Кир Буличов
Отвличането на чародея (10)

10.

Върху площадката на кулата също всичко не беше правилно.

Там трябваше да стоят сурови воини във високи руски шлемове, а техните червени щитове трябваше да блестят срещу слънцето. А всъщност публиката върху кулите на Замошия се държеше както на стадион. Хората въобще не искаха да разберат цялата сериозност на положението, в което се намираха. Те си подхвърляха закачки, смееха се, размахваха ръце и разглеждаха обсадната кула. Кръглолика млада жена с пеленаче в ръцете разговаряше с една обикновена старица. Говорейки, тя развърза деколтето на своята свободна и нагъната сива дреха с шевици около врата и започна да кърми детето. Още едно дете на около седем години беше яхнало раменете на монах с черен калпак и удряше стареца по главата с дървен меч. До монаха стоеше масивен мъж с куртка от скъпи кожи, надяната на голо. Косите му стигаха до рамената и бяха прехванати с връвчица. Той с наслада дъвчеше комат черен хляб.

Изведнаж тълпата се раздвижи. Сякаш някой блъскаше отзад хората в първите редове, за да заеме челното място, за което си има билет. С неохота тълпата се разстъпи.

Появиха се двама стражници, първите истински воини, които Анна видя. Вярно е, че те съвсем не приличаха външно на дружинниците от учебниците. Бяха с черни наметала, прикриващи мътно пробляскващите ризници, с високи червени калпаци, поръбени със сива кожа. Воините бяха мургави, чернооки и с дълги увиснали мустаци. В ръцете си държаха къси копия.

— Какви са тези? — прошепна Анна, сякаш страхувайки се, че ще я чуят.

— Половци — каза Жул. — Или берендеи.

— Не — каза Кин. — Смятам, че са ятвяги.

— Самите вие не знаете — каза Анна. — Между другото: Берендей не е историческо лице, а цар от приказките.

— Берендеите са народ — каза Жул строго. — Това се учи в училище.

Спорът затихна веднага, защото ятвягите разчистиха място за знатните зрители. А знатните зрители представляваха особен интерес.

Най-напред пред перилата застана възрастна дама с царствена осанка в синя рокля, бял шал и бяло, силно напудрено лице; над очите й бяха грубо нарисувани високи вежди, а върху страните й бяха намацани като с цвекло кръгли петна. До нея се изправи мъж на средна възраст с продълговато, скучно, но неглупаво лице. Той беше облечен богато. Върху зеления кафтан беше надянат къс син плащ-корзно със златна ивица и златна тока на лявото рамо с формата на лъвска глава. Над челото му беше нахлупена ниска кожена шапка, макар съвсем да не беше студено. Анна реши, че именно това е князът. Между тях се промъкна странно момче със зло и разкривено лице. То сложи брадичката си върху перилата. Едното око на момчето имаше перде, а на една от ръцете му, обхванали перилото, липсваха два пръста.

След това се появиха още двама, които се харесаха на Анна.

Те влязоха едновременно и спряха зад гърбовете на царствената дама и княза, но тъй като и двамата бяха високи, Анна можа да ги разгледа. Мъжът беше сравнително млад, около тридесетгодишен и доста красив. Разбира се, ако не ти са неприятни огненочервенокосите красавци с бяло и леко обсипано с лунички лице и зелени очи. Под простото червено наметало се виждаше ризницата му. На Анна й се прииска красавецът да се казва Роман, което веднага сподели с Кин, но той само изхъмка и промърмори нещо за последиците от емоционалния подход към историята. До зеленоокия красавец стоеше девойка, която напомняше нещо на Анна. Тя беше висока, изящна и… всичко в нея беше изтънчено, готическо. Изпъкналото й чисто чело се пресичаше от тюркоазена панделка, украсена със златен обръч, а кърпа със същия тюркоазен цвят плътно обвиваше главата й и се спускаше към шията. С тънките си пръсти тя придърпваме свободното си широко наметало с права яка, сякаш й беше студено. Червенокосият красавец й говореше нещо, но девойката не му отговаряше, а гледаше полето пред крепостта.

— Някъде съм я виждала — промълви Анна. — Но къде? Не си спомням.

— Не зная — каза Кин.

— В огледалото. Тя ви прилича — каза Жул.

— Благодаря. Ласкаете ме.

Още един човек се вмъкна в групата. Той беше облечен почти по същия начин като мургавите воини, но може би малко по-богато. На гърдите му беше забодена голяма сребърна брошка.

— Е, Жул, днес ще ги чуем ли? — запита Кин.

— Какво мога да направя! Това винаги е така!

Анна си помисли, че самият факт на повредата по някакъв начин я сродява с далечното бъдеще. Но за това не си струваше да говори със своите потомци.

Изведнаж момчето до перилата нещо извика, царствената дама ахна, а червенокосият красавец се намръщи.

Отвън беше станало нещо.