Кир Буличов
Отвличането на чародея (22)

22.

Операцията по отпътуването в миналото едва не се провали. Всичките стояха в антрето над куфарите и сандъците. И в този момент на врата отново се почука.

— Кой е? — попита Анна.

— При теб всичко ли е в ред? — запита дядо Генади.

— Защо?

— Чух гласове — каза дядото.

Кин се втурна към кухнята. Жул се скри в задната стая. Анна се бавеше с резето.

— Радиото е — каза тя. — Слушах радио. Вече съм си легнала да спя.

— Легнала си, а не гасиш светлината. — промърмори дядото. — Донесох ти аналгин.

— Че защо ми е аналгин?

— Разбира се, срещу главоболието. Нали се оплакваше.

Наложи се да отвори. Навън духаше влажен вятър. Ярката луна осветяваше шапката на дядото, а лицето му беше черно. Дядото се мъчеше да надзърне зад гърба на Анна, но в антрето беше тъмно. Кутийката с таблетките беше се затоплила в дланта на дядото.

— Безпокоя се за теб — каза той. — Тук местата въобще са тихи, ясно е, че няма разбойници, защото няма нищо, което да ги заинтересува, но около теб има някакво опасно притегляне.

— Аз не се страхувам. Благодаря за лекарството. Лека нощ.

Анна бързо затръшна вратата, като реши, че дори дядото и да се оскърби, тя ще има време да заглади всичко по-късно… Дядото постоя пред вратата, повъздиша, а след това заскърцаха стълбите. Кин се приближи до прозореца в антрето и видя как дядото се мъкне замислено по пътечката.

— Благодаря ти, Анна. Просто не знам какво бихме правили без тебе — каза Кин.

— Стига сте лицемерили. Той идва само защото аз съм тук. Ако ме нямаше, той не би заподозрял нищо.

— Права сте — каза Кин.

Той тръгна, стъпвайки леко по дъските, към стаята. Там включи кълбото и го изведе от горницата на полската княгиня, която вече беше тъмна, навън, през заливания от дъжда площад, край коневръза, където пристъпваха измокрени коне, край кладенеца, в уличката към къщата на Роман. Кълбото прескочи оградата и се спусна в двора, където замря. Кин измъкна ръце изпод масичката и премина в другия ъгъл, където беше изправена тънка метална рамка. Под нея имаше метална платформа, напомняща кантар за теглене на хора. Въздухът в очертанията на рамката леко трептеше.

— Дай напрежение — каза Кин.

— Една минута — помоли Жул. — Нека поприбера нещата, защото после няма да мога да се отвличам.

Отзад нещо зашумоля и щракна. Тя се обърна и видя как изчезна един от куфарите — с излишни дрехи, а след това втори, с пулта. Антрето опустя.

Кин стъпи под рамката. Жул придърпа табуретката по-близо до кълбото и надяна върху лявата си ръка черна ръкавица.

— Бижутерската работа започва — каза той.

Кин хвърли към Анна поглед, който й се стори учуден — сякаш не разбра с кого разговаря Жул.

— Не се отвличай — каза той.

Кълбото показваше празния и тъмен двор. Под малкия навес над портата се беше свил и очевидно дремеше стражник, който приличаше на Кин.

— Малко по-близо до хамбара — каза Кин.

— Да не се удариш — предупреди го Жул — Е, хайде, наслука.

Кин вдигна ръка. Разнесе се силно бръмчене, като че ли в стаята нахлу пчелен рояк. И Кин изчезна.