Кет Мартин
Смелият ангел (5)

Глава пета

Рал отвори входната врата и премина през нея. Цезар, неговият любим ястреб, бе кацнал на рамото му. Прекараният в лов ден му бе доставил истинско удоволствие, въпреки режещия вятър и облаците, закрили слънцето.

— Добре ли мина ловът, милорд? — приближи се към него Ричард; Рал бе щастлив, че му служи интелигентен и верен човек като него. — Върнахте се по-рано от очакваното.

— Имаше дивеч в изобилие.

Дьо Жере погали голямата кафява птица. Едрият ястреб беше изключение сред подобните нему; обикновено женските бяха по-големи и по-подходящи за ловуване.

— Ще си хапнем до насита заешко задушено, а утре ще можем да се насладим на печено глиганско.

— Ами птицата? Добре ли се справя?

Рал прокара увитата си в кожена ръкавица длан по гладкия му гръб. Обучението му включваше да стои, без да се плаши, в шумната, пълна с хора, трапезария.

— Цезар е най-добрият ловен ястреб, който съм притежавал някога. Толкова бърз и красив! Истинско удоволствие е да го наблюдава човек.

— На мен също ми се иска да го видя, милорд.

— Така ли? Тогава имаш обещанието ми. Идваш с нас при следващия лов.

Ричард засия за момент, но след това се намръщи. Беше висок и слаб, но мускулест, с приятна усмивка и топли лешникови очи.

— Тук има да се върши много работа, милорд. Почти не ми остава време за лов.

Дьо Жере кимна.

— Така е, но скоро ще имаш помощница. Не забравяй, че ще се женя.

— Лейди Кеърин? Не може да разчитате тя да управлява замъка!

— Имам нужда от домакиня в дома си. Сега ти вършиш тази работа заедно с изпълнението на твоите задължения. Мислех, че ще бъдеш благодарен.

Изражението на Ричард омекна.

— Да, милорд, разбира се. Съжалявам, не исках да ви обидя.

— Не си ме обидил, приятелю. — Рал огледа голямата зала. — Къде е въпросната дама?

— В стаята си, мисля. Бях погълнат от счетоводните книги. Не съм я виждал от сутринта.

Рал се намръщи.

— В стаята си ли? Малко вероятно. Момичето не е от онези, които можеш да затвориш задълго.

В този момент му мина през ума, че в известно отношение тя приличаше на птицата, кацнала върху рамото му. В началото и двамата се бяха борили за свободата си. Постепенно обаче бе успял да опитоми ястреба и да го накара да каца спокойно върху дланта му. Щеше да направи същото и с Кеърин.

Без да обръща внимание на бъбренето на мъжете, които се тупаха силно по гърба и разказваха на висок глас събитията от деня, дьо Жере заизкачва стълбите. Погледна в стаята на момичето; беше празна, точно както бе очаквал. Отиде да търси Марта и я откри в коридора на горния етаж.

— Къде е господарката ти? Искам да поговоря с нея.

За негова изненада старата жена го погледна смутено.

— Н-не съм я виждала, милорд. Най-вероятно обикаля из замъка. Отегчава се, не може да си намери място. Още като дете все обикаляше напред-назад.

— Забранено й е да излиза. Не мога да повярвам, че отново е нарушила заповедите ми.

Марта облиза пресъхналите си устни.

— Тя никога не е искала да нарушава заповедите ви, милорд. Просто понякога се изкушава като дете, видяло пред себе си сладкиши. Ако я познавахте по-добре, щяхте да знаете, че намеренията й не са лоши.

— Момичето не е глупаво. Трябва да се научи да изпълнява правилата както всички останали. Кажи на прислугата да я потърси и после ми я изпрати.

Жената закърши съсухрените си ръце.

— Казахте, че е свободна да обикаля из замъка. Моля ви, милорд, недейте…

— Прекалено много се тревожиш, жено. Просто искам да поговоря с нея за сватбата.

Марта кимна, но очевидно бе все така притеснена. Рал се върна в трапезарията за чаша вино, сигурен, че слугите му ще я намерят. Час по-късно обаче от нея все още нямаше и следа.

— Изглежда вашата дама не е сред нас, милорд — приближи се до него Брета, слугинята със сламеноруси коси, която неведнъж му се би искало да вземе в леглото си.

Гласът й, който често бе карал кръвта му да се затопля, този път само го раздразни.

— Претърсете двора. Не може да е отишла по-далеч.

Стисна юмрук около чашата си. Ако я откриеха в двора, това значеше, че отново не го бе послушала. Проклето момиче, бе я предупредил. С откритото си незачитане на заповедите му, тя го бе притиснала в ъгъла, без да му даде право на избор.

Започна да се моли да я намерят в стаята й.

 

 

Кеърин се размърда в неудобното седло, като опитваше да намери по-удобно положение. Докато живееше в Айвшам хол бе яздила редовно, но през последните години бе отвикнала и сега краката и задникът започваха да я болят.

Единственото дамско седло, което бе на разположение, бе прекалено широко за дребната й фигура и само влошаваше допълнително положението. То принадлежеше на Линет, но Етиен, младият оръженосец на Джефри, висок, слаб младеж, с дълбоко разположени очи и чаровна усмивка, любезно й го беше предложил.

Специално бе избрала нищо неподозиращия норман, за да не изложи на гнева на лорд Рал някой от саксонците. Беше й жал за младия оръженосец, но нямаше избор. А Етиен бе улеснил задачата й.

— Трябва да отида в селото — беше обяснила младата жена, след като се увери, че работи сам в конюшнята. — Едно дете се е разболяло и майка му ме помоли да помогна.

— Да помогнете ли, миледи?

Кеърин вдигна торбата в ръцете си.

— Лекарства и чаршафи. Момчето е трескаво и трябва да му се помогне.

— Но лорд Рал… той е на лов. Кой ще ви придружи?

— Ричард Пембрук избра двама от най-верните хора на господаря. Те ме чакат край главната порта. Побързайте, умолявам ви. Детето може да умре всеки момент.

— Разбира се, миледи. Сам ще се погрижа за това.

След това Етиен се бе върнал, като водеше сивия кон. Кеърин му се бе усмихнала и му бе позволила да й помогне да се качи върху седлото.

— Да ви отведа ли до придружителите ви?

— Не! Искам да кажа… не е необходимо. Те вече ме очакват. — Усмихна се отново, протегна ръка и стисна дланта му. — Благодаря, Етиен.

Той бе отвърнал на усмивката й. Младата жена спря край входа и разказа същата история на пазачите там, с тази разлика, че този път хората на Рал я очакваха в края на гората. Никой не се усъмни в думите й. Лорд Рал не ги бе предупредил за подобно нещо. Той глупаво бе повярвал, че тя ще си стои мирно и покорно ще позволи да й наниже брачната примка на врата.

Пресвета Дево, нямаше да позволи това, дори ако трябваше да плати с живота си!

Щом остави замъка зад гърба си, Кеърин си отдъхна. Денят мина бързо. Сивият кон бързо я отнасяше все по-надалеч и по-надалеч. Едва когато от замъка ги делеше солидно разстояние, тя си позволи да даде почивка и на двамата. Нощта щеше да падне, преди норманът да открие липсата й. А може би това щеше да стане едва на другата сутрин. Дотогава тя щеше да има доста мили преднина.

Успокоена от тази мисъл, младото момиче отново забави темпото, за да може да се наслаждава на околната гледка: покрити с гори планини, обрасли с орлова папрат хълмове, обсипани с хвощ, главица, комунига и сълзица ливади. По зле поддържания път срещна амбулантен търговец, с вид на мошеник. При него човек можеше да купи домашнотъкани кърпи и покривки срещу дюшек с гъши пух, пчелен восък за животинска кожа, панделки за аршин плат.

Размина я търговец на сол, очевидно приятелски настроен, който, като завършен царедворец, свали филцовата си шапка за поздрав. Срещна и неколцина селяни. Поговори с всеки един от тях, тъй като вече бе сигурна, че се е отдалечила на безопасно разстояние от замъка и, както винаги, бе жадна да научи нещо повече.

Щом започнеше да се смрачава, щеше да намери някое уютно местенце, да нахрани и напои коня си, след това да похапне от студеното овнешко, хляба и сиренето, което бе взела от кухнята. После щеше да се увие в подплатената си с кожа пелерина, за първи път изпълнена с благодарност към Черния рицар, задето й я бе купил, и да поспи.

Единствено посивялото небе я тревожеше. Още предишния ден, в двора на замъка бе забелязала белите облачета. Днес бяха станали много по-големи, по-плътни и по-тъмни и предвещаваха буря. Беше се надявала да стигне преди нея в Уилингам, където щеше да се приюти в някоя странноприемница. По всичко личеше обаче, че бурята ще се разрази по-рано, преди да е намерила подслон.

Кеърин се усмихна. Да прекара една нощ под дъжда не беше кой знае каква цена за възвръщането на свободата. Освен това то бе част от приключението.

Подкара коня си в тръс и продължи пътя си.

 

 

Непокорна жена, която му създаваше само неприятности. Безразсъдна, твърдоглава и своеволна. И най-вече — глупава, невероятно глупава. Рал дръпна рязко юздите. Сатана повдигна глава и започна да рие нервно. Младият мъж отпусна юздата и заоглежда отново оставените по земята следи от коня на Кеърин.

Не беше проблем да я проследи. Сивият жребец бе по-малък от повечето си събратя, а пътят не бе особено оживен. Слава Богу, че ловът се бе оказал така успешен и се бяха върнали по-рано от очакваното. След като претърси целия замък, дьо Жере откри с изумление — и бяс — че е излязла. А когато разбра, че изобщо си е отишла, не бе трудно да разбере схемата, която бе използвала, за да се измъкне. Рал се прокле, задето бе повярвал така глупаво, че тя няма да се осмели да направи подобно нещо.

— Простете, милорд — бе рекъл младият Етиен, просълзен от измъчващите го угризения. — Ако само знаех, че действа против волята ви…

— Грешката не е твоя, момко, а моя. Не се тревожи, ще се погрижа да си я върна.

Проклетница. Бе я подценил, не бе осъзнал необходимостта да я държи под око. Като последен глупак бе решил, че тя ще изпълни нарежданията му.

Младият мъж изруга отново под носа си. Проклета предателка. Нима не съзнаваше на каква опасност се излага? Освен разбойниците, които обикаляха из района и опасността да бъде нападната от вълци или глигани, тук се подвизаваха и Стивън дьо Монреал и хората му. Стивън щеше да я вземе, без да се поколебае дори за миг. Щеше да я използва най-безмилостно и след това да я зареже. Или да я изостави полумъртва.

Стомахът на Рал се сви на топка. Почти не познаваше това момиче, но бе готов да го защитава. Не искаше тя да пострада. Откриеше ли я, щеше да се погрижи да я накаже сурово; предпочиташе да пострада от неговите ръце, отколкото от ръцете на Монреал и хората му.

Следите й се насочваха към гората; младият мъж пришпори коня си. Започваше да се стъмнява. Всеки следващ миг поставяше Кеърин в по-голяма опасност. Това твърдоглаво момиче бе по-непокорно и от най-своенравния му воин.

Рал стисна челюсти. Щеше да я научи, закле се пред себе си той. Само да я спаси, да я види жива и здрава, и щеше да я накара да плати както подобава.

 

 

Кеърин се огледа. Не бе очаквала, че тънките издължени сенки на дърветата ще имат толкова заплашителен вид. Не бе предполагала, че ще подскача при всеки звук и ще се обръща, като стряска и малкия кон под себе си. Не вярваше, че може да стане чак толкова студено.

— Няма от какво да се страхуваш — произнесе на глас тя, когато чу пропукването на клон недалеч зад гърба си. — Това е вятърът.

Не можеше да е огромният рицар; бе чула, че обича да ловува до късно през нощта. Следователно нямаше как да е разбрал за отсъствието й, камо ли да е открил следите й. Не беше забравила за разбойниците, но от тях не се боеше. Ако се наложеше, щеше да им каже, че тя ги бе предупредила. Щяха да й бъдат благодарни. Нямаше причина да й сторят зло.

Зад нея, този път по-близо, отново се чу някакъв шум. Внезапно, обхваната от ужас, осъзна, че това са конски копита, но определено идваха само от едно животно.

— Това трябва да е някой спътник — прошепна на коня си тя, като го дръпна встрани от пътеката, за да изчака конника. — Няма от какво да се страхувам.

— Не бъди толкова сигурна — разнесе се иззад дърветата суров мъжки глас.

Младата жена изпищя, когато пред нея се появи жребецът на Черния рицар.

— Трябва да се страхуваш от мен и трябваше да го разбереш още отдавна.

Света Богородице! Кеърин изви сивия си кон и заби токове в ребрата му. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Спри! — изкомандва лорд Ралф, но тя се наведе върху шията на животното, за да го подтикне да бърза.

Вятърът брулеше лицето й, клоните се закачаха по дрехите й, но младата жена не ги усещаше. Яздеше така, както не бе правила от години, припомнила си умения, които бе научила още като дете, но мислеше, че е забравила.

— Спри, дявол те взел!

Младата жена обаче продължаваше да препуска; пришпорваше я ужасът от огромния тъмен норман.

Мили Боже, как я бе открил? Какво ли щеше да й направи, ако я хване? Отчаянието й даваше сили. Приведе се към врата на дребния жребец, за да премине под едно прегърбено дърво. Насочи животното към малък ручей. Когато се приземиха на отсрещния бряг, изпод краката му се разхвърча кал. Пелерината на Кеърин се вееше диво зад нея. Струваше й се, че тропотът на копита оглася цялата гора; той сякаш бе по-силен дори от френетичното биене на сърцето й.

Пред тях дърветата ставаха все по-гъсти. Пътеката бе обрасла с къпини, но тя се страхуваше много повече от онова зад себе си, отколкото от онова, което я очакваше напред. Пое си дъх, за да събере смелост, и се спусна напред. Сивото конче изцвили. Младата жена усети, че животното се препъва и помисли, че пада. В същия момент осъзна, че всъщност норманът я бе вдигнал от седлото й. Както я бе обхванал през кръста, той я преметна върху жребеца си и опъна силно юздите.

— Мили Боже! Да не искаш да се пребиеш?

Кеърин се изви, така че да вижда лицето му. Божичко, беше намръщен като буреносен облак. Жребецът затанцува, но познаваше добре стопанина си, за да предприеме нещо друго, с което да предизвика гнева му.

— Пусни ме! — извика момичето, като опитваше да се отскубне.

В отговор лорд Ралф я натисна надолу. Някаква капка падна върху бузата й, последвана от друга. Започваше да вали. Тя направи нов опит да се изправи, но ръката върху кръста й я държеше здраво на място. Норманът придърпа пелерината върху главата й и целият свят потъна в мрак.

Кеърин пътуваше в пълно мълчание. Виждаше единствено бягащата под тях кална земя и усещаше твърдите мускули на бедрото му, които се допираше до корема й. Другото притискаше гърдите й. Този мъж бе непоклатим като скала. Всеки негов мускул и сухожилие потрепваха от гняв.

На няколко пъти младата жена понечи да каже нещо, но напрежението, което чувстваше в тялото му, я възпираше всеки път. Когато дъждът започна да вали не на шега, Кеърин усети, че се разтреперва. Пелерината й подгизна. Същата съдба сполетя и туниката, и долната й риза. Ръцете и краката я боляха, коремът й бе натъртен от друсането, а влажният леденостуден въздух проникваше до мозъка на костите й.

Двамата обаче продължаваха напред.

— Не може ли поне да яздя моя кон? — попита най-накрая тя, като се изви към дьо Жере.

Нима бе изминала толкова много път от сутринта?

— Ще продължиш да яздиш бедрото ми както досега. Скоро ще стигнем до една овчарска колиба. Мисля, че ще ни свърши работа за една нощ. Виждам, че трепериш от студ и ми се струва, че няма да издържиш до Бракстън кийп.

Гласът му звучеше напрегнато. Младата жена се молеше студеният нощен въздух да охлади поне малко гнева му.

— Как… как разбра къде да ме намериш?

Рал дръпна юздите. Очевидно бяха стигнали до колибата, тъй като я вдигна. Преметна дългия си крак през врата на коня и се плъзна на земята.

— Нима вярваше, че ще можеш да ми избягаш? — изръмжа той. — Няма място, където би могла да се скриеш, и аз да не успея да те открия. — Приближи се до вратата, отвори я с ритник, без да почука и я постави на крака в малката, почти празна стая. — Господ да ти е на помощ, ако помръднеш дори на сантиметър от мястото, където съм те сложил.

Кеърин преглътна с усилие. Норманът се обърна и се запъти обратно към вратата. Мокрите коси бяха залепнали по дебелия му врат, погледът му бе по-див от бушуващата навън буря. Младата жена огледа обстановката. В помещението имаше само празно буре, трикрако столче за доене и празна ръждясала кофа. Ритна я ядно и се намръщи от болката, прорязала премръзналия й крак.

Няколко минути по-късно, след като се погрижи за конете, лорд Ралф се върна. Носеше пътната си торба, преметнал дисагите от седлото върху широкото си рамо, и самун хляб, който хвърли върху пръстения под край изкопаната в него дупка за огъня. Коленичи, постави до себе си подпалки и започна да търка парче кремък в огнивото, докато литнаха искри. Само след минути огънят запращя весело и тръпките на момичето започнаха да намаляват.

— В торбата ми има одеяло. Махни тези мокри дрехи и се увий в него.

Тя премигна при това предложение, но знаеше, че няма да се отърве от студа, докато не се освободи от подгизналото си облекло.

— Не искам нищо от теб. Аз също си имам одеяло.

И младата жена посегна към багажа си, но огромният рицар я изпревари и измъкна покривката заедно с провизиите от студено овнешко и сирене.

— Добре, че си обрала кухнята ми. Така поне няма да останеш гладна.

Нещо в начина, по който произнесе „поне“ я накара да застане нащрек. Обърна се с гръб към него и с неуверени движения измъкна туниката през главата си. Долната й риза бе по-суха, отколкото бе очаквала; финият бял плат прилепваше прекалено плътно по тялото й, но все пак бе по-добре от нищо. Преметна одеялото върху раменете си и вдигна поглед към нормана, за да види как премества студените си сиви очи от гърдите към лицето й.

— Постъпи много глупаво. Наистина ли не си даваш сметка на каква опасност си се изложила?

Съблече туниката си. Сега вече беше гол до кръста, с прилепнали към бедрата му панталони и меки, стигащи до коленете му ботуши.

— Вече можех да съм на безопасно разстояние.

Цялото му тяло се напрегна при тези думи. Мускулите заиграха по плоския му корем, докато увиваше одеялото около кръста си. Никога досега не бе виждала мъж с толкова широки рамене и толкова тесен ханш. По мощната му гръд се спускаха черни къдрави косъмчета, които се стесняваха надолу и изчезваха в одеялото. Кеърин стоеше като омагьосана пред тази гледка.

— Заповядах ти да стоиш вътре в замъка.

Гласът му привлече погледа й към лицето му. Дебелите му черни вежди се бяха сключили смръщено, устните бяха стиснати ядно.

— Не си ти този, който ще ми заповядва.

— Така ли? Аз съм твой господар. Аз съм ти и годеник. И двете говорят предостатъчно ясно за правата ми. Скоро ще ти стана съпруг. И тогава ли ще продължаваш да не ми се подчиняваш?

— Няма да се омъжа за теб. Не можеш да ме принудиш да го направя.

И младата жена вирна предизвикателно брадичка. Черният норман сви ръка в юмрук, но успя да запази спокойствие.

— Май не се страхуваш от мен, а?

— Разбира се, че се страхувам. В крайна сметка ти си норман. Имам ли причина да не се страхувам?

— Заключението ти изглежда логично. В крайна сметка ти си два пъти по-дребна от мен, и си жена на всичкото отгоре… и въпреки това и двамата знаем, че това не е истина. Ако се страхуваше, нямаше да избягаш от замъка. След като си го сторила, няма как да не мисля, че не се боиш от последствията.

Младата жена преглътна мъчително. Пръстите й се впиха в одеялото.

— Последствия ли, милорд?

— Да не би да мислеше, че ще ти се размине просто така?

— Последствието от провала ми е, че ме откри. Според мен това е достатъчно наказание.

Едно мускулче на бузата му потрепна.

— В момента обсъждаме твоето неподчинение. Ти не се страхуваш от мен, не зачиташ думите ми. Отсега нататък обаче трябва да имаш ясна представа какво те чака, ако предизвикаш гнева ми.

Рал примъкна тежката бъчва до себе си, изправи я и седна отгоре й.

— Ела тук, Кеърин.

Сърцето на младата жена запрепуска бясно, кръвта забуча в ушите й. В отговор тя само поклати глава.

— Трябва да се научиш да ми се подчиняваш. Добре е това да започне още сега. Казах ти да дойдеш тук.

Момичето отстъпи назад.

— Достатъчно съм близко, за да чувам какво говориш.

— Не става въпрос какво възнамерявам да кажа, а какво възнамерявам да сторя.

Кеърин изпищя, когато огромният рицар се изправи. Рефлексите му бяха светкавични, грабна одеялото й и я дръпна към себе си. Тя се завъртя и се отскубна, а в ръцете му остана само вълненото четвъртито парче плат. Лицето на Рал се изкриви от гняв.

— Само утежняваш положението си, като продължаваш да ми се противиш.

— Няма да играя по твоята свирка, нормандецо! Нито сега, нито когато и да било!

— Ще играеш и още как, непокорно момиченце. Ей сега ще ти докажа, че не говоря празни приказки!

С тези думи той се присегна отново, сграбчи я за китката, въпреки опита й да се изплъзне, и я дръпна силно към себе си. Желязната му ръка се обви около кръста й и той я помъкна, или по-скоро — понесе, към бъчвата. След това седна и я просна върху скута си.

— Днес вече язди бедрата ми, сега ще го направиш още веднъж. И мисля, че ще си спомняш това до края на живота си.

Вдигна долната й риза до кръста. Младата жена примря от ужас. Бузите й пламнаха от срам, че ще я види така. В този миг десницата му се стовари върху задника й. Кеърин извика от болка; стори й се, че я изгори. Един, два, три пъти… скоро загуби сметка за ударите.

— Пусни ме! — пищеше тя, като опитваше да се отскубне.

Дланта му бе толкова голяма, че покриваше почти целия й задник и с всеки удар сякаш посипваше жарава върху кожата й.

— Ще се омъжиш за мен — нареждаше той. — Ще ме приемеш като свой господар и ще се научиш да ме слушаш!

— Никога!

Но тъй като Рал продължаваше да сипе удари, тя започна да губи увереността си.

— Малка палавница — рече той, а очите й се просълзиха от следващите няколко удара. — Малко мъже биха се осмелили да ме предизвикат така, както ти. Имаш късмет, защото наказанието ти можеше да бъде далеч по-лошо.

Младата жена се сгърчи върху железните мускули на бедрото му, но хватката му върху й си оставаше все така непоклатима.

Туп, туп, туп! Огънят, който изтичаше от десницата му, ставаше все по-силен. Най-после Кеърин се убеди, че той действително възнамеряваше да й даде добър урок. От гърлото й се откъсна ридание, последвано от друго. Не бе възнамерявала да плаче, наистина не бе. Не можеше да му позволи да победи и въпреки това точно така щеше да стане. Даде си сметка, че Рал е престанал да я налага едва когато усети как сваля финия бял плат върху бедрата й.

Младият мъж я обърна, все така в скута си и я притисна в обятията си.

— Извинявай, ma petite. Предпочитах да не правя това. Ти обаче не ми остави друг избор.

Кеърин не каза нищо, когато кокалчетата на свитите му пръсти погалиха бузата й и избърсаха търкалящите се по нея сълзи. Проявата на нежност беше последното, което очакваше. Тогава даде пълна воля на сълзите си и захълца тихичко.

— Н-никакъв друг избор, освен да ме набиеш?

Усети, че гърдите му се надигнаха.

— Та това не беше бой. Това си беше просто урок. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Кеърин. Онова, което искам да сториш, е за твое собствено добро.

— Ти си г-грубиян и тиранин.

— А ти, ma chere, си една своенравна твърдоглавка с много повече смелост, отколкото благоразумие.

Младата жена вдигна нагоре пълните си със сълзи очи. В гласа му усети нещо особено, нещо подобно на развеселеност и може би дори малко възхищение.

— Искам да бъда свободна. Това е единственото, което съм желала винаги.

Обърна се с гръб към него и се изправи. Всяко движение й причиняваше болка. Прекоси стаята, наведе се, за да вдигне своето одеяло и покри внимателно рамената си.

— Твоята свобода е нещо, което не мога да ти дам. Дори аз не притежавам подобно нещо. Свързан съм с крал и държава точно така, както скоро и ти ще бъдеш свързана с мен.

— Да не мислиш, че съм забравила какво се случи със сестра ми? Не мога да го забравя, нито — да го простя.

— Наистина заслужаваме този упрек. Норманите завладяха твоята страна, като вземаха всичко, което се изпречеше на пътя им. Сестра ти бе невинна жертва на войната. Жалко, че стана така, но, слава Богу, войната вече е минало.

— За мен обаче никога няма да бъде минало.

— Иска ми се да разбера, как се чувства тя — заяви лорд Ралф, без да обръща внимание на последните й думи.

Кеърин го изгледа с презрение. Фактът, че изобщо се интересуваше, я изуми… а може би не трябваше. От първия миг на срещата им дьо Жере бе привлечен от неземната красота на Гуенет. Нещо я жегна, макар и против волята й, при тази мисъл.

— Сестра ми е добре… в известен смисъл. Може би имаше късмет, че изгуби разсъдъка си, преди да се случи това. Благодарение на този факт сега не си спомня нищо. Щастлива е в манастира. Обича сестрите, а и те я обичат.

Рал кимна.

— Радвам се да го чуя. И ще направя всичко възможно да се оженим, дори и само за да осигуря безопасността на сестра ти.

— Искаш да успокоиш гузната си съвест, като я защитаваш сега, а трябваше да го сториш тогава.

Младият мъж въздъхна.

— Това бе грешка, не отричам.

Кеърин го изгледа, изненадана от признанието му. Не можеше да се каже, че бе негово задължение да изпрати двете саксонски момичета до дома им, но все пак бе част от случилото се после и именно това тя не можеше да му прости.

— Бих направила всичко за Гуенет, освен да се озова в леглото ти.

За миг Ралф остана неподвижен; просто стоеше, вперил очи в нея, а изражението му бе мрачно и замислено, дебелите му черни вежди — смръщено сключени. Младата жена се размърда — бе се почувствала неловко под втренчения му поглед, като се питаше какво ли си мисли. Когато най-после заговори, гласът му бе дрезгав.

— Никога ли не ти се е искало да имаш деца?

Кеърин вдигна рязко глава. Изобщо не бе очаквала подобен въпрос.

— Обичам децата. И някой ден може да поискам да имам свои, но не и от мъж като теб.

Очите, до преди малко студени и изучаващи, сега потъмняха и станаха непроницаеми.

— Сигурна ли си… че бракът наистина е нещо, което не желаеш?

Странна тръпка премина през гръбнака й. Стори й се, че губи нещо, но не можеше да разбере какво.

— Абсолютно сигурна, милорд.

Рал се обърна и тръгна към вратата на колибата. Дъждът потропваше по покрива. Дори от това разстояние чуваше тежкото му дишане. Извърна се към нея, без да помръдне от мястото си.

— Нека бъде така, щом е такова желанието ти. Дори като твой съпруг няма да те насилвам да легнеш с мен. Не забравяй какво ти казах. Ако не се омъжиш за мен, Молвърн ще те вземе за своя любовница, и теб, и сестра ти. Ще те използва, докато ти се насити, и то по начини, за които дори не предполагаш. А после ще те даде на хората си.

Кеърин потрепери, но не от студ.

— Дьо Монреал ще ме използва, но ти, както казваш, няма да ме насилваш да търпя похотливите ти аванси.

— Похотливи аванси ли? Така ли гледаш на това?

— А как да гледам?

Норманът присви чувствените си устни.

— Случилото се тук тази нощ не може да бъде променено. Ако ме предизвикаш отново, можеш да бъдеш сигурна, че ще те сполети същото, но няма да те взема против волята ти. Достатъчно си страдала.

— Защо да ти вярвам?

Студеният му поглед я обходи от глава до пети.

— Може би защото дребното ти женско тяло не е особено привлекателно за мъж като мен. Може би защото не те желая.

Докато говореше, Рал очакваше всеки момент да бъде поразен от гръм заради лъжата, която изрича. За Бога, желанието му да я има ставаше по-голямо с всеки изминал миг. Радваше се, че одеялото скри очевидната му възбуда, обхванала го при вида на красивото й задниче и усещането на закръглените й форми под дланта му.

— Ако се съглася да се омъжа за теб, ще задържиш ли любовницата си?

— Няма друг начин, ако държиш да стоиш настрана от леглото ми.

Момичето прехапа пълната си долна устна и го погледна изпод тъмните си гъсти ресници. Младият мъж изпита силно желание да прокара език по устните й.

— Добре — рече най-после Кеърин. — При това положение съм съгласна.

 

 

Рал спа неспокойно заради близостта на полуголата жена. Цяла нощ сънува, че гали мекото й задниче и после го обхваща в дланите си, докато прониква бавно в нея.

Събуди се плувнал в пот; членът му бе възбуден, болезнено опънат в долната част на корема му. По дяволите, бе се проявил като истински глупак, като се съгласи да не ляга с нея. Но може би все пак бе постъпил правилно. Изглеждаше толкова дребна и крехка… „Как не“ — смъмри се той, припомнил си как го бе предизвикала, как бе избягала от замъка, как бе яздила малкото сиво конче не по-зле от който и да било от хората му. Представяше си обаче каква болка щеше да й причини, ако вкара натежалия си от възбуда член между добре оформените й крачета.

Младият мъж изпъшка, обърна се на другата страна и се опита да прогони този образ от съзнанието си.

На сутринта се облече набързо и излезе навън, за да даде възможност на Кеърин да се приготви спокойно. Щом зави зад ъгъла, спря изумен. Одо и двайсетина от хората му, очевидно нощували недалеч от колибата, се готвеха да тръгват. Бяха го проследили, бяха бдели над безопасността му цяла нощ, като същевременно бяха останали на дискретно разстояние.

Одо тръгна към него, за да го поздрави.

— Притеснявахме се заради разбойниците… и заради дьо Монреал — обясни той. — Когато пристигнахме, ти вече бе… бе взел нещата в свои ръце.

Рал вдигна едната си вежда, забелязал усмивката на приятеля си.

— Значи все пак не сте били достатъчно далеч.

— Тя си го заслужи. И повече няма да ти се противопоставя.

Дьо Жере изпъшка. Да не му се противопоставя ли? Момичето щеше да продължава да го измъчва — не се съмняваше в това.

— Иска ми се някое от момчетата да я държи постоянно под око. Имам достатъчно работа, за да трябва да тичам след някаква опърничава жена.

— Джефри е най-младият, така че това задължение се пада нему.

Джефри дьо Клеър, с неговата русокоса хубост и веселост бе последният, когато Рал би избрал за тази задача. Одо обаче бе прав; нежеланата работа се падаше на него, като най-млад.

— Уведоми го за това. Напомни му за интереса на дьо Монреал. Ако вярва, че я пази, ще му бъде по-леко да преглътне новото си задължение.

Одо се засмя под мустак.

— Казваш, че е по-добре да се мисли за неин спасител, отколкото за надзирател.

— Точно така — отвърна лорд Ралф.