Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Похищение чародея, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любомир Стоилов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр. 52/1979, бр. 1-15/1980 г.
История
- — Добавяне
21.
— Смятате ли — запита Анна, докато Кин си мереше дрехи и ботуши, — че този литовец ще убие епископа?
— Не — каза Кин. — Епископът е умрял след петнадесет години. Жул, провери да не остане нищо във вестибюла.
— А вие няма ли да се върнете? — Тя изведнаж разбра, че представлението свършва. Последното действие беше открадването на чародея. И завеса. Зрителите напускат залата. Актьорите вече са събрали реквизита и се прехвърлят в друг град.
— Ако всичко мине както трябва — каза Кин сухо, — няма да се връщам. Жул ще ни прехвърли у дома. Кой беше? Дядото ли?
Анна кимна.
— Да сваря ли кафе?
— Само за себе си и за Жул — каза Кин. — Преди прехвърлянето е най-добре да не си ял нищо. Утре ще си хапна. В къщи.
— И все пак този шут ми е неприятен — каза Анна. — Момичето не подозира нищо…
— Той му е роб. — каза Кин. — Роман го е спасил от смъртта. Но любовно биле, уви, не съществува. Доказано е от науката.
— Не зная — каза Анна. — Вие сами казахте, че Роман е универсален гений. Може да го е измислил.
— Ще се преоблека — каза Кин. — И се страхувам да не ви попреча. Искахте да направите кафе.
— Разбира се — каза Анна.
Тя запали печката — добре, че беше взела със себе си смляно кафе. Тези пришълци, разбира се, не бяха мислили с какво ще се хранят цели три дни. Тунеядци. Дармоеди. Анна беше страшно сърдита. И разбра защо. Те търпяха нейното присъствие, както присъствието на дядо Генади и забравиха за нея още в първия удобен момент. А ти какво очакваше, гълъбице? Че ще те поканят на екскурзия в бъдещето? Глупости, ти просто нищо не си мислила, а беше решила, че безплатното представление ще продължи вечно… Кин издрънча с нещо зад преградата. Интересно е дали взима със себе си пистолет?
— Е, как е? — запита Кин.
Анна се обърна. На вратата стоеше обрасъл с къса къдрава брада мужик от тринадесетия век, червенолик, як, с меч отстрани, ризница под наметката и с обръч на шията, имащ формата на сребърна змия. Този мужик беше по-нисък на ръст от Кин и по-широк в раменете, а косите му се държаха от кожена лента.
— Никога не бих ви познала — каза Анна.
— Благодаря — каза Кин.
— А змията защо ви е?
— Това е знак. Нарича се „смок“. Аз съм литовски войн от охраната на Роман.
— Но нали те там се познават един друг.
— Сега е тъмно. Няма да се пъхам на преден план.
— Кафето е готово — каза Анна.
— Кафето ли? Налейте на Жул.
Жул вече беше сглобил един от своите пултове, затвори куфара и го изнесе в антрето. След това се върна до пулта за връзка.
— Жул — каза Анна, — пий си кафето.
— Благодаря, момиченце — каза Жул, — остави го на масичката.
Анна постави мълчаливо чашката под изключеното кълбо. Щом не е нужна, по-добре да не се натрапва. В антрето я догони гласът на Жул.
— Ще ми е мъчно, че няма да се видим повече. Такава ни е работата.
— Какво да се прави — усмихна се Анна, обръщайки се към него. Беше му благодарна за топлите думи.
Кин беше в кухнята и сърбаше кафето.
— Та вие не трябва да пиете! — не се сдържа Анна.
— Разбира се, че е по-добре да не пия. Лошото е, че не остана за вас.
— Нищо, ще си сваря ново.
— Правилно — каза Кин.