Кир Буличов
Отвличането на чародея (18)

18.

— Знаете ли — каза Кин привечер, когато подготовката за прехода вече беше завършена — нека поразгледаме града още веднаж, има време. Ако научим къде той крие лабораторията си, ще можем да опростим версията.

Кълбото надвисна над струпаните сламени покриви.

— Е, хайде, къде се крие нашият алхимик?

— Трябва да се почне от чертога — каза Жул.

— От чертога? Моля. — Кин поведе кълбото над улицата към центъра на града, към църквата. Улицата беше оживена и на тесните открити сергии търгуваха с дрехи, железни и грънчарски изделия. Хората гледаха, но не купуваха. Те се тълпяха само пред една ниска врата, от която нисичък червенокос мужик изнасяше кошове с хляб. Виждаше се, че в града не е настанал глад — обсадата беше почнала наскоро. Няколко ратници мъкнеха към крепостната стена голям меден котел, зад тях вървеше старец с висок шлем, прегърбен под наръч дърва. Конник на черен жребец замахна с нагайка, пробивайки си път през тълпата, под корема на коня ловко изскочи джудже — княжеският шут, който се озъби, притисна се до оградата и размаха безпръст юмрук на ездача, след което се мушна в една сергия, претъпкана с гърнета и паници.

Като маневрираше ловко с кълбото, Кин го прекара през горните стаи, където всичко сякаш беше ометено с метла и бяха останали тук-таме само разни хрантутници, сънни слуги, някакво момиче с корито, старица с патерица… запустение и тишина…

— Да не би пък да са се евакуирали? — запита Жул, откъсвайки се за миг от пулта, който сдържано ръмжеше, бръмчеше и намигаше, така сякаш Жул кара космически кораб.

— Към звездите ли сте потеглили? — запита Анна.

— Странно — не обърна внимание на въпроса й Кин.

В една малка ъглова стая, която изглеждаше така, сякаш набързо бяха нахвърляли вещи — сандъци и бохчи на транзитни пътници, най-сетне успяха да намерят познати. Възрастната дама седеше на нисък дървен стол с висока права облегалка, покрила краката си с меча кожа. Готическата красавица в затворена и обшита с кожи малинова рокля с тъкани сребърни цветя стоеше до невисокото прозорче и гледаше към църквата.

Възрастната дама говореше нещо и Жул прекара пръсти по пулта, настройвайки звука.

— Какъв е езикът? — запита Кин.

— Старополски — каза Жул.

— Мъка, мъка, наказание за тежките ни грехове — говореше сбърчила вежди възрастната дама. — Мъка, мъка…

— Престанете, лельо — обади се от прозорчето девойката.

Гримираното лице на възрастната жена беше неподвижно.

— А баща ти казваше да почакаме до есента. Как така, как така, мене, зрялата жена, ми щукна в главата. Изоставил ме е господ със своята мъдрост… Къде е нашата дружина и верните ни слуги… Тежко ни, тежко ни…

— Можеше и да е по-лошо — девойката замислено погали с дългите си пръсти изписаната хурка до нея и подръпна къделята й. — Би могло да бъде и по-лошо…

— Ти какво си мислиш? — запита старицата, без да отваря очи. — Объркал те е той тебе този червенокос дявол. Грях си си наумила.

— Той е княз и храбър витяз — каза девойката. — А и в моите мисли грях няма.

— Бъркаш, Магда, бъркаш… Да даде бог да се добера до Смоленск, ще помоля брат си да накаже разбойниците. Колко години не съм си била в къщи…

— Службата скоро ли ще свърши? — запита девойката. — Русите имат такива дълги служби.

— Нашият обред е византийски, тържествен — каза старицата. — Нали си смених вярата и това понякога ме измъчва. А ти ще се ожениш за князевия син и ще преминеш към истинската вяра. Тогава ще можеш да измолиш прошка и за моите грехове…

— Ех, празни приказки са това, лельо. Вие, русите, сте много лековерни. Ами кой ще вземе да ни спасява, щом всички мислят, че сме в плен при летите. Ще ни пленят мечоносците, града ще го изгорят…

— Да не дава бог, да не дава бог! Страшен ще бъде гневът на крал Лешко.

— За нас ще е все едно.

— Каква е тази Магда? — запита Анна. — Все за нея говорят.

— Най-вероятно е роднина, а може би дори и дъщеря на полския крал Лешко Бели. Пътувала е за Смоленск. Хайде да видим дали князът не е в църквата.

Пред вратите, на стълбата и по земята седяха сакати и просяци.

Кълбото проникна през стената на църквата. На Анна й се струваше, че долавя миризмата на свещи и тамян. Извършваше се богослужение. Дрезгава светлина трептеше зад гърба на свещеника, облечен в златошит епатрахил. Увеличената му сянка се олюляваше по фреските на суровите чернобради старци, които гледаха от стените към хората, изпълнили църквата с плътната маса на тясно притискащите се тела.

Роман стоеше до княза, който беше начело. И двамата имаха почти еднакъв ръст. Устните на чародея помръдваха едва-едва.

— Вратите са слаби — тихо шепнеше той. — Вратите няма да издържат. Знаеш ли?

Князът се намръщи:

— Ще се бием по улиците, в гората ще се изтеглим.

— Не можем се измъкна. На всеки твой дружинник те имат по пет човека. В ризници. Ти го знаеш; защо само говориш?

— Заради това, защото тогава би било по-добре въобще да не започваме. Измисли още нещо. Изгори ги с огън.

— Не мога. Запасите ми свършиха.

— Купи.

— Няма откъде. Необходима ми е сяра. За нея трябва да се иде далеч.

— Тогава направи магия. Ти си чародей.

— С магии няма да помогнеш. Никакъв чародей не съм.

— Като не си чародей, защо те гориха в Смоленск?

— Завиждаха ми. Поповете ми завиждаха. И монасите. Мислеха си, че правя злато…

Те помълчаха, вслушвайки се в свещеника. Князът се прекръсти и след това погледна към съседа си.

— А какво казват звездите? Ще издържим ли до идването на ливите.

— Страхувам се, че няма да ги дочакаме. Орденът няма да се бави с щурма.

— Ще издържим — каза князът. — Трябва да издържим. А ти мисли. Теб първи ще те окачат. Или се надяваш на старата дружба?

— Нямам аз с тях дружба.

— Значи ще те окачат. Ще ти кажа още нещо. Ти не изгаряй с очи полската княгиня. Не е стока за тебе.

— Аз съм от княжески род, братко.

— А тя е от кралска кръв.

— Знам си мястото, брате — каза Роман.

— Хитруваш. Бог да е с тебе. Само да не намислиш да бягаш. И чародейството ти няма да помогне. Ще пратя след теб ятвягите.

— Не ме заплашвай — каза Роман. — Време е да тръгвам.

— Къде така? Попът още не е свършил.

— Пратих Акиплеша на пазара. Чака ме. Трябва да си вършим работата.

— Хайде върви, само да не се хвърля в очи.

Роман се обърна и започна да се измъква внимателно назад. Князът го проследи с поглед. Усмихваше се с някаква зла усмивка.