Кет Мартин
Смелият ангел (23)

Глава двадесет и трета

Рал погледна към голямото празно легло и мъката се заби безжалостно като нож в сърцето му. Сега, особено след спора му с Одо, тя вече изобщо не го напускаше. Всъщност ставаше все по-ужасна с всеки следващ ден, откакто го бяха налегнали съмненията.

Страдаше за Кеърин, мислеше непрестанно за нея, само че сега болката не се притъпяваше от ослепяващия го до неотдавна гняв.

Понякога мразеше приятеля си задето бе събудил несигурността и допълните терзания в него. От изгрев до залез съмненията не го напускаха за момент и пораждаха в най-неочаквани мигове спомени за незначителни неща, казани или направени от съпругата му, дреболии, които доказваха обичта й към него… неща, които, ако питаха Одо, бяха доказателство за любов.

Помнеше всяка подробност от времето, което бяха прекарали заедно, за това, как в началото бе избягала, за да не се омъжи за него и след това за смелостта, с която бе посрещнала яростта му и как после я бе прегърнал и тя бе плакала, сгушена на гърдите му. Помнеше как бе стояла до него и с риск за живота си се бе изправила срещу вълците, твърдо решена да не го изоставя. Беше рискувала да си навлече гнева му, за да защити Лео. Но с тази си постъпка всъщност бе спечелила уважението и възхищението на съпруга си.

Усмихна се неволно, когато си спомни как се бе грижила за дома им, а след това внезапно го бе занемарила. Какъв кураж бе нужен, за да се осмели да го предизвика, но в крайна сметка бе спечелила верността на прислугата и до голяма степен — и неговата. Мислеше за Линет и как връзката му с нея бе наранила Кеърин. Защо щеше да изпитва такава мъка, ако не го обичаше?

Или може би именно мъката, която й бе причинил, я бе накарала да се отдръпне от него?

Рал седеше на стола си, подпрял лакти върху масата, отпуснал напред глава, сплел пръсти в косите си. Докога мисълта за нея щеше да го обсебва, колко пъти още щеше да изживява отново и отново усещането за женственото й тяло? Докога щеше да сънува усмивката й, да си представя смеха й, да мечтае да чуе поне гласа й?

Как можеше да изпитва подобно отчаяние заради загубата на една жена, която го бе предала? Въздъхна дълбоко.

Стаята тънеше в полумрак, осветена от една-единствена свещ. Сети се за Елияна, опита се да си припомни обидата, която бе изпитал щом откри греховната връзка с брат й. Тогава също бе изпитвал мъка. Мъка, че го бяха измамили, че го бяха използвали, мъка от загубата на нещо, предназначено за него.

Но всичко това нямаше нищо общо с терзанията, които го разкъсваха, откакто бе изгубил Кеърин.

И тъй като този път чувствата му бяха много по-различни, съмненията продължаваха да го преследват. Питаше се дали би изпитвал подобна мъка за една жена, способна на подобно лицемерие, за една жена с достатъчно нисък морал, за да си вземе любовник зад гърба му, за да го мами и използва, докато изпълни плановете си?

Нима в такъв случай сърцето му щеше да кърви толкова много? Нима инстинктите му бяха дотолкова притъпени от страстта, че бе й позволил да го заблуди напълно?

Дочу някакво шумолене. Вдигна глава и видя Марта, застанала пред здравата дъбова маса.

— Вие страдахте много, милорд, тя — също. Готов ли сте вече да чуете истината?

Сърцето му спря да бие за миг при тези думи, а после затупка учестено. Това не намали бдителността му.

— Каква истина?

— Истината за случилото се през нощта, в която ви предаде вашата Кеърин.

— Тя вече не е моя…

— Така ли? Защо тогава тъгувате толкова?

— Ако имаш да кажеш нещо, жено, казвай, или ме остави на мира.

Марта извади някаква празна чаша от гънките на сивата си ленена туника и я постави на масата.

— Това е чашата, от която пи вашата съпруга вечерта, преди да тръгнете да дирите Ферит.

— Ако искаш да кажеш, че е била пияна, това не променя нещата. Щом не може да й се има доверие…

— Не беше пияна. Изпи само тази чаша. Казвам, че беше упоена.

— Упоена ли? — Рал се опита безуспешно да потуши отново надигналата се надежда, да успокои внезапно ускорилия се пулс. — Искаш да кажеш, че Джефри е сложил нещо във виното й?

— Нарича се вероза. Сокът на растението се суши във форма на малки калъпчета и се използва за намаляване на болката. Когато дозата е прекалено силна, може да предизвика халюцинации… да накара човек да върши неща, които иначе не би направил.

— И очакваш да повярвам на тези приказки, така ли? Какво доказателство имаш? И защо не ми каза по-рано?

— Щяхте ли да ме изслушате?

Не, добре знаеше, че нямаше да го стори. Яростта му бе прекалено голяма, мъката — прекалено силна.

— Доизкажи се в такъв случай, а после ми дай да видя доказателствата. Ако няма такива, означава да сложим край на този разговор.

Цялото му същество обаче трепереше от тази нова надежда, пробудена от думите на старицата. Осъзна, че се моли Марта да не се обърне и да излезе от стаята.

Тя не го разочарова. Вместо това започна разказа си. Започна със странната бледост, която бе забелязала по бузите на Кеърин през въпросната нощ, когато съпругът й я отнасяше заспала в спалнята. Тревогата я бе накарала да се върне в голямата зала. Там бе открила чашата, която все още миришела леко на въпросното упоително. След това бе отишла в лечебницата и бе забелязала, че бурканчето с изсушения наркотик на Хасан е преместено, а в дъното на хаванчето видяла остатъци от белия прах. Макар да се надявала, че всичко това не означава нищо, разпитала тайно прислугата.

Тъй като Рал все още не изглеждаше убеден, Марта спря да говори и се приближи до вратата. Отвори я и в помещението влезе една от слугините, като поглеждаше нервно към господаря си.

— Не се страхувай — обади се старицата. — Кажи на лорд Рал какво видя през онази нощ, когато мина покрай лечебницата.

Момичето надали бе по-възрастно от Кеърин. Дьо Жере си спомни, че се казваше Елда.

— Това беше Джефри, милорд. Почудих се какво ли прави там толкова късно, но не попитах, тъй като това не бе моя работа.

— И какво правеше той там? — попита Марта.

— Чукаше нещо в хаванчето. Явно бързаше, тъй като излезе след малко.

— Откъде ще знае Джефри за това успокоително? — заинтересува се Рал; ударите на сърцето му обаче бяха станали по-силни, надеждата му се бе увеличила и растеше непрекъснато, като се превръщаше в нещо, което опитваше да повдигне тежестта от гърдите му.

— Забравяте, че той прекара доста време в лечебницата. Лейди Кеърин използваше по малко от дрогата, за да облекчи болките му. Бъдете сигурен, милорд, Джефри дьо Клеър е знаел много добре, какво върши.

— Все пак не е изключено да грешиш. Знам чувствата ти към твоята господарка. Възможно е само така да ти се иска…

— Спомнете си онази нощ, милорд. Помните ли как дълбоко бе заспала съпругата ви? Че дори не стана да ви пожелае добър път преди тръгване? Много се разстрои, когато се събуди и откри, че вече сте заминали.

Младият мъж помнеше добре как я бе отнесъл до спалнята. Как дори тежките му движения не бяха я разбудили. Тя спеше така, сякаш бе… упоена.

Ръцете му, подпрени на масата, се свиха в юмруци.

— Ако всичко е станало наистина така, както казваш, защо тогава Кеърин не се опита да ми обясни? Защо не каза нищо в своя защита?

— Вашата Кеърин мисли, че е виновна. Вашите хора са мъртви и вината е нейна. Вие й се доверихте, а тя ви предаде. И ще се самонаказва за това до края на дните си.

— Иисусе Христе, не мога да повярвам.

Но внезапно всичко си дойде на мястото и той повярва. На всяка думичка. Прииска му се да вика, да удря с юмруци и да скърца със зъби, че не бе успял да прозре сам по-рано.

„Нещо не е наред“ — бе казал Одо, но в мъката и терзанията си той не бе съумял да го види.

— Трябва да отида да я взема.

— Прекалено късно е да се впускате на подобно пътешествие. Навън е съвсем тъмно, само луната би могла да ви води.

Рал се усмихна; изпълваше го радост, кръвта му започваше да кипи, животът се връщаше в тялото му.

— Има повече светлина, отколкото съм виждал от седмици насам.

И излетя през вратата. Извика на Одо, разбуди половината прислуга и започна да дава нареждания.

Застанала зад него, Марта се усмихна и избърса сълзата в ъгълчето на окото си.

 

 

Рал взе десет от хората си и се отправи веднага към манастира „Свети кръст“. През нощта яздиха здраво, поспаха няколко часа и потеглиха отново още преди разсъмване. Колкото и уморен да беше, дьо Жере се чувстваше пълен с живот, както не се бе чувствал от дни насам и се бе опасявал, че никога повече няма да се почувства.

Когато наближи обаче целта си, започна да се притеснява. Какво щеше да й каже? Какво щеше да му отговори тя? В известен смисъл той бе не по-малко виновен в предателство, отколкото се мислеше за виновна Кеърин. Ако й имаше по-голямо доверие, ако се бе вслушал в своите инстинкти вместо в гнева си, щеше да открие истината.

Дори Одо бе успял да я прозре. Но не и мъжът, който й бе съпруг. Не и мъжът, на чиито грижи бе поверена.

Стомахът му се сви при спомена за грубия начин, по който я бе ударил. Яростта сякаш сама бе придвижила ръката му, но бе почувствал болката й със същата сила, с която и тя. Питаше се дали щеше да му прости. Най-вече се чудеше дали бе щастлива в манастира. Беше искала да се освободи от него, да живее без задължения и отговорности.

Притесняваше се, че след всичко, което се бе случило, неговата Кеърин можеше да откаже да се прибере у дома.

 

 

— Лорд Ралф! — Игуменката отстъпи крачка, за да му направи място да влезе. — Съжалявам… не бяхме предупредени за пристигането ви.

Той спря за секунда, за да я поздрави.

— Дойдох да видя съпругата си. Къде е тя?

Сестра Тереза се усмихна не особено приветливо.

— Навън, така предпочита. Щеше да има много по-голяма полза, ако прекарваше това време на колене, като се моли за душата си. — Високата слаба жена се приближи до някаква вътрешна врата и я отвори. — Ако ме последвате до края на коридора, сестра Беатрис ще ви заведе.

Хората му останаха да чакат отпред, а Рал последва игуменката по голия, слабо осветен коридор, който беше невероятно влажен и мрачен. Стисна зъби при мисълта, че Кеърин бе живяла на подобно място; заля го чувство на вина. В другия край на дългото помещение видя слаба млада монахиня, която си спомняше, че бе приятелка на съпругата му.

— Ако имате нужда от нещо — рече игуменката, — сестра Беатрис ще се погрижи.

След това се обърна и ги остави.

— Съпругата си ли дойдохте да видите, милорд? — попита младата монахиня.

— Да. Как е тя?

— Страхувам се, че не е добре, милорд. С дни не се показва. Все едно че гледам как вехне и загива красиво цвете. Мястото й не е тук, милорд.

Дьо Жере се изкашля, но въпреки това гласът му прозвуча дрезгаво.

— Не е трудно да се убеди човек в това. Надявам се само, че и нейното мнение е същото.

Беатрис отвори тежка дървена порта с ръждясали панти. Те изскърцаха зловещо.

— Ето, милорд. — Монахинята посочи към полегатия хълм сред ливадата насреща им. — Седи там на слънце винаги, когато сестрите й позволят, макар то като че ли не успява да я стопли.

— Да. Усещането ми е много добре познато.

Младата жена го остави там. Рал постоя неподвижно известно време, като събираше смелост и се молеше да намери верните думи. А след това се запъти към фигурата насреща му.

 

 

Кеърин седеше на върха на възвишението, загледана в далечината. В манастира имаше да се върши толкова работа — тя като че ли никога не свършваше. Въпреки това през изминалите няколко дни й бяха позволявали да остава така в усамотение. Питаше се дали това благоволение се дължеше на парите, които Рал бе платил, за да се грижат за нея… или на тъгата, която виждаха в очите й, мъката, която достигаше до дъното на душата й.

Младата жена погледна към ливадата; почти не виждаше красотата, нито пък усещаше слънцето. Не знаеше колко време бе стояла тук, но ослепителното жълто кълбо бе изминало известно разстояние по небето. Падналата върху й сянка и високите до колената меки кожени ботуши и дълги мъжки крака я накараха да излезе от размислите си и да вдигне очи. Прикри ги с длан и тогава позна техният притежател.

— Рал… — прошепна едва-едва тя, но той я чу и се усмихна.

Не беше се надявала, че ще го види да се усмихва отново.

— Радвам се да те видя, Кара.

Кеърин преглътна мъката си; тя се надигна още по-силно в гърдите й, като го чу да използва умалителното име, с което я бе наричал като знак на нежността си. Гласът му предизвика нова вълна на копнеж в нея. Тя се изправи възможно най-бързо и заизтърсва тревичките, полепнали по грубата й кафява туника. Същевременно го изпиваше с поглед, опиваше се от мургавата мъжествена красота на лицето му, от великолепната му висока фигура. Забеляза, че беше отслабнал, а тялото му изглеждаше още по-солидно, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

— Д-добре ли си, милорд? Бедрото ти добре ли зараства?

Защо беше дошъл? Не можеше да се сети нито една причина за това.

— Раната бе незначителна. Чувствам се прекрасно. — Стоеше пред нея и му беше неловко. — А ти, Кара? Ти също ли си добре?

Защо продължаваше да я нарича по този начин? И произнасяше името й така нежно, почти гальовно? Сълзите започнаха да парят очите й, а в гърлото й заседна буца. Наложи си да се усмихне, като се молеше да не изглежда прекалено неестествена.

— Да, милорд, сестрите се отнасят добре с мен. А и Гуенет също е тук. Приятно ми е да гледам колко е щастлива.

Младият мъж насочи поглед към някаква неопределена точка в далечината, също като нея самата преди малко. Тя изпиваше с поглед силната му челюст, чувствените извивки на устните му — искаше да ги запомни завинаги. Раменете му бяха толкова широки, че закриваха слънцето. След това той се обърна и отново я погледна в очите.

— Тук е приятно. Ще се поразходиш ли малко с мен?

— Както желаеш, милорд.

Всъщност почти не й се щеше. Мъката, която предизвикваше, бе прекалено силна, болката от загубата — непоносима. Но, честно казано, не трябваше да се изненадва от посещението му. Обичайно за него бе да се грижи за нея. В крайна сметка все още му беше съпруга. А може би именно това бе причината да дойде тук.

Вътрешностите на Кеърин се завързаха в огромен възел. Трябваше да се досети по-рано, че той ще пожелае да сложи край на брака им. Дьо Жере имаше нужда от деца, от наследници за Бракстън кийп и своите земи. Прехапа силно вътрешната страна на бузата си, за да не позволи на сълзите да потекат от очите й.

— Как е Марта? — попита младата жена, докато продължаваха да се отдалечават от сградата на манастира; меката трева лягаше под стъпките им.

— Добре. Много се тревожи за теб. Както и Амбра.

— Трябва да им кажеш, че съм добре. Че… че съм доволна да се върна в онова, което някога бе мой дом.

Бе готова да се закълне, че тялото му се стегна. Рал спря да се движи и ветрецът развя лекичко вълнистите му черни коси.

— Днес дойдох — започна той, — защото има въпроси, които трябва да ти задам, неща, които искам да узная.

— Въпроси ли, милорд?

— За нощта, когато си говорила с Джефри.

Кеърин се олюля — мъката бе прекалено голяма — и съпругът й протегна ръка, за да я задържи. Докосването му бе достатъчно, за да накара тялото й да потръпне.

— Добре ли си?

— Да. Само дето… дето предпочитам да не си спомням. Темата е прекалено болезнена за мен. Аз…

— Аз също предпочитам да не си спомням, но искам да разбера защо разказа на Джефри за Ферит.

Гърлото й се стегна. Караше я да си припомня нещо, което тя се стараеше да забрави.

— Не го направих нарочно. — Преглътна с усилие; искаше й се да не й е толкова мъчително да говори. — Предполагам, че стана заради виното. То ме накара да виждам разни неща, да казвам разни неща… Много пъти съм се питала защо го направи… какво щеше да спечели от това.

— Искал е земята. Молвърн му обещал кралската награда в замяна на информацията.

Младата жена кимна разсеяно. Причината вече не й се струваше толкова важна.

— По време на болестта си той говореше за своята майка, за това, че щял да се грижи за нея така, както баща му никога не се бил грижил. Веднъж ти ми каза, че бил амбициозен. Твърде късно открих, че си имал право.

— Значи не ти е бил любовник.

Тя поклати глава и се усмихна безнадеждно.

— Не, милорд. Винаги съм ти била вярна.

Рал стисна зъби.

— Искаш да кажеш, че не си го обичала?

— Джефри? Та той беше почти момче. Към него изпитвах само приятелски чувства.

Дьо Жере не каза нищо в продължение на доста дълго време. Когато проговори, гласът му прозвуча странно напрегнато.

— Трябваше да те помоля да обясниш. Страшно съжалявам.

— Да обясня ли, милорд? Няма нищо за обясняване. Твоите хора са мъртви заради мен. Ти ми довери тайната си, а аз я разкрих на друг. Предадох те за пореден път. Аз съм тази, която съжалява, милорд.

Дьо Жере се извърна и я сграбчи за раменете; пръстите му се впиха в плътта й, докато отчаяно се опитваше да привлече вниманието й към лицето си.

— Ти не си ме предала! Мислиш ли, че ако Джефри беше получил информацията от Одо по подобен начин, щях да го прогоня от замъка? — „Да го прогоня от живота си? От сърцето си?“ — Нима мислиш, че нямаше да видя чия е вината — на Джефри, единствено негова.

— Н-не разбирам.

— Всички правим грешки, Кара. Твоята грешка бе, че вярваше на Джефри. В твоята природа е да се доверяваш на другите и не аз съм този, който ще се опита да те промени. Никога не съм възнамерявал да те накажа, защото не си преценила правилно, тъй като аз самият съм правил доста грешки.

— Ти ли, милорд?

— Да. Направих страшна грешка в нощта, когато потърсих Линет. Нямаш представа колко съжалявам за тази си постъпка.

— Хората ти са мъртви заради мен, милорд. Нищо не може да промени този факт.

— Хората ми са мъртви заради Джефри!

Кеърин не отвърна нищо повече, само се взираше в него, сякаш не можеше да проумее думите му. Той прокара длан през косите си и сведе очи към нея; не бе сигурен какво още да каже, бореше се с желанието си да я докосне, тъй като знаеше, че ако го направи, няма да се удържи и ще я притисне с всичка сила към гърдите си.

— Искам да те помоля за една услуга, Кара.

— Да, милорд. Но първо искам аз да те помоля за една услуга.

Младият мъж изви нагоре вежди.

— Искаш нещо от мен, така ли?

— Да.

— Какво е то?

— Моля те от днес нататък никога повече да не се връщаш на това място. Видя, че съм добре. А ако решиш да разтрогнеш брака ни, моля те друг да ме извести.

Рал почувства убийствена тежест в гърдите си.

— Защо?

Любимата му се усмихна тъжно и в очите й забеляза сълзи.

— Не искам да те виждам… защото от това сърцето ме заболява… много силно.

Ръката й несъзнателно политна към въпросното място и на съпруга й му се стори, че някакво острие се заби в собствената му гръд.

— Моля те, cherie, умолявам те, все едно че ме убиваш с всяка твоя дума. Не казвай нищо повече, докато не чуеш за каква услуга ще те помоля.

Младата жена кимна в отговор и избърса влагата от бузите си.

Рал си пое дълбоко въздух, за да събере смелост.

— Докато живяхме заедно, разбрах колко високо цениш свободата си. Знам колко мразиш да бъдеш обвързана със задължения и отговорности, но все пак ще те попитам дали би… се върнала вкъщи.

Кеърин сбърчи чело.

— Вкъщи ли, милорд? Нямате предвид да се върна в замъка, нали?

— Там се нуждаем страшно много от теб. Марта е стара и слаба, а някой трябва да се занимава и с Лео. Някой трябва да помага на Амбра и Ричард… но най-много от всички от теб се нуждая… аз, Кара.

Тя го съзерцава невярващо известно време, а след това по бузите й започнаха да се търкалят сълзи.

— Ти си готов да ми простиш?

— Казах ти, ma chere, ти просто си допуснала грешка. Аз съм този, който трябва да моли за прошка. Трябваше да ти вярвам.

Тогава протегна ръце към нея, прегърна я, придърпа я безкрайно внимателно и я притисна толкова плътно към себе си, че тя усети ударите на сърцето му. Наведе глава и я целуна, първо нежно, с копнеж, който постепенно премина в такава пламенност и дива страст, че младата жена потрепери.

— Обичам те! — промълви тя, когато устните им се разделиха. — Може би те обичам от мига, в който те видях за първи път.

Рал щеше да я смачка в обятията си. Усмивката му бе ослепителна и на нея й се стори, че светът отново оживя и разцъфна.

— Щом е така, кажи, че ще дойдеш с мен у дома.

Усмивката, с която му отвърна, бликна от дълбините на душата й, подобно на слънце, което изгрява след безкрайно дълги дни на мрак и бури.

— Нищо друго на тази земя не би ме направило щастлива.

Младият мъж я целуна отново, като я искаше така, както никога досега и обясняваше без слова колко много я обича в действителност. С леко трепереща ръка приглади непокорно кичурче коса от лицето й.

— Тръгваме веднага, щом се приготвиш. Нямам търпение да те видя отново гола в леглото ни. Ще те прегръщам, целувам и любя часове наред. Ако не стояхме на територията на „Свети кръст“, щях да те взема още тук.

И той я целуна отново, толкова страстно, че коленете й се подкосиха. В следващия миг усети, че я вдига на ръце и я понася към вратите на манастира. Спря в мрачния коридор колкото да обясни на игуменката да приготви вещите на съпругата му и да ги предаде на някой от неговите хора.

Пусна я на земята едва край главния вход.

— Ще се сбогуваш ли със сестра си?

— Да, милорд.

— Тогава побързай, защото копнея да те измъкна оттук.

Още не бе свършил, когато сестра Беатрис се втурна към тях, като мъкнеше след себе си Гуенет.

— Винаги си била много добра приятелка, Беатрис.

Кеърин я прегърна, след това прегърна и сестра си. Усмивката й трябва да бе ослепителна, тъй като ответната усмивка на Гуенет сякаш освети и най-тъмното ъгълче на стаята.

— Скоро ще се върна да ви навестя — обеща младата жена.

Хвана дланта на сестра си, която я целуна по бузата. Кеърин я прегърна за последен път, след което се обърна и излезе навън, където я чакаха Рал и хората му.

— Бъди щастлива — провикна се след нея сестра Беатрис.

Нямаше защо да се притеснява, тъй като приятелката й вече преливаше от щастие.

Съпругът й я чакаше току пред дъбовата порта. Очите му блестяха като сапфири, а усмивката му бе толкова топла, че сърцето й подскочи.

— Към къщи ли потегляме? — попита тя.

— Да, любов моя. Потегляме към къщи.

„Към къщи.“ Каква скъпоценна дума. Усмихна се, когато Рал я вдигна на седлото си, след което се качи зад нея. Плъзна ръце около кръста й, а тя се облегна на твърдата стена на гърдите му.

Пътуваха бързо. И двамата нямаха търпение да се върнат в Бракстън кийп. През нощта Кеърин спа сгушена в него, като чувстваше желанието му, напрежението в слабините го караше да пъшка от неудобство. И въпреки това не я взе. Тя разбра, че това бе неговият начин да й покаже, че я обича, съжалението му за всичко, което се бе случило.

На следващия ден младата жена язди на гърба на малкия сив кон, който Рал бе докарал специално за нея, макар той самият да бе непрекъснато до нея и й се усмихваше топло. Когато наближиха крепостта бяха в толкова добро разположение на духа, че дьо Жере изневери на обичайната си бдителност.

Когато чуха тропота на конските копита, нападателите им вече бяха върху тях с извадени мечове.

— Това е Молвърн! — извика Рал, като опитваше да застане с големия си кон пред Кеърин, докато хората му храбро се сражаваха с враговете, нападнали ги изотзад.

Редиците на Бракстън скоро бяха пробити и рицарите на лорд Стивън преминаха през тях и отрязаха младата жена от съпруга й, който я защитаваше самоотвержено.

— Рал? — изпищя тя, когато един от хората на Молвърн се приближи до него отляво, насочил оръжието си към главата му.

Дьо Жере вдигна щита си и отби удара, но в същия миг бе атакуван от други двама.

— Бягай към крепостта! — изкрещя любимият й.

Едва сега Кеърин си даде сметка, че нападателите искаха нея.

Обърна коня си и заби токовете на обувките си в хълбоците му, но вече бе прекалено късно. Докато трескаво насочваше животното ту на една, ту на друга страна, един висок рицар се спусна напред, наведе се и я грабна от седлото. Тя опита да се съпротивлява, но той я натисна върху гърба на жребеца си и препусна нататък. Останалите продължиха да налитат срещу Рал и хората му; раниха неколцина и им попречиха да преследват похитителя на Кеърин.

Дьо Жере размаха меча си като полудял: бяха отвлекли съпругата му пред очите му. Сражава се, докато раниха големия му боен кон с копие и животното се строполи под него, би се, докато накрая само той и четирима от хората му все още можеха да държат оръжие. При звука на остро, рязко изсвирване, воините на Молвърн започнаха да отстъпват; нещо, което изненада Рал. Обърнаха конете си, прибраха мечовете в ножниците и препуснаха към гората, натам, накъдето се бе изгубил похитителят на Кеърин.

— Защо ни оставиха живи? — Жирар се бе втренчил след прашната диря, оставена от тях. — Не мога да разбера.

Дьо Жере впи пръсти в дръжката на окървавения си меч.

— Живи сме, защото Стивън пожела така. Такъв е бил планът му.

— Но защо, милорд?

— Възнамерява да иска откуп. — Младият мъж изруга разярен. — Иска да ме унищожи, по един или друг начин.

Огледа се и се запъти към самотния кон, който пасеше сред дърветата; бе принадлежал на един от убитите хора на Молвърн.

— Какво е положението с нашите момчета? — попита той, като поведе напред жребеца.

— Двама са мъртви. Четирима — ранени.

— Ранените могат ли да яздят?

— Да. Дори в момента прибират конете си.

— Добре. В такъв случай да тръгваме.

Колкото по-бързо се приберяха в крепостта, толкова по-скоро щеше да събере хората, които му бяха останали и да извести онези, които бяха готови да го подкрепят, че има нужда от воини. Не си разрешаваше да мисли за Кеърин, за онова, което можеше да й причини Молвърн само защото му беше съпруга.

В едно беше сигурен — този път нямаше да я разочарова.