Кир Буличов
Отвличането на чародея (9)

9.

Навън се смрачи. Жул настройваше инсталацията, като от време на време правеше връзка със своето време. За целта ползваше кръгъл син екран, върху който трептяха плетеници от жълти и бели точки. Кин на свой ред подготвяше снимачната апаратура.

Черното кълбо, което имаше размерите на голяма надувна топка и висеше над главата на Жул, започна да се върти бавно.

— Сега, Анушке, ще надзърнем в тринадесетия век — каза Кин. Обхвана я трепетното детско чувство на очакване пред някакво представление. Ето сега, след миг ще се разтвори завесата и действието ще започне…

Кръглият екран за връзка затрептя от жълти и бели пламъчета.

Цветните петна се замятаха още по-бързо, смесваха се около краищата на илюминатора и се стапяха. Разнесе се рязко изщракване. И в този момент сякаш някой прокара ръка по изпотеното стъкло на илюминатора. Светът в кълбото придоби ясни форми и граници. Той представляваше зелено поле, обкръжено от брези.

Кълбото се управляваше от Кин. Ръцете му в черни ръкавици бяха скрити под масата, а той стоеше изпънат и напрегнат като зад кормилото на кола.

Образът в кълбото тръгна рязко встрани и брезите се наклониха, като в моден филм. За миг Анна замижа. Гората изчезна и се показа стръмен склон на хълм с ограда от колове на върха, широк разбит път и най-накрая нещо познато — рекичката Вятла. Зад нея се издигаше гъста елхова гора.

И в този миг Анна видя своя дом. Той стоеше в редицата други къщи от тази страна на ручея. Той по-скоро би могъл да се нарече колиба — ниска, глуха и със сламен покрив. В замяна на това ручеят беше много по-широк, над него се навеждаха върби и пътят го пресичаше по широк дървен мост, около който стояха няколко конници.

— Стабилизирам се — каза Жул.

— Това тринадесети век ли е? — запита Анна.

— Дванадесети юни.

— Сигурни ли сте?

— Нямаме други алтернативи.

— А хората пред ручея?

— Божии дворяни — каза Кин.

— Виждат ли нашето кълбо?

— Не. Те не ни виждат.

— А в къщите кой живее?

— Сега никой. Хората са избягали зад стените. Градът е обсаден.

Кин зави с кълбото и Анна видя, че оттатък ручея, там, където трябваше да започва селото, а сега беше краят на гората, се издигат землянки и шатри. Между тях горяха клади и бродеха хора.

— Кои са тези? Враговете ли? — запита Анна.

— Да. Това са мечоносци, от ордена на Света Мария, божии дворяни.

— Те ли ще превземат града?

— През нощта в други ден. Жул, готов ли си?

— Можем да започваме.

Кълбото се издигна и полетя към ручея. Вляво Анна забеляза високо дървено съоръжение, стоящо в наклонената падинка на половината път между рова на хълма и ручея, където тя се беше разхождала само преди два часа. Съоръжението й напомни геодезичен знак — дървена пирамида, каквато понякога се среща в полето.

— Виждате ли? — запита Анна.

— Обсадна кула — каза Кин.

Кълбото се спусна към лагера на рицарите.

Там обядваха. Поради това и не се виждаха. Елегантните рицари, приличащи на тези, които се сражават по турнирите в различните исторически филми, седяха в шатрите си и не предполагаха, че при тях са пристигнали посетители от бъдещето. Хората, дъвчещи някаква храна на открито, не предизвикваха никакви филмови асоциации. Това бяха лошо облечени хора, в кълчищени или кожени ризи и гащи, някои от които бяха боси. Приличаха на бедни селяни от недалечното минало.

— Гледайте, ето и един рицар — каза Кин и насочи кълбото към една от шатрите. Върху калната износена ленена тъкан на шатрата бяха нашити огромни червени мечове. От шатрата излезе човек, облечен в груб пуловер до коленете. Плетена шапка обгръщаше плътно главата му, оставяйки открит само овала на лицето, и се спускаше към рамената. Краката му бяха също в плетени чорапи. Пуловерът беше препасан от черен ремък, на който висеше дълъг прав меч в кожена ножница.

— Сигурно му е горещо — каза Анна, но в този миг разбра, че рицарят не е облечен с пуловер, а в ризница, ситна ризница. Рицарят вдигна ръка, облечена също така в метална ръкавица, и от кладата се отдели брадат селянин в кожена куртка, къса поличка и цървули, стегнати в глезените с ремъци. Без да бърза, селянинът отиде до коневръза и започна да отвързва един от конете.

— Да идем ли в града? — запита Жул.

— Да идем — каза Кин. — Анушка е разочарована. Рицарите трябва да имат пера и бляскави брони…

— Не зная — каза Анна. — Тук всичко не е така.

— Ако бяхме пристигнали двеста години по-късно, щяхте да видите всички тези работи. Рицарството тепърва ще разцъфти.

Издигайки се над склона, кълбото прелетя край обсадната кула, около която нещо се напъваха хора с полукръгли шлемове и кожени куртки.

— По моите изчисления в отряда има около десетина божии братя с петдесетина слуги и около триста ратници — каза Кин.

— Триста и двадесет. А там, зад дърветата — каза Жул, — е съюзническият отряд. Според мен това са лети. Около сто и петдесет.

— Десет братя? — запита Анна.

— Божият брат, което означава пълноправен рицар, е рядка птица. Всеки има собствен отряд.

Кълбото се издигна нагоре и прелетя над широкия недълбок ров, в който нямаше вода. Пътят свършваше пред рова, а мостът над него беше разглобен. Очевидно не бяха успели да го отнесат, защото няколко греди още се търкаляха наоколо. Върху вала, обрасъл с трева, се издигаше стена от щръкнали с подострените си краища трупи. Две невисоки кули с площадки на върха се издигаха от двете страни на обкованите с железни ивици затворени врати. На площадките имаше хора.

Кълбото се издигна на нивото на една от тях и замря.

След това бавно тръгна край площадката. Анна можа да види отблизо хората, които бяха живели по нейния край преди седемстотин години.