Кет Мартин
Смелият ангел (22)

Глава двадесет и втора

Брета се спусна нагоре по стълбите, водещи към замъка, премина като стрела през тежката дъбова врата и нахлу в голямата зала.

— Лейди Кеърин! Часовоят току-що съобщи. Той се прибира, миледи! Вашият съпруг и господар и хората му се връщат у дома!

Заля я вълна на облекчение.

— Видял ли ги е вече? Сигурен ли е, че лорд Рал е между тях?

— Видял е знамето — черния дракон на господаря върху кървавочервен фон. Друго не е успял да различи.

Кеърин погледна към вратата, внезапно изпълнена с безпокойство и стомахът й се сви на топка. Ами ако нещо се е случило? Ами ако Рал е ранен? А ако бе обезобразен или дори…? Не! Нямаше да мисли за немислимото. Той беше жив и здрав. Джефри просто бе любопитен, а въпросите, на които бе отговорила… мили Боже, не беше оправдала доверието му… но в крайна сметка ставаше въпрос само за жаждата на един млад рицар да участва в битка.

Важното бе, че хората се връщаха и не се бе случило нищо лошо. Щеше да поговори с Джефри и да научи истината за случилото се през последната нощ.

Едва сега чу трескавите настоявания на Брета.

— Побързайте, миледи. Той ще бъде тук скоро, съвсем скоро. Нали искате да изглеждате колкото се може по-добре за него.

Всички бяха работили цялата сутрин в един от складовете за храна — тя бе готова да върши всичко, само и само да не мисли за Рал и за опасността, на която се излагаше в битката си с Ферит и неговите хора.

— Побързайте, миледи!

Младата жена погледна туниката си. Беше стара и избеляла, косата й… Света Богородице, приличаше на хлапачка. Повдигна полите си, завъртя се на пети и хукна нагоре по стълбата. Върна се само след няколко минути, облечена в зелената си туника и блуза с цвят на лютиче, с добре пригладени коси, прибрани назад с гребени от черупка на костенурка, точно така, както обичаше Рал.

На вратата към двора си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои и заслиза. Спря на средата, забелязала, че прислугата вече не изглежда толкова развълнувана, че изражението на лицата им бе сериозно, някои от жените на ръба на сълзите.

— Мили Боже, какво има?

— Един мъж от селото избързал пред другите — обади се някой. — Само половината са се върнали. Има много ранени.

Младата жена залитна, сякаш я удариха.

— А… а лорд Рал?

— Чух само оттук-оттам. Човекът говореше с управителя.

Кеърин затърси Ричард с поглед, който й се стори някак си разконцентриран. Той стоеше заедно с Амбра сред група селяни и се взираше към подвижния мост. Вдървено се отправи към тях.

— Искам да разбера, Ричард, какво… какви новини са донесли селяните.

Той се обърна към нея.

— Лейди Кеърин. Точно се канех да ви потърся. — След това й разказа горе-долу същото, което вече бе чула и добави: — Хванали са Ферит. Говори се, че група от нашите рицари, начело с Ламбърт и Хю, са тръгнали към крал Уилям. Възнамеряват да поискат обещаното възнаграждение.

— А лорд Рал?

— Ранен е, страхувам се, но казват, че не било сериозно.

Младата жена се олюля и Ричард протегна ръка, за да я задържи.

— Не трябва да се страхувате, миледи.

— Съжалявам, Ричард.

Наложи си да изправи гръбнак. Молеше се с цялото си същество Рал наистина да е добре и каквото и да се бе случило през нощта, в която бе говорила с Джефри, то нямаше нищо общо със смъртта на техните хора.

Ричард не каза нищо повече. Нито пък тя. Просто стояха, вперили поглед в подвижния мост. Черният дракон на знамето се мяркаше от време на време над стената и даваше представа доколко са се приближили Черният рицар и неговите воини.

Междувременно дворът се изпълни със слуги; всички те наблюдаваха в очакване и се молеха за онези, които обичаха.

Дъхът на Кеърин секна, когато върху подвижния мост се появи Сатана. Рал седеше с изпънат гръбнак и изправени рамене на гърба на коня, макар косите му да бяха разбъркани от вятъра, а лицето му да изглеждаше невероятно уморено. Щитът висеше встрани от седлото му, коничният шлем бе стиснат под мишницата.

Дьо Жере опъна юздите и съпругата му откри, че краката й я носят към него. Ризницата му бе изцапана с кръв, а там, където туниката се бе надигнала, се виждаше превързаното му бедро. Превръзката също бе потъмняла от кръв.

Младата жена издаде тих гърлен звук и се спусна напред, когато мъжът й слезе от коня си. Спря, когато видя изражението му. Света Богородице, то като че беше изсечено от камък. Челюстите му бяха здраво стиснати, мускулите — изопнати, очите — просветлели, истинска стомана; никога не бе ги виждала такива. Няколкодневната брада напомняше за прозвището, което му бяха дали, толкова тъмно изглеждаше лицето му.

Стомахът й се сви, когато го видя да се приближава към нея с такава безизразна физиономия, върху която не се виждаше никаква топлота. Трескаво погледна зад него, като търсеше Джефри и се молеше истината, която започваше да прозира, да не е вярна.

— Ако търсиш любовника си, мъртъв е. — Думите му отекнаха из целия двор. — Заедно с още двайсет добри мъже.

Любовник? Джефри не й беше любовник.

— Н-не разбирам.

— Нима? Мисля, че ме разбираш много добре. — Рал подаде шлема си на оръженосеца и се изправи пред нея; очите му я пронизваха както никога досега, разрязваха я на части, обвиняваха я толкова красноречиво, че не бяха нужни обяснения. — Мисля, че си съзаклятничила с Джефри, че твоите думи причиниха смъртта и нараняването на моите хора. Мисля, че ме предаде за пореден път.

— Не!

Но още не бе изрекла докрай изречението си, когато разбра, че това бе истината, поне отчасти. Очите й се напълниха със сълзи и замъглиха погледа й.

— Отричаш, че не оправда доверието ми? Че си казала на Джефри за Ферит?

Как можеше да отрече? Рал й се бе доверил, а тя го бе предала. Не бе го направила нарочно… мили Боже, никога не би сторила нещо, което би му навредило. И въпреки това двайсет смели мъже бяха загинали, а от крака на съпруга й дори в този момент се стичаше кръв и капеше по земята.

— Бих искал да го чуя от твоята уста. — Ножът не би се забил така дълбоко в нея, както горчивината в гласа му. — Говори ли с Джефри? Разкри ли му плана ми за Ферит?

— Н-нямах подобно намерение, аз…

— Каза ли му?

Младата жена премигна и сълзите започнаха да текат по бузите й.

— Да. Аз съм тази, която му каза.

Той я зашлеви така, че тя се олюля и се строполи на земята. В устата си Кеърин почувства соления вкус на кръв, но я посрещна с радост. Искаше още, тъй като в себе си знаеше, че бе заслужила подобно отношение.

Изправи се на крака с усилие и си наложи да го погледне, сигурна, че ще я удари отново; в известен смисъл дори се надяваше да го стори. Вместо това видя пред себе си лице, сгърчено от същата мъка, която чувстваше и тя — на човек, изпълнен с толкова противоречиви емоции, че го разкъсваха. Искаше й се да протегне ръка, да го утеши, да го успокои. Искаше й се да падне на колене и да го помоли да й прости.

Не направи нищо подобно.

Само един поглед към тези студени, безчувствени очи бе достатъчен да разбере, че не можеше да се надява на прошка.

Междувременно Рал възвърна хладнокръвието си, поне външно. Маската, която си наложи сега, бе същата, с която го видя да влиза в замъка: гняв, разочарование, горчиво отчаяние и обезверяване. Дори и тези емоции скоро бяха прогонени и на тяхно място остана само празнота и студена решимост.

— Има ли още нещо, което желаеш да кажеш? — попита той.

Толкова много и толкова малко. Кеърин успя само да поклати глава.

— От деня на годежа ни ме молиш за свободата си. Нищо друго не искаше по-силно. От днес нататък, Кеърин Айвшам, имаш свободата си.

Младата жена не отвърна. Гърлото й се бе свило, а по бузите й се стичаха горещи сълзи. Гърдите я боляха толкова, че едвам си поемаше въздух, а сърцето й сякаш бе разкъсано на части.

Рал се надвеси над нея и устните му се разтегнаха в сурова, непрощаваща тънка права линия и от това й се стори още по-страшен.

— От няколко месеца Линет живее в Понтифакт. Приятелите ми там ще приютят и теб. Можеш да се присъединиш към редиците на моите любовници… или да се върнеш в манастира. Оставям на теб да избереш. Кое предпочиташ?

Не бе трудно да вземе решение. Свободата, онова, за което бе копняла някога, сега не означаваше нищо за нея. Нищо без Рал и дома, който бе започнала да обича.

— Ще се върна при сестрите.

Може би там щеше да открие известен покой, щеше да открие начин да си прости за смъртта на хората на Рал.

Младият мъж се намръщи при тези думи, изненадан от избора й.

— Сигурна ли си, че това е желанието ти?

— Да, милорд.

Той настръхна.

— Така да бъде тогава. Жирар ще те придружи до манастира.

Обърна се, изправил гръб и, без да обръща внимание на ранения си крак и стичащата се кръв, се запъти към воините.

Кеърин наблюдаваше отдалечаващата се фигура; широките му рамене бяха изправени, макар очевидно да бе капнал от умора. В този миг чувстваше към него по-силна любов от когато и да било досега.

— Рал… — Любимият й спря, изпъна дори още повече гръб, но не се обърна. — Кракът ти… аз… моля те… някой трябва да се погрижи за него. Изолда би могла…

Младият мъж продължи уморено пътя си, без да каже нищо и с всяка следваща крачка се отдалечаваше все повече от нея.

Кеърин нямаше представа колко дълго остана като вкаменена на мястото си. Секундите й се струваха дълги като часове, минутите — цяла вечност.

— Ела, миличко.

Костеливите ръце на Марта я стиснаха за рамото и я принудиха да се раздвижи, да започне да мести краката си. Младата жена позволи на дойката си да я поведе нагоре по стълбите, а след това стоя безмълвно край прозореца, докато старицата приготви вързоп с малка част от вещите й. В манастира нямаше да има нужда от много неща.

Онова, от което се нуждаеше най-много на този свят, вече го беше изгубила.

 

 

Придружена от Жирар и още двама от хората на Рал, Кеърин яздеше сивия си кон по пътя, който щеше да я отведе до манастира. Не си спомняше почти нищо от пътуването; очите й бяха замъглени от сълзи. Плачеше беззвучно, а сърцето й се късаше на все по-малки и по-малки парченца.

Марта се бе опитала да я утеши, да я убеди, че някак си нещата щяха да се оправят. Младата жена бе отвърнала, че повече нищо нямаше значение за нея.

Заради нея бяха загинали хора. Съпругът й бе ранен. Бе й се доверил за нещо, от което зависеха както неговият живот, така и животът на воините му, а тя го бе предала.

Така, както бе предала и себе си.

— Добре ли ще се чувствате тук, миледи?

Жирар стоеше пред вратата на манастира; другите двама чакаха зад него. Той винаги бе мил с нея и тя го харесваше. Симпатията му сега я изненада.

— Разбира се, че ще се чувства добре — обади се майка Тереза, начумерената игуменка на манастира „Свети кръст“. — Сестра й Гуенет е тук, както и много нейни приятелки. Някога тук бе домът й.

„Домът ли?“ — запита се смутено Кеърин. Единственият дом за нея от години насам бе в Бракстън кийп. Единственото място, където се бе чувствала нужна… където не се бе чувствала чужда.

— Хайде, Кеърин. Трябва да се погрижим за дрехите ти.

Тя отново не отвърна. Не заслужаваше красивата зелена туника, която носеше все още. Зебло и часове на колене в молитва — дори това не бе достатъчно наказание за нея.

— Ще се почувстваш по-добре щом се настаниш — казваше в това време игуменката. — Господ ще прости греховете ти, дори съпругът ти да не може да го направи.

Вървяха из мрачните коридори; те бяха дори по-ужасни, отколкото си спомняше. Може би защото знаеше, че този път нямаше къде да избяга от тях.

— В известен смисъл пристигането ти тук е благословия. Лорд Ралф бе много великодушен към нас, задето ще се грижим за теб. Той изглежда добър и справедлив човек. Жалко, че си го разочаровала толкова.

Онова, което не бе казала, но се подразбираше от думите й бе, че подобна развръзка не я изненадваше. Кеърин не се бе приспособила към манастира, беше им създавала неприятности. Бе затворена и саможива. И напълно заслужаваше онова, което я бе сполетяло.

Младата жена последва слабата игуменка в дългата тясна килия с пълен с царевична шума дюшек в единия край. Това щеше да бъде домът й от сега нататък до края на дните й.

Кеърин почувства грубите ръце върху зелената си туника, усети как измъкват гребените от косите й. Няколко от сестрите, сред които и омразната сестра Агнес, й помогнаха да навлече груба ленена риза и кафява вълнена туника. А след това отново остана сама.

Младата жена се отпусна на неравния дюшек. Докосна влажната каменна стена и допря бузата си в нея. Беше студена, също като сърцето й. Изпод ресниците й закапаха сълзи. Тя се сви на топка и затвори очи.

„Рал, обичам те! Съжалявам, че не оправдах доверието ти.“ Хълцаше и се питаше как така всичко бе могло да се обърка до такава степен.

 

 

Рал вдигна глава от масата. Наоколо му хъркаха неколцина рицари, докато стените на залата се тресяха от смеховете на останалите.

— Става късно, милорд — друсаше го за раменете Ричард. — Може би трябва да си лягате.

Дьо Жере прокара ръка по масата и обърна чинии с остатъци от храна по тях, празни чаши от вино и прекатурени рогове. Хвана един от роговете, изправи го и го протегна към управителя.

— Напълни ми го, Ричард.

Младият мъж се поколеба за момент, след това се запъти към задрямалия в ъгъла паж.

— Донеси мяха с вино. Лорд Рал иска да пие още.

Лео се спусна да изпълни поръчката, напълни рога и го поднесе на господаря си. Той го пресуши на един дъх и поиска още. Макар и неохотно, момчето се подчини.

— Така е откакто си замина лейди Кеърин — прошепна той на Ричард.

— Да — съгласи се последният, като направи недоволна гримаса. — Скоро и той ще заспи непробудно и тогава ще наредя да го отнесат в леглото му.

— Не вярвам на онова, което говорят за лейди Кеърин. Не вярвам, че някога би предала съпруга си.

Не го вярваха и Ричард, и Амбра, и поне още пет-шест от обитателите на замъка, но Кеърин сама бе казала, че е така. Управителят отмести поглед от плачевната гледка, която представляваше господарят му, отпуснал отново тъмнокосата си глава сред останките върху масата. Застанала в сянката няколко метра по-нататък, Марта поклати тревожно глава.

Рал пиеше непрекъснато вече от шест дни насам. Движенията му бяха станали тромави и непохватни, заваляше думите си, даваше несвързани заповеди.

Мъката му бе прекалено голяма, раната — прекалено дълбока, прекалено прясна, за да може да понесе болката. Ричард по-добре от всички други в Бракстън кийп можеше да го разбере. Ако Амбра бе сторила подобно нещо, ако се бе обърнала към друг, ако го бе предала… не беше сигурен, че щеше да намери сили да живее повече.

— Ще се погрижа да го отнесем горе.

Това бе Одо; той изглеждаше също толкова мрачен и притеснен, както и останалите. Одо, Жирар и още двама-трима повдигнаха огромния мъж, и го понесоха нагоре по стръмното стълбище.

Тази нелесна задача започваше да се превръща в нещо обичайно.

Ричард проследи с поглед групата, докато се изгубиха в коридора, а после се запъти уморено към стаята си. Щеше да намери утеха в обятията на младата си съпруга. А лорд Рал го чакаха празно легло и адска нощ, изпълнена с горчиви спомени.

Управителят се запита дали нощите на Кеърин протичаха по подобен начин.

 

 

Монахините я оставиха на мира през първите няколко дни, за да размишлява, както казаха, да моли Бога за прошка. Бе прекарала времето в пълна изолация; нямаше никакво желание да излиза от килията си. Сърцето я болеше и нямаше желание да поеме дори хапка от блудкавата манастирска храна.

Тогава рано една сутрин неспокойният й сън бе прекъснат от някой, който влезе в килията й. Уморена от липсата на почивка и терзанията си, младата жена отвори бавно очи.

В другия край на ложето си забеляза фигурата на момиче, облечено в същата като нейната кафява вълнена туника. Веднага позна в него сестра си. Седна и потърка сънено очи.

— Здравей, Гуенет — рече тихо тя.

Видя я да се усмихва, въпреки полумрака, който цареше в помещението. Чернокосото момиче седна до нея и Кеърин взе ръката й в своята.

— Не би трябвало да ставаш толкова рано.

В гласа й обаче нямаше укор.

Беше избягвала умишлено сестра си; нямаше сила да се взре в тези невинни сини очи, тъй като се страхуваше от онова, което Гуенет щеше да види в нейните собствени.

Болната не съзнаваше, че това е сестра й, но в поведението й се усещаше топлота като към някой, когото познава, някой, който й е приятел. Макар да не бе проронила дума от деня на нещастието, тя изпитваше определена симпатия към хората около себе си и споделяше тяхната радост, тяхната мъка, тяхното щастие. Гуенет като че ли бе самата доброта и в нея сякаш не бе останало място за нищо друго.

Слънчевата светлина позлати рамката на преграденото с решетки прозорче, плъзна се надолу и затопли неравното ложе на Кеърин.

— Слънцето изгря — заяви безсмислено тя.

Гуенет вече я дърпаше за ръката и се опитваше да я накара да стане от постелята си на пода. Младата жена навлече вълнената туника и последва сестра си, като я остави да я води през коридора и после навън. Заведе я в градината, където бе насадила леха невен. Прекрасното момиче посочи към слънцето, а след това към красивите жълти цветове.

— Да, те приличат на малки слънца — рече Кеърин.

Откъсна едно от тях и го забоде зад ухото на сестра си. Познат глас извика името й; младата жена се обърна и видя приятелката си сестра Беатрис, която се усмихваше и й махаше. Кеърин и Гуенет също й махнаха. Болната повдигна полите си и се спусна към Беатрис, която стоеше на вратата на манастира; сестра й обаче не я последва.

Вместо това погледна отново към лехата яркожълти цветя. Радваше се, че невените носеха светлина и щастие на сестра й. За нея самата обаче слънцето бе залязло завинаги в мига, в който бе изгубила Рал. От този момент нататък, дори когато топлите слънчеви лъчи грееха върху й, душата и тялото й бяха като заледени и тя съществуваше в пълен мрак.

Питаше се дали някога слънцето щеше да успее да я стопли отново.

 

 

— Казвам ти, че нещо не е наред!

Одо крачеше пред писалището, зад което бе седнал Рал, забил поглед в счетоводната книга.

— Какво? Какво може да не е наред? Тя не отрече.

— Не става дума за това, какво е казала или не е казала. Настоявам, че нещо не е така, както изглежда.

— Откажи се, Одо. Уморих се от това преливане от пусто в празно. Караш ме да съжалявам, че сме приятели.

Дьо Жере най-после се бе отърсил от продължилото цяла седмица пиянско вцепенение. То му бе помогнало да намали болката за известно време, но тя се появяваше веднага, щом се избистреше съзнанието му.

— Именно защото сме приятели ти говоря по този начин. Умолявам те да откриеш истината.

Рал стовари юмрук върху масата.

— Истината искаш, така ли? Горчивата истина е, че моята съпруга бе влюбена в друг мъж. Алчен и амбициозен. Той я използва, за да получи онова, което иска, но падна убит в резултат на собствените си машинации. Ето това е истината, приятелю!

— Твоята съпруга беше влюбена в теб, не в Джефри. Ако му е казала твоите планове за Ферит, трябва да е имала причина.

— Не мога да повярвам, че я защитаваш. Ти, който дори не я харесваше.

— Това беше вярно… в началото. После обаче видях, че милее за теб, видях колко щастлив те направи. Виждах как те гледа като влезеш в стаята. Виждах как я гледаш и ти самият.

— Говориш глупости. Жена ми беше влюбена в Джефри.

— В теб беше влюбена!

Дьо Жере въздъхна уморено. В цялото му същество нямаше нито една частица, която да вярва на това.

— Дори и да е било така, тя ме предаде. Как да живея със съпруга, на която не мога да имам доверие?

— Не мога да повярвам, че те е предала умишлено. Ти значеше прекалено много за нея.

— Достатъчно! Защо продължаваш да настояваш, че не съм й бил безразличен? Че дори ме обичала? Никога не ми е казвала нищо подобно.

— А ти казвал ли си й го?

— Не, но…

— Веднъж заговори за любовта, която изпитвала към теб — рече тихо младият мъж. — Никога не съм виждал подобен поглед у една жена. Всеки мъж би дал цяло кралство за жената, която го гледа по този начин.

Вътрешностите на Рал се преобърнаха. Всеки миг от ежедневието му бе белязан с мъка и усещане за огромна загуба. Колкото и здраво да работеше, за да забрави, болката бе винаги до него, винаги в него. А сега Одо бе дошъл да увеличи допълнително тежестта в душата му, да пробуди спомените, да разчовърка съмнението, от което никога нямаше да може да се отърве, да го кара да мечтае за невъзможни неща.

— Излез! — процеди заплашително той. — Излез и не се връщай!

Одо настръхна.

— Съжалявам. Не исках да ти причиня мъка. — Спря, когато стигна до вратата. — Но дори и това няма да ме накара да съжаля за думите си.

Дьо Жере захвърли дневника в мига, в който приятелят му затвори вратата след себе си.

— Той е полудял — заяви Одо на Марта; тя стоеше до входа.

Старицата не отвърна, но раменете й сякаш увиснаха от тежките му слова. Обърна се и все така безмълвно се изгуби в коридора.

 

 

Кеърин седеше на хълмчето сред цветя и трева. Отиваше там всеки ден, след като привършеше с безкрайните часове работа в манастира, за да поседи и да си спомня.

В началото бе опитала да се изолира от миналото, да го забрави, да направи така, че то да изчезне. След това обаче откри, че именно миналото й носеше утеха, че само то й даваше възможност да се отърве за малко от мъката.

Макар дните й да бяха изпълнени с изтощителен труд, с оскъдна храна, със стоене в задушни помещения, с размишления за вината, миговете, в които се връщаше в миналото, часовете, през които преживяваше отново времето си с Рал, й даряваха покой както нищо друго.

Не беше трудно да си спомня. Мургавото му лице изплуваше пред вътрешния й взор така ясно, както през онзи ден, когато го бе видяла за първи път в ливадата, яхнал големия си боен кон. Представяше си ясно всяка линийка, всяка извивка на чувствените му устни. Виждаше игривите светлинки, които променяха цвета на очите му от сив в син и по-тъмния нюанс, издаващ желанието му да я има.

Спомняше си силните му ръце и начина, по който я докосваха, тяхната нежност и мощ. Помнеше и чувствения начин, по който я възбуждаха, как я държаха, когато плачеше, начина, как я утешаваха и й помагаха да превъзмогне мъката си.

Спомняше си за вълците и как Рал бе рискувал живота си, за да я спаси. Все едно че виждаше отново как помага на Лео, как упорито бе търсил истината за огромния рус саксонец, за да не го осъди несправедливо. Мислеше си за Рал и колкото и да я болеше сърцето за него, в тези мигове изпитваше по-голяма радост от когато и да било преди и каквато, бе сигурна в това, нямаше да изпита никога повече.

Най-често си мислеше за удоволствието просто да бъде с него, за звука на дълбокия му властен глас, за начина, по който се извиваха устните му, когато се усмихваше, за всички случаи, когато се бяха смели заедно… и се бяха притеснявали заедно. Кой споделяше сега тревогите му? Към кого можеше да се обърне? Той имаше нужда от нея, а тя го бе отблъснала.

Кеърин вдигна поглед. С изненада откри, че сестра й стои до нея и върху лицето й пада сянката от безупречния й профил. Гуенет я наблюдаваше безмълвно. След това коленичи до нея; В ръката си стискаше букетче цветя. Подаде китката и я притисна в дланта на Кеърин. Ръцете на младата жена потрепериха, когато пое цветята. Болката в гърдите й се засили; заплашваше да я разкъса на парченца.

Едва сега забеляза, че сините очи на сестра й бяха пълни със сълзи; те сякаш се бяха превърнали в езера, от които извираше мъката и се изливаше надолу по бузите й. При тази гледка в гърлото й заседна буца; рядко бе виждала Гуенет да плаче, никога досега тя не бе изглеждала толкова нещастна.

Тогава осъзна, че сълзите на сестра й бяха отражение на нейните собствени; тя усещаше мъката, която носеше сестра й, а болката и чувството за огромна загуба очевидно се бяха изписали върху лицето й. Когато бе видяла на хълма Кеърин, Гуенет явно бе усетила мъката й.

Младата жена поднесе с трепереща ръка цветята към носа си и вдъхна сладкия им аромат. Погледна отново към болната и се насили да се усмихне. Наведе се, избърса сълзите от нейните бузи, а след това — и от своите.

— Не трябва да плачеш — заяви тя с бодрост, каквато не чувстваше. — Тук е хубаво, нали?

Усмихва се още дълго, макар сърцето й да плачеше. Налагаше си да не мисли за дома, за Рал и тяхната любов, за самотата си. Най-после нежните червени устни на Гуенет започнаха да се разтеглят в усмивка.

Кеърин протегна ръка към малко коренче див зюмбюл, откъсна един и го подаде на сестра си.

— Виж колко е хубав! И има същия цвят като очите ти.

Момичето срещу нея се усмихна, този път искрено, кимна и заоглежда земята за още от прекрасните сини цветчета. Откри ги малко по-нататък и тръгна натам. Младата жена я наблюдаваше; знаеше, че Гуенет вече е забравила тъгата си. Мъката й бе непостоянна и готова да отлети всеки момент като пеперудата, която започна да преследва.

Болката на Кеърин обаче не бе преминала. Тя я изгаряше, умъртвяваше сърцето й. За първи път в живота си не изпита радост от слънчевата светлина, синьото небе и зеленината, които я заобикаляха. За първи път завидя на по-голямата си сестра за забравата, която получаваше в далечния свят, в който живееше.