Кир Буличов
Отвличането на чародея (24)

24.

— Жул — каза Анна. — Знам какво да направя.

— Нима? — Жул отново увеличи лицето на Кин. Кин наблюдаваше шута.

— Аз приличам на Магда. Ти сам каза, че приличам на Магда.

— Каква Магда пък сега? — В хусарските очи на Жул имаше тъга.

— Полската княгиня, Магдалена.

— Е и какво?

— Жул, аз ще ида там. Вместо нея.

— Ти да не си се побъркала? Не говори глупости. Ще те познаят. Само твоята смърт не ми стигаше. И къде ще денем княгинята?

— Ама, Жул, слушай ме спокойно. Жул, миличък, ние нямаме никакъв друг изход. Наближава да съмне. Кин е вързан и безсилен.

— Млъкни. И без твоите идеи ми прилошава.

— Всичко е много просто. Можеш ли да ме приземиш на всяко място?

— Разбира се — вдигна той рамене.

— Тогава ме приземи в спалнята на княгинята. Това е единственият изход. Разбери най-сетне. Ако не се добера до Кин в близките минути, той ще загине. Да не говорим, че ще пропаднат всичките ви планове. Важното е, че Кин може да загине. И това не ми е безразлично!

— Искаш да кажеш, че на мен ми е безразлично? Ти какво си мислиш, че Кин е първият? Мислиш си, че никой от нас не е загивал?…

През прозорчето нахлуваше влажен студ — времето в двадесетия век също бе започнало да се разваля. Обаждаха се кучета. Внезапно Анна се почувствува два пъти по-стара от Жул.

— Не е в това работата! Води кълбото! Бъди мъж, Жул! Вие вече ме посветихте във вашите работи…

— Да, но… — Жул се заколеба. — Прекалено вече нарушаваме миналото.

— Ще го преживеем! Помисли си: Кин лежи вързан.

Жул стоя няколко секунди неподвижно. След това рязко се обърна и преценяващо се вгледа в Анна.

— Може да стане така, че да не мога да те наблюдавам.

— Не губи време. Върни кълбото в чертога. Трябва да се преоблека.

— Почакай, може би…

— Да тръгваме, Жул, миличък!

Анна беше обхваната от трескаво нетърпение, сякаш й предстоеше скок с парашут и я обхваща страх, но още по-голям страх я обхващаше да не закъснее със скока.

Кълбото напусна къщата на Роман и се понесе над града. С края на погледа си Анна долови светлинки под стените на града и далечно зарево. Пред тях беше чертогът.

Кълбото увисна в коридора и бавно запълзя край тъмните стени. Анна се приближи до рамката, искаше да прекрачи, след това се опомни и започна забързано да смъква роклята си…

— Всичко е чисто — каза Жул. — Може сега.

— Почакай — извика Анна. — Та аз не мога да си оставя там дрехите.

Княгинята спеше върху нисък сандък с твърда възглавница и беше покрита с одеяло от кожи. Самотно украшение блестеше на масата. По черната слюда на прозореца се стичаха мътни капки дъжд.

Кълбото закръжи по стаята, пробяга по ъглите и спря пред задната затворена врата…

— Имай предвид, че там спи леля й — каза Жул.

А след това вече с друг глас, от който беше прогонено съмнението, добави: — Е, добре. Сега слушай внимателно. Моментът на прехвърлянето не търпи грешки.

Жул стана, извади плоска обичка, малко по-малка от еднокопейкова монета, и я прикрепи към ухото на Анна. Обичката беше студена и като пукна, се прилепи към кожата.

— За да се върнеш, ти трябва да затвориш полето. За целта ще се докоснеш с пръст до тази… обичка. И аз ще те изтегля. Когато се приземиш там, присвий леко крака, за да намалиш удара.

Полската княгиня се обърна в съня си и шавна устни. Ръката й падна надолу и свитите й пръсти докоснаха пода.

Анна бързо прекрачи в рамката. И веднага й се зави свят и започна да пада — да пада в бездната на времето, безкрайно и страшно, защото нямаше за какво да се улови, нямаше на кого да извика, да я спре, да я задържи и спаси. И нямаше глас, нямаше горе и долу, имаше смърт или нейното преддверие, а в главата й се въртеше само една мисъл — защо не й казаха? Не я предупредиха? Защо я предадоха, захвърлиха и изоставиха, та тя никому не беше направила нещо лошо?! Тя е още така млада, още не е успяла да поживее… Самосъжалението я обхвана със сълзлива немощ, с болка в сърцето, а падането й продължаваше… И изведнъж се прекъсна — усети го с вътрешностите си, сякаш беше във внезапно спрял асансьор. И Анна разбра, че може да си отвори очите.

Твърдият под я удари отдолу по стъпалата.

Анна преглътна.

Кръгла паничка с плаващ в нея фитил гореше на масата. До нея стоеше стол с висока права облегалка. Миризма на лошо обработени кожи, на неразгоряла печка и мускус я удари силно в ноздрите… Анна разбра, че вече е в друг век.

Колко време беше изминало? Час, или повече?… Не, само й се струваше така, та нали Кин беше се озовал в миналото почти мигновено: стъпи в рамката и се появи в двора на Роман. А ако внезапно машината се е развалила и нейното пътуване всъщност е било по-продължително? Не, на ниския сандък спи полската княгиня и ръката й едва докосва пода.

— Едно, две, три, четири, пет — броеше наум Анна, за да върне мислите си на мястото им. Сега Жул я наблюдава в кълбото. А къде е кълбото? Вероятно малко по-високо, над главата й. И Анна погледна натам, накъдето би трябвало да е увиснало кълбото, като се усмихна на Жул: сега на него му е най-зле от всички. Той е сам. Ех ти, хусарю от двадесет и седми век, вероятно ще си изпатиш заради изкопаемото момиче…

Сега трябва да се действува. И то по-живо. Във всеки момент може да започне щурмът на града. Анна погледна през малкото прозорче от слюда и й се стори, че в чернотата на нощта се долавя синевата на разсъмването.

Дрехите на Магдалена бяха на табуретката до сандъка, до който бяха захвърлени и късите й ботушки без пети.

Анна се ослуша. Чертогът живееше своя нощен живот — изскърца дъска на пода, протичаха мишки по тавана, донесе се далечен звън на оръжие и вик на караулния пред входа, шум на влачещи се стъпки. Княгинята промърмори на сън. Беше задушно. През тринадесети век не са обичали да си отварят прозорците.

Роклята на княгинята изшумоля силно. Наложи се да я надява отдолу — над талията то се притягаше със сиджимки. В гърдите дрехата я стягаше — добре, ще го изтърпи. Сега е много важно нещо кърпата. Тя трябва да се върже така, че да закрие косите. Къде е шапчицата? Тя беше плоска и със златен обръч. Анна взе паничката и надзърна под масата и наоколо, но я откри чак в ъгъла. Сега да имаше огледало — колко лошо е да се отправяш в миналото толкова бързешком! Облеклото трябва да ти подхожда, помисли си Анна, но жалко, че информацията за това ще трябва да се черпи от чуждите очи. Разбира се, княгинята има някъде огледалце с дълга дръжка, както в приказките, но няма никакво време да се търси по чуждите сандъци. Анна развърза кецовете си и пъхна крак в ботушките. Ботушът се запъна в глезена — ни напред, ни назад. Зад стената някой замърмори. Женски глас запита по руски:

— Какво има, Магда? Не спиш ли?

Анна замря и отговори чак след известно време.

— Спя — отвърна тя тихо.

— Спи, спи — това беше гласът на лелята. — Да ти дам ли нещо?

Лелята тежко въздъхна.

Анна се отказа от намерението си да походи с ботушки. Нищо от това — роклята е дълга. Колко жалко, че дамите от това време не са носили воали… Цялата пиеса се разиграва на изкуствено осветление; на него можеш да се усъмниш и в родната си майка. Анна се огледа за последен път — да не би да е забравила нещо? Леко повдигна ръката на княгинята и я постави на сандъка — за да не изтръпне. Сети се, че в момента Жул сигурно я е изругал с най-лоши думи. Що за излишен риск! Анна усещаше странна близост, почти родство с момичето, на което дори не можеше да му хрумне, че роклята й е облечена от друга, такава, която ще живее след много стотици години…

— Няма нищо — промълви тя, мърдайки старателно устни, за да може Жул да разбере — тя спи дълбоко.

Анна се плъзна към вратата — в съседната стая нещо скръцна силно и гласът на окончателно разбудилата се леля оповести:

— Ще дойда при теб, мънинка, нещо не ми се спи, тревожно ми е…

Анна дръпна към себе си вратата. Тя не помръдна. Голи стъпала зашляпаха по дъските — как се чува всичко в тази къща! — лелята изпусна нещо. Шляп-шляп-шляп — се приближаваха нейните стъпки. Проклетата гривна в лъвската уста — този стар магьосник чичо Генади е виновен за всичко… Анна се досети да завърти гривната. Зад гърба й в този момент също се отвори вратата, но Анна не се обърна; като се наведе, за да не си удари главата, тя се втурна в мрака на коридора.

Зад нея замърмори гласът на лелята.