Кир Буличов
Отвличането на чародея (15)

15.

Всичко беше станало без каквито и да са свидетели от бъдещето, в мрака, когато Кин, Анна и Жул, а главно епископът Алберт и божият дворянин ландмайстерът Фридрих спяха дълбоко. И това беше обидно, защото щом веднаж си попаднал в течението на определена извивка на времето, то е необратимо. И никой не може да види отново как всичко това е станало.

… Първа се събуди Анна, изми се бързешком и почука на мъжете.

— Мързеливци — извика им тя, — ще проспите решителния щурм.

— Ставаме — отвърна Кин. — Вече сме на крака.

— Ще изтичам до дядо Генади — благородно се самопожертвува Анна. — Ще го поотвлека. Но в замяна на това, когато се върна княз Вячко, вече да е яхнал бойния си кон!

А когато Анна се върна с мляко, извара и пресен хляб, в къщата цареше униние.

— Гледай — каза Жул.

Кълбото беше включено и насочено към склона. На него лениво догаряше обсадната кула, превърнала се в сюрреалистично съоръжение от димящи главни. От катапултата беше останала само лъжицата, забита нелепо в тревата до дръжката си. Наоколо стояха рицари и ратници на ордена. От мостчето над ручея знатните хора на ордена, заобиколили епископа, наблюдаваха пожарището.

От вратите на крепостта до кулата се открояваха широки черни ивици. В ручея — Анна не можа да ги види веднага — се търкаляха големите колкото два човешки ръста колела, които също бяха черни и обгорели и отначало й се стори, че са част от обсадната кула. Но не беше така, защото кулата не можеше да има такива огромни колела.

— Виж, това е работа — каза Анна. — През нощта са успели да изгорят всичко това! И добре са го направили. Защо да се разстройваме?

— Жалко, че не можахме да го наблюдаваме.

Кин бързо прекара кълбото надолу, към ручея, прелетя ниско над основите на кулата и спря над главите на рицарите.

— Благодаря ви за подаръка — бавно каза епископът. — Не бихте могли и да измислите нещо по-добро за нощта на моето пристигане.

— Още през миналата година ви съветвах да дадете убежище на чародея — каза ландмайстерът. — Още когато избяга от Смоленск.

— Изпратихме му вестоносец — каза един от приближените на епископа. — Той не ни отговори. Скрил се е тука.

— Предпочел е да служи на дявола — замислено каза епископът. — И чрез нашата ръка небето ще го накаже.

— Воистина! — каза високият слаб рицар.

— Правилно — съгласи се Фридрих фон Кокенхаузен. — Но ние не сме в храм, а на война. Необходими ни са съюзници, а не приказки.

— Дяволът за нас не е съюзник — каза епископът. — Не забравяйте за това, брат Фридрих. Дори и той да е могъщ.

— Помня, свети отче.

— Градът трябва да бъде жестоко наказан — каза епископът гръмко, за да могат да го чуят стълпилите се наоколо кнехти. — Всеки момент може да пристигне отряд от Полоцк, а това съвсем не е в наша полза. В Смоленск също гледат с тревога на нашето усилване…

— Насам идват и литовците — добави слабият рицар.

— Ако крепостта не се предаде до залез слънце, няма да оставим в нея нито една жива душа — каза епископът.

— Дори и месир Роман?

— На първо място. Може да съществува само онова знание, което е осветено от божията благодат.

— Но ако той умее да прави злато?

— Ще намерим злато и без чернокнижници — каза епископът. — Брат Фридрих и брат Готфрид, последвайте ме.