Кет Мартин
Смелият ангел (15)

Глава петнадесета

Рал изтърпя студеното отношение на съпругата си още цели две безкрайно дълги седмици. Тя се държеше любезно, но резервирано и го търсеше само когато имаше някакъв основателен повод за това.

Тъй като след онази фатална нощ не се бе върнал и в леглото на любовницата си, тя също бе престанала да му говори, но този факт го изпълваше с благодарност към съдбата.

Рал изруга тихичко, когато се настани пред огъня в голямата зала. Червените пламъци му напомниха за косите на Кеърин. Тя седеше от другата страна на огъня, до Джефри, погълната от играта на шах с него. Гърдите й опънаха дрехата й, когато се приведе над шахматната дъска и докосна младия рицар за ръката. Последва топъл мъжки смях. Когато към него се присъедини и смехът на Кеърин, стомахът на Рал се сви на топка.

Мили Боже, какво ставаше между тези двамата? Напоследък съпругата му не се интересуваше от него, но това не се отнасяше за младежа, когото някога бе определил да я пази. Ако предположеше само за момент… ако имаше и най-малкото предположение, че Джефри е пристъпил границите и… Впи несъзнателно пръсти в страничната облегалка на стола си, докато ги наблюдаваше. В поведението на Джефри не виждаше нищо скришно или подозрително, но бе достатъчно само да ги види заедно, за да кипне от ревност.

Дявол да го вземе, какво сила притежаваше тази жена, за да го кара да се чувства така? Искаше му се да се хвърли отгоре й, да стовари юмрука си върху младежа. Всичко това само затвърди повече от всякога убеждението му, че бе постъпил правилно, като същевременно обърка окончателно представите му.

Единственото, което знаеше с абсолютна сигурност бе, че тя принадлежеше на него, а не на Джефри. Че мястото й бе в неговото легло. По дяволите, това бе негово право като неин господар и съпруг, негово право да я подчини на волята си, тя бе длъжна да му се отдаде и да носи синовете му!

Рал се изправи толкова рязко, че столът се залюля зад него и се прекатури с тъп звук сред ухаещите на треви лоени свещи. Младият мъж заобиколи огъня и се насочи към двамата шахматисти; мрачното му настроение само засилваше още повече решимостта му. Протегна ръка и стисна Кеърин за китката.

— Милорд?

Тя вдигна глава от шахматната дъска, където точно размишляваше върху следващия ход на царицата си.

— Край на играта ти. Лягаме си.

Младата жена се вцепени и отправи поглед към Джефри, нещо, което вбеси още повече съпруга й.

— Със сигурност щяхте да победите — усмихна се русият рицар.

Кеърин погледна отново към Рал, но не започна да спори, както бе очаквал. Вместо това вирна брадичка.

— Както желаеш, милорд.

Заизкачваха мълчаливо стълбите. Дьо Жере не можеше да отдели очи от отблясъците от светлините на свещите върху кестеняво червеникавите й коси и от прелъстителното полюшване на бедрата й. Вече бе възбуден, твърд като камък и пулсиращ, а единственото му желание бе да се озове в нея.

Когато стигнаха пред стаята си, тя се спря.

— Изпълних желанието ти и се качих с теб дотук. Но трябва да те уведомя, че не те искам в леглото си.

Едно мускулче на здраво стиснатите му челюсти потрепери.

— Онова, което искаш, вече не е толкова важно. Ти си моя съпруга — това единствено е от значение.

И Рал вдигна резето, отвори вратата и придърпа Кеърин след себе си. Когато я прегърна и я обърна с лице към себе си, тя не направи опит да се съпротивлява, но не прояви и никаква нежност или желание да отвърне на ласката му.

— Липсваше ми, Кеърин.

Постави пръсти под брадичката й, повдигна главата й нагоре и обхвана устните й в своите. Те бяха по-студени отколкото си спомняше, здраво стиснати и непреклонни. Раздели ги с езика си и го провря в устата й, но пак не усети надигането на огъня, който обикновено предизвикваше в малкото й тяло. Прекъсна целувката, но не се отдръпна.

— Да ме отблъснеш ли възнамеряваш?

— Като мой съпруг имаш право да ме вземеш. Ще се покоря на желанията ти.

Веждите му се извиха нагоре; усети, че го обзема гняв.

— Да се покориш, но да не участваш, това ли мислиш да правиш?

— Ако желаеш да се преструвам…

— Не ме измъчвай, Кеърин.

— Нямам подобни намерения. Просто чувствата ми към теб се промениха.

Очите му изобразиха по-красноречиво от всякакви думи въпроса му.

— Някога те желаех. Сега вече — не.

Рал усети, че кръвта му кипва от гняв.

— Ти си страстна жена. Не вярвам, че така лесно си успяла да угасиш огъня в себе си.

И той я притисна отново към себе си и я зацелува, като същевременно галеше гърдите й, играеше със зърната им. Плъзна длани надолу по тялото й, но не усети нищо в отговор. Сърцето й продължаваше да бие все така равномерно.

— Преди ме желаеше — заяви той; отдели се насила от нея, разкъсван между гняв и чувство на безпомощност. Усещаше, че го завладява непрекъснато засилващ се страх. — И казваш, че сега вече не усещаш нищо? — Младата жена не отвърна. — Ако възнамеряваш да вкараш Джефри в леглото си, трябва да те предупредя, че няма да ти се удаде.

— Джефри! Та той е още момче.

— Той е мъж и е амбициозен. Няма да има нищо против властта, която ще придобие, ако държи ключа към твоето сърце.

— Нямам никакви аспирации към Джефри. Не желая в леглото си нито него, нито който и да било друг мъж.

Обзе го огромно облекчение, но той положи усилия да не го покаже.

— Какво тогава искаш?

Кеърин го погледна право в очите.

— Свободата си. Това е единственото ми желание още от деня, в който се видяхме за първи път.

Рал стисна зъби.

— Ти си моя съпруга. Свободата ти зависи от моята воля. Мое право е да ти заповядвам, така както и да легна при теб.

Но, вместо да я принуди да го приеме, както бе възнамерявал, за своя изненада той излезе от стаята, без да се обърне и затръшна вратата зад себе си.

Младата жена гледа известно време след него. Внезапно почувства, че краката не я държат. Той не я бе насилил, въпреки че можеше да го направи, ако само бе разбрал каква страст бе успял да разбуди у нея. Трябваше да използва цялата си воля без остатък, цялата си решимост, за да не обърне внимание на огъня, забушувал в тялото й. Все още не можеше да повярва, че бе успяла. Изпълни я свойствената за саксонците гордост.

Погледна отново към вратата. Беше си отишъл и част от нея ликуваше от постигнатата победа.

Друга, тайнствена нейна част обаче желаеше да бе разкъсал дрехите й и да бе я отнесъл към леглото. Да бе я целувал, докато колената й омекнат, да бе мачкал гърдите й и да бе проникнал в нея. Искаше й се да бе шепнал нежни слова на френски, да бе я прегръщал и целувал, да бе я влудил с мускулестото си тяло.

Най-много от всичко обаче й се искаше да я обича.

По същия начин, по който тя все още го обичаше.

 

 

Тази нощ Рал спа неспокойно. Сънува Кеърин в обятията на красивия рус Джефри, виждаше смаяното й лице през онази сутрин, когато го откри в леглото на Линет. Когато се събуди бе плувнал в пот, а вътрешностите му сякаш бяха вързани на възел.

Изруга тихичко; не можеше да преглътне горчивината на безсилието си. Отметна завивките и скочи от леглото, като правеше гримаси от болката в схванатите си мускули и от напрежението в слабините. Кеърин. Непрекъснато мислеше за Кеърин. Желаеше я със страст, която го изумяваше, но въпреки това отказваше да се подчини на инстинктите си и я да вземе.

Опита да се освободи от противоречивите си чувства и да мисли за предстоящите си задължения. Облече се като за битка, с къса кафява туника и високи кожени ботуши. Взе меча и щита и слезе долу. Щом се озова в двора, оръженосецът му помогна да сложи ризницата и закопча колана за меча. Бе готов за сутрешните упражнения с хората си.

Те вече го очакваха с меч и щит в ръка. Забеляза Одо, който разговаряше с Хю и Ламбърт. Миг по-късно зърна Джефри, красив и мъжествен, изпълнен с присъщата за младостта арогантност.

Рал хвърли поглед към високите каменни стени на замъка, към високия тесен прозорец, зад който бе спалнята му. Дали точно в този момент съпругата му не гледаше към двора? Дали не търсеше русия рицар вместо него самия? Застанал недалеч от Ламбърт, облечен с късо кожено палтенце и прашна ризница, младежът се упражняваше сам: вдигаше меча си, после разсичаше въздуха пред себе си, все едно че се намираше пред някакъв въображаем съперник.

Дьо Жере се усмихна лукаво и измъкна меча си от ножницата. Опита острието с палеца си, убеди се, че оръженосецът му е свършил добра работа, прекоси двора и застана пред Одо и Джефри.

— Тази сутрин изглеждаш в добра форма, Джефри.

— Точно така се и чувствам, милорд.

— Дясната ти ръка ми се струва доста силна. Я да видим дали упражненията са ти помогнали да се усъвършенстваш.

Рал започна да намества шлема си, докато преградата за носа падна на мястото си.

Русият рицар се усмихна.

— Както желаете, милорд.

Застанаха един срещу друг, вдигнаха първо щитовете, а след това и мечовете си. Мъжете около тях се смълчаха, като се наслаждаваха на възможността да си починат и да погледат двубоя, макар никой да не се съмняваше в неговия изход.

Дьо Жере пристъпи още една крачка напред и каза няколко слова, с които да предизвика по-младия си съперник, а след това зачака с наслада първия удар. Когато това стана, той отби удара с меча си. Тежкият метал издрънча и изпрати силен трепет по ръката му.

Рал обаче почти не го усети. Бе обзет от спомените за съня си… за Кеърин в обятията на Джефри.

Отби още три здрави удара, остави още няколко, без да ги посрещне и премина в настъпление. Джефри се престори, че ще бие вдясно, а нападна вляво, блокира един тежък удар, отби друг. В началото успяваше да се справи с убийствените атаки на съперника си. Скоро обаче започна да се уморява.

На дьо Жере не му бе нужно много време, за да разбере кое е слабото място на младежа. Стовари меча си един, два пъти от лявата му страна, осуети слабите му опити да се справи с положението и продължи да настъпва неумолимо, докато Джефри падна на колене. Рал обаче не спираше атаката си, стовари меча си от едната страна на шлема му и после — върху покритите му с ризница ребра. Дрънченето на метала бе оглушително.

— Предавам се, милорд! — извика младият мъж, но трябваше да изминат още няколко секунди, преди думите да пробият мъглата от гняв, в която плуваше съперникът му.

Ръцете на Рал трепереха, когато овладя меча си, кръвта му течеше бясно из вените. Едва сега забеляза шлема на Джефри, който бе така изкривен, че първо щеше да се наложи да го поизправят с чук и наковалня, за да могат да го махнат от главата му.

Дьо Жере бе обзет от чувство за вина.

Младият рицар винаги се бе държал с уважение към Кеърин. Надали той бе виновен, че съпругата му го намираше толкова привлекателен.

Макар да съзнаваше това, Рал не можеше да се пребори с яростта, която продължаваше да го изгаря и отказваше да го остави на мира.

— Ричард! Ела веднага!

Управителят видя забързания насреща му шут. Атмосферата в замъка бе толкова напрегната от нощта на празненството, че лорд Рал бе наредил трубадурите да останат.

— Какво има, Ансил?

Ричард хвърли тревожен поглед към младежа.

— Дойдоха селяни. Искат да видят лорд Рал. Казват, че имало чума по добитъка и половината от животните им били заразени.

Чума по добитъка! Тази ужасна болест затриваше цели стада, а после пък селяните умираха от глад със стотици.

— Къде са?

Управителят изостави списъка, който изготвяше, и се спусна към шута.

— От другата страна на подвижния мост. Хората, чийто добитък е все още здрав, молят лорд Рал да им даде разрешение да убият болните.

— Ако това наистина е чума, лорд Рал няма друг избор. Трябва да унищожим заразените, за да спасим останалите.

И Ричард се устреми към двора. Ансил го последва, като правеше доста по-малки, но съвсем не по-малко решителни крачки. Странно, управителят откри, че му става малко по-леко от присъствието на момчето.

— Ей там — посочи към дърветата шутът.

Ричард кимна. Почти бе стигнал до селяните, когато зад гърба си чу дълбок глас.

— Какво става тук, Ричард?

Господарят на замъка ги настигна с няколко разкрача.

— Чума по животните, милорд. Селяните казват, че може да започне истински мор.

Чума! Тази новина подейства като удар в стомаха на Рал. Без добитъка нямаше да има нито масло, нито сирене, нито месо за през зимата. Загубата на животните бе последното, от което се нуждаеше точно сега.

Поговори с хората, които го чакаха от другата страна на подвижния мост, след което се върна за коня си. Избра стройния дорест жребец вместо мощния си боен кон. Двамата с Ричард се присъединиха към групата мъже и тръгнаха към селото, като спираха край всеки покрив по пътя си. Отчаянието на дьо Жере нарастваше непрекъснато при вида на толкова много болен добитък. Нямаше съмнение, че става дума за чума. Освен това се оказа, че не половината, а почти всички животни в селото бяха заразени.

— Дявол да го вземе — промълви той. — Кой ни прокле така?

— Такъв е животът, милорд — отвърна Ричард. — Вместо да си отиде, нещастието се разраства.

— Самата истина е това, приятелю, и по-неприятно нещо надали може да бъде казано.

— И несъмнено заради тази болест зимата ще бъде още по-тежка, отколкото очаквахме.

— Да.

По времето, когато привършиха огледа из селото и околните махали и колиби, Рал се чувстваше много притеснен и съкрушен. Искаше му се да може да поговори с някого, някой, който би му помогнал да повдигне духа си.

Помисли си за Кеърин, за милувката на малките й нежни ръце, за това, как би могъл да се изгуби в нея, да забрави за малко тревогите си. Спомни си как в миналото тя щеше да сподели мъката му, да отнеме част от товара му.

— Трябва да ги убият — обърна се към Ричард той.

— Да, милорд. Ще бъде направено колкото се може по-бързо.

— И да поставят главата на някое животно на кръстопътя.

Това бе всеизвестен знак, който предупреждаваше пътниците с добитък да не се приближават. Търговията в радиус няколко мили също щеше да заглъхне.

— Да, милорд — кимна управителят.

Рал пришпори коня си; с всеки следващ момент настроението му ставаше все по-мрачно. Когато пристигна в замъка, видя малкия шут, застанал до часовоя край подвижния мост.

— Какво правиш тук, момко?

— Нищо — отвърна младежът. — Просто разнообразявам времето си.

Очевидно бе обаче, че очакваше завръщането на Ричард.

Дьо Жере се намръщи. Интересите на управителя му никога не бяха се насочвали в тази посока. Въпреки това не можеше да бъде сигурен, а бе факт, че често ги бе виждал да говорят двамата насаме.

Младият мъж вдигна рамене. В крайна сметка това засягаше единствено Ричард. Въпреки всичко щеше да бъде щастлив, ако видеше верния си човек задомен за добра жена и със здрави синове.

 

 

Кеърин прекара деня в селото, като се опитваше да даде надежда на отчаяните хора.

— Лорд Рал няма да ви остави да умрете от глад — обеща тя на Нелда, майката на Леофрик. — Складирал е зърно точно за такива случаи. Трябва да му вярваш, той ще се погрижи за вас.

— Господарят също не е богат. И дори ако оцелеем след тази зима, какво ще стане с нас през следващата?

— Съпругът ми ще намери изход. Трябва да му се довериш, Нелда.

Дори Кеърин обаче имаше своите съмнения и те се увеличиха, когато същата вечер видя мъжа си, седнал с мрачно изражение в стаята на горния етаж. Бе облегнал лакти на масивната дъбова маса, подпрял уморено глава върху дланите си. Гъстите черни коси се бяха пръснали непокорно между пръстите му и отразяваха светлината на свещта, около която се бе образувала локва разтопен восък. Мускулите на широките му рамене бяха напрегнати и тази гледка причини неочаквана мъка на младата жена.

— Добър вечер, милорд — рече тихо тя; съчувствието й нарастваше въпреки усилията й да го потуши. — Не слезе за вечеря. Липсваше ни.

— Така ли? — отвърна той и повдигна глава. — И на кого липсвах? На теб ли, Кеърин?

„Да — помисли си тя. — С всеки следващ ден ми липсващ все повече.“

— Одо попита за теб. Също и Ричард и останалите.

— След клането на животните в Бракстън нямам никакъв апетит.

Честно казано, тя също нямаше никакво желание за ядене.

— Ходих в селото. Говорих с хората. Уверих ги, че няма да ги оставиш да умрат от глад.

Младият мъж въздъхна уморено.

— Такъв мор не можеше да дойде в по-неподходящо време.

— Ще успееш ли да им осигуриш прехраната?

— Трудно ще ми бъде да се справя. Построяването на замъка ми отне много средства, а и аз, макар да не съм просяк, съвсем не съм богат.

— Все още можеш да ловуваш, а хамбарите ни са пълни със зърно. Може би ще стигне.

— Трябва да стигне. — Челото му бе набраздено от тревожни бръчки. — Иска ми се нещата да бяха по-различни, иска ми се върху плещите на селяните да не се бяха струпали толкова неща наведнъж. Построяването на крепостта обаче също бе много важно. Тя пази прохода от нападатели. Това е стратегическо място в защитата на Уилям.

— Говори се, че крал Уилям ти дал тези земи, защото си му спасил живота.

— Точно така.

— Ти си неустрашим в битките. Сега ти предстои поредната, макар да е малко по-различна.

Рал се приведе напред.

— Ами ти, Кеърин? Ще посрещнеш ли тази битка заедно с мен?

Мрачният му поглед се бе изпълнил с несигурност. А миг по-късно младата жена прозря зад всичко това силното му желание.

— Да, милорд. Ще сторя всичко нужно, за да помогна на хората си.

Не това бе имал предвид той и тя го бе разбрала много добре. Искаше тя да се върне в леглото му. От една страна на нея също й се искаше, но съзнаваше прекрасно каква опасност я грозеше в този случай; не смееше да му отдаде отново сърцето си.

Рал не каза нищо в продължение на доста дълго време, само я наблюдаваше по характерния си начин, като я караше да се чувства неудобно и да си спомня как се бе чувствала в прегръдките му. След това съпругът й побутна назад стола си и се изправи; огромната му фигура изведнъж сякаш изпълни помещението. Когато заобиколи масата и се запъти към Кеърин, тя отстъпи крачка назад.

— Желая те, Кеърин. — Протегна ръка към нея и я притисна диво в обятията си. — Имам нужда от теб.

Тя почувства силата му, мощните мускули, които се вълнуваха край гърдите и бедрата й. Устните му я зовяха. Младата жена усещаше топлината им, невероятната чувствена топлина, която се излъчваше от тях. В докосването му имаше толкова страст, толкова копнеж, че за момент тя се забрави и отвърна на целувката му, притисна се в мъжественото му тяло.

Тогава осъзна какво е направила, замръзна на място и се отдръпна.

— М-моля да ме пуснеш, милорд.

Ръцете й трепереха, затова ги залепи за червеникавата си туника.

— Ти си моя съпруга — заяви Рал. — Това положение продължи прекалено дълго.

Пристъпи към нея, вдигна я на ръце и я притисна към широката си гръд. Кеърин понечи да протестира, но силата, с която я стискаше и широките крачки, с които се понесе, й показаха красноречиво, че усилията й ще бъдат напразни.

Докато я носеше към стаята им, младият мъж я целуваше. После ритна вратата и я постави върху леглото. Кеърин от своя страна вече гореше от страст, но тъй като знаеше докъде щеше да доведе това, положи усилия да се охлади.

Когато Рал започна да съблича дрехите й, тя не направи опит да го спре, но не му и помогна. Стоеше просто вдървена и неподвижна, като го остави да се бори с вървите и да измъква туниката и долната риза през главата й.

— Ти си като огън в кръвта ми — заяви той, когато я последва върху леглото и силното му тяло я притисна към дюшека. — Никога не съм желал друга жена така, както желая теб.

Той я желаеше — точно както преди. И въпреки това бе отишъл при любовницата си.

„Тогава обаче желаеше Линет. Коя ли ще желаеш утре?“ Мисълта бе достатъчна да изгаси страстта й, макар всяко негово докосване да изгаряше кожата й.

— Моля те, Рал — успя да прошепне между буйните му целувки тя. — Не искай това от мен.

Дланта му замръзна, а след това се плъзна към сърцето й.

— Кръвта ти вече ври. Все още ли отричаш, че ме желаеш?

От устните й се отрони болезнено стенание.

— Тялото ми може и да те желае, но не и сърцето ми.

Младият мъж изруга невъздържано.

— Тогава ще трябва да се задоволя с тялото ти.

След тези груби слова той се залови за работа — започна да обсажда плътта й, като да бе непреклонна крепост.

Устните му се сляха с нейните в пламенна целувка, от която главата й се замая. Ръцете му обхванаха гърдите й и започнаха да ги мачкат, докато розовите им връхчета настръхнаха в дланта му. Кеърин усещаше боцкането на наболата по бузите му брада, острите косъмчета по широката му гръд и твърдостта на възбудения му член.

Колкото и да не искаше, под умелите му милувки тялото й започна да отмалява и да му отвръща, сърцето й заби диво, кръвта се сгъсти и натежа във вените й. Все пак част от нея не се предаваше; сякаш наблюдаваше отстрани какво става, но не желаеше да се включи. От това разстояние се чувстваше в безопасност, способна да приеме буйните му ласки, без обаче да му отдаде душата си както преди.

Рал разтвори краката й с коляно и плъзна пръст в нея. Гали я така, докато тя не се навлажни от желание. А след това проникна дълбоко в нея.

— Толкова е хубаво — прошепна той. — Колко само ми липсваше любовта ти.

Кеърин се изви и притисна тялото си в него. Миг по-късно вече си движеше в неговия ритъм, като посрещаше всеки негов тласък и все пак…

Като че ли все пак нещо липсваше, нещо основно, което присъстваше преди.

— Няма да мога да чакам още много — прошепна Рал, като проникна дълбоко и мощно в нея. — Прекалено дълго бях без теб.

Въпреки това бе твърдо решен да задържи колкото се може повече. Преди тя щеше да отвърне, щеше да се остави дивата вълна на удоволствието да я отнесе. Преди, в близкото, изпълнено със сладост минало…

Макар тялото й да бе разгорещено, макар да потръпваше от силните усещания, младата жена не достигна предишните върхове. Усети как съпругът й настръхна и как след това се отпусна неподвижно върху й, облян в пот. Едва сега ударите на сърцето му започнаха да се успокояват. Когато се търкулна встрани от нея, изражението му беше мрачно.

Кеърин не каза нищо. Едва сега осъзна, че Рал също бе усетил онова, което й бе липсвало.

Почувства как той се затвори в себе си. Прииска й се да го докосне, да го успокои по някакъв начин. Но не го направи.

— Съжалявам, ако не ти се харесах.

Рал не отвърна. Стана и се облече с вдървени, неестествени движения. След това се приближи до вратата, отвори я и, без да погледне назад, излезе от стаята. Чу го да влиза в съседното помещение, да отваря корковата тапа от бутилката вино и да отпива от нея и разбра, че я чака още една самотна нощ.

Чувстваше се малка и загубена в огромното легло на съпруга си. Чаршафите все още бяха топли от тялото му; докосна мястото, където бе лежал, сега празно и обречено да изстине скоро. И заплака.

 

 

— Какво желаеш, жено?

Марта влезе в стаята.

— Може ли да ми отделите един момент, лорд Рал.

— Не виждаш ли, че съм зает? Казвай по-бързо какво има и ме остави да си върша работата.

Старата жена знаеше добре, че не е зает. Просто седеше, потънал в мрачни мисли, отговаряше троснато на прислугата и почти не се появяваше в трапезарията.

— Не е обичайно за вас да бъдете в лошо настроение. Изглежда отделянето от съпругата ви не ви действа добре.

Норманът вдигна рязко глава.

— Откъде знаеш какво ми действа добре и какво — не?

— Знам само, че от нощта на тържеството и вие, и тя изглеждате нещастни. Знам, че отидохте при любовницата си. Знам, че вашата Кеърин не може да ви прости. Знам и защо го направихте.

— Нищо не знаеш.

Но все пак не я отпрати.

Марта се приближи още, докато застана току пред масата.

— Знам истината за вашия годеж.

Лорд Рал изправи гръбнак.

— Каква истина?

— Човек печели само едно нещо, когато остарява и отслабва — мъдрост.

— Говориш със загадки като шута, жено.

— Никой не обръща внимание на такива като мен. Костите ни са стари и чупливи. Присъщо ни е да се движим бавно, да не бием на очи, да стоим в сянка.

— Говори по същество — прекъсна я младият мъж.

— Знам за противоестествената връзка между лорд Стивън и сестра му. Видях го да влиза в спалнята й.

Лорд Рал я изгледа студено. Привидно изглеждаше спокоен, но едно мускулче на бузата му потрепна.

— Действията на лорд Стивън не ме интересуват.

— Сега може би. Но имаше време, когато означаваха много.

Черният рицар не отвърна.

— Това бе причината да развалите годежа. — Старата жена направи малка крачка напред. — Открихте тайната им, също като мен. Това ви отврати… и ужаси. Не можехте да си представите, че един толкова силен мъж като Стивън може да бъде поставен на колене от една жена.

— Той погуби душата си.

— И то неведнъж — съгласи се непреклонно Марта; умората по лицето му не й убягна. — Какво сам се убедихте, подобни неща се случват, но вашата Кеърин не е Елияна. Тя не е зла, нито пък има за цел да ви лиши от волята ви. Единственото й желание е да ви даде част от силата си, както би сторила всяка добра съпруга.

Норманът избута назад стола си. Скърцането отекна в тихата стая. Дьо Жере се приближи до тесния прозорец.

— Мое право е да лягам с любовницата си. Не съм направил нещо, което не би сторил кой да е друг мъж.

— Вие не сте кой да е друг мъж. Нито пък Кеърин — коя да е друга жена.

Младият мъж се размърда неспокойно, прокара пръсти през гъстите си коси.

— Не можеш да разбереш.

— Разбирам, че чувствата ти към нея са дълбоки, такива, каквито не си изпитвал досега. Разбирам още, че те те плашат. Но също така знам, че няма причина да се страхуваш.

— Много малко са нещата, които могат да ме уплашат.

— Точно така, милорд. Вие сте силен и смел човек. И затова не трябва да бягате от съдбата си, не трябва да се страхувате от нея.

Високият мургав норман стоя известно време неподвижен, загледан в двора навън. От терена за тренировки се носеше дрънкането на метал, удар на меч в меч и щит в щит.

— Ще размисля върху това, което ми каза. Друго не мога да ти обещая. Но не съм сигурен, че този разговор ще има някакви последствия.

— Повече от сигурно е, лорд Рал — отвърна с дрезгав, леко грачещ глас, Марта, — че ще има последствия.

След това се обърна и напусна стаята.