Кет Мартин
Смелият ангел (6)

Глава шеста

През последните дни преди венчавката Кеърин почти не виждаше своя жених. Наказанието бе наранило повече гордостта й, отколкото тялото. Тя обаче бе разбрала, че точно това бе и намерението на Черния рицар.

Той бе казал, че се опитва да я предпази, че извън стените на замъка ще бъде в опасност. Сега, след като бе обмислила на спокойствие положението си, младата жена не можеше да не се съгласи, макар и неохотно, че е бил прав. Знаеше, че дьо Монреал нямаше да се церемони, ако бе налетяла на него онази вечер. Дори разбойниците, които бе подпомогнала неволно, можеха да не оправдаят надеждите й.

Както бе заявил и Черният рицар, пълна глупост бе да избяга сама. Рискът обаче си заслужаваше, при положение, че можеше да й донесе така желаната независимост.

А сега не й оставаше друго, освен да се пита… Дали наистина щеше да пострада или може би дори да бъде мъртва, ако норманът не се бе намесил така бързо? Дали грубостта му не бе породена от желанието да си подсигури послушанието и по този начин — и безопасността й? Тази вероятност я озлобяваше.

Мислеше за него и сега, късно вечерта, докато седеше край огъня в голямата зала. През дните след бягството си бе правила всичко възможно, за да го избягва и усилията й бяха възнаградени с почти пълен успех. Когато все пак се срещнеха случайно, той се държеше учтиво, но дистанцирано, като почти не й обръщаше внимание. Понякога обаче й се струваше, че я наблюдава, когато мислеше, че тя не го забелязва.

На нея самата Черният рицар й се струваше от онези мъже, които просто е невъзможно да игнорираш. Понякога, когато гледаше зад отдалечаващата се висока фигура, Кеърин неволно си го представяше полугол, такъв, какъвто го бе видяла в овчарската колиба — с проблясващи в мокрите му черни коси светлини на огъня и мускулестите му широки гърди и рамена. И отново усещаше силните му бедра, притиснати в тялото й.

Неговата любовница, Линет дьо Руан, се бе върнала в Бракстън кийп, макар стаята й вече да се намираше в една от другите постройки в двора. Рал прекарваше нощите си при нея и този факт, странно защо, натъжаваше Кеърин.

— Не постъпва добре, като се появява пред теб в нейната компания — заяви Джефри, младият рицар, оставен да я пази, по-точно, да я надзирава, бе сигурна в това, докато наблюдаваше как мургавият норман разговаря с високата грациозна блондинка. — Но това ще свърши, кълна се, щом лорд Рал ви вземе в леглото си.

Кеърин усети, че бузите й поруменяват.

— Той може да прави, каквото си иска. Това е без значение за мен.

Въпреки това не изпускаше от поглед нито едно тяхно движение. Линет се смееше тихичко на нещо, което дьо Жере шепнеше в ухото й, докато плъзгаше дръзко ръка нагоре по крака й.

— Не те ли интересува? — изви въпросително русите си вежди Джефри. — Повечето жени се дразнят от тези неща.

Той бе навършил двайсет години, което бе доста близо до осемнайсетте на Кеърин. Беше красив младеж, слаб, но силен, със зелени, обикновено усмихнати очи.

— Това обаче не променя нищо — продължи да говори той, — тъй като мъжът има право да спи, с когото си ще. И въпреки това съм изненадан, че реагираш по подобен начин, особено когато става дума за мъж като него.

— Мъж като него ли? — повтори младото момиче и се изправи. Рязкото й движение разтърси масата и събори една от красиво изработените от моржова кост фигурки, с които двамата играеха шах. — Искаш да кажеш „огромен тромав грубиян, който е готов на всякакви интриги, ако ще има полза от тях“, така ли?

— Нищо подобно, миледи. — Джефри се изправи също и я последва към стълбището. — Главната грижа на лорд Рал са хората му и обитателите на селото. И им е обещал да направи всичко възможно да облекчи живота им.

— Обещал ли? — Кеърин спря за момент. — Какво им е обещал?

— Закле се, че ще се отплати с още земи на всяко семейство заради допълнителните данъци, които бе принуден да им наложи заради построяването на замъка.

— И удържа ли клетвата си?

— Писа на крал Уилям с молба да му даде земите между неговите владение и тези на Молвърн. За нещастие те са много ценни; оказа се, че лорд Стивън също имал някакви планове във връзка с тях.

Младата жена се обърна по посока на дълбокия глас, който се понесе зад гърба й.

— Трябва да пазиш дамата — заяви мрачно Рал, — а не да й разправяш за моите неудачи.

— С-съжалявам, милорд. Направих го с най-добри намерения — отстъпи назад Джефри. — Когато лейди Кеърин бъде готова да се оттегли в стаята си, ще се погрижа да я отведа там.

— Тази вечер аз ще се погрижа за безопасността й — заяви дьо Жере и хвана годеницата си за ръката.

Тя усети топлината на дланта му дори през широкия ръкав на туниката си. Младежът кимна и побърза да се отдалечи.

— Добър вечер, милорд.

В думите й нямаше никаква топлота, но норманът сякаш не забеляза това. Когато се приближиха към свещите, очите му й се сториха по-скоро сини, отколкото сиви на тяхната светлина. Но защо внезапно дъхът й секна?

— Вечерта бе приятна, докато не открих, че младият Джефри бръщолеви някакви безполезни приказки.

— Просто бъбрехме, нищо повече. — Кеърин спря в подножието на стълбището. — Защо е толкова важна тази земя?

Рал я погледна замислено. За момент й се стори, че няма да й отговори, но тогава той повдигна рамене и прокара пръсти през вълнистите си черни коси.

— За построяването на замъка вложих огромни средства и човешки труд. Крепостта е изключително нужна за защита на прохода, но тежестта падна върху жителите на Бракстън. Бяха им наложени допълнителни данъци, складовете се изпразниха, животните се разпродадоха и всеки един трябваше да работи, освен върху собствената си земя, и върху строежа.

— Което означава, че зимата ще бъде тежка за тях.

— Да, а следващата година — дори още по-лоша, освен ако не се разчистят и засеят нови земи, в замяна на онези, които изгубиха.

Обикновено селяните трябваше да плащат за привилегията да разчистват нови земи. Тъй като малко от тях можеха да си го позволят, те бяха принудени да живеят върху малки участъци земя.

— Дал съм им обещание — додаде Рал, — и възнамерявам да го удържа.

— Разбирам.

— Така ли?

— Да, макар да съм изненадана, че сподели толкова много с мен.

— Скоро ще станеш моя съпруга, cherie. Щом се оженим, ти също ще станеш част от Бракстън. Твоите права и привилегии ще бъдат същите като на жената на кой да е друг нормански земевладелец.

Заедно заизкачваха стръмните каменни стъпала, пресякоха коридора и спряха пред спалнята й.

— А задълженията ми?

Пронизителните очи на Рал й се сториха дори още по-сини.

— Все още не е късно, Кеърин. Ако се съгласиш да станеш моя съпруга в пълния смисъл на думата, мога да ти обещая, че задълженията ти в брачното ложе няма да ти се сторят толкова неприятни, колкото си мислиш.

Кеърин се наежи.

— Да не би да искаш да вземеш назад думата си?

— Няма да те взема насила. — Прокара показалец по бузата на младата жена и кожата й настръхна. — Но бих предпочел истински брак, ако това е и твоето желание.

Сякаш нещо я прободе през сърцето. Наложи си да мисли за Гуенет, за изнасилването и побоя през онази ужасна нощ.

— Вече се споразумяхме.

Усмивката му внезапно й се стори студена.

— Така е, вярно. Това бе договор, замислен от дявола; наистина неприятно споразумение.

В думите му младата жена долови гняв, съжаление и още нещо, което не успя да определи.

Скрит от полумрака в коридора, огромният рицар я придърпа към себе си и притисна силно устни към нейните. Това бе невъздържана, почти груба целувка, която издаваше чувствата му и въпреки това Кеърин усети, че огънят му започна да се предава и на нея. Това бе дива целувка, много по-неустоима, отколкото бе предполагала. Несъзнателно се вкопчи в дрехата му, притисна се към здравите му мускулести гърди и отвърна на ласките му.

Ръката му се плъзна страстно по гърба й. Усети напрегнатите сухожилия на бедрата му, добре очертаните контури на коремните му мускули. Едва натискът на възбудения му член я накара да дойде на себе си. Кеърин почти отскочи назад.

— Д-да не би да забрави вече за обещанието си, милорд?

Рал прокара поглед по тялото й. В него видя мъка и изненада от реакцията й.

— Имаш късмет, че вече сме се договорили, ma chere; ако знаех колко си пламенна, изобщо нямаше да се съглася.

— Но ти… ти каза, че не ме желаеш.

Младият мъж изпъшка.

— Предпочитам жените ми да бъдат достатъчно здрави, за да могат да приемат семето на мъжа, и достатъчно жизнени, за да задоволят страстите му. Това не означава, че не те желая. Аз съм мъж, а ти си жена. Бих влязъл в теб, ако ми дадеш дори най-малък шанс да го направя.

Придърпа я отново в обятията си, целуна я за последен път, извъртя се и си тръгна.

Кеърин гледа след него, докато той се изгуби в мрака; широките му рамене почти запълваха коридора. Чувстваше гърдите си странно изтръпнали, а между бедрата се бе навлажнила. Мили Боже, какво бе сторил с нея този мъж? Беше безсилна и замаяна, а сърцето й започваше да бие неистово всеки път, когато помислеше за случилото се току-що. Властта на този норман над нея бе наистина ужасяваща.

Влезе с треперещи крака в стаята си, благодарна повече от всякога за сключената сделка.

 

 

Бяха минали два дни от тази случка. Рано сутринта на следващия ден в замъка бяха пристигнали Стивън дьо Монреал и огромната му свита — знак, че бе дошло време за венчавката.

Стомахът й се свиваше при мисълта за онова, което предстоеше. Не трябваше да забравя за опасността, което представляваше дьо Монреал и за надвисналата над сестра й заплаха. Чудеше се как ще се справи, но се оказа, че не е трябвало да се тревожи. Часовете се изнизаха като през мъгла от мига, в който слезе по стълбите. Сивите стени на замъка изчезнаха, докато се опитваше да съсредоточи мислите си върху предстоящото празненство. Залата се изпълни с рицари и войници.

Господарят на Бракстън кийп я очакваше пред стълбището, облечен в яркочервена туника и бяла, бродирана със сърма блуза. Гъстите му черни коси бяха сресани назад и падаха на меки къдрици върху яката му; на Кеърин й се стори по-красив от когато и да било. Но когато вдигна очи към него, той не се усмихна. По лицето му не премина дори сянка от топлота.

— Дойде време да изпълним задачата — заяви той с вид, сякаш онова, което им предстоеше, бе по-неприятно за него, отколкото за нея.

Това не му попречи да я огледа от главата до петите, да спре поглед върху яркосинята й туника, блуза от златоткана коприна и филигранно изработен колан — сватбеният му дар за нея. Дебелата й плитка, омотана със златна лента, образуваше тежък венец върху главата й.

Рал протегна силната си ръка.

— Миледи.

Младата жена се усмихна насила, постави длан върху предложената десница и той я поведе към малкия параклис. По указания на отец Бъртън произнесоха брачния обет, вторачени право пред себе си и след няколко минути набитият дребен свещеник ги обяви за мъж и жена.

— Свърши се — обърна се към нея лорд Ралф. — Сега вече си в безопасност.

И без неговото пояснение го беше разбрала по изпълнения с омраза поглед, който Стивън дьо Монреал хвърли към тях.

— Струва ми се, че е ред за поздравленията — заяви последният и красивото му лице се изкриви от мрачна усмивка.

И се запъти към тях. Бе облечен в поръбена със сребърен ширит пастелносива туника, малко по-тъмна от очите му. Междувременно прислугата продължаваше подготовката за сватбеното тържество. Ястия и напитки вече бяха сервирани и в двора за селяните.

— Струва ми се, че дамата все пак успя да се спаси от ноктите ми — додаде той.

— Така изглежда — отвърна Рал.

Лорд Стивън се усмихна отново, но погледът издаде неудоволствието му.

— Дамата ще топли твоето легло… поне за известно време. — Погледна многозначително към Линет, която бе пропуснала венчавката и едва сега се появи в трапезарията. — Тепърва ще се разбере, дали е направила разумен избор.

Кеърин проследи погледа му и настръхна. Линет се приближи до Одо. Прекрасните й зелени очи бяха толкова студени, че можеха да вледенят дори камък. Двете бяха разменяли само по някоя случайна дума след завръщането на Линет, но бе повече от ясно, че грациозната блондинка таеше към Кеърин повече омраза, отколкото Рал — към дьо Монреал.

— Отворихме бъчвата с вино, милорд — намигна на младата булка Ричард и се усмихна. — Яденето ще бъде готово всеки момент.

Господарят му кимна безмълвно. Погледна отново към Стивън и несъзнателно стисна по-силно ръката на съпругата си.

Показаха се пред събралите се в двора селяни, а след това, както бе обещал Ричард, в голямата зала бе сервирана сватбената гощавка. Покритите със снежнобели покривки маси се огъваха под тежестта на гозбите: цял печен глиган, покрити с перата си лебед и паун, огромна пита, опечена във формата на кулата, безупречно подобие на оригинала във всяко отношение; не бяха пропуснали дори стената и подвижният мост.

Безчет подноси бяха отрупани с пресни пролетни зеленчуци, сирене, пудинги и сладкиши. А чашите и роговете се пълнеха до ръба с вино.

— Свършил си страхотна работа, Ричард — потупа го по гърба Рал, без да пуска ръката на младата си съпруга.

— Благодаря, милорд — засия управителят. Откакто господарят му бе обявил предстоящото събитие, той бе посветил всеки свой буден миг на неговата подготовка. — Приемете сърдечните ми поздравления.

Сервираха табла след табла храна, докато на масите не остана повече свободно място. Скоро в залата се появиха жонгльори, музиканти засвириха на лютня, флейта, рогове и цитра, а пред централната маса започнаха да се въртят танцьори.

Кеърин се хранеше от една чиния с Рал, но ръцете й трепереха, докато дъвчеше малко парче месо. Сега вече принадлежеше на него. Дали той щеше да удържи думата си? Или това бе просто уловка, за да я накара да се хване на въдицата му? С всеки следващ миг ставаше все по-нервна. Усещаше дъха на Рал във врата си, топъл и ухаещ на вино, когато той се наведе и зашепна в ухото й.

— Скоро всичко ще свърши. А на сутринта дьо Монреал ще си тръгне.

Не лорд Стивън обаче бе причина за страховете й, а отиването в спалнята, което щеше да последва след края на тържеството. Младата жена се намръщи при мисълта, че ще трябва да бъде разсъблечена и хвърлена в леглото заедно със съпруга си пред очите на всички присъстващи, а след това… Не й се мислеше какво щеше да стане, ако Рал не сдържеше думата си.

Часовете се нижеха бавно и мъчително и привечер младоженците тръгнаха сред гостите, като се усмихваха, сякаш всичко бе наред. Кеърин се молеше на Бога наистина да е така. Рал я остави за момент, но след малко отново се върна. Вече бе започнала да разпознава стъпките му.

— Бъди спокойна, миличка, първата брачна нощ се отменя.

— Отменя ли? Как разбра, че аз… Как успя да ги убедиш?

Колко добре бе почувствал страховете й. Нима наистина държеше на нея толкова, че притесненията й го вълнуваха и се опитваше да я успокои?

— Не беше особено трудно, като се има предвид, че знаят за твоето минало.

Повечето бяха чували както за нападението в ливадата, така и за онова, което за малко не бяха сторили с нея Стивън дьо Монреал и хората му. Бузите на младата жена пламнаха при тази мисъл. Въпреки това бе благодарна, тъй като така се спасяваше от неудобството, свързано с традициите за първата брачна нощ.

— Благодаря, милорд.

— Предлагам да напуснем празненството, преди да са променили решението си.

— Разбира се.

И къде щяха да отидат? Отново я обзеха притеснения. Дали Рал нямаше да прекара нощта в стаята й? В нейното легло? Света Дево, надяваше се да не стане така.

— Вещите ти са пренесени в стаята ми. От днес нататък ще спиш там.

— А ти, милорд? Къде ще спиш?

Предизвикателството в думите й не остана скрито за него, но предпочете да не му обръща внимание. Изчака да влязат в неговата стая. Освободи Марта с жест и затвори вратата.

— Ти, миледи, постави това адско условие. Ако мислиш, че възнамерявам да наруша обещанието си, трябва да те уведомя, че се лъжеш. Линет ще се погрижи за нуждите ми и тази нощ, както винаги досега.

Младият мъж разтвори длан, подаде на Кеърин скритото в нея шишенце и го притисна в ръката й.

— К-какво е това?

— Кръв от гълъб. С нея трябва да изцапаш чаршафите. За никой от нас няма да е добре, ако утре сутринта прислугата разбере, че си останала девствена.

Младоженката кимна безмълвно. Защо ли изведнъж се почувства толкова нещастна?

— Ще остана един-два часа с теб — достатъчно време да накараме другите да повярват, че делото е извършено. Междувременно ще си помогнем един другиму да се освободим от тези изискани облекла.

Тя се подчини. Издърпа яркочервената му туника и се обърна с гръб, когато Рал съблече сърмената си блуза и вместо разкошните панталони сложи други, по-стари и по-удобни и обу меките си кожени ботуши.

Все още гол до кръста, той се обърна към нея. Абаносовите косъмчета на гърдите му блеснаха на светлината на огъня. Кожата му изглеждаше тъмна и гладка като полирано дърво. Мускулите на тялото му заиграха, когато навлече скромна вълнена туника.

— Ако това, което виждаш, ти допада — рече той, забелязал начина, по който го съзерцаваше Кеърин, — бих бил щастлив да остана.

Бузите й пламнаха.

— Просто никога не съм виждала човек с твоите размери. Ти си една странност за мен, нищо повече.

Сивите му очи я изяждаха и изгаряха с презрението в тях.

— Ако не беше толкова дребна, щях да ти покажа истинските си размери. Тази вечер щях да те яздя дълго и безмилостно и щеше да посрещнеш доста изтощена утрешния ден.

Младата жена отстъпи, чувствайки, че бузите й са почервенели, но той тръгна невъзмутимо след нея. Устните му се бяха извили в студена усмивчица.

— Няма от какво да се страхуваш, cherie. Искам само да ти помогна да се съблечеш.

Тя понечи да протестира, но Черният рицар седна на ръба на леглото и я направи своя пленница, като я хвана между краката си.

— Не мърдай. И без това не е лесно човек да съблече една толкова малка жена.

Със сръчни, обиграни движения, той свали туниката и блузата й, но остави долната риза. Издърпа фибите от главата й. Гъстите й кестеняво червеникави коси се пръснаха върху раменете. Той развърза крайчеца им и прокара пръсти през тях.

— Толкова е мека, истинска коприна. Точно както си представях.

Думите му я развълнуваха; усети странно затопляне в долната част на корема си.

Рал се изправи и отметна завивките.

— Единият от нас може да си почине. Денят бе дълъг. Можеш да спиш до късно сутринта. Аз ще се постарая да се върна, преди другите да са се събудили. Ако не успея, не забравяй за кръвта.

— Няма.

Младият мъж изчака съпругата му да се качи на леглото, след което придърпа завивките й с почти нежно движение. Кеърин затвори очи и се престори на заспала, но през притворените си клепачи го наблюдаваше как се приближава до стола край мангала, сяда в него и изтяга напред дългите си крака. Може би в крайна сметка все пак бе успяла да заспи, тъй като по едно време отвори очи и го видя застанал до вратата.

— Дойде ли време да тръгваш? — попита тя; думите се изплъзнаха от устните й, преди да успее да ги спре.

— Ако искаш да остана, трябва само да ми кажеш.

Младоженката не отвърна, но сърцето заблъска диво в гърдите й.

— Не забравяй — ти постави тези условия и от теб единствено зависи да ги промениш.

Тя продължи да мълчи. Но когато съпругът й излезе от стаята и затвори вратата след себе си, внезапно се запита защо трябваше да полага толкова усилия, за да я остави сама.

 

 

Рал огледа коридора. Видя неколцина хъркащи мъже, очевидно толкова пияни, че нямаше опасност да се събудят. Промъкна се по задното стълбище, мина покрай голямата зала и излезе от кулата.

Двама от охраната забелязаха фигурата, промъкваща се в мрака към покоите на Линет в двора на замъка. Беше се надявал никой да не разбере, че е оставил младата си съпруга сама тази нощ, но в сърцето си се страхуваше, че в крайна сметка щяха да открият.

Дьо Жере въздъхна. Щяха да плъзнат клюки. Щяха да разправят, че съпругата му не я бива, за да го задържи в леглото си. Той самият се съмняваше силно, че това бе така в действителност. Бе усетил страстта й през онази нощ пред вратата й. В тази жена имаше пламък и той щеше да го изкара на повърхността, ако само му позволеше.

Младият мъж изруга под носа си. Искаше му се да й спести този позор, но не и за сметка на собственото си достойнство. Тя бе поставила условията, така че засега той нямаше какво да направи.

Почука на тежката дървена врата и Линет я отвори почти веднага.

— Значи… все пак стана така, както каза. Отне й девствеността и я остави сама.

Истината не беше точно такава, но Кеърин нямаше да бъде в безопасност, ако всички не вярваха, че бракът е консумиран.

— Тя няма твоя огън, сладурано. Идвам при теб, защото имам голяма нужда; надявам се ти да я удовлетвориш.

Това поне бе истина. Кръвта му все още вреше, след като бе усетил под дланите си формите на дребното тяло на своята съпруга, а след това я бе наблюдавал как спи, свита върху огромното му легло.

Линет обви ръце около врата му.

— Не се притеснявай. И тази нощ, както винаги досега, ще се погрижа да останеш доволен.

Тя бе висока, стигаше до носа му, а дългите й руси коси падаха чак до кръста й.

— Сигурен съм, че ще го направиш.

Нямаше да й бъде трудно, в състоянието, в което се намираше той. Рал развърза връвките на нощницата й. Дрехата се плъзна по раменете на младата жена и тя остана съвсем гола пред огъня.

— Предполагам, че си измил от себе си девствената й кръв.

Линет се наведе към него и започна да го дразни, като допираше тежките си гърди в тялото му.

Ралф само кимна. Всички тези лъжи го караха да се чувства неудобно, но нямаше избор.

— Казах ти, че бракът няма да промени много нещата помежду ни.

Обгърна я през кръста, придърпа я към себе си, сведе глава и я целуна, като прокара език по хладните й тънки устни. Дългите й тънки пръсти също бяха студени, когато ги пъхна под туниката му и потърка окосмената му гръд.

— Каза, че това няма да промени нищо и май точно така ще стане.

Тя го ухапа лекичко по ухото. Младият мъж обхвана в дланта си едната й гърда и затвори очи, тъй като не желаеше да вижда точно тези едри гърди с тъмни зърна. От ума му не излизаха двете малки ръце и страстните пълни устни, сладки като ягоди.

Ядосан, че образът на съпругата му го преследва дори в такъв момент, Рал отстъпи крачка и започна да се съблича.

— Лягай в леглото — рече пресипнало той. — Желая те веднага, на минутата. Искам да изчистя кръвта си от усещането за онази жена с кестеняви коси.

— Добре, милорд. С голямо удоволствие ще го направя.

Линет се качи в леглото и разтвори гостоприемно и ръце, и крака.

Но дори когато проникна в нея, Рал продължаваше да желае дребното момиче, останало в стаята му. И именно нея той вземаше отново и отново през изпълнените с горчивина часове на първата си брачна нощ.