Кет Мартин
Смелият ангел (9)

Глава девета

Кеърин язди в пълно мълчание по обратния път. Устните й бяха подпухнали от страстните целувки на Рал, тялото й все още гореше там, където го бе докосвал. Един от слугите се бе погрижил за раните му. В началото лорд Ралф бе яздил до нея, но в крайна сметка, разбрал желанието й да остане сама, се върна при хората си.

Още щом стигнаха главния път, водещ до замъка, Рал даде знак да спрат. През главите на хората и конете пред нея, Кеърин забеляза колелата на преобърната каруца. Пришпори малкото си сиво конче и пред очите й се разкри печална гледка — целият път бе осеян с останки от колата и нейното съдържание.

От една обърната бъчва сред пръстта се бяха разсипали сушени херинги, от няколко счупени буренца течаха тънки струйки вино, а протеклият мед бе съсипал няколко топчета брезент. Търговецът несъмнено бе носил много повече от онова, което се търкаляше по земята: масло, ейл, борова смола, сушени билки, сирене, дълги бъчви с ябълково вино и свещи, но всичко това, заедно с воловете, теглили каруцата, бе изчезнало.

Встрани от пътя пребитият търговец се бе свлякъл край едно дърво и бе обхванал глава в дланите си, а по едното му слепоочие имаше засъхнала кръв.

— Пак е бил онзи подлец Ферит — обясни Джефри, който се изравни с нея. — Търговецът има късмет, че е отървал кожата.

Ферит. Разбойника, комуто преди време бе помогнала от глупост. Стомахът на Кеърин се сви.

— Какво ще прави лорд Ралф?

— Сигурно ще тръгне да го преследва, макар да съм готов да се хвана на бас, че усилията му ще бъдат без особена полза. Проклетият Ферит познава тези гори като петте си пръста, както и всяка пътечка, водеща към планината.

Обзе я чувство на вина. Ако тогава не се бе намесила, съпругът й може би щеше да хване разбойниците и това сега нямаше да се случи.

— Може би този път лорд Рал ще го хване.

Приближиха се до него. Той раздаваше заповеди във всички посоки. След като свърши, пришпори коня си към нея.

— Джефри, ти ще придружиш съпругата ми до замъка.

— Но аз ще дойда с вас, милорд. Друг може да я заведе.

— Аз вярвам само на теб, на никой друг. Ричард ще дойде с вас. — Обърна се към управителя, който междувременно се бе приближил. — Ще се завърнем или ако изгубим дирята на разбойниците, или след като ги хванем.

— Да, милорд — отвърна Ричард.

— С тях си в безопасност. — Дьо Жере погледна към Кеърин и изражението му се смекчи. — Имаме да обсъждаме доста неща, след като се върна. — Усмихна се и ъгловатата му брадичка вече не изглеждаше толкова строга, а очите му й се сториха по-светлосиви от когато и да било досега. — И поне този път се опитай да не си навличаш неприятности.

Наведе се напред, сякаш имаше намерение да я целуне, но тъй като младата жена замръзна и погледна назад към пътя, той обърна дорестия си жребец, пришпори го и се спусна напред.

Конниците се изгубиха сред облак прах и тропот на копита, като оставиха Ричард, Джефри и прислугата зад гърба си.

— Качи се в каруцата с шатрите — обърна се Джефри към търговеца, слаб човечец с деликатна външност и воднистосини очи.

— Да, сър. Благодаря ви за милостта.

Не след дълго пристигнаха в замъка. Кеърин бе объркана и развълнувана от случилото се, но мислите й се отвличаха донякъде от сърнето, което разчиташе на нейните грижи. Един слуга настани животинчето в един ъгъл на конюшнята недалеч от мястото, където бе поставила котенцата.

Реши да използва същия метод, спасил живота на котетата, затова поръча да й донесат чайник с топло козе мляко и парче чист ленен плат, който сгъна така, че да наподобява цицката на сърната, натопи го в млякото и го притисна в устата на гладното сърне.

Бяха нужни няколко часа, докато котенцата свикнат със странния начин на хранене, но сърнето го прие почти веднага. Започна да подръпва плата и да смуче животворната течност. Скоро, нахранено, легна на специално приготвената за него купчина слама и заспа, докато Кеърин галеше нежно козинката му.

Доволна, че животинчето очевидно щеше да оцелее, младата жена излезе от потъналите в почти пълен мрак конюшни и се запъти към спалнята си.

Сънят обаче не идваше, а краткото време, през което все пак успя да дремне, бе изпълнено с картини за страстните целувки на съпруга й и мъчителни спомени за онази нощ преди три години, когато норманите бяха изнасилили сестра й.

Събуди се неразположена, с чувство на вина, ядосана както на огромния мургав норман, така и на себе си, задето бе реагирала по такъв начин на докосването му. Изпита благодарност, когато съпругът й не се върна и в края на следващия ден. Така щеше да има възможност да се успокои, да забрави случилото се на поляната, да подхрани отново неприязънта си и да се обвие в някаква защитна черупка. Дори Линет я остави на мира; очевидно нямаше желание да я измъчва, забелязала несигурността й.

Часовете се нижеха, а лошото настроение на Кеърин се усилваше. Тя нарочно възкресяваше непрекъснато горчивите си спомени и всяка неприятна дума, която бе произнесъл някога Черният рицар. Непрестанно си повтаряше какъв е произходът му, за жестокото отношение на норманите към нейните сънародници, към сестра й и към нея самата. Преживяваше отново и отново сцената в ливадата с всичките й мъчителни подробности.

Рал се върна няколко дни по-късно, а гневът на Кеърин се бе възпламенил и след това бе позатихнал до едно добре премерено средно положение. Когато съпругът й се появи покрит с прах и уморен от дните, прекарани върху седлото, тя го приветства възможно най-лаконично, колкото да не наруши правилата на вежливостта. Попита как е минало пътуването, разбра, че всички са живи и здрави, а разбойниците продължавали да вилнеят на свобода и накрая помоли за разрешение да се прибере в стаята си.

— Денят бе дълъг — обясни тя, когато Рал се настани до нея върху платформата и слугите донесоха храната. — Ако имаш нужда от нещо, Марта ще се погрижи да го изпълни.

— Надявах се, че ще можем да хапнем от един поднос или поне да пием вино от една чаша. — Младият мъж взе дланта й в своята. — През последните дни мислих много за теб.

— Уморена съм — издърпа ръката си тя. — Може ли да се прибера в стаята си?

Погледът на Ралф потъмня. Той понечи да каже нещо, но в крайна сметка стисна челюсти и кимна безмълвно в знак на съгласие. Съпругата му се обърна и си тръгна. Усещаше как неодобрението в студените му сиви очи изгаря гърба й, докато пресичаше трапезарията и се качваше по стълбите.

През нощта спа по-непробудно; чувстваше се твърдо решена и по-силна от когато и да било да изгради отново стената, съществувала някога помежду им. На другия ден слезе за обяд в голямата зала и веднага почувства изучаващия поглед и силното недоволство на Рал. Точно това и желаеше.

Приключи с миенето на ръцете си, изчака пажът да вземе купата с вода, после се избърса в чистата ленена кърпа. Усмихна се насила.

— Сега, след като се върна, милорд, възнамеряваш ли да останеш или ще подновиш преследването на този Ферит?

Един паж постави върху масата съд с желирани телешки крачета и глинена кана със сметана.

— Оставил съм хора навсякъде из планината. Рано или късно ще научим нещо за него. Тогава веднага ще се приготвим за път.

— Сигурна съм в това — отвърна младата жена. — Много жалко, че разбойниците продължават да ви се изплъзват. Изглежда вината вече не е моя, а у твоите хора, които не успяват да открият следите им.

Дори и да бе усетил подигравката в гласа й, той не реагира.

— Това е като да гониш дима. Можеш да бъдеш сигурна обаче, че един ден главата на Ферит ще бъде набучена на кол и поставена на някой кръстопът. И тогава хората ще знаят, че могат да пътуват спокойно.

— Може би ще трябва да се обърнат за помощ към лорд Стивън. Говори се, че издирвал Ферит дори с по-голямо усърдие от теб.

Рал я изгледа строго.

— Нима днес отново се заяждаш с мен, съпруго моя? Питам се защо го правиш?

— Просто се опитвам да поддържам разговора.

— А какво ще кажеш за снощи? Езикът ти беше остър като бойна секира. Бе повече от ясно, че не желаеш компанията ми. След онова, което се случи в гората, мислех…

— Каквото и да си мислил, не си бил прав. Имаме споразумение и няма да допусна да го нарушиш.

Младият мъж се усмихна студено и набучи парче месо на върха на острия са нож.

— Линет ме оцени както подобава. И се постара да утоли желанието, което ти разпали в мен, макар през цялото време да си представях, че ти лежиш под мен.

Лицето на Кеърин пламна.

— Нейните гърди изпълваха ръцете ми, но аз виждах в мечтите си две малки закръглени гърди.

Гневът я направи дръзка.

— Може би трябва да й кажа това. Би ми било интересно да видя каква ще бъде оценката й тогава.

— Може би трябва да го сториш — отвърна с подигравателна усмивка той, — ако мислиш, че ще ти повярва.

Прав беше — Линет нямаше да й повярва. Щеше да реши, че говори така от ревност. Младата жена побутна назад стола си и се изправи.

— Чака ме работа. Марта ме помоли да й помогна при разпределянето на вълната.

Рал кимна мрачно.

— Върви. Предпочитам отсъствието ти пред заядливия ти женски брътвеж.

Съпругата му настръхна. Искаше й се думите му да не я бяха боднали; трябваше да положи усилия, за да се въздържи и да не му отвърне. Още на няколко пъти през деня се срещаше с Ралф и всеки път — с един и същ резултат: словесен сблъсък, който заякчи стената помежду им; тя бе нейно дело, но я караше да се чувства нещастна.

Привечер нервите й бяха опънати до крайност и всеки подигравателен поглед на нейния съпруг свиваше вътрешностите й на топка. Опита се да съсредоточи вниманието си върху музикантите, които ги развличаха по време на вечерята и върху опитите на Ричард, седнал вдясно от нея, да поведе разговор, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за мъжа, потънал в мрачно мълчание от дясната й страна.

— Нещо нямам апетит, милорд — рече най-накрая тя. — Предпочитам да се прибера в стаята си.

Той впери поглед в нея.

— Днес вече за втори път не се храниш. Иска ми се да знам, съпруго моя, за какво е всичко това?

— Може би храната не ми харесва. А може би причината е в компанията.

— Достатъчно!

Рал блъсна назад стола си; неприятният скърцащ звук бе заглушен от звуците на цитра и лютня. Сграбчи съпругата си за ръката и я принуди да се изправи.

— Искам да знам какво те измъчва, миледи. Искам да разбера как така отвръщаш на целувките ми с такъв плам, а след това отказваш да проявиш елементарна нежност.

Помъкна я към стълбите. Рицари и слуги бързаха да им сторят път, докато младата жена едвам успяваше да го следва.

Мили Боже, не трябваше да прекалява и да го довежда в това положение! Света Дево, какво щеше да прави сега? Кеърин опитваше да успокои бесните удари на сърцето си, докато господарят на замъка я мъкнеше из коридора, после отвори вратата към тяхната стая и я издърпа вътре.

Последва я и затръшна вратата след себе си.

— А сега ми обясни какво означава всичко това.

Кеърин изправи гръбнак; малко бе да се каже, че се чувстваше неудобно.

— Не знам за какво говориш.

— Държиш се грубо и невъзпитано. Обиждаш ме и ме предизвикваш при всяка възможност от мига, в който се върнах. Смееш ли да го отречеш?

— Съжалявам, ако съм те ядосала с нещо.

— Отново си дириш белята, Кеърин. Искам да знам защо.

„Защото е по-безопасно да се изправя срещу твоя гняв, отколкото срещу страстта ти. Предпочитам да бъда бита, отколкото прелъстена.“

— Казах ти — не знам за какво говориш.

— Нима? Аз не мисля така. И знам, че и двамата сме наясно.

По гърба й премина тръпка, но тя не издаде звук.

— Заради онова, което се случи в гората, нали?

— Не, разбира се, че не.

— Защото те целунах и това ти хареса. Защото те докоснах, а ти не ме отблъсна.

— Не, не е заради това.

Рал пристъпи още по-близо.

— Това е истината и ти го знаеш много добре. Желаеше ме не по-малко отколкото аз желаех теб. Да го докажа ли, Кара? Да те накарам ли да ме пожелаеш отново?

— Не!

Но той вече бе до нея и мускулестата му ръка обхвана кръста й, като я придърпа към тялото си. Насила повдигна брадичката й с дланта си и устните му се притиснаха в нейните.

Кеърин се съпротивляваше известно време, твърдо решена да не се предава и да не обръща внимание на огъня, който я обзе. Тогава целувката му стана по-нежна, палците му притиснаха надолу ъгълчетата на устата й, като я разтвориха, и езикът му проникна вътре.

Младата жена изпъшка, усетила притискащото я мощно мъжко тяло. С ужас откри, че отвръща на целувките му, вкопчена в предницата на туниката му, че се олюлява, замаяна от страст, че кръвта й препуска бясно, че езикът й се слива безмълвно с неговия и моли за още.

Този път целувката прекъсна Рал, като я отдръпна лекичко от себе си и я целуна нежно по бузата.

— Това, че ме желаеш, не е грях, Кара. Така и би трябвало да бъде — аз съм твой съпруг.

Тя го погледна в целия му висок ръст. Почувства силното му привличане и изпита остър копнеж отново да се притисне в него. Долната й устна потрепери и се наложи да отмести поглед встрани.

— Толкова ли е трудно да разбереш? Не е редно да те желая… не и след онова, което стори. — Когато го погледна пак, очите й бяха пълни със сълзи. — Не мога да забравя онази нощ преди три години. — Сълзите намокриха клепачите и потекоха по лицето й. — Не мога да забравя, не мога и да простя.

Опита да се обърне, но младият мъж я хвана за ръката.

— Съжалявам за сестра ти. Споменът за тази нощ ме преследва също както преследва и теб. Сестра ти е рядко, красиво създание. Разбрах го в мига, в който я видях. Ако можех да върна събитията, щях да се погрижа много по-добре за нея.

— Да се погрижиш по-добре? — повтори тя, обзета за кой ли път от преживяния тогава ужас; спомените бяха толкова живи, сякаш всичко ставаше отново сега. — Изнасилваш сестра ми, а после казваш, че ще се погрижиш по-добре?

— Изнасилвам ли? — Ръката върху рамото й я стисна несъзнателно, а очите му се впериха в лицето й. — Така ли мислиш? Че съм бил сред мъжете, които я имаха?

— Но ти наистина беше сред тях! Аз бях там, видях те… И хиляда години да живея, ще го помня вечно.

Той събра гъстите си вежди с видимо съчувствие и по челото му се образуваха бръчици.

— Въпросът е не какво си спомняш, cherie, а какво си забравила.

— Забравила ли? Н-не разбирам.

— Припомни си отново онази нощ. Не си ли спомняш нищо друго, освен изнасилването на сестра си и побоя над теб? Не помниш ли мъжете, които дойдоха да ви помогнат, за това, че някой те носи на ръце и те спаси?

Кеърин навлажни устни. Действително имаше такъв спомен, само че той винаги бе стоял някак си встрани от останалите и никога не бе изплувал на повърхността. Досега бе мислила, че само си е въобразила утешителните слова и силните ръце, обхванали пребитото й, болезнено тяло.

Рал докосна бузата й.

— Никой ли не ти е казвал за войниците, които ви отнесоха в манастира?

— Занесли са ни нормани. Мислех, че са същите, които ни нападнаха. Тази тема бе забранена за разговор. И никога не сме я обсъждали.

Нито пък тя самата бе имала подобно желание. Дори бе положила усилия да я забрави.

— Не те ли е учудвал фактът, че си останала девствена?

Младата жена поклати глава.

— Гуенет е толкова красива. Вярвах, че войниците просто не са ме пожелали.

— Не, причината е в това, че ние се появихме, преди да успеят да се заемат и с теб. Моите хора са тези, които ви отнесоха в манастира.

— Но… но как е възможно? Сам каза, че си виновен. И то неведнъж.

— Виновен заради безгрижието си. Виновен, задето оставих да надделее чувството ми за дълг към моите момчета, вместо желанието да придружа двете със сестра ви, докато се приберете.

Кеърин опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Отвърна поглед от развълнуваното му лице и се приближи до тесния прозорец. Щом стигна до него, се обърна.

— Истината ли ми каза?

— Аз не съм лъжец, Кара.

Изражението й издаде, че все още не е напълно сигурна, но всичко в него показваше, че не я лъже.

— Ако това е единствената ти вина, милорд, тогава не би трябвало да страдаш повече. — Отново обърна поглед към прозореца. — Аз съм онази, която прояви безотговорност. Аз трябваше да се погрижа за безопасността на сестра си, но се провалих. Ти ни каза да се прибираме у дома, но аз не се подчиних. Мислиш ли, че не страдам всеки Божи ден заради онова, което сторих?

По бузите й отново потекоха сълзи. Младата жена се подпря в безчувствения студен камък и тялото й се затресе от ридания. Почувства дланта на Рал върху рамото си.

— И двамата трябва да поемем отговорността си за случилото се. И да носим заедно този кръст макар, честно казано, да е по-добре да го оставим в миналото. — Ръката му продължаваше да масажира рамото й; това движение й действаше успокоително и сякаш й предаваше част от неговата сила. — Вярно — и двамата се провалихме в опитите си да запазим сестра ти, но няма да позволя този факт да застане помежду ни. Няма да бъда виновен поне за това.

Нещо в нея се разтвори и разцъфна. Вината, която бе носила, започна да се разтваря и да изчезва и тя усещаше странна лекота. Дьо Жере я обърна с лице към себе си.

— Вярваш ли ми?

Кеърин му се усмихна през сълзи.

— Да, вярвам ти. Това е най-големият подарък, който можеше да ми дадеш. — Хвана ръката му, приближи я до лицето си и притисна устни към все още незаздравялата рана, оставена от вълците. — Благодаря, милорд.

Рал не отвърна, но сърцето му сякаш спря да бие за момент при нежното докосване на устните й. Само ако знаеше; можеше отдавна да я спаси от тревогите й. Можеше да уреди отношенията им и да премахне пропастта, която ги делеше. Погледна я и видя сълзите, които все още блестяха в нежните й кафяви очи, видя също така облекчението в тях и дори още нещо. Дланта й изглеждаше малка и още по-бяла на фона на мургавата му кожа, гърдите й се повдигаха леко, а шията й се извиваше грациозно над корсажа на роклята.

Изглеждаше толкова женствена и прекрасна. Никога, откакто я познаваше, не бе я желал толкова силно, както в този миг.

Повдигна с пръсти брадичката й и я целуна нежно по устата.

— Оставям те на спокойствие, Кара, за да можеш да откриеш какво всъщност искаш.

И, след като я погледна с копнеж за последен път, той се обърна и излезе. Рал въздъхна, докато слизаше по стълбите и размишляваше за случилото се; питаше се какво ли още щеше да му бъде сервирано. Щом се озова в трапезарията, даде знак на един от слугите да му донесе чаша вино, отнесе я до мястото си край огъня, седна и се загледа в пламъците.

— Неприятности със съпругата ли, милорд? — приближи се изотзад Линет и постави фината си длан върху рамото му. — Жалко, че едно толкова дребно създание може да ви ядоса толкова.

Младият мъж не отговори.

Линет прокара пръсти през косите му.

— Може би е по силите ми да направя нещо, което да успокои духа ви. — Наведе се към него, така че едната й гърда докосна ръката му, а златистите й коси погъделичкаха бузата му. — Какво ще кажете за една игра на шах или на отгатване?

Мразеше да играе с нея. Тя нямаше кой знае какъв опит в тези игри, а дори и да имаше, задължително щеше да го оставя винаги да я побеждава.

— Не. Времето напредна и се чувствам уморен.

Розовите й устни се разтегнаха в усмивка.

— Аз също съм уморена. Може би най-добре да си лягаме. Какво ще кажете, милорд? Заедно ли ще излезем или първо да се прибера аз и да ви изчакам в стаята си?

— Ти тръгвай. Аз трябва да обсъдя нещо с Ричард. Това може да ни отнеме доста време. Не е нужно да ме чакаш.

— Но със сигурност…

— Тръгвай, Линет.

— Както желаете, милорд.

Тя отметна красивата си руса глава и издаде напред долната си устна, като се отдалечи неохотно.

До неотдавна този жест му се струваше женствен и възбуждащ. На два пъти се бе случвало да я последва в стаята й посред бял ден, да смъкне дрехите й и да я вземе, без да успее да свали собственото си облекло. Тази нощ обаче нямаше да прилича на останалите.

— Дразни се от вниманието, което отделяш на съпругата си. — Одо се настани на пейката вляво. — Това е полезно за нея. Така ще се научи къде й е мястото.

— Не Линет ме тревожи.

— А… значи е вярно… онова, което Жирар разказа за случилото се в гората. — Историята с вълците бе повторена нееднократно, но Одо нямаше предвид хищниците и двамата го знаеха много добре. — Каза, че малката може би не е чак толкова ледена, както мислят всички.

— Можеш да бъдеш сигурен, че не е.

— Ами тогава я вземи, mon ami. Направи й бебе. Всеки мъж има нужда от наследници, приятелю.

Рал въздъхна и се облегна назад.

— Може би си прав. Ще помисля върху думите ти.

Мили Боже, та той и без това не правеше почти нищо друго. Мисълта за страстната девица го подлудяваше. Сега, след като вече знаеше защо не го бе допускала до себе си, желанието му да я има се бе удесеторило. Изборът обаче все още оставаше в нейни ръце. Бе дал обещание и нямаше да я вземе против волята й.

Прокара ръка през косите си. Всъщност може би щеше да бъде по-добре това изобщо да не се случва. Та тя бе два пъти по-малка от него. Удоволствието му щеше да бъде голямо, но тя бе неопитна с мъжете и той не бе сигурен, че щеше да й бъде приятно. Най-вероятно щеше да й причини единствено болка.

А и засега това бе без значение. Имаше Линет и тя щеше да топли леглото му. Щеше да отнема напрежението от тялото му както всяка друга, може би дори по-добре от повечето жени. Погледна към вратата, от която се отиваше към нейните стаи в двора. Тя го очакваше и въпреки това…

Рал обърна гръб на вратата и се запъти по стълбите към горния етаж, като междувременно даде нареждане на ординареца си да му приготви легло. След това момчето му помогна да се съблече и, останал сам, младият мъж си легна.

Линет щеше да бъде бясна, но какво значение имаше това? Не нея желаеше. Смръщи чело в мрака. Мислеше за Кеърин и за това как можеше да легне с толкова малка жена.

 

 

Кеърин крачеше напред-назад из спалнята. Сега, след като Рал бе излязъл, тя й се струваше празна, гола и студена. Никога досега не бе обръщала внимание колко голяма е стаята, колко е широко леглото, колко типично мъжки са предметите по стените на помещението — лъкове, щитове и мечове.

Това бе стаята на господаря, на огромния мургав норман, който й бе съпруг. И въпреки това той не беше тук.

Стомахът на младата жена се сви. Рал щеше да прекара и тази нощ при любовницата си, лишен от собственото си легло заради обещанието, което, очевидно, възнамеряваше да спазва и занапред.

А може би това точно и искаше. Високата грациозна блондинка бе далеч по-красива от Кеърин, почти толкова прекрасна, колкото Гуенет. Коя от тях желаеше всъщност Рал? Любовницата си ли? Или съпругата си? Или безкрайно по-хубавата сестра на съпругата си? Кеърин никога нямаше да забрави погледа, с който Черният рицар бе съзерцавал Гуенет през онзи съдбоносен ден в ливадата.

А и се бе оженил за нея именно заради Гуенет. Заради Гуенет и чувството за вина, което го измъчваше. Рал знаеше, че сестра й никога няма да напусне манастира, но може би сърцето му все още копнееше за нея. За елегантната й красота, нежността и спокойствието, които се излъчваха от нея. Гуенет бе толкова различна от Кеърин, колкото луната — от слънцето.

Ами Линет? Нейните грация и хубост караха мъжете да обръщат глава, където и да се появеше. Рал живееше с нея от две години — бе я довел от Франция. Дали щеше да иска да я изостави? Не знаеше и част от нея се страхуваше да разбере.

И въпреки всичко, неговата съпруга бе тя, а не другите, тя трябваше да прекарва нощите заедно с него в съпружеското легло.

Мислеше само за него, за случаите, когато я бе целувал, за нещата, които я бе карал да почувства. „Никога ли не си искала да имаш деца?“ — бе я попитал веднъж той. Почти никога не се бе замисляла над този въпрос. А сега той не й даваше мира. Децата означаваха поемане на голяма отговорност… и край на свободата, към която винаги се бе стремила. Не можеше да си се представи в ролята на майка, но мисълта да прекара живота си без семейство я караше да изпада в униние и да усеща особена празнота.

Внезапно я обзе хлад и младата жена потръпна. Приближи се до прозореца и дръпна на място тънката рогова пластина. Съпругът й може да не я обичаше, но несъмнено я желаеше. Ако го бе помолила, щеше да сподели леглото с нея и да я направи наистина своя жена.

Бракът им най-после щеше да бъде консумиран.

Точно това желаеше и тя, осъзна с внезапна яснота Кеърин. Желаеше Рал да се държи като съпруг, но не знаеше как да го помоли. Какво трябваше да каже в подобен случай една жена? Какво трябваше да направи? Не беше Линет, не можеше да се държи предизвикателно като нея и да раздава кокетни погледи като нейните. Дори да се осмелеше да опита, вероятно щеше да се провали.

Ами ако Рал й откажеше? Това й се струваше малко вероятно, но тя не искаше от него само една страстна нощ. А ако приемеше поканата й и я вземеше в леглото си, а тя не му харесаше? И после се върнеше отново при любовницата си? Прислугата и без това вече мислеше, че е сторил точно това в нощта след сватбата.

Подобно начинание бе рисковано, но нейното щастие, нейното бъдеще й се струваха все по-зависими от него.

Младата жена се усмихна за първи път. Тя винаги бе учила с желание; това й доставяше удоволствие и запомняше уроците си. Щеше да започне с приятелката си Брета, слугинчето от кухнята. Закръгленото девойче изобщо не се срамуваше да споделя богатия си опит в това, как се доставя удоволствие на мъжете. И несъмнено с радост щеше да научи и нея.

Марта също щеше да помогне с каквото може. И без това още от първата брачна нощ непрекъснато даваше зор на Кеърин да оправи отношенията със съпруга си. И най-после, щеше да помоли за помощ Изолда, селската знахарка. Старицата се хвалеше с ефикасността на приготвяните от нея любовни билета, магии и афродизиаци. С помощта на тези три жени щеше да накара Рал да полудее по нея.

Кеърин се отдели от прозореца и се качи в леглото. Усмивката бе застанала твърдо на лицето й. Щом Линет можеше да се научи да му доставя удоволствие, значи можеше и тя. Още утре щеше да започне уроците си. А после щеше да заложи капана и да се настани в очакване нейният висок мургав норман да захапе стръвта.