Кет Мартин
Смелият ангел (25)

Глава двадесет и пета

През следващите два дни Рал се занимаваше с укрепването на замъка. Тъй като запасите от храна бяха оскъдни, а Молвърн ги бе отрязал от селото, бе доста неясно колко време щяха да успеят да отблъскват нападателите си.

Макар да не споделяше опасенията си с Кеърин, бе сигурен, че ако помощта не пристигнеше навреме, Стивън нямаше да се церемони с тях. За него това означаваше сигурна смърт, а за съпругата му — нещо още по-ужасно.

На третия ден от завръщането им стражата сигнализира, че е забелязала движение извън стените на замъка. Рал изкачи стръмните каменни стъпала към бойницата и като омагьосан загледа как хората на противника му изпълват поляната от другата страна на подвижния мост. Във въздуха се вееха зелено-бели знамена, редиците от ризници проблясваха на слънцето. Отзад се появиха силите на Белтар и заеха позиции край крепостта.

Дьо Жере сви несъзнателно юмруци. Обсадата започваше прекалено скоро. Потръпна при мисълта за ужаса, който щяха да бъдат принудени да преживеят, за мъчителната смърт, която щеше да постигне много хора не само тук, а и в селото.

Припомни си подобни битки от своето минало, спомни си как хората прескачаха труповете на падналите си другари, нахвърляни в рова вместо мост. Помнеше и врящото олио, което изсипваха от бойниците и виковете на мъжете, обречени на агония по-жестока дори от ада.

Помнеше прекалено добре всичко, но нямаше избор.

Само времето можеше да ги спаси. Време, за да пристигнат рицарите, които бе призовал. Времето, нужно за да пристигне подкрепата на краля.

От мястото си на върха на бойницата Рал наблюдаваше групирането на противниковите сили. Бранителите на Бракстън бяха готови и очакваха първата атака. Младият мъж дочу стъпки зад гърба си и се обърна. Видя Кеърин да излиза през вратата и да се приближава към него. Лицето й бе изопнато от тревога, а очите — потъмнели от несигурност. Когато стигна до съпруга си, тя се облегна на гърдите му и той я притисна към тялото си.

— Радвам се, че дойде — рече нежно той.

Тя сведе поглед към армията, заела равнината отдолу.

— Чувствах се самотна. Липсваше ми, а несигурността е истинско мъчение. Понякога ми се струва, че чакането е най-трудната част.

— Не, cherie, така изглежда само докато започне сражението.

— Ще можем ли да ги задържим?

— За известно време. А след това остава да се уповаваме само на Бога.

Рал погледна към стотиците мъже, обкръжили крепостта; катапултът вече бе поставен на място. Недалеч чакаше стенобойна машина, а до нея се издигаше огромна, облицована с метални плочки костенурка; тя щеше да служи като прикритие за онези, които трябваше да импровизират нещо като мост.

„Стивън се е подготвил добре“ — помисли с горчивина дьо Жере и стомахът му се сви при мисълта за онова, което ги очакваше.

Сведе очи към Кеърин, усети тялото й в своето и за миг забрави адските дни, които им предстояха. Вместо това забеляза отразената в червеникавите й коси слънчева светлина и начина, по който блестеше. Спомни си, че му се бяха сторили като от коприна предишната нощ, когато я бе любил. Беше я желал неистово и тя бе удовлетворила отново и отново нуждата му; извивките на тялото й го възбуждаха, тялото й отговаряше на неговото така, сякаш се бяха превърнали в едно цяло.

Докосна я по бузата и повдигна с длан брадичката й.

— Има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което трябваше да ти кажа отдавна.

Тънките й вежди се извиха нагоре и той ги поглади с показалеца си.

— Какво е то, Рал?

— Не ми е лесно да го произнеса. Всъщност доскоро изобщо не вярвах, че то съществува. Откакто те срещнах… откакто стана моя съпруга… открих, че всъщност съществува и се смятам за голям щастливец, че ми бе даден шанс да го разбера. — Усмихна се с цялата нежност, която изпълваше сърцето му. — Обичам те, Кара. Знам го от известно време, но не можех да произнеса тези думи. Обичам те и за мен не може да съществува друга жена. Нито сега. Нито когато и да било.

Очите й се напълниха със сълзи и тя произнесе тихо името му, а дланта й политна към бузата му.

— Мислех, че никога няма да те чуя да го кажеш. Молех се да дойде този ден, но в сърцето си не вярвах, че ще стане.

— Трябваше да ти кажа по-рано. Може би ако го бях направил, щях да предотвратя много от недоразуменията помежду ни.

— Аз трябваше да проговоря, но се страхувах да не те загубя. Ти си съпругът на сърцето ми и ще те обичам вечно.

— Кара…

Рал се наведе и я целуна — нежно, с любов, за да й докаже чувствата си. Когато свърши, я притисна към гърдите си и се загледа над главата й към полето, където всеки момент щеше да се разгори битка. Смъртта бе надвиснала над тях и въпреки това младият мъж се чувстваше доволен, както никога досега в живота си. Кеърин се подпря в него; ръцете му я стиснаха още по-силно и не я пуснаха в продължение на дълъг, болезнено нежен миг.

Ако само можеше да бъде сигурен, че тя ще бъде в безопасност, утрешният ден нямаше да го тревожи. Взрян в безчислената армия под тях, към смъртта и разрушението, които ги очакваха в подножието на крепостните стени, Рал знаеше, че не може да бъде сигурен в нищо.

 

 

Вятърът духаше с всички сили на върха на кулата и развяваше плитката й. За известно време Кеърин сякаш бе успяла да избяга от реалността, от факта, че тези хора наоколо се готвеха за война, че щеше да настане истински ужас, че щеше да има смърт.

— Готови са вече от известно време — наруши мълчанието тя. — Защо не атакуват?

Рал поклати глава.

— Не знам.

— Нашите воини са напълно готови. Фактът, че си ги тренирал толкова добре, ми действа успокоително.

— Да. Това предимство несъмнено ще ни свърши добра работа.

Наблюдаваха и чакаха още известно време, докато един мъж на наблюдателницата извика нещо на Рал и посочи неистово към поляната. След миг младата жена също видя причината за това вълнение — зад армията на Стивън се бе появила друга група въоръжени хора и коне.

— Мили Боже — прошепна тя, а стомахът й се сви на топка. — Призовал е дори още повече воини.

Съпругът й, напрегнат и разтревожен, се приближи към края на бойницата и, за нейна изненада, се усмихна.

— Не, любов моя. Това е армията на крал Уилям.

— Уилям? Ако е така, защо тогава Белтар язди с него?

В това нямаше съмнение. Двамата се насочиха към центъра на лагера. Кралят седеше гордо изправен в седлото. След това до него застана и Стивън. Очевидно размениха някакви реплики; щом се приближиха още, стана ясно, че Белтар е под командването на своя сюзерен, а Молвърн — окован във вериги.

— Ела — рече Рал. — Сега, след като Уилям пристигна, вече сме в безопасност.

И той обви ръка около кръста на съпругата си и я поведе в замъка.

Кеърин усещаше облекчението му в начина, по който се движеше. Нейното собствено облекчение нарастваше с всяка следваща стъпка надолу по стълбата. При спомена за обяснението му в любов, обичта й сякаш се увеличаваше още повече. Той бе разкрил сърцето си, бе се обрекъл на общото им бъдеще. А то започваше едва сега, след като кралят бе пристигнал и бе сложил край на предателството на Молвърн.

Прекосиха голямата зала, а след това заслизаха по дървените стълби, водещи към двора.

— Изчакай ме тук — рече Рал, като се усмихна успокояващо и я целуна припряно по бузата.

Предугадил желанието му, оръженосецът вече бе приготвил Сатана; огромният боен кон риеше възбудено земята и се вдигаше на задните си крака. Младият мъж се метна с лекота върху гърба му, макар да бе с тежката плетена ризница. Обри му подаде коничния шлем. Дьо Жере го сложи на главата си и в същия миг Одо, Жирар и още двайсет от неговите рицари, яхнали конете си, се приближиха към господаря си.

Рал нареди да свалят подвижния мост и насочи напред черния си жребец. Копитата на животното зачаткаха по дървения мост. Щом и последният от рицарите се озова на отсрещната страна, Кеърин се спусна към кулата край портата и пристигна по едно и също време с Амбра.

— Това са Ламбърт и Хю — заяви стройната русокоса жена, като сочеше възбудено към мъжете на поляната. — Видях ги през прозореца на стаята си. Уилям трябва да се е отправил насам в мига, в който е бил уведомен за предателството на лорд Стивън.

— Слава на света Богородица. Не смеех да се надявам на подобно нещо.

— Какво ще кажеш за Белтар? Той като че ли е застанал на страната на краля.

— Той може да е жесток, но не е глупав. Не вярвам, че е имал намерение да си навлече недоволството на Уилям. Има прекалено много за губене. Щом кралят е научил за съюзяването на Стивън с Ферит и ролята, която най-вероятно е изиграл в ограбването на кралския бирник, Белтар не е имал друг избор, освен да оттегли помощта си.

— А без нея и при подобна безизходица, хората на Молвърн сигурно също ще го изоставят.

Кеърин се усмихна.

— Точно така. Несъмнено точно това е и станало.

Стигнаха върха на стълбата. Сърцето на Кеърин биеше възбудено. Тя се взря надолу към човешкото множество. Недалеч кралят и неговите лордове разговаряха, по-точно — обсъждаха разгорещено нещо. Странно, но когато свършиха, Рал слезе от коня си. Същото направи и лорд Стивън. Някой преряза веригите на Молвърн и, за ужас на младата жена, му подаде меч.

— Мили Боже — промълви тя, когато и Рал извади своя меч от ножницата.

— Май ще се бият — обади се Амбра.

— Да.

Думата едва се отдели от гърлото й. Рал бе един от най-изкусните воини в страната, а тялото му бе тренирано до съвършенство, но Стивън дьо Монреал също не беше страхливец. Беше силен и издръжлив; освен това бе отчаян. Един Господ знае какво щеше да спечели, ако победи Рал.

Пръстите й, стиснали дървения парапет под покрива на кулата, трепереха. „Света Богородице, моля те, помогни му да победи.“

Двамата мъже вдигнаха мечовете си и поляната се огласи от ударите на метал в метал. Кеърин тръпнеше при всеки такъв звук, притеснена до смърт за съпруга си, като желаеше с цялата си душа той да победи. Ударите на Стивън бяха чисти и мощни, но безсистемни, като че ли събитията от деня бяха замаяли съзнанието му. Това не му пречеше да се бие като полудял. Ако Рал не посрещаше хладнокръвно всеки негов удар, вече щеше да бъде мъртъв.

Не след дълго Молвърн започна да се уморява и вече не смогваше да отбива както трябва напора на своя противник. По туниката на Стивън се появи кръв; яркочервената ивица се виждаше дори отдалеч.

Мечът на дьо Жере разряза бедрото му и дьо Монреал се свлече на едното си коляно, но отвърна незабавно на удара с такава ярост, че за малко не рани Рал. Той успя да отбие, но с това движение откри защитата си. Кеърин затаи дъх, а кокалчетата на ръцете й побеляха, когато Стивън се спусна към съпруга й; острието му със сигурност щеше да се забие в гърдите на Рал. Той обаче отстъпи, като в същото време насочи напред меча си, който се заби в злото сърце на Молвърн.

За момент високият рус мъж замря неподвижно, неспособен да отвърне на удара; сякаш отказваше да повярва, че след миг ще бъде мъртъв. После се свлече на земята подобно на счупен клон.

От гърдите на Кеърин се откъсна ридание на безкрайно облекчение. Ръката политна към гърлото й, в очите й пареха сълзи.

— Той е жив и здрав, миледи — обади се Амбра.

— Да, жив е, слава Богу.

Тялото на Стивън още не бе изнесено, когато Белтар даде знак на хората си да се изтеглят. Кралят каза нещо на Рал, а след това се обърна към своите рицари и продължи да дава нареждания. Дьо Жере възседна отново Сатана и заедно със своите воини се насочи към крепостта. Кеърин се запъти веднага да го посрещне.

Сърцето й биеше почти толкова бързо, колкото се движеха краката й, когато стигна до дървената стълба, водеща към главната сграда. Веднага се обърна и потърси с поглед съпруга си. Усмихна се, когато го видя да язди към нея, възседнал гордо огромния си жребец. След минути Рал бе пред нея, а лицето му сияеше.

— Битката приключи — заяви той, — още преди да е започнала.

— Да. Господ изглежда е чул молбите ни.

— Стивън е мъртъв. Както неговите земи, така и тези на сестра му, са конфискувани от краля. Най-после се отървахме от злобата му.

— Ами селяните? — попита младата жена. — Домовете им бяха на пътя му. Пострадали ли са много?

— Имуществото им не е било пощадено, но никой не е ранен. Кралят се съгласи да компенсира загубите им за сметка на богатствата на Молвърн.

— А възнаграждението?

— То е наше. Хората на Бракстън най-после ще имат земята, която заслужават.

Кеърин се хвърли в обятията му и той я притисна към желязната си ризница.

— Обичам те, Рал!

Младият мъж се усмихна, а очите му светнаха от радост, докато я прегръщаше с бясно собственическо чувство.

— Страшно ще ми бъде приятно, ако дойдеш горе с мен и ми покажеш колко много ме обичаш.

— Но кралят…

— Уилям няма да пристигне преди вечеря. Ричард ще се погрижи за приготвянето на голямата зала.

Кеърин се усмихна, повдигна се на пръсти и го целуна по устните.

— В такъв случай за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, милорд.

Рал повдигна брадичката й с пръстите на ръката си, наведе глава и я целуна, дълго и страстно.

— Обичам те, съпруго на моето сърце! — промълви той.

След това я вдигна на ръце и усмихнато я понесе по стълбите.