Кет Мартин
Смелият ангел (3)

Глава трета

Кеърин се олюля, сякаш някой я бе ударил. Черният рицар неин годеник? Никога! Не го беше забравила, никога нямаше да забрави тези студени синьо-сиви очи, тази непрощаваща волева брадичка и гъстите черни коси. Бяха станали дори още по-дълги — не ги стрижеше къси като повечето нормандци, а ги оставяше да се спускат на вълни около врата и раменете на плетената си ризница. Света Богородице, трябва да бе полудял!

Огледа го съсредоточено, като опитваше да се пребори със страховете си и да разчете строгото му изражение и предупредителния поглед. Този път забеляза, че е красив, по особен, суров, заплашителен начин, съвсем различен от хубостта на лорд Стивън. Носът му бе прав, устните — добре оформени, но челюстта му бе прекалено четвъртита, скулите — прекалено строги. Бе едър, масивен човек, с широка гръд, дебел врат, мощни мускулести ръце и дълги крака.

— Нали така? — повтори той.

Предупредителният блясък в очите му бе още по-явен и напомняше, че ако отрече, лорд Стивън и хората му щяха да направят с нея същото, което бяха сторили с другите момичета.

Кеърин преглътна с усилие, загледана във високия мургав рицар пред себе си. Не бе забравила какво той и неговите хора бяха сторили със сестра й. Все още виждаше лицето му такова, каквото бе през онзи ден преди три години, макар споменът да бе неясен и бегъл, примесен с ужас, гняв и болка. Не знаеше каква точно бе ролята му тогава, но знаеше със сигурност, че бе там.

Той с нищо не беше по-добър от Молвърн.

Но ако приемеше предложението му, печелеше време. Наистина нямаше избор. Полагаше усилия да не се разтрепери под сериозния му поглед.

— Да, милорд, така е.

Молвърн събра русите си вежди, а очите му блеснаха вбесено. Знаеше, че Черният рицар лъже, но тази лъжа щеше да му свърши добра работа. Лицето му пламна от гняв. Но се овладя и се усмихна с такава злоба, че зъбите му се оголиха и той заприлича на смъртоносния хищник, какъвто бе в действителност.

Отдели ръка от дръжката на меча си.

— Ако знаех, щях да я оставя в манастира. — Последва нова кръвнишка усмивка. — Като знам, че доскоро все не се решаваше да си вземеш жена, как мога да изпитвам друго, освен радост, че вече възнамеряваш да се ожениш. Какво ще кажеш, Рал? Правил ли си някакви планове за венчавката?

— Чакам разрешението на Уилям. Получа ли благословията му, веднага щом се възстанови мирът, ще осъществя намеренията си. — Обърна се към младата жена. — А сестра ти? — попита толкова тихо той, че само тя можеше да го чуе. — Тя също ли е тук?

— Гуенет е в безопасност в манастира.

„Далеч от теб и останалите лешояди — слава на Божията майка!“

Огромният рицар понечи да каже още нещо, но някакво раздвижване по стълбището привлече вниманието му и той погледна натам. На горната площадка стоеше жена в лилава туника и гледаше дръзко към събралото се множество.

— Какво говорите, милорд? Правилно ли чуха бедните ми уши? — Тя бе руса и красива, грациозна и гъвкава, но устните й бяха недоволно стиснати, а в зелените й очи не се долавяше никаква нежност. — Ушите със сигурност ме лъжат.

Черният рицар стисна челюсти.

— Това не е твоя работа, Линет. Връщай се в стаята си.

— А, красивата Линет — обади се Стивън. — Не се надявах, да те видя.

— Няма да позволя това, Рал. Вярно, че не си ми давал никакви обещания, но въпреки това няма да позволя това да се случи!

— А аз ти казвам да си вървиш в стаята! Още едно подобно излияние и ще почувстваш опаката страна на ръката ми!

За момент тя като че бе готова да спори. Но след това гневът изчезна от лицето й и тя се усмихна насила.

— Простете, милорд. Просто ми липсвахте много през тези дълги дни. Ще ви очаквам в стаята си.

Кеърин премести поглед от Черния рицар към високата руса красавица. Несъмнено това бе неговата любовница. Но тогава, питаше се тя, какво можеше да иска от нея самата?

— Та така… най-после… господарят на Бракстън си взема булка — присви саркастично устни Молвърн. — Лично ще пиша на Уилям, за да му кажа, че искаш да се жениш спешно. А щом кралят даде разрешението си, тогава сватбата може би ще стане не по-късно от две седмици. Какво ще кажеш, Рал? Няма ли да се радваш?

„Кучи син“ — изруга наум дьо Жере. Проклинаше ситуацията, в която се бе озовал; съзнаваше, че Стивън се наслаждава на всеки миг от неудобството, което му причинява. Чувството за вина го бе накарало да постъпи така. Не бе успял да спаси чернокосата девойка. Толкова нежно и невинно създание заслужаваше защитата му, но той не бе успял да я опази. Бе възнамерявал да поправи стореното зло по единствения начин, за който се бе сетил, като предпази по-малката сестра на момичето.

— Безкрайно се радвам.

Разбира се можеше да предизвика на двубой Монреал. Нямаше съмнение, че ще победи — хората му имаха надмощие. Но това означаваше да се пролее кръвта на много добри хора, а след това кралят щеше да го накара да плати скъпо и прескъпо. Бащата на Стивън бе много близък приятел на Уилям. Рал щеше да загуби земите и титлите си, нямаше да му остане нищо от онова, което бе изградил с толкова усилия.

— Уилям ще одобри тази връзка — заяви дьо Жере. — Иска да покори окончателно тези северни земи. Вярва, че това ще стане по-скоро благодарение на децата, родени от връзките между нормани и саксонци. — Наложи си да се усмихне. — Да легна с една толкова хубава девица е дълг, който нямам търпение да изпълня.

А бракът бе единственият отговор за дилемата му. Бе го разбрал още в мига, в който се бе намесил в нейна защита. Щом Стивън бе разбрал, че Рал се опитва да я защити, тя вече нямаше да бъде в безопасност извън стените на замъка.

Молвърн изяждаше с поглед Кеърин, като че ли тя все още му принадлежеше.

— Радостта може да остане за мен — рече предупредително той, — ако се окаже, че не си казал истината.

След това мина покрай нея, като я опипа за последен път мимоходом. Рал се стегна целият при тази обида.

— Откажи се, Стивън. Дори кралят няма да те подкрепи в това.

Дьо Монреал се усмихна на момичето.

— Моля да ме извините, миледи, ако съм ви обидил с нещо. Тези дрипи ме заблудиха. — Погледна към своя домакин. — Съветвам те да я облечеш според положението й. Друг може да сгреши също като мен.

Рал не обърна внимание на заядливата забележка.

— Хората ми са уморени. Иска ми се да ги нахраня и да ги изпратя да си починат, преди да се е зазорило. — Хвана Кеърин за ръката, усети, че тя се стегна; стисна я по-силно и я помъкна след себе си. — До утре, Стивън.

Като се бореше с инстинктивното си желание да се дръпне, тя го последва нагоре по стълбите. Щом се озоваха в дневната на горния етаж, той затвори вратата след нея. Тя се извъртя мигновено срещу него.

— Луд ли си?

Огромният мъж се обърна с лице към нея; изражението му бе резервирано и неразгадаемо. Светлината на свещите се отразяваше в лъскавата му гарвановочерна коса, а сивите му очи сякаш горяха.

— В този момент и на мен така ми се струва.

— Защо го направи? Какво се надяваше да спечелиш? Нима наистина мислеше, че ще се омъжа за теб?

Черният рицар настръхна.

— Мислех, че си готова на всичко, за да спасиш кожата си.

— Никога няма да се оженя за норман. Особено за мерзавец като теб. Вие всички до един сте убийци — грабите и избивате, опожарявате домовете и полята ни.

— Има истина в думите ти. И двете страни извършиха лоши неща. Всичко това се прави в името на войната. Много от случилото се е най-добре да остане в миналото.

— Ти си норман. Времето няма да намали омразата ми към теб. Мислиш ли, че не видях какво стана тук тази вечер? Приятелките ми бяха пребити и изнасилени. Света Богородице, отвлякоха ги насилствено от неприкосновения Божи храм!

— Говориш за стореното от Молвърн, не от мен. Ако можех да му попреча, щях да го сторя.

— Защо? Страхуваш ли се от него?

— Страхувам се от краля. Аз съм негов васал. Клел съм се да изпълнявам заповедите му. Стивън е човек на краля.

— А ти не си ли?

— Молвърн разполага с огромни богатства. Баща му е един от най-близките приятели на Уилям. Не мога да се преборя с него.

— Значи си не само мерзавец, ами и страхливец.

Младият мъж пристъпи заплашително към нея.

— Тази вечер ти позволих да говориш каквото си искаш, защото обстоятелствата бяха тежки за теб. Но те предупреждавам, че е добре за теб самата да се научиш кога да си държиш езика зад зъбите. Нито един мъж не би се осмелил да ми говори по този начин. Няма да търпя подобно държание и от теб.

И действително го мислеше. Дебелите му черни вежди се бяха събрали смръщено, а устните му бяха стиснати мрачно.

— Ако си възнамерявала да ставаш монахиня — добави той, сетил се, че тя бе послушница в манастир, — вече е късно за това. Ще се ожениш за мен, а не за църквата. Ако откажеш, Стивън ще те има в мига, в който си покажеш носа иззад тези стени.

— Никога не съм възнамерявала да ставам монахиня. Честно казано, не се сещам за нищо по-неприятно от това, да прекарам живота си в някоя студена, влажна килия. — След това вирна брадичка. — Освен, може би, да се омъжа за теб.

— Не може да се каже, че бракът с теб е нещо, което пък аз съм възнамерявал да правя. Ти си още само едно момиче. Бих предпочел да се оженя за жена, при това някоя по-налята. — Кеърин настръхна. — Ти нямаш зестра. Идваш при мен само с дрипите на гърба си. Въпреки това, вече е прекалено късно да променяме каквото и да било.

— Не е чак толкова късно. Не можеш да ме насилиш; няма да се съглася.

Обърна се с гръб към него и се приближи до тясната цепнатина, която служеше за прозорец.

Не й се нравеше начинът, по който оглеждаше разкъсаната й дреха, нито пък начинът, по който се свиваше стомахът й в отговор. Този мъж беше суров и безмилостен, погледът му бе по-свиреп дори от този на лорд Стивън… и много по-проникновен. Сякаш вече я оценяваше като своя бъдеща половинка и се опитваше да прецени как щеше да изпълнява съпружеските си задължения в брачното ложе.

— Ако ми откажеш — заяви Рал, — Молвърн ще те направи своя любовница. А като му омръзнеш, ще започне да те дели с хората си. Вече видя достатъчно тази нощ, за да имаш представа какво те очаква тогава.

Щяха да се отнасят грубо с нея, да я бият, да я изнасилват и накрая може би да я убият. Кеърин потръпна под трескавия му поглед.

— Защо? Ако съм толкова неподходяща за съпруга, защо тогава ме искаш?

Огромният мъж повдигна масивните си рамене и мускулите по ръцете му потрепнаха.

— Дължа ти го. Случилото се през онзи ден в ливадата… то не трябваше да става. Ако можех, щях да променя нещата. Тъй като не мога, този път ще се погрижа за безопасността ти.

Значи грубиянът все пак имал съвест. Колкото и да го ненавиждаше за онова, което бе извършил заедно с другите, Кеърин откри, че тази мисъл й подейства успокояващо. И, нещо не по-малко странно, откри, че не се страхува от него. Поне не по същия начин, по който се боеше от Молвърн.

— А как да повярвам, че при теб ще ми бъде по-добре?

— Ти ще ми бъдеш съпруга.

„Съпруга.“ Почти не се бе сещала за тази дума през годините, прекарани в манастира. И определено не се бе стремила да стане такава. Искаше да бъде свободна. Копнееше за свобода сега, както бе копняла през всеки ден от последните три години. Може би дори още преди това. Искаше да бъде самостоятелна, без да е свързана с никакъв мъж, да изучава света и неговите чудеса. Нямаше да бъде лесно, но винаги бе вярвала, че ще намери начин да осъществи мечтата си.

Имаше нужда единствено от време. Достатъчно време, за да подготви план за бягство. Усмихна се насила; в мозъка й вече започваше да се оформя някаква идея.

— Може би сте прав, милорд. Миналото няма място в настоящето. Освен това изглежда нямам избор. Щом желаете да се ожените за мен, аз съм съгласна.

Света Дево, думите едва не заседнаха в гърлото й.

— Името ми е Рал.

Рал Непреклонния. Черният рицар. Не бе предполагала, че той е господарят на Бракстън кийп.

— Аз се казвам Кеърин.

— Така каза и слугинята ти Марта. Тя ти служи добре тази вечер и ще продължи да ти служи и занапред.

Младият мъж се запъти към вратата, отвори я, провикна се и Марта се появи след момент.

— Заведи господарката си в някоя стая. — Макар да говореше на прислужницата, той се обърна към момичето, а сиво-сините му очи не я оглеждаха чак толкова студено. — В селото е пристигнал амбулантен търговец. Разминахме се с него по пътя насам. Утре изпрати човек да го повика. Да донесе стоката си. Искам дамата да бъде облечена като такава.

Кеърин отвори уста да протестира, да заяви, че не желае нищо от норманските разбойници, но се отказа в последния момент. Погледът й попадна върху мястото на стената, където висяха щит, с изобразен върху му черен дракон върху кървавочервен фон, и кожен колчан със стрели. Младата жена потръпна.

Когато насочи очи към Черния рицар тя откри, че я наблюдава, вторачен в гърдите й, които се повдигаха равномерно. Все едно че я бе докоснал. Но това нямаше нищо общо с бруталното опипване на Молвърн, по-скоро бе нежна ласка, подобна на погалване с перо.

— Не слизай долу преди лорд Стивън да си е тръгнал — предупреди я той, докато тя се насили да размърда краката си.

Кеърин спря за момент, обърна се и се взря в красивото му лице.

— Вече не ме заплашва опасност.

— Не ми противоречи, ma petite. Ако искаш да легнеш в леглото ми девствена, трябва да изпълняваш точно онова, което ти кажа.

Момичето почервеня като домат. Изобщо не й се искаше да се озове в леглото му, но не посмя да го изрече на глас.

— Както желаете, милорд.

И се запъти след Марта, която побърза да напусне стаята.

Рал ги проследи с поглед. Девойката бе стиснала с малките си ръчички останките от туниката си. Гъстата тъмнокестенява коса стигаше почти до кръста й. Не беше красива като сестра си, но в никакъв случай не можеше да се каже, че не е хубава. Скоро щеше да разцъфти и да се превърне в изпълнена с живот млада жена. С финия си прав нос, красиво очертани вежди и пълни червени устни можеше да накара да кипне кръвта на всеки нормален мъж. А в топлите й кафяви очи с гъсти ресници гореше огън, който липсваше у по-голямата й сестра.

Чу затварянето на тежката дъбова врата в края на коридора. Представи си я в стаята й. Беше се съпротивлявала юнашки на Стивън, не се бе дала и на него самия и накрая бе приела с високо вдигната глава съдбата си. Щеше да му се подчини, вече го бе доказала.

И щеше да донесе част от своя огън в леглото му.

При тази мисъл усети напрежение в слабините си. Той обаче също имаше за какво да се притеснява. Никога досега не бе лягал с толкова дребна жена и умишлено бе избягвал да го прави. Беше едър мъж, два пъти по-голям от нея, жизнен, с голям апетит и щеше да има големи здрави синове. Тя щеше ли да може да го поеме в дребното си тяло? Дали щеше да бъде способна да износи децата му?

Каквато и да бе истината, съдбата им вече бе предопределена. Скоро щяха да се оженят и тя щеше да се озове под него. Възбудата му нарасна като си представи, как ще проникне в нея, как ще разтвори белите й бедра, кестенявите й коси ще блестят под нея.

Рал поклати глава и опита да прогони от съзнанието си тези образи. По дяволите, прекалено дълго бе останал без жена. Изруга под носа си. Линет щеше да бъде в лошо настроение след това, което бе чула. Нямаше смисъл да я търси тази нощ. Щеше да поговори с нея утре, да й каже, че ще трябва да си замине до сключването на брака, но че помежду им нищо нямаше да се промени.

Може би това бе отговорът на проблема му с малката девица с кестеняви коси. Внимателно, за да не я нарани, щеше да спи с нея докато зачене, а след това да я отпрати и да насочи вниманието си отново към своята любовница. Той обичаше здравите любовни игри и здравите жени. Кеърин може и да бе буйна, но щеше да се притеснява за нея всеки път, когато я вземеше.

Рал въздъхна и започна да крачи назад-напред. Това момиче не приличаше на съпругата, която би си избрал, но нямаше как да се отрече от думата си. Името му щеше да защитава и нея, и сестра й. Освен това имаше нужда от женска помощ за управлението на дома си. Кеърин щеше да се справи не по-зле от която и да било друга и скоро щеше да научи къде й е мястото.

Младият мъж усети, че устните му неволно се разтягат в усмивка. Повика оръженосеца си да му помогне да свали тежката плетена ризница, излезе от дневната и се запъти към стаята си.

 

 

Стивън дьо Монреал си тръгна от Бракстън кийп два дни по-късно, като обеща да се върне за венчавката на лорд Ралф. Поне този път Кеърин изпълни това, което й казаха, и остана в стаята си. Тя се страхуваше от Молвърн, а имаше нужда от време, за да обмисли плана си за бягство.

В края на седмицата отново бе облечена както подобаваше на една дама, нещо, което не й се бе случвало от деня, в който напусна Айвшам хол. Бракстън бе настоял да й купи цял гардероб от скъпи дрехи. Да му противоречи щеше да означава да признае, че няма намерение да ги носи, тъй като ще си тръгва скоро.

Избра една зелена кадифена туника, която облече върху бялата ленена риза и пристегна с широк златен колан. Напусна стаята си за първи път от няколко дни насам и заслиза по стълбите.

— Лейди Кеърин — каза Рал и се изправи, когато тя се появи в другия край на голямата зала. — Крайно време бе да се присъедините към нас.

Носеше тъмносиня кадифена туника, която подчертаваше широките му рамене. Посочи към стола с висока облегалка до себе си.

— За мен е удоволствие, милорд. — Думите едва не я задавиха. Надяваше се, че Бракстън не е забелязал. — Очаквах с нетърпение тази възможност.

Когато вдигна отново очи към него, забеляза, че той я наблюдаваше с известно подозрение.

— При последния ни разговор не изглеждаше, че е чак „такова удоволствие“ да бъдете в моята компания. Радвам се, че настроението ви се е променило.

„Ни най-малко“ — помисли си младата жена, но все пак успя да се усмихне.

— Какъв избор имам аз, една обикновено момиче? Скоро ще се омъжа за велик нормански рицар. Глупаво бе от моя страна да отблъсквам любезното ви предложение. Ще опитам да заслужа онова, което правите за мен.

Лорд Ралф не отговори. Само я наблюдаваше с проницателните си сиви очи.

— Значи сега вече желаете да ми се харесате.

— Разбира се, милорд.

— Истински късмет е, че съм избрал такава мила, послушна жена за съпруга. — Въпреки усмивката изражението му не й подейства успокояващо. — Щом толкова желаете да ми доставите удоволствие, имам една молба към вас.

— Молба ли? Каква молба, милорд?

— Искам една целувка.

— Какво!

— Една целувка от годеницата си. Една целувка, за да скрепим споразумението си. Със сигурност това не е кой знае какво изискване към една изпълнена с подобна голяма благодарност девойка.

— Можете да целунете… „задника ми, норманска свиня такава“… ръката ми, лорд Рал. Това ще бъде достатъчно, докато се оженим.

— Ръката ви значи, а?

Малките й пръстчета се изгубиха в дланта му, когато я вдигна към устните си. Те й се сториха твърди и изненадващо топли и същевременно нежни и възбуждащи — нещо, което не бе очаквала. Тя се изправи и се опита да измъкне ръка, но Рал я дръпна най-неочаквано и тя се озова в скута му.

— Една истинска целувка би подхождала много повече на подобен случай, миледи.

Тя зяпна да протестира, но Рал хвана брадичката й и покри устата й със своята.

Нежно-твърди устни. Топъл мъжки дъх, ухаещ на вино. Странни усещания нахлуха във всичките й сетива, а слабините й пламнаха. Езикът му се плъзна в устата й, като подпали допълнително гнева й. Същевременно започна да й става още по-топло, а от гърлото й се отрони нечленоразделен звук.

Кеърин се отскубна; трепереше и леко й се виеше свят, когато посегна да го удари през лицето. Рал хвана ръката й насред път. Едва сега забеляза, че бе не по-малко ядосан от нея.

— Какви игрички играеш сега? — Той блъсна назад стола си и се изправи рязко, като я постави на пода. — Да не мислиш, че не чувствам отровата, която се лее от всяка една от медените ти думи? Ако се седи по изражението ти, съвсем не си се примирила с този брак. Не се отнасяй към мен като към глупак, cherie. Не съм от хората, които реагират меко на измамата.

Значи дяволът с черно сърце бе прозрял през любезната й фасада. Тя никога не бе особено силна по лъжите, а той очевидно не можеше да бъде измамен лесно.

— Щом искаш да разбереш истината, тогава знай, че не желая този брак. Сега, след като Молвърн вече си тръгна, те моля да ме освободиш.

— Пратеникът вече е на път за кралския дворец. Одобрението на Уилям може да пристигне всеки ден. Молбата ти идва малко късно, дори да бях готов да я изпълня, което аз не съм съгласен да сторя.

— Не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Така ли? — Ноздрите му потрепнаха гневно и видът му стана още по-свиреп. — Мислиш, че едно момиченце, не по-голямо от дете, може да ми противоречи?

— М-мисля, че сам ще разбереш грешката си. Аз, както сам каза, не съм жената, която желаеш за съпруга. Ж-жени се за блондинката, която наричаш Линет. Тя ще ти допадне повече.

— Ти, буйна моя вироглавке, ми харесваш достатъчно.

— Аз няма да се омъжа за теб!

Младият мъж я придърпа към себе си.

— Ще се омъжиш. Ако продължаваш да се противиш, ще те отнеса в леглото си и ще ти отнема девствеността. Ще посея семето си толкова дълбоко, че да няма как да не пусне корени. И тогава няма да имаш друг избор, освен да приемеш ролята си като моя съпруга.

— Проклет да си! Ти си като някой змей! Нима вече не ми причини предостатъчно мъка? Нима трябва да продължаваш да ме нараняваш още и още?

При тези думи суровото изражение на Рал се смекчи. Той я погали нежно по брадичката.

— Чуй ме добре, cherie. Наистина желая само най-доброто и за теб, и за сестра ти. Без моето име, което да те защитава, Молвърн няма да се успокои, докато не те замъкне в леглото си… и много по-лошо. Няма къде да отидеш, няма място, където да бъдеш в безопасност.

— Искам свободата си! Това е единственото ми желание от деня, в който влязох в манастира. Единственото, което съм искала истински, когато и да било.

— Една жена не може никога да има подобно нещо. Тя принадлежи на мъжа, когото нарича свой господар. Докато е дете, това е баща й. Ако сега не съм аз, значи ще бъде Уилям или някой друг. Ще направиш каквото ти казвам. Примири се и приеми съдбата си.

— Върви в ада!

Дьо Жере сграбчи ръката й.

— Много съм търпелив с теб, Кеърин. Но ако започнеш отново да ми говориш по този начин, ще разбереш колко е тежка десницата ми. — Блъсна я, за да седне на стола си и бутна полупразния си поднос пред нея. — Яж. Ще имаш нужда от сила.

Младата жена погледна безмълвно към голямата чиния, в която имаше комат сух, тъмнокафяв хляб, наквасен с говежди бульон и парче печено овнешко. Един слуга наля вино в чашата й и тя отпи голяма глътка, която й подейства успокояващо. Черният рицар й хвърли последен предупредителен поглед и повече не й обърна внимание. За миг, странно защо, почувства необяснимо раздразнение, че присъствието й значи толкова малко, след което се захвана с храната пред себе си.

Седнал до нея, лорд Ралф разговаряше разгорещено с неколцина от хората си за групата разбойници, които според слуховете се криели в гората.

Кеърин внезапно наостри уши — това трябва да бяха саксонски бунтовници. А норманите възнамеряваха да ги нападнат. Дьо Жере точно обясняваше, че на другия ден ще се отправят към Бейлорн. Говореше се, че бандата се била установила там за известно време. Това бяха нейните хора. Ох, ако само можеше да им помогне.

Кеърин сдъвка още няколко хапки, без да усеща какво яде. Съзнанието й бе заето в търсене на начин да ги предупреди.

Нямаше да бъде чак толкова трудно. Прислугата в имението бе предимно от саксонци. Ако успееха да изпратят някое от момичетата от кухнята в селото, все някой там щеше да знае как да се свържат с бунтовниците. Реши да поговори с Марта, но след това се отказа. Старата дойка беше вярна на норманския си господар. Освен това можеше да не одобри идеята й. Щеше да се справи и без нея. В крайна сметка беше саксонка по рождение. И щеше да направи, което се изискваше от нея.

Кеърин похапна още малко и след това поиска разрешение от лорд Ралф да напусне трапезарията. Едно спречкване с него бе достатъчно за този ден. Освен това имаше доста по-важна задача. Трябваше да положи усилие, за да не побегне от голямата зала.

 

 

Рал бе възседнал големия си черен боен кон, стиснал гневно юмруци. Наоколо бяха нехайно разпръснати останките от разбойническия лагер, жаравата все още не бе изстинала напълно.

— Няма съмнение, че са бързали — обади се Одо. — Ако бяха научили по-рано за пристигането ни, нямаше да открием никакви следи. По принцип те не оставят нищо, което би могло да ги издаде.

— Прати напред Джефри с десет от най-бързите ни ездачи. Искам да разбера, дали все още са достатъчно близо, за да можем да ги настигнем.

— О, няма съмнение, че са изчезнали, все едно че ги е отнесъл вятърът. Знаеш това не по-зле от мен. Това е тяхната тактика още от самото начало.

— Проклети разбойници! Убиват и грабят, и въпреки това някои саксонски глупаци продължават да ги предупреждават.

— Повечето селяни желаят смъртта им. Освен това никой не знаеше плановете ни. Знаеха само онези, които бяха в трапезарията, но освен Ричард и твоята годеница никой друг не говори нашия език.

Рал умишлено бе говорил на нормански френски, докато планираха нападението. Ричард не беше наблизо и при това мразеше бандитите не по-малко от него самия, но момичето… Враждебността й към него обаче не можеше да стигне чак дотам, че да я накара да направи подобно нещо. И със сигурност се страхуваше от гнева му, ако откриеше ролята й в бягството на разбойниците.

Опита се да си представи как дръзката девойка се свива от страх. Вместо това я видя да съска предизвикателно като затиснато в кухненския ъгъл малко котенце. В същия миг разбра кой бе предателят.

— Тя е била — изръмжа той и опъна юздите на Сатана, за да го накара да се извърти. — Отказваме се от диренето. Кучите синове вече са надалеч. Друг път ще ги нападнем.

А междувременно щеше да се заеме с Кеърин. Кучката скоро щеше да научи цената на лудостта си.