена на двамата с госпожа Коб! Предайте благодарностите ми на професора. Аз ще му напиша писмо.

Коб се видя принуден да отстъпи и ето че Сузана бе отново в стаичката на приземния етаж. Реши да направи списък на необходимите покупки, а Хораций — доволен от присъствието й, но не особено възхитен от обстановката — се бе сгушил красноречиво пред студената газова печка.

Трябваше да се стопли — Сузана пусна монета от петдесет пенса в процепа на газовия автомат и изтича до съседните магазини. В ранния следобед нямаше много посетители. Тя купи консерви супа, мляко, хляб и храна за Хораций и тичешком се прибра. С дръпнати пердета и запалени лампи стаята не изглеждаше толкова зле. Нахрани Хораций и си направи чаша чай, напълни грейката с гореща вода и я мушна в леглото. После излезе и се качи по стълбите.

Този път входната врата бе отворена и майките, дошли за децата си, влизаха и излизаха. Госпожа Уилис изпрати и последния си възпитаник, пожела „лека нощ“ на едно умърлушено момиче, което също си тръгваше и несъмнено бе учителка, и поведе Сузана из къщата. Четири просторни стаи на първия етаж бяха предоставени на децата, но сега, поради намаления персонал, се използваха само две.

— Утре ще разделим децата на по-малки групи — по десет — дванайсет. Сутринта играят и заучават стихчета и песнички, а след като обядват, лягат да починат за час и двете с Мелани се редувате да ги наглеждате. Така през ден ще разполагаш с малко свободно време за пазар. Затваряме в пет часа, въпреки че много често някое дете остава до шест, ако майка му е възпрепятствана — докато й обясняваше, госпожа Уилис не спираше обиколката, отваряше врата след врата и й посочваше мястото на всеки предмет. Всичко блестеше от чистота — от малките мивки в тоалетната, до дългата ниска маса със столчета, където обядваха палавниците. — Двете с Мелани се храните с децата, но ще се редувате да пиете чай. Сутрин започваме в осем. Преди това трябва да закусите — бяха направили пълен кръг и се озоваха пред входа. — Предупредих те съвсем откровено, че работата е тежка, така че ако не можеш да се справиш, само ми кажи.

Чудесно бе отново да разполага с Хораций за слушател. Докато си приготвяше вечерята, Сузана сподели с него опасенията и плановете си. Контрастът между новия им дом и удобната й спалня у ван Дийл бе жесток, но времето и парите лекуваха. Междувременно, увери го тя, щяха да си създадат желания уют. Хораций бе хрисим и умен котарак и бързо установи границите на владението си, а после кротко се сви на стария вълнен шал пред печката.

Поне водата в бойлера бе гореща. Сузана вечеря, направи списък с необходимите продукти и си легна в приятно затоплената стая. За нейна голяма изненада последните й мисли бяха насочени към професора. Стана й тъжно — защо ли?

Той също мислеше за нея, но без тъга. От Коб не получи никаква информация за местонахождението й, но не можеше да го вини. Начинът, по който си бе тръгнала, го безпокоеше. Като че ли искаше да скрие следите си. Трябваше да я задържи, докато се убеди, че работата, която си е намерила, наистина е добра! Веждите му се свъсиха — момичето се вмъкваше прекалено надълбоко в напрегнатия му живот! Каква глупост да се тревожи за нея — нали красноречиво му бе дала да разбере, че сама може да се грижи за себе си! Но натрапчивата идея не го напускаше — изпитваше непреодолимо желание да телефонира на лелите си и на госпожа Кофин с молба да му съобщят местонахождението й, ако го научат.

Сузана стана рано, закуси и оправи стаята, погрижи се за Хораций и при пристигането на първото дете чакаше във фоайето. След това я завъртя такъв вихър, че нямаше време да мисли. Повечето деца бяха кротки, но се нуждаеха от забавления, а по-големите — от лесноразбираеми уроци. Обядът бе пълна какофония, но слава Богу, щом приключи, децата бяха готови за почивка. Сузана се съгласи да дежури, докато Мелани излезе. Тя пък остана много доволна, че има кой да я замести и я изчака да отскочи за миг при Хораций. Меланхолична девойка, тя, също като Сузана бе принудена да работи. С децата се държеше мило. Живееше с майка си, вдовица, в другия край на улицата и имаше приятел, който искаше да се оженят.

— Проблемът обаче е мама — сподели Мелани.

— Тя не го харесва и не е съгласна да живеем у дома, така че се налага да изчакаме, докато намерим малък апартамент.

Сузана я изслуша със съчувствие. После приседна да наглежда спящите деца. Денят се проточи безкраен, но на следващия й бе по-леко. Бе неин ред да излезе през обедната почивка и тя се разходи из магазините да напазарува за Коледа, която вече чукаше на вратата. Откри библиотеката и си избра две книги.

Прибра се, поигра с Хораций и отново започна да разучава песнички с десетината си възпитаници.

Почти не бе виждала госпожа Уилис, но когато на втория ден се разминаха във фоайето, тя спря и я попита как се справя и дали в стаята й е достатъчно топло.

Сузана отвърна бодро, че всичко е наред. Тази нощ заспа трудно. Дори компанията на Хораций не можеше да надделее мъчителната самота.

На Бъдни вечер децата имаха забава и дойдоха да ги вземат малко по-късно. Останали сами, трите учителки събраха чашите и картонените чинии, изчистиха, пожелаха си весели празници и се разотидоха в различни посоки. Над смълчаната къща се спускаше здрач и въпреки че радиото свиреше, Сузана сякаш се задушаваше в тягостната тишина. Беше си купила пиле от кулинарния магазин, кифли с кренвирши, няколко парчета баница с месо и елхови клонки. Реши на сутринта да отиде на църква, а на следващия ден да се разходи из парка.

Изяде парче баница, нагости Хораций с допълнителна консерва сардини и седна в поразклатения фотьойл с книга в ръка.

Не бе от хленчещите госпожици, но когато празниците отминаха, Сузана си легна с радостната мисъл, че на следната утрин отново е на работа. След църквата на Коледа бе разделила пилето с Хораций, а после слуша радио. Дългата разходка в Грийн Парк й помогна да вземе важно решение: ще остане шест месеца при госпожа Уилис, а после ще кандидатства в курс за медицински сестри в лондонска болница. Искаше й се да го направи по-скоро, но трябваше да събере пари, за да наеме самостоятелна квартира заради Хораций. Ако живее икономично и спестява всяко пени, би успяла да се справи със сестринската стипендия. През целия път пресмяташе наум и премисляше разни варианти, но резултатите се получаваха доста мъгляви, защото мислите й често се връщаха към професор Бауърс-Бентинк.

— Не мога да си обясня защо — тросна се тя на Хораций. — Та той премина като кораб, проблясващ в нощта.

Сутринта децата пристигнаха и работата я погълна. Повечето бяха уморени или неразположени от погълнатите сладкиши и непрестанно хленчеха и повръщаха — ден — кошмар на безконечно чистене. На другия ден постепенно влязоха в релси и полека-лека еднообразното всекидневие се завъртя. Малък проблясък донесе Нова година, но само за един ден. Сузана свикна и вече не се впечатляваше от дребните проблеми, предизвикани от болни или настинали деца.

Беше минал повече от месец, когато госпожа Уилис реши да извежда децата на разходка два пъти седмично. Сузана и Мелани посрещнаха идеята с ентусиазъм — щеше да се запълни голяма част от сутринта и освен това глътка чист въздух би ги освежила. Гимназистка, привлечена заради джобните пари, се съгласи да им помага и първата експедиция мина успешно. Децата бяха послушни и въпреки че студът щипеше не на шега, денят бе ясен и промяната им се отрази добре.

Хладното сухо време се задържа и утринните разходки станаха неизменна част от седмичния режим. Веднъж, когато дългата жива нишка, предвождана от Мелани, лъкатушеше по обратния път, професор Бауърс-Бентинк се оказа спрял на светофара. Той мерна Сузана с едно дете, увиснало на врата й, и друго, стиснало я за ръката, внимателно да пристъпя в края на редицата.

Загубил обичайната си уравновесеност, той възкликна, после въздъхна дълбоко, но припреният клаксон на задната кола го извади от вцепенението. Беше зелено и клатушкащият се крокодил от деца вече изчезваше в насрещната улица. Не можа да отбие веднага, но скоро успя да обърне, спря на един паркинг и се отправи към редицата магазини.

Няколко въпроса най-после доведоха до желания резултат. „О, да — каза старата дама от супермаркета, — съвсем наблизо има детска ясла. Искаш да изпратиш малките там ли? Няма да сбъркаш, ако избереш госпожа Уилис. Гледа децата, докато майките са на работа, а дори и след това — тя замълча да размисли и почеса глава с молива: — Да, на Феликс Роуд. Близо до болницата“.

Професорът й благодари с подкупващ чар и се качи в бентлито. Откри улицата без затруднения и спря пред къщата. Телефонира на асистента си и отново седна в колата, в плен на рояк мисли. Но когато вратата се отвори и Сузана заслиза по стълбите, той изскочи и спокойно я последва.

Беше неин ред да използва свободния час. Когато чукчето на вратата отекна, тъкмо хранеше Хораций. Тя отвори и като гръм от ясно небе пред нея застана професорът.