Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Похищение чародея, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любомир Стоилов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 52/1979, бр. 1-15/1980 г.
История
- — Добавяне
6.
Лицето на Кин беше се променило поразяващо. Беше се издължило, кожата му се беше отпуснала и набръчкала и изведнаж беше остаряло с двадесет години.
— Генади… извинете ме, забравих.
— Просто Генади, дядо Генади. Каква случайност! Аз вчера разправях на Анна: реставраторът Василиев е човек известен и ми обеща, че няма да остави без внимание нашите места, по причина на исторически интерес. Но не очаквах, че толкова скоро.
— Аха — тихо каза Анна. — Разбира се. Василиев. Известният реставратор от Ленинград.
И в това, ако се замислиш, нямаше нищо странно: разбира се, те са идвали тук и по-рано, душили са и са търсили място за своята машина. Сериозни хора и голяма работа. Но ето че са недооценили пристрастеността на дядото към историята.
— И за дълго ли? — запита дядо Генади. — Ей сега ще отскочим до къщи и ще попием чай, а? Като семейство, като свои хора? Та аз вече съм събрал един малък музей, някои предмети, имащи научен интерес.
— Непременно — усмихна се Кин с очарователната гримаса на уморен от постоянни реставрации, от търсения и находки велик човек. — Но ние сме за малко, минавайки, навестихме само Анушка.
— Навестиха ме — като ехо откликна Анна.
— Правилно — съгласи се дядото, гледайки влюбено своя кумир, — а аз тогава ей сегичка ще домъкна тук моя музей. Заедно ще го разгледаме и ще чуем съветите.
В този момент Кин се обърна към Анна с умолителен поглед, който говореше: „Спасете ме!“.
— Но не и безплатно — отвърна му Анна само с устни, обръщайки се настрана от зоркия дядо.
— Ние ще наминем по-късно — каза тя. — Заедно ще наминем, защото музеят не трябва да го мъкнеш чак тук. Нещо може да се смачка, нещо да се счупи…
— Ама аз внимателно — каза дядото. — Вие, разбира се, се сещате, че моят музей засега не е много голям. Някои кандидатури засега ги оставям на местата им. Бележа ги и ги оставям. Ние с вас трябва да отскочим до хълма, намерил съм там един поразителен кръст, целият буквално е покрит с дантелена резба. Принадлежал е на търговеца от втора гилдия Сумароков, чиято съпруга и чеда изливат в тази дантела чрез стихове силната си скръб по него.
Анна разбра, че и тя е безсилна пред напора на дядото. Спасението дойде неочаквано. В хамбара скръцна и вратата му се отвори. Появи се Жул в някаква кожена дреха. Лицето му беше обезобразено от татарски мустаци.
— Теренти Иванович — каза той с шофьорски глас. — След петнадесет минути тръгваме. Няма да ни чакат. — Той кимна снизходително на дядо Генади, който се смути, защото Жул разпръскваше самоувереността, небрежността и величието на зает човек.
— Да, разбира се — съгласи се Кин. — След петнадесет минути.
— Ще успеем — каза веднага дядото. — Ще успеем. Ще ги разгледаме. А колата нека дойде пред нас. Къде е тя?
— Там — неопределено махна с ръка Жул.
— Ясно. Значи, чакам. — И дядото с отчаяно вдъхновение помъкна към портата реставратора Василиев, съмнителния човек, на който Анна имаше непредпазливостта почти да повярва.
Интересно е как ще се оправи сега? Анна гледаше след тях. Двете фигурки — едната ниска, с шапка и мушама, а другата в джинси и черен пуловер, бързаха по насипа. Дядото размахваше ръце и Анна си представи с каква страст дядото излага историческите сведения, с които е натъпкан до пръсване.
Тя се обърна към стълбата. Жул държеше в ръцете си дългите мустаци.
— Убеден съм, че всичко ще пропадне — съобщи той. — За два дни втора накладка. Ще им дам да разберат на тези от групата за подготовка. Според нашите сведения дядо Генади трябваше за две седмици да отиде на гости при сина си.
— Можеха и мен да ме попитат.
— Кин се държа като хлапак. Да не забележи стария шопар. Да не може да предприеме никакви мерки! Да загуби хватката си. На вас успя ли да ви обясни?
— Частично, мой далечен потомъко.
— Изключено е — каза Жул. — Аз съм подбирал внимателно предците си.
— Гнусите ли се?
— Опасявам се от настойчивите девици.
— И какво ще стане по-нататък.
— Ще го спасяваме — каза Жул и се мушна във вратата. Анна приседна на прага, отпи от гърненцето и с наслада долови топлината и аромата на млякото. Жул се появи отново.
— Не забравяйте да си залепите мустаците — каза Анна.
— Останете тук — каза Жул. — И не пускайте никого.
— Слушам, генерале мой. Искате ли мляко?
— Няма кога — каза Жул.
Анна можа да види как той спря пред портата, отвори длан и в нея проблесна микроскопичен компютър, на който той започна да натиска копчетата с лявата си ръка.
Склонът на хълма и гората, на чийто фон стоеше Жул, затрептяха и започнаха да се стапят. Те сякаш започнаха да се обгръщат в дим. Димът се сгъсти и прие формата на куб. Изведнъж Анна видя, че пред портата на улицата възникна обемно изображение на газка. Анна остави гърненцето. Газката изглеждаше като истинска. Корпусът й блестеше, а на радиатора се беше залепило листо на бреза.
— Убедително е — каза Анна, тръгвайки към портата. — А защо ви е тази холография? Дядото не можеш го измами с това.
Жул отвори вратата и влезе в кабината.
— Значи не е холография? — тъпо запита Анна.
Спомняйки си за нещо, той се подаде от колата и прекара ръка по страничния й борд. Появи се надпис с бели букви: „Експедиционна“.
— Така — каза Жул и извади ключ от джоба си. Включи запалването. Двигателят забръмча и замлъкна.
— Да те вземат мътните — изруга шофьорът. — Ще трябва да се бута.
— Аз няма да съм ви помощник — каза Анна. — При вас колелата не се докосват до земята.
— Аз какво ви казах — съгласи се Жул. Колата леко се спусна, залюля се и този път двигателят се запали. Набирайки скорост, газката се задруса надолу по зеления насип и свърна към брода.
Анна излезе пред портата. По земята се виждаха назъбените следи на гумите.
— Очевидно е, че те все пак са от бъдещето — каза сама на себе си Анна. — Ще ида да приготвя нещо за обяд.
Лъжереставраторите се върнаха едва след един час. Дойдоха пешком откъм реката. Анна вече беше сварила макарина с месо от консерви.
Тя чу гласовете им от пруста. След малко Кин надзърна в кухнята, подуши с нос и каза:
— Юнак си, гдето си се сетила. Дяволски съм гладен.
— Добре, че ме сещате — каза Анна. — Моите продукти няма да стигнат за дълго. Или докарайте от бъдещето, или доставете отнякъде другаде.
— Жул — каза Кин, — донеси продуктите тук.
Жул се появи мрачен и сложи върху масата обемиста чанта.
— Купихме ги на станцията — каза Кин. — Дядото си мисли, че сме заминали.
— А ако реши да ми дойде на гости?
— Ще сме готови и за това. За съжаление той е направо поклонник на реставратора Василиев.
— Сам си си виновен — каза Жул.
— Няма нищо. Когато Анушка си замине, тя ще заключи къщата отвън. И никой няма да се сети, че ние сме останали вътре.
— Няма да си замина — каза Анна. — Жул, измий чинии. Те са на полицата. Готова съм да ви шантажирам.
— Не сте способна на такова нещо — каза без убеденост Кин.
— Всеки човек е способен. Ако залогът е голям. Примамихте ме с такава авантюра. Може би съм мечтала именно за това цял живот. Ако за вас е необходимо да се посъветвате с по-старшите ви другари, карайте. Вие и без това вече ми разказахте доста.
— Това е немислимо — каза Кин.
— Вие сте лош психолог — каза Анна.
— Аз предупреждавах — каза Жул.
Обедът мина в мълчание. И тримата дъвчеха мрачно макарината, пиеха между хапките мляко и не се поглеждаха в очите, като скарани наследници в къщата на починала богата бабичка.
Анна беше измъчвана от угризения. Тя разбираше, че всъщност се държи глупаво. Та самата ти не можеш да понасяш, когато невежи си пъхат носа в твоята работа. И ако имаш в себе си поне капка благородство, веднага ще станеш и ще си заминеш… Впрочем не, не веднага. Малко по-късно, в шест часа, когато стане време за влака. Трябва незабелязано да се измъкнеш от къщата, без да признаваш открито своето поражение… И да се измъчваш после цял живот, че от благородство си се отказала от един уникален шанс?
Кин остави лъжицата си, мълчаливо се изправи от масата, отиде в хамбара и изпусна там нещо. Жул се намръщи. Настъпи пауза.
Кин се върна със снопче жълтовати листчета. Постави ги на масата до Анна. След това взе чинията си и тръгна към кухнята за нова порция макарина.
— Какво е това? — запита Анна.
— Някои и други документи. Вие няма да разберете нищо от тях.
— Тогава защо ми са?
— С какво не се шегува дяволът? Щом вече оставате…
За малко Анна не призна, че вече е решила да си замине. Но неочаквано погледът й се срещна със злите очи на хусаря. Жул си оставаше със свое мнение.
— Благодаря — каза Анна небрежно. — Ще ги прочета.