Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Похищение чародея, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любомир Стоилов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 52/1979, бр. 1-15/1980 г.
История
- — Добавяне
23.
Кин стоеше в двора. Оказа се, че съвсем не е трудно да се приспособи към обстановката, защото беше облечен в съответствие с времето и мястото.
Той прекрачи от сянката на хамбара — дворът беше толкова тъмен, че се забелязваха само отделни силуети по него. Слаба светлина прозираше през някаква цепка. Оказа се, че тя е на вратата на хамбара. Кин се плъзна натам, като пооткрехна малко вратата — борината осветяваше ниско помещение, в което на ниски нарове играеха на зарове двама стражници. Кин тръгна към портата. Стражникът при вратите дремеше под навеса, който донякъде го защищаваше от дъжда.
В момента, в който Кин беше стигнал съвсем близко до него, на вратата се почука силно три пъти. От другата страна на оградата стоеше Роман, а в краката му като прегърбено кученце се гушеше шутът Акиплеша.
Стражникът въздъхна шумно и потръпна в съня си. Кин пристъпи бързо до вратата, надзърна, позна Роман и вдигна мандалото.
— И дяволът не се вижда — промърмори Роман.
— Ще ви придружа до вратата — каза Кин. — Вървете след мен.
— В такъв мрак бихме могли да се измъкнем — каза Роман. — Най-малко част от багажа бихме могли да изнесем.
— А после, какво? — запита шутът. — Ще мъкнеш, чичко, из гората посудата и ще храниш мечките?
— Не бързай, ще стъпя в калта — каза Роман на Кин. Той вървеше по дървената настилка, държейки се за края на наметалото му.
В този момент Анна се изкиска.
— Какво има? — запита Жул.
— Да знаеше Роман, че държи за полата свой колега.
— По-добре е да не знае — отвърна сериозно Жул.
— Ти защо ме следеше, чичко? — запита шутът. — Не повярва, че ще дам на любезната билето?
— Ще дойде ли тя при мене?
— Попитай някой по-умен от мен!
Стъпалата на стълбата проскърцаха, отваряйки се, в рамката на вратата се очертаха силуети на хора. Кин веднага отстъпи встрани. Дочу се гласът на шута:
— А бе нещо не си го спомням този ратник.
— Всички са еднакви — каза Роман.
През открехнатата врата се виждаше как шутът вдигна капака на отвора за подземието. Надзърна вътре и вдигна глава.
— Мажей не се е връщал — каза той.
Внезапно гласът му трепна и Анна си помисли, че и на шутовете им омръзва да бъдат шутове.
— По-добре ще да е, ако той не се върне — каза Роман.
— Напуска те разумът ти, болярино — каза шутът твърдо. — Мажей ти е служил вярно много години.
— Градът няма да устои, дори цяла Литва да дойде на помощ.
— Ще бъде справедливо епископът да загине.
— И рицарите да ни отмъстят жестоко. Ние ще загинем.
— Ще спечелим един ден. Литва ще насмогне.
— Мисля си за най-важното. Вече съм на прага на тайната. Още ден, седмица, най-много месец и тайната на философския камък ще ми е в ръцете. Ще стана велик… Князе, държави и църкви ще са в краката ми… Никой няма да посмее да ми отнеме Магдалена.
— Глупак — каза спокойно шутът. — Акъл има, а е по-голям глупак от мене. Епископът…
— Какво, да не би на епископа да не му е нужно злато? Да не би да не му е нужна власт? Епископът ще ме пази като златна птичка.
— Но в клетка, чичко.
— Условията ще ги поставям аз.
— Коя птичка в клетка е нареждала на господаря си да й поднесе каша?
— Ще поднасят. Като едното нищо.
— Рицарите ще те пречукат, без много да се замислят…
— Епископът знае, че съм тук. Няма да ме даде на рицарите.
— И ти го пазиш заради това?
— На всяка цена. Не заради себе си, а заради великата тайна.
— Ех, болярино…
— Не ми ли вярваш?
— Не!
Изведнъж Роман измъкна кинжала си.
— Ще те убия!
— Не трябва! — извика шутът. С неочаквана ловкост той прескочи зеещия и слабо осветен отвор, пред който стоеше Роман.
Шутът се втурна навън и Кин едва успя да се отстрани.
На стълбата шутът настръхна и главата му потъна в широките му рамене.
— Дъждец — каза той, — какъв дъждец… До края на света вали… Живот няма, а само дъждец.
Скръцнаха стъпалата. Шутът слезе в двора…
Кин стоеше в горницата, притискайки се към сянката. Роман влезе в подземието, но отворът остана да зее.
Кин тихо надзърна в отвора, а кълбото, като увисна над него, се втренчи също в тази посока.
Чародеят стоеше до масата и замислено потропваше по нея с пръсти. Внезапно той трепна и видя, че до загасналата пещ, мокър и измръзнал, стои послушникът.
— Защо мълчиш? — запита Роман.
— Не можах да го догоня — каза послушникът.
— И не очаквах, че ще го догониш. А беше ли там?
— Бях — каза послушникът.
— Какво казаха?
— Казаха, че в един часа след полунощ.
— Грей се, грей се — каза Роман. — После ще ми помогнеш.
— Треперя целият — каза послушникът. — Орденът ще ни приеме ли?
— Не се бой. Мен ме знаят навсякъде. И във Венеция ме знаят. И в Магдебург, и в Майнц ме знаят… мен не могат да ме убият…
И именно в този момент се случи всичко.
Кълбото висеше над самата глава на Кин. Поради това в началото не беше ясно кой нанесе удар на Кин изотзад. За миг образът в кълбото изчезна, след това възникна удивеното лице на Кин, който се мъчеше да се обърне и в този момент изгуби равновесие и рухна в отвора, плъзгайки се бавно по стъпалата на стълбата.
— Стой!… Той ще се пребие!
Отгоре метнаха аркан — само за секунда шутът беше успял да го измъкне от пазвата си и да го хвърли така, че въжето обхвана Кин за рамената на метър и половина от пода на подземието и задържа падането му. Тялото му се отпусна безжизнено на пода. Като вдигна кълбото, Жул видя над люка надвесен шута с въжето на аркана в едната ръка, а в другата с дебела палка.
Роман и послушникът отскочиха от люка и замряха.
Роман първи разбра каква е работата.
— Кой е? — запита той.
— Той още от самото начало не ми хареса. Нямахме ние такъв стражник. Имам силна памет за лица. Подслушваше. Мисля си, че е куче на епископа.
Очите на Кин бяха затворени.
— Ти да не си го убил? — запита Роман.
— На нас, литовците, главите са ни железни — каза шутът.
— Какво да правим? — каза Анна. — Те ще го убият. Ами направи нещо моля ти се, Жул, миличък! Измъкни го обратно!
— Без негова помощ не мога.
— Тогава измисли нещо.
— А бе, я млъкни! — озъби й се Жул. — Ти си мислиш, че той е тръгнал на разходка? Ще се измъкне. Непременно ще се измъкне. Нищо му няма…
— Трябва да поговорим с него — каза Роман. — Само първо вземи му… това.
Шутът се наведе, измъкна меча на Кин и завърза с въжето ръцете му.
В този момент в люка се показа лицето на друг стражник.
— А, Йовайла — каза шутът. — Познаваш ли го този земляк?
— Не — каза той бързо. — Пред портата е князът.
— Само това не ни стигаше — каза Роман. — Акиплеша, почисти, бързо, хайде! Глузд, помогни му.
Те отмъкнаха Кин в ъгъла и Роман хвърли върху него купчина парцали… Сцената беше зловеща — сенките се мятаха по стените и се пресичаха, сякаш се бият.
Князът бързо слезе долу и дъсчените стъпала се огъваха под тежестта му; на едно стъпало зад него го следваше ятвяг в черна куртка и червен калпак.
Князът беше с ризница, късото му наметало беше мокро и прилепнало към ризницата, а червените му коси бяха разрошени. Князът беше ядосан:
— Орденът се готви за пристъп, влачат стълбите… Как да ги задържим? Вратите са слаби, а хората малко. Ти какво се спотайваш тук?
— Каква полза би имало от мене на стената? Тук съм по-нужен.
— Напъвай си акъла. Трябва да издържим до утре. Роман, защо на кулите няма огнена вода?
— Свърши се, княже.
— Да се достави! Ако не задържим града, пръв ще загинеш.
— Княже, аз съм от собствения ти род, не говори така. Всичко правя…
— Не знам, не вярвам на никого. Колко е лошо — никого няма. Къде е Владимир Полоцки? Къде е Владимир Смоленски, къде е Мстислав Удалий? Владимир Псковски? Къде са ратниците? Къде е цялата Рус?
— Ще дойда на стената, братко — каза примирително Роман.
— Тук у тебе има толкова много отрови приготвени.
— Те са, за да правя злато.
— Сега злато не ми трябва — виж, ако ми дадеш самородно, на буци, да мога да ги хвърлям по главата на епископа. Ти ми дай огън, огън.
— Ще дойда на стената, братко.
Кин пошавна под парцалите и очевидно изстена, защото князът се метна към купчината в ъгъла — Кин беше в безсъзнание.
— Кой е? Защо си вързал този литовец?
— Чужд човек е — каза Роман. — Беше се вмъкнал в къщата ми. Не зная, може би е шпионин на ордена.
— Убий го — князът измъкна меча си.
Анна притисна длани към очите си.
— Недей — дочу тя гласа на Роман. — Трябва да го разпитам. Върви, княже. Аз ще дойда. Ще направим огън и ще дойдем.
— Ятвяг — каза князът. — Ще останеш тук.
— Излишно е, княже — каза Роман.
— Сега не вярвам на никого. Разбра ли? На теб също не ти вярвам.
Князът отпусна ръкохватката на меча…
— Да можехме да издържим до утре.
Без да се обръща, той бързо се изкачи по стълбата. Спря и погледна надолу към подземието. Той също виждаше тъмните сенки, слабо осветените от жълтата светлина лица, бликовете по ретортите и медните тръбички. Прекръсти се и таванът над вдигнатите глави на чародея и неговите помощници се затресе от бързите и тежки крачки на отиващия си княз Вячко.
— Цялата литовска войска няма да го спаси — каза тихо Роман.
Той пристъпи към Кин, вглеждайки се в лицето му.
Ятвягът зад него също се взираше студено и безстрастно в Кин — за него смъртта и животът бяха само къса смяна в безкрайното редуване на битие и небитие.
— Дай нещо на ятвяга и го упой — каза Роман.
— Говорят си на латински — отбеляза Жул.
— Не е ли все едно! — възкликна Анна.
Ятвягът се отдръпна и застана нащрек.
— Няма да изпие нищо — каза шутът. — Верен е като куче. Кин отвори очи. Разтърси глава и се намръщи от болка.
— Нищо — каза Жул. — И с по-лошо сме се справяли.
— Да имаше поне пистолет.
— Той няма право да причини на никого вреда.
— Дори ако някой го заплашва със смърт?
— Ние сме готови на това — каза Жул.
— Кой си ти? — запита Роман, навеждайки се над Кин.
Кин мълчаливо го гледаше.
— Той не те разбира на немски — констатира шутът.
— Виждам и без теб, глупако. Сигурно се преструва.
— Тогава убий го и да свършим с тази работа — каза шутът.
— А ако се окаже, че го е изпратил епископът?
— Друг ще изпрати — каза шутът. — С език.
— Подлец — каза Анна през зъби.
— Попитай го по литовски — каза Роман.
— Какво правиш тук? — запита шутът.
— Дойдох от Тракай — каза Кин. — Видях своите.
— Лъжеш — каза шутът.
— Какво разправя?
— Лъже — каза шутът. — Трябва да го убием и да свършим.
Кин се опита да се изправи.
С меко котешко движение ятвягът извади сабята си.
— Почакайте — каза Кин. — Месир Роман, имам важна работа с вас.
— Та той знае латински! — изтърва се Роман.
— Болярино — каза послушникът. — Времето тече.
— Време е — каза и ятвягът. — Князът чака. Вървете на кулата.
— Сега — каза Роман. — Ти казваш, че ме познаваш?
— Нося вести от Бремен — каза Кин. — Не мога да ви ги кажа в момента. Ще ви ги кажа насаме. Развържете ме.
— Не — каза Роман. — Дори и да не лъжеш, ще останеш тук. Не ти вярвам.
— Времето изтича — каза послушникът.
— Какво иска той? — запита шутът.
— Трябвало да се срещне с един човек.
Ятвягът постави върху лявата си длан острието на сабята, сякаш любувайки се на мътния й блясък.
— Князът каза — повтори той — време е да вървим.
— С тебе ще дойде Акиплеша — каза Роман. — Той знае всичко.
— Князът каза — повтори ятвягът и в гласа му имаше вече угроза.
Анна забеляза, че Роман направи някакъв знак на послушника и той едва забележимо кимна и се плъзна край стената в полумрака. Кин лежеше с отворени очи и внимателно наблюдаваше хората в подземието. Леко помръдна с рамене.
— Развързва въжето — прошепна Жул, сякаш страхувайки се, че ще го чуят. — Главното е да се развърже.
Ятвягът също следеше зорко какво става наоколо, сякаш усещаше нещо недобро.
— Цезар — каза шутът, — не взимай грях на душата си.
— Ти никога няма да станеш велик човек — отвърна Роман, правейки крачка към масата, за да отвлече вниманието на ятвяга. — Нашето време не търпи добрите хора. Залогът е твърде голям. Залогът е животът и великата магия. Хей! — извика неочаквано той на ятвяга. И замахна с юмрук. Мигом ятвягът измъкна сабята си.
И в същия този миг блесна нож, който мътно се отрази от ретортите. Ятвягът изпусна сабята, безсмислено и безнадеждно мъчейки се да види източника на болката, той достигна с изкривената си назад ръка и измъкна стърчащото под лопатката му острие. След това се струполи, като блъсна тежката маса. Ретортата с тъмна маслениста течност се олюля — Роман се метна към масата и успя да я улови.
— Здравата се изплаших — каза той.
Шутът гледаше към ятвяга.
— Лошо излезе — каза шутът. — Ох, колко лошо стана…
— Ще кажем на княза, че си е отишъл. Измъкни го навън — и зад хамбара. Никой няма да го намери сега през нощта.
— Кръвта — каза шутът. — И това ли е то знанието?
— Заради което ще дам живота си, а твоят — отдавна да съм го дал — каза Роман. — Дърпай, той е лек.
Шутът стоеше неподвижно.
— Слушай — каза Роман. — Виновен съм, цял живот на друго съм те учил… Учил съм те, че животът може да се направи добър, но знанието стои над живота. За него трябва да се бориш… Върви, робе мой. Ние нямаме повече изход. И греха взимам на себе си…
Шутът се наведе и хвана ятвяга за раменете. Главата му се отметна, а устата му се отвори в гримаса.
Шутът го повлече по стълбата. Послушникът подхвана убития за краката.
— Не мога повече — каза Анна. — Това е ужасно.
— Това не е краят — каза Жул. Той приближи кълбото до лицето на Кин и той сякаш усетил, че го виждат, се усмихна с края на устните си.
— Ето, виждаш ли? — каза Жул. — Той ще се справи.
В гласа му нямаше убеденост.
— А не може ли да ви се извика някой на помощ? — запита Анна.
— Не — късо отсече Жул.
Шутът и послушникът измъкнаха трупа горе.
— Глузд! — извика Роман. — Върни се.
Послушникът изтича надолу по стълбата.
— Сам няма да мога — показа се отгоре лицето на шута.
— Извикай Йовайло, нека ти помогне. Щом го скриете, веднага иди на стената. Кажи, че и аз идвам.
Послушникът стоеше сред стаята. Беше бледен.
— Умори ли се, момчето ми? Тежка е службата при чародея?
— Аз съм послушен, учителю — каза младежът.
— Тогава върви. Помни, че трябва да му завържеш очите.
Послушникът отвори тайната врата и изчезна зад нея.
Роман погледна големия пясъчен часовник върху полицата над пещта. Почти всичкият пясък вече се беше изсипал. Той вдигна рамене, преобърна часовника и се загледа как се сипе тънката струйка на пясъка.
— Два часа след полунощ — каза Кин. — Скоро ще почне да се развиделява. Нощите са къси.
— Да? — Роман сякаш едва сега си спомни, че не е сам в подземието. — За мен ти си загадка, литовецо. Или не си литовец? Лив ли си, или пък ест?
— Нима това е важно, чародею? — запита Кин. — Аз съм ученик на великия Бертолд. Ти чувал ли си това име?
— Чувал съм това име — каза Роман. — Но ти си забравил, че Бертолд вече две години откак е умрял.
— Празен слух.
Вратата трепна, отвори се, и от подземния тунел се появи послушникът, водещ за ръка висок човек в монашески одежди с качулка, спусната ниско, и тъмна превръзка на очите.
— Можете да махнете превръзката — каза Роман. — Имаме малко време.
Монахът махна превръзката и я предаде на послушника.
— Подчиних се на условията ти — каза той. — Аз също рискувам живота си.
Анна позна ландмайстера Фридрих фон Кокенхаузен. Рицарят седна и сложи на масата желязната си ръка.
— Как е ръката? — запита Роман.
— Много съм ти благодарен — каза Фридрих. — С нея мога да държа щита. — Той завъртя малката ръчка върху тилната страна на желязната длан. Пръстите й се свиха и сякаш обхванаха копие. — Епископът избра мене, защото с теб сме отдавнашни приятели. И ти ми имаш доверие. Кажи ми защо си искал да ни видиш?
— Намерихте ли литовеца, който открадна от мене огнената смес?
— Да — каза късо Фридрих. — В гърнето твои магии ли има?
— То може да разкъса на парчета сто души — каза Роман.
Жул отново обърна кълбото към Кин и Анна видя как Кин, повдигайки бавно рамото си, освобождава ръцете си.
— А този кой е? — обърна се внезапно рицарят към Кин.
— Исках тебе да питам — каза Роман. — Той казва, че е ученик на славния Бертолд.
— Това е лъжа — каза рицарят. — Бях при Бертолд преди смъртта му. Ние, хората, причастни към великата тайна на магията и превращенията на стихиите, сме така малко на този свят. Познавам всичките му ученици… Той лъже. Ето, ей сега ще освободи ръцете си.
— По дяволите! — изруга Жул. — Как пък забеляза?
Роман и отрокът се хвърлиха към Кин.
— Прав си, братко — каза чародеят на Фридрих. — Благодаря ти.
Кин беше неподвижен.
— Това е първият човек, развързал възел на моя шут.
— И поради това трябва да бъде убит — каза рицарят.
Роман измъкна изпод масата дебела връв и върза здраво ръцете на Кин.
— Чакай — каза чародеят. — Той говори латински не по-лошо от нас двамата и е познавал Бертолд. Скоро ще се върне моят шут и ще го разпита. Ще го разпита както трябва, с огън.
— Както искаш — каза Фридрих. — Чух, че си близо до откриване на тайната на златото.
— Да — каза Роман. — Близо съм. Но това е дълга работа. Това няма да може да стане днеска. Страхувам се за съдбата на моето дело.
— Само на делото ли?
— И за собствената си съдба. И тази на моите помощници.
— С какво можем да ти бъдем полезни?
— Знаеш с какво. Не се познаваме от една година. Изгуби ръката си, когато в твоя замък избухна ретортата, макар да казваш, че това е станало в битка със сарацините.
— Нека допуснем — каза рицарят.
— За мен главното е да запазя всичко това. За да мога да продължа да работя.
— Това е похвално. Но ако утре нашите тръгнат на щурм, как мога да ти обещая безопасност?
— И не само на мене, братко — каза Роман. — Ти знаеш, че сега тук живее полската княгиня.
Кълбото отново се приближи до Кин. Устните му шавнаха и кълбото предаде шепота му:
— Нещата не са на хубаво. Мисли, Жул…
Жул кимна, сякаш Кин би могъл да го види. И се обърна към Анна — може би търсеше съчувствие.
— Ако идеш ти, аз няма ли да мога да се справя с апаратурата? — запита Анна.
— Не, моето момиче — каза Жул тихо. — Ти не можеш ни измъкна.
Роман и рицарят вдигнаха очи.
— Някой иде — каза Роман на отрока. — Задръж го. Аз ще се върна. — Рицарят се надигна тежко от стола и спусна качулката си.
— Да си завържа ли очите? — запита Фридрих.
Роман махна с ръка.
— Ще дойда с тебе. По-бързо.
Тайната врата се затвори зад рицаря и Роман.
По стълбата се спусна шутът.
— Къде е боляринът? — запита той.
— Не зная — каза послушникът.
— Избяга при братята от ордена ли? Не, той сам няма да избяга. На него му е необходимо всичко това… това е неговото злато… Това е неговата власт и слава.