Кир Буличов
Отвличането на чародея (13)

13.

Кълбото беше включено и насочено към рицарския лагер в тринадесети век. Свечеряваше се. Небето над гората просветля, на неговия фон гората стана почти черна, лъчите на залязващото слънце, надвиснало над крепостната стена, обливаха върху тази черна завеса процесията, изпълзяла на брега.

Най-отпред яздеха на коне няколко рицари в бели и червени наметала двама монаси с черни подгънати раса, след тях осем уморени носачи мъкнеха покрита носилка. След това от гората излязоха пехотинци и накрая се показа някакво странно съоръжение. Шесторка от бикове влачеше дървена платформа, върху която лежеше нещо като лъжица за легендарен великан.

— Какво е това? — запита Анна.

— Катапултът — отвърна Кин.

— А кой е в носилката?

Жул вдигна в полумрака рамене.

Носачите отпуснаха своя товар на могилата и наоколо веднага се струпа тълпа.

Здрави пръсти хванаха отвътре края на завесата, рязко я разтвориха и оттам се измъкна пълен възрастен мъж във виолетово расо и черна кръгла шапчица. На гърдите му блестеше голям сребърен кръст. Късо подстриганата му черна брада обрамчваше неговото червенобузо, кръгло лице. Рицарите го наобиколиха и поведоха към шатъра.

— Подозирам — промълви Кин, — че е благоволил да пристигне негово първосвещенство епископът на Рига Алберт. Голяма чест.

— Това началникът на мечоносците ли е? — запита Анна.

— Формално, не. Всъщност — управителят на Германска Прибалтика. Значи към щурма на Замошие орденът се отнася сериозно.

Епископът поспря на склона и като постави дланта си над очите, се вгледа в града. Рицарите обясняваха нещо на своя първосвещеник. Носачите хвърлиха вързопите си и седнаха в тревата.

Ратниците поеха биковете и подкараха платформата с катапултата към моста през ручея. От шатъра, към който се отдалечи епископът, излезе неговият собственик, същият рицар, който едва не уби червенокосия красавец. Зад него се изправи в черен сутан някой от приближените на епископа. Ратниците доведоха коня му.

— Не забравяйте знамето, брат Фридрих — каза монахът.

— Брат Теодор ще го вземе — каза рицарят.

Ратникът помогна на рицаря да се качи на седлото с висока предна лъка. Лявата ръка на рицаря се движеше неловко, като протеза и докато дясната беше в ризнична ръкавица, лявата беше желязна.

— Чакайте! — извика Анна. — Той нещо говори!

Кин се усмихна.

— Нима те говорят на руски?

— Не, на немски. Ние всъщност не ги чуваме. Тук принципът е друг. Знаете как става при глухонемите, които могат по устните да разбират за какво говори човек.

— Да.

— Устройство чете движението на устните. И превежда.

Край моста през ручея към конника се присъедини втори рицар, по-млад и в червено наметало. Той държеше копие с дълъг бял и раздвоен на края вимпел. Върху бялото поле имаше две червени кули и врата, а над тях тиара.

Рицарите се приближиха бавно към рова. Младият брат вдигна обкования си в сребро рог.

Крепостта мълчеше. Анна подметна:

— Не обичам многосерийните постановки, много са разтеглени.

— Направи ни засега кафе — каза Жул. — Моля.

Анна не успя да му отговори — вратата се открехна и пропусна двама конници. Отпред яздеше князът в синьо наметало със златни кантове. Зад него ятвяг в черни дрехи и червен калпак. В процепа на вратата се виждаха стражници. Рицарят Фридрих приветствува княза, като вдигна ръката си в ризнична ръкавица. Князът дръпна юздите на коня си и той метна назад глава, тъпчейки ситно с копита. Кълбото се стрелна надолу — Кин искаше да чуе разговора.

— Ландмайстер Фридрих фон Кокенхаузен те приветствува.

— На какъв език говорят? — тихо попита Анна.

Жул погледна таблото, по което пробягваха искри.

— На латински — каза той.

— Здравей, рицарю — отвърна князът.

Черният ятвяг леко докосна коня си с бича между ушите. Жребецът се завъртя на място, преобръщайки чимове с копитата си. Ръката на младия херолд се отпусна върху дръжката на меча.

— Негово първосвещенство епископът на Рига и Ливония изпраща бащинска благословия на княза на Замошия и изразява скръбта си, че лоши съветници нарушиха мира между него и сюзерена. Епископът сам благоволи да пристигне тук, за да предаде своето бащинско послание. Благоволи да го приемеш — каза рицарят.

Младият рицар Теодор протегна рулото на грамотата, върху чиято лента се поклащаше голям печат от червен восък. Фридрих фон Кокенхаузен взе грамотата и я протегна на княза.

— Ще я предам — каза този, който Анна прие за княз. — Какво още?

— Всичко е в писмото — каза рицарят.

Ятвягът се въртеше на своя кон, сякаш дразнеше рицарите, но те стояха неподвижни, като че ли не забелязваха лекия и зъл конник.

— Чух, че живееш тук — каза ландмайстерът.

— Трета година — каза руснакът.

— Съжалявам, че обстоятелствата ни направиха врагове.

— Във войната няма разум — каза руснакът.

— Липсват ми разговорите с вас, приятелю мой — каза рицарят.

— Благодаря — отвърна руснакът. — Това беше отдавна. Сега нямам време да мисля за това. Трябва да защищавам нашия град. Князът е мой брат. Как е ръката?

— Благодаря, ти си чародей, приятелю мой.

Малката групичка се раздели: русите се обърнаха към вратите, отворили се насреща им, а германците препуснаха надолу към ручея.