Бети Нийлс
Лунен лъч (1)

Първа глава

Беше средата на септември и нощта бързо настъпваше. Почти цялата Кралска болница бе окъпана в светлина, която се отразяваше в тъмните улици и къщи около нея. Само последният етаж на болницата бе потънал в мрак. Изключение правеше само една от ъгловите стаи, обзаведена като бизнес-офис с шкафове и етажерки, претъпкани със справочници, с широко бюро, върху което имаше пишеща машина и компютър, с табуретка и фотьойл.

Зад бюрото седеше момиче — дребно създание с приятно лице, широка уста и живи кафяви очи, обрамчени от дълги мигли. Косата й бе силно опъната назад. Тя печаташе с лекота — явно имаше богат опит. Беше се вторачила в ръкописа до нея, но изведнъж спря. Беше свикнала да разчита всякакви текстове, но сега не успя. След дълго взиране, тя проговори в празната стая.

— Е, сега какво? Ендометриома ли е това или ендометриози? Защо му е нужно да използва толкова дълги думи и защо не се е научил да пише правилно? — Гласът й бе изнервен и с право.

Вече беше минало пет часът и най-горният етаж, населяван от машинописки и чиновници, бе празен. Тя бе сама, а и гладна и все повече се ядосваше.

— Добре му е на него — продължи тя в същия дух, — ще се прибере, ще си вдигне краката, докато жена му приготвя вечерята…

— Всъщност — чу се дълбок глас зад гърба й — той е тук, независимо, че така описаната картина на домашно блаженство звучи много примамливо.

Момичето вдигна поглед и преди да успее да отговори, мъжът продължи:

— Предполагам, че трябва да се извиня за почерка си — мисля, че е вече малко късно да се направи нещо за него, а що се отнася до дългите думи — те са неизбежни в нашата професия.

Той влезе в стаята и спря пред нея.

— Защо не съм ви виждал досега и къде е госпожица Пейн?

Тя обърна глава към него и с нетърпелив израз, без чувството на страхопочитание, което той предизвикваше у обикновения персонал, отговори:

— Госпожица Пейн е болна — грип.

После посочи с поглед купчината книжа, останали за довършване и добави:

— И вероятно от претоварване, като гледам всичко това.

— Името ви?

— Серена Праудфут.

— Доктор Тер Фолен.

— О, чувала съм за вас, а и също, че сте холандски барон… — Тя му се усмихна, сякаш бе готова да му прости за това.

Той бе привлекателен мъж — широкоплещест и висок, с прошарена коса и светлосини очи, студени като зимно море.

Серена не обръщаше внимание на другите момичета от персонала, които бяха запленени от доктор Тер Фолен, но сега разбра, че имат право. Въпреки това, той изглежда бе доста арогантен и саркастичен.

— От агенция ли ви изпратиха?

— Да, но само временно — докато госпожица Пейн се оправи. А сега, ако нямате нищо против, бих продължила с…

Той не помръдна.

— А защо работите до толкова късно?

Глупав въпрос, но тя отвърна търпеливо:

— Защото писмата ви бяха недовършени, а ме предупредиха, че ги искате готови за подпис, преди да напуснете болницата.

— А те готови ли са?

— Не, но ако бъда оставена на спокойствие, ще ги имате след половин час.

Неочаквано той се усмихна:

— Отдавна ли работите като машинописка.

— Да, от няколко години.

— Но никога в болница, това е очевидно. — Той се отправи към вратата. — И бъдете така добра да ги донесете в кабинета ми, когато са готови. Вероятно никой не ви е казал, че в болницата не се съобразяваме с времето. И да се надяваме, че госпожица Пейн скоро ще се върне.

Тя постави нов лист в машината си.

— И защо въобще му трябваше да идва тук? — обърна се тя отново към празната стая.

— За да видя какво става с писмата ми? — отвърна доктор Тер Фолен. Той се бе върнал отново и стоеше пред вратата. — Дойдох да ви предупредя, че сутринта имам прегледи и ще трябва доста да поработите след това. Така че нека не се караме за късните часове: Госпожица Пейн не е проронвала и дума за това.

— Доста глупаво от нейна страна! — отвърна смело Серена.

След около час тя покри машината и изгаси лампата. Кабинетът му бе на приземния етаж. Серена почука на вратата и тъй като никой не отвори, влезе. В стаята светеше само малка настолна лампа. Тя постави книжата на масата и се обърна назад. Неочаквано дочу тих звук — доктор Тер Фолен се бе излегнал на фотьойла, а дългите му крака бяха опънати на масичката за кафе. Той спеше и дори тихичко си похъркваше. Тя се спря и се загледа в него. Той наистина бе красив мъж, независимо, че като се вгледа в лицето му, Серена разбра, че е много изморен.

Тя също бе изморена. Скоро напусна болница и се отправи към автобусната спирка. Слезе на Източен Щийн и продължи по страничната улица. От двете й страни се издигаха вили в стил от епохата на Едуард, изградени с червена тухла и много запазени. Отвори вратата, закачи палтото си и влезе във всекидневната. Майка й седеше пред печката.

— Закъсняваш — укорително погледна тя към часовника. — Тъкмо си мислех, че не ми се иска да приготвям вечерята. — Тя се усмихна приветливо. — Не съм ли една стара мързелива майка? Няма пресен пай и ако фурната е включена, си мисля, че можеш да приготвиш една от твоите плодови питки.

Серена прекоси зле обзаведената стая и целуна майка си.

— Веднага започвам да приготвям пая. Съжалявам, ако денят ти е протекъл зле.

— Нервите ми — отвърна госпожа Праудфут — и всичките грижи да се справя само с пенсията си. Ако баща ти само знаеше…

— Ние се справяме доста добре — отвърна Серена. — Пенсията ти не е зле, пък и моите пари…

— О, знам, скъпа, но нямаш представа колко нещастна се чувствам, като си помисля колко пропускаш — танци, театри, екскурзии. Би трябвало да си се омъжила досега — на двадесет и пет години си.

Госпожа Праудфут смирено погледна дъщеря си. Как й се бе паднало толкова сериозно и скромно момиче, което не се стремеше дори да си намери съпруг? Тя не можеше да я разбере. Като млада госпожа Праудфут беше красива и дори сега — на петдесет, все още беше или си мислеше, че е. Никога не забравяше да отдели голяма част от пенсията си за козметика, фризьори и хубави дрехи. Серена също й отделяше пари от заплатата си, защото на нейните години тя нямаше нужда от скъпи кремове и лосиони. Освен това работата й — пет дена в седмицата в офис, не й налагаше да си купува много дрехи.

— Днес видях прекрасна блуза, скъпа — заговори госпожа Праудфут, — точно като за тебе. Би освежила полите ти. — После взе книгата си и добави: — Спирам да говоря или както е тръгнало няма да вечеряме.

Серена влезе в кухнята, обели картофите и докато те се варяха, приготви тесто за питката. Почувства се изморена, толкова изморена, че й бе трудно дори да обясни на майка си, че бе имала тежък ден. Освен това тя я обичаше много и знаеше, че след пропилените години заради съпруга си, сега й бе трудно да промени начина си на живот. Серена си помисли за доктор Тер Фолен. Доста раздразнителен, отбеляза тя, вероятно от претоварване, но пък това не оправдаваше грубостта му. Какъв ли бе личният му живот? Без съпруга, сигурно сам си готвеше, живееше в апартамент под наем и затова бе толкова напрегнат.

Серена сложи питката във фурната заедно с пая, след което се захвана с подреждането на масата. Майка й винаги бе държала на това — подредбата на приборите, кристалните чаши, салфетките. За нея стандартът беше важен. Серена хапваше набързо сутрин в кухнята и сега щеше да е доволна да мине така и на вечеря.

Докато се хранеха, майка й говореше за отминалите дни.

— Тогава при нас бе Сади. Колко жалко, че ни напусна — толкова добре се грижеше за къщата. Ех, само да бях по-добре…

— Мамо, да не би денят ти да е минал зле? — попита състрадателно Серена.

— Скъпо дете, рядко се случва да е добър. Самото усилие да пазарувам ми коства много. — Госпожа Праудфут имаше вид на човек, който сякаш се бори с болестта без оплаквания. — Бих си взела още една хапка от този пай, скъпа. Цял ден не съм сложила залък в устата си — добави тя.

А това бе трудно за вярване. Тя бе закръглена и доста запазена за своите петдесет години. Обличаше се с вкус, а голяма част от дните й бяха отделени за фризьори и салони за красота. Докато съпругът й беше жив, Серена си имаше гледачка, а за къщата — прислужница. Госпожа Праудфут не мислеше за промяна на стила си на живот. От време на време се вайкаше затова, че дъщеря й не е наследила нищо от добрия й външен вид, но и не правеше нещо за това. Серена изкара курс за секретарки и си намери работа. Така че майка й пак имаше достатъчно пари, за да продължи да живее както преди. Ако все пак искаше нещо повече от живота, дъщеря й съзнателно потискаше мисълта за това.

— И утре ще закъснея — каза тя на майка си. — Докторът, за когото работя, ме предупреди тази вечер.

— Колко ужасно от негова страна! Трябваше да му кажеш, че майка ти е зле със здравето и се нуждае от теб вкъщи.

— Ако му кажа, мамо, вероятно ще си намери друга машинописка, докато се върне старата. А пък следващата ми работа може и да е по-зле…

— Е, скъпа — въздъхна госпожа Праудфут, — мисля, че тогава ще трябва да се справя сама. Вероятно ще отида в малкия ресторант на улица „Албърт“. А за себе си можеш да си направиш омлет.

— Да, майко — спокойно отвърна Серена и отиде да донесе кафето.

Следващата сутрин мина както винаги — писма, доклади, преписки. Вземайки предвид огромния им брой, Серена установи, че доктор Тер Фолен има доста богата практика. Докато пишеше на машината си помисли, че в живота на лекаря няма скука — кратки нощи, прекъснати обеди и отегчителни пациенти. Неговите дни едва ли бяха така монотонни като нейните.

Тя тръгна към павилиона за кафе заедно с други две колежки. Но изведнъж си спомни за предупреждението на доктор Тер Фолен и се върна на бюрото си. Имаше още някои дреболии за довършване, а искаше и да е готова за купищата работа, които я очакваха.

След около пет минути, когато вече бе привършила, телефонът иззвъня.

Госпожа Дън, старшата машинописка, го вдигна.

— Госпожице Праудфут, трябва да отидете в приемното отделение, като си вземете и бележника. И бъдете точна — доктор Тер Фолен не обича да чака.

Серена довърши работата си, взе бележник и химикалка и бавно се изправи.

— Побързайте, госпожице Праудфут! — изсъска госпожа Дън. — Не бива да карате доктор Тер Фолен да ви чака.

— Да, госпожо Дън — отвърна отново, без да бърза Серена, и се отправи към приемното отделение. Ако докторът си мислеше, че ще хукне — лъжеше се.

Той беше в консултантския кабинет, разглеждаше рентгенови снимки с регистратора.

— Викали сте ме, сър?

Той вдигна поглед:

— А, госпожице Праудфут, бъдете добра да отбелязвате имената на пациентите заедно с диагнозата им, напечатайте ги и ми ги донесете до вечерта.

— Ако мога да свърша дотогава. Зависи колко пациенти ще има, нали?

— В такъв случай ще е необходимо да останете, докато свършите. — Той повдигна заплашително вежди. — Мисля, че ви предупредих, че ще работите до късно днес.

— Така е — отвърна безгрижно Серена. — Тук ли ще работя?

Той все още я гледаше неодобрително, а съдейки и по израза на регистратора, тя явно не се държеше като госпожица Пейн.

— Да, това е мястото. Седнете на онзи стол. Ако не сте сигурна в нещо, питайте веднага. Съмнявам се дали имате същите медицински познания като госпожица Пейн.

— Не, разбира се, но тя работи тук от двадесет години, нали? — Серена му се усмихна приятелски.

По време на работата мислите й отново се насочиха към доктора. Изглежда, че той бе един свадлив ерген, който има нужда от жена и деца, които да омекотят характера му. Изненадващо внимателен стана по време на сутрешните прегледи — като че ли бе друг човек. Изслушваше търпеливо пациентите — жени на всякаква възраст, уверяваше ги, че нямат рак, преглеждаше ги и им предписваше лечение.

Серена записваше всичко, като понякога се затрудняваше на по-дългите думи, които й убягваха. А когато доктор Тер Фолен я запитваше: „Записахте ли всичко?“ — тя отвръщаше спокойно: „Да, сър“.

Когато прегледите свършат, тя щеше да попита регистратора за пропуснатите думи. Беше почти два часа, когато мина и последният пациент. Доктор Тер Фолен и регистраторът се отправиха към вратата. Серена остана на мястото си, като се молеше те да се разделят, за да може насаме да попита регистратора за термините. Но вместо това докторът се върна и попита:

— Е, какво не можахте да запишете?

Смути я фактът, че той смяташе за нормално тя да не може да се справи с работата. Измърмори думите, които не бе могла да схване и смело добави:

— Направих каквото можах, сър. Не забравяйте, че не съм госпожица Пейн.

Регистраторът бе ужасен от тези думи, а сестрата изсъска — поразил я бе фактът, колко е неподходяща да работи като помощник в известна болница. Нямаше нужното уважение към него, така че би било добре госпожица Пейн да се върне по-бързо, а Серена да се върне в агенцията и да си намери работа другаде.

— Думите? — повтори доктор Тер Фолен. — Моля да ги повторите. — И след като ги чу, бавно се отдалечи.

Обядът отдавна беше минал. Набързо хапна малко супа и руло, изпи чаша чай и се върна. Още не беше свършила, когато другите вече си тръгнаха. Часовникът на църквата отсреща удари шест, когато телефонът иззвъня.

— Донесете книжата в консултантския кабинет, госпожице Праудфут, когато свършите. — И доктор Фолен затвори, преди тя да успее да каже дори и дума.

Половин час по-късно, облечена за излизане, Серена го намери да пише в кабинета си.

— А, благодаря ви, госпожице Праудфут. — Той погледна часовника си. — Надявам се, че не съм развалил вечерта ви.

— Аз въобще не излизам вечер — увери го Серена и добави: — И сега сте толкова изморен, както бяхте и снощи — бяхте заспал и даже малко похърквахте. Тежък ден ли имахте?

— Да — учудено отвърна той. — Кажете, госпожице Праудфут, интересувате ли се от всички, които срещате?

— Ами, да, в повечето случаи. — Видя, че той се намръщи. — Мислите, че съм прекалено любопитна и не се отнасям с нужното уважение към вас — та вие сте главен консултант. Ще се помъча да запомня това, докато съм тук.

— Добре би било! Лека нощ, госпожице Праудфут, и благодаря.

— Лека нощ, сър. Би било добре, ако можете и вие да си легнете по-рано — изглеждате уморен, почти колкото вчера.

Тя тихо затвори вратата и го забрави, докато си мислеше какво да сготви — нещо бързо, но вкусно — майка й все нямаше апетит…

Доктор Тер Фолен седна, но не продължи да пише. Вгледа се в пространството и изведнъж се усмихна.

Госпожа Праудфут не беше в настроение, когато Серена се прибра.

— Наистина, скъпа — започна тя, още докато Серена влизаше, — това е ужасно, бях сама цял ден!

Серена я целуна и попита:

— Не излиза ли да хапнеш?

— Да, но не е в това въпроса. Наистина не се чувствам добре, за да бъда оставена толкова време сама.

Серена побърза да каже:

— Доколкото знам, утре ще се върна навреме, а вдругиден е събота.

— О, да, и съм поканила двама-трима души за вечерта, така че бихме могли да поиграем бридж. Пък и ако направиш малко от онези прекрасни бисквити, ще пием кафе…

— Да, мамо. А сега — един омлет? И може ли да ядем в кухнята? Късно е, пък и имах тежък ден…

— Но само този път — въздъхна госпожа Праудфут, — независимо, че не одобрявам този немарлив начин на хранене в кухнята.

 

 

Събота сутрин бе определена за покупки. Госпожа Праудфут обичаше да ходи до Ричмънд и да посещава някое от изисканите кафета, а след обиколката на бутиците, обикаляше художествените галерии или се виждаше с приятели, докато Серена пазаруваше за вкъщи.

Серена тъкмо влизаше в зеленчуковия магазин за карфиол и пропусна да види доктор Тер Фолен, който минаваше с бентлито си по улицата. Но той я видя и въпреки че не намали скоростта, забеляза пазарската чанта на рамото й.

Трима души дойдоха тази вечер да играят бридж — госпожа Праги от хотела до реката, господин Туил — притежател на антикварен магазин в Ричмънд, и господин Кинг — пенсиониран чиновник, който беше прекарал голяма част от живота си в чужбина и не спираше да говори за това. Четиримата играеха, докато Серена приготвяше кафе, бисквити и сандвичи. Никога не й предлагаха и тя да играе, и понеже никак не я биваше в картите, тя не приемаше това за обидно. Ако някога й минеше през ума да прекара съботната вечер по-забавно, тя не изказваше мислите си на глас.

Сега си седеше в стола до прозореца, плетеше жилетка за майка си и беше готова вежливо да обслужи всеки от играещите с нещо. Докато плетеше, позволи на мислите си да се реят. От юношеските си години знаеше, че няма добра външност и това я правеше стеснителна с хората. Нещо повече, никога не се вместваше във веселите разговори на връстниците си. Имаше приятели, но някак приятният светски живот, който те водеха, и убягваше. Най-вече майка й я възпираше — никога съзнателно, но като видеше печалната й физиономия и като я чуеше, че не иска да обръща внимание на мигрената й, а да излиза и се забавлява. Или тъжното й лице при мисълта за самотна вечер — това бе оказало влияние върху характера й през годините. Обикновено Серена си оставаше вкъщи, само когато майка й ходеше на кино или театър, отиваше с нея. Това не й пречеше да си мечтае, че някой привлекателен мъж ще се влюби в нея и ще се оженят. Той щеше да има хубава къща и достатъчно пари, за да й купува нови дрехи. Тя щеше да си позволява да влиза в бутици и да задоволява желанията си. Ще си има деца и някой, който да се грижи за тях.

Гласът на майка й я върна в реалността.

— Скъпа, бихме искали още малко кафе и от чудесните бисквити, които си приготвила.

Вечерта бе към края си. Серена почисти, изпрати майка си до леглото и влезе в стаята си. Нощта беше прекрасна. Тя отвори широко прозорците и се загледа в небето. То бе обсипано със звезди и лунната светлина меко се стелеше над къщите.

Проговори на луната:

— Странно, светиш над различни хора… Би било хубаво и други да гледат към теб в този момент.

Доктор Тер Фолен бе един от тях. След тежка спешна операция крачеше към колата си в двора на болницата. Беше уморен и без никаква причина изведнъж си спомни думите на онова обикновено момиче с красиви очи, което му бе пожелало да си легне рано. Тя сигурно отдавна спеше. А сигурно и животът й беше добре подреден. Малко съзерцание на лунна светлина би й се отразило добре. Засмя се при тази мисъл, качи се в колата си и тръгна за вкъщи.

 

 

Към края на следващата седмица, докато работеше отново до късно, Серена пак срещна доктор Тер Фолен. Той влезе без предупреждение. Тя спря да пише и зачака това, което според нея бе сигурно, че щеше да се случи. Отличната Пейн сигурно се връщаше и вече нямаха нужда от нея. Учудваше се колко я измъчва тази мисъл, независимо че работата в болницата беше трудна. Доктор Тер Фолен едва ли бе най-лесният работодател. Всъщност беше нетърпелив, с лош характер и перфекционист, който очакваше всички останали да са като него. Чудеше се само защо идва лично, а не е предал по госпожа Дън.

Доктор Тер Фолен стоеше срещу нея и я поздрави.

— Добър вечер — отвърна Серена. — Не съм довършила писмата ви. Искате ли да ви ги донеса за подпис? — Тя погледна часовника си и кисело добави: — Ще ми отнеме около петнадесет минути, ако не ме прекъсват.

— Прекъсвам ви, но за добро, госпожице Праудфут. Бях при госпожица Пейн. Тя реши да се пенсионира. Дойдох да ви предложа мястото й.

Серена го погледна с учудване.

— Аз? Да върша работата на госпожица Пейн? Вероятно няма да се справя! Вие казахте, че тя никога не е промълвила и дума, пък аз мърморя, освен това, вие не… — Тя спря и се изчерви.

— Не ви харесвам? — Той се взря в лицето й. То изразяваше изненада и паника. — Това няма никакво значение. Нека ви кажа — госпожица Пейн не проронваше и дума за късните часове, но тя не се боеше от мен. Вие също, нали?

— Не мисля.

— Добре. Тогава всичко е уредено. Няма да правите нищо за това. Аз ще оправя нещата. Ще получавате и по-добро заплащане, разбира се. — Той се изправи. — Заминавам за Холандия след две седмици. Там трябва да изнеса няколко лекции и да оперирам няколко седмици. Пиша също и книга. Бих искал да сте с мен, разбира се, ще ми бъдете необходима.

Серена стоеше безмълвна, докато хиляди мисли напираха в главата й. Ще пътува, ще види нов свят, дори и на неколкостотин мили през Северно море, ще срещне нови хора — ще й трябват и нови дрехи.

— А няма ли да се връщате?

— Разбира се. Повечето от задълженията ми са тук.

— Разбира се, не можете да пишете книга, да оперирате и изнасяте лекции едновременно.

— Мога, а вие ще трябва да пишете на машина бележки, писма, да отговаряте по телефона, да уреждате срещите ми и да печатате книгата ми. Госпожица Пейн се справяше, не виждам защо вие да не можете, най-малкото вие сте по-млада.

Серена се нацупи. Госпожица Пейн бе в пенсионна възраст и да й кажат, че бе само по-млада, не бе комплимент. Доктор Тер Фолен прочете мислите й.

— Вие сте на двадесет и пет — почти на половината на годините на Мюриел.

— Мюриел? А госпожица Пейн. Добре, може ли да си помисля? Имам предвид, трябва да…

Тя спря изведнъж и объркването, което се изписа по лицето й, го накара да седне отново. Неговото „Е?“ бе изречено с нужното внимание и интерес.

— Не мога! Наистина не мога! Майка ми…

— Вдовица?

Тя поклати глава утвърдително.

— Болна ли е?

— Не, просто е слаба.

— Какво означава това? Сърцето й ли не е в ред? Артрит? Диабет? — Той изстреля думите към нея, а тя примигна.

— Не, не, нищо такова. Страда от нерви. Трудно е да върши…

— Домашната работа, да пазарува и други такива?

— Да.

Той въздъхна. Себелюбиви вдовици с любящи дъщери все още се срещаха, а това младо хубаво момиче с красиви очи заслужаваше повече.

— В такъв случай с един куршум ще ударим два заека. Госпожица Пейн живееше близо до болницата, когато ме придружаваше. Майка ви ще дойде с нас и ще отседне там. През по-голямата част от времето ще бъдем в Амстердам и там ще има какво да се види.

— Но тя не знае холандски. Аз също.

— Скъпо момиче, почти всеки в Холандия говори английски.

Той видя, че надеждата надделява над безпокойството й.

— Наистина ли?

— Аз винаги казвам това, което мисля. Идете си вкъщи, обсъдете всичко с майка си и утре сутринта ме уведомете.

Той пак се изправи, но този път кимна, пожела й лека нощ и тръгна. Серена привърши работата си, прибра нещата си, но не беше сигурна какво да прави с купчината писма, които чакаха за подпис. Все още се чудеше, когато й звънна главният портиер. Трябваше да ги остави на него, а докторът щеше да си ги прибере по-късно. Побърза да хване автобуса, като мислено репетираше това, което щеше да каже на майка си. Въодушевлението й намаля, когато стигна у дома — майка й никога не би се съгласила с тази рязка промяна в живота й. Серена щеше да направи всичко възможно да я убеди, че промяна в обстановката би й се отразила добре. Завари майка си над писалището.

— А, ето те и теб, мила. Какви страхотни новини — имах дълъг разговор по телефона с доктор Тер Фолен. Той ми изглежда приятен човек. Извини се, че те е задържал до късно и каза, че разчита много на твоята подкрепа. И това ходене до Холандия! С нетърпение го очаквам. Той е на мнение, че промяна на обстановката е нужна на чувствителен човек като мен.

Майка й спря да си поеме дъх и Серена заговори като се стараеше гласът й да остане спокоен.

— Той е позвънил? Значи знаеш? И би желала да отидеш? Няма ли да ти дойде в тежест, мамо?

— Разбира се, че не! Вероятно ще ми трябват няколко дни да се съвзема от пътуването, но бих го направила заради теб. Сега си правя списък на дрехите, които ще ми трябват… Вечеряла ли си? Бях толкова заета… Ще можеш ли да приготвиш нещичко сега? Изглеждаш пребледняла. И ти имаш нужда от храна.

— Мамо, не съм казала, че приемам работата.

— Скъпа, защо не? Какво странно създание си!

— Не бях сигурна дали ще ти хареса идеята.

Майка й се засмя.

— Скъпа, идеята е великолепна! Кажи ми на колко години е доктор Тер Фолен.

— Не знам. Може би на тридесет и пет, тридесет и шест.

— Женен ли е?

— Нямам представа.

Малка лъжа и тя самата не разбра защо я изрече.

— Ще се запознаем с много хора в Амстердам. Налей ми чашка шери. Трябва ми енергия.

Трудно бе да се разгадаят мислите й тази вечер. Госпожа Праудфут кроеше планове, разглеждаше дрехи.

— Мамо, това няма да е ваканция — внимателно я предупреди Серена. — Работата ми ще е тежка през деня и ще си сама през по-голямата част от времето.

— Аз съм сама всеки ден, скъпа, и отегчена до смърт. Да имах здравето и силите ти само!

Най-после си легнаха, но Серена не можеше да заспи. Мислеше дали е постъпила правилно и дали бяха постъпили добре с нея, понеже нейното мнение не бе взето под внимание. Не беше сигурна дали е доволна и от намесата на доктора. Той като че ли я бе принудил и вече нямаше връщане назад, защото майка й бе съгласна да отиде. Реши, че на сутринта ще му каже, че той няма право да се намесва в живота им така категорично. С това твърдо решение заспа.