Кет Мартин
Смелият ангел (21)

Глава двадесет и първа

Рал премина през подвижния мост; подковите на тежкия боен кон чаткаха по грубите трупи. Часовият отстъпи, за да му направи път. В далечината се чуваха гръмотевици, а гъстите облаци бяха заметнали с тъмна плащеница помръкващия хоризонт.

Дьо Жере почти не забелязваше всичко това — съзнанието му бе обсебено от информацията, която бе получил току-що. Връщаше се от селото, от срещата, която Тозиг бе уредил с един човек от съседните махали малко по на север, на когото бе платил добре, за да открие местонахождението на Ферит.

Рал се усмихна мрачно, дори леко цинично. „Дай достатъчно пари и дори майката ще предаде собственото си чедо.“ Или поне така изглеждаше. В случая тази роля се изпълняваше от любовницата на разбойника — апетитно парче, прислужница в някаква кръчма в Камден, което бе готово да отреже гърлото на всекиго за пари.

Ферит я бе отвел в своя лагер, бе й се доверил и сега щеше да си плати за това. Негодникът щеше да се изненада от предателството на жената, но не и Рал. Неведнъж бе виждал да се случват подобни неща.

Отправи се право към двора на конюшнята, повика Обри, да се погрижи за коня, който изцвили леко и размаха дългата си червена опашка. Оръженосецът се появи от задната част на постройката, последван от Кеърин; тя се измъкна безшумно иззад купчина слама, а след нея тихо се помъкна сърнето.

— Радвам се, че се върна, милорд. Започнах да се тревожа.

Беше леко разрошена, в тежката й опашка бяха заплетени сламчици, тънки кичури червеникави коси се виеха около бузите й.

Докато слизаше от седлото, младият мъж откри, че въпреки неотдавнашните си размишления върху невярната женска природа, се усмихва щастливо. Това не беше жената от кръчмата. Това бе съпругата му и сърцето му се разтопи при вида й.

— Приятно ми е да знам, че се притесняваш за мен — отвърна той. — Всичко е наред.

— А срещата… успешно ли мина?

— Да. Не се надявах на толкова много.

Към конюшнята започнаха да се приближават нечии стъпки и след малко на вратата се появи Одо, с тревожно и същевременно изпълнено с надежда изражение.

— Чух, че си се върнал. Някакви новини за Ферит?

Рал погледна към своята съпруга, като се бореше с колебанието си. Мили Боже, та тя, също като Одо, му се бе клела във вярност. Не й беше безразличен, може би дори го обичаше. Бе си обещал да й се доверява — въпреки инстинктите си, въпреки горчивия си опит. И сега възнамеряваше да изпълни намеренията си.

— Да. Лагерува сред хълмовете недалеч от кръстопътя край Тевонширския проход. С четирийсетина, а може би и с повече, човека. Тази вечер ще се приготвим. Тръгваме утре призори.

Луничавото лице на приятеля му се разтегна в усмивка.

— Най-после ще хванем мръсното копеле. Ти ще получиш земите, а Ферит ще остане без глава, за да плати за греховете си.

— Да, крайно време беше.

Рал се приближи до Кеърин, прегърна я през кръста и усети, че трепери.

— Май ти е студено. Не трябва да излизаш без пелерината си.

— Не ми е студено; ужасена съм. Ферит е кръвожаден убиец. Боя се за живота ти, съпруже мой.

Младият мъж се усмихна; думите й го изпълниха с топлина.

— Нима имаш толкова малко доверие на бойните ми способности?

— Добре знаеш мнението ми по този въпрос. За мен няма по-добър, по-храбър рицар от теб в цяла Англия.

Дьо Жере изви нагоре едната си вежда; похвалата й му бе доставила по-голямо удоволствие, отколкото трябва.

— В такъв случай трябва да ми имаш доверие, че ще се справя с разбойника и ще се прибера жив и здрав у дома.

Кеърин обаче все още не изглеждаше особено уверена. Бе смръщила прекрасните си тъмни вежди.

— Ще се опитам, милорд.

Рал повдигна брадичката й, наведе се и я целуна. Устните й бяха невероятно нежни, дъхът — сладък, женствен. Ухаеше на сапун, примесен с мирис на слама. Щом чу, че Одо се отдалечава, задълбочи целувката и изпъшка, почувствал кръвта да нахлува в слабините му. Искаше му се да я придърпа върху сламата, да повдигне полите й и да проникне в нея.

Вместо това се отдръпна.

— Радвам се, че не съм ти безразличен, любов моя. — Усмихна се, а гласът му прозвуча дрезгаво. — През следващите няколко часа ще бъда зает, но след това може би ще ми покажеш доколко милееш за мен.

Бузите на дребната му съпруга поруменяха.

— Да, милорд, с най-голяма удоволствие.

И, след още една гореща целувка, тя излезе от конюшнята и се запъти към замъка.

Заедно с Ламбърт, Хю и Одо, дьо Жере се зае с подготовката на предстоящия поход. Очакваше от седмици този миг и бе приготвил нужните запаси от храна, проверяваше неуморно оръжието и въпреки това тази задача им отне доста време.

Искаше да хване Ферит и възнамеряваше да го стори.

Бе решил твърдо този път да не позволи нищо да му попречи да го направи.

 

 

Седнала на един стол пред огъня, Кеърин промушваше дълъг ален конец през парчето ленен плат в скута си. Бе прекарала вечерта с Ричард, като му помагаше да провери годността на хранителните припаси за пътуването на съпруга й. Бяха свършили отдавна. Помещението бе утихнало и в него бяха останали само няколко сънливи слуги. Тя обаче бе прекалено напрегната и притеснена, за да може да спи.

Ръката й потрепери леко, иглата се плъзна и убоде пръста й. Иисусе, как само й се искаше Рал да не трябва да тръгва!

— Ето, вземи това. — Джефри й подаде кърпичка. — Ще изцапаш бродерията си.

Младата жена бе толкова замислена, че не бе го чула да се приближава.

— Благодаря. — И тя притисна кърпичката, за да избърше капката кръв. — Тревожа се.

Той повдигна другата си ръка и Кеърин видя в нея чаша вино.

— Забелязах. Може би малко от това ще ти помогне.

Тя прие виното, макар всъщност да не й се пиеше.

— Благодаря, Джефри.

Младият мъж седна на пейката срещу нея и я изчака мълчаливо да изпие част от силната течност. Може би той имаше право. Нямаше никакъв смисъл да стои тук посред нощ и да се притеснява. Тя отпи голяма глътка, забеляза съчувствената физиономия на приятеля си, после отпи отново, и отново.

— По-добре ли си сега?

Наистина се чувстваше по-добре, чувстваше вътрешна топлина вместо студ и празнота. Усещането за топлина се разшири, разпространи се в крайниците й, като я караше да се отпусне и да се довери на способностите на съпруга си, както сам той я бе помолил.

— Не трябва да се страхувате, миледи. Каквото и да е намислил лорд Рал, той със сигурност ще победи.

Кеърин въздъхна; ударите на сърцето й започнаха да се забавят. Тревогите й започнаха да затихват и да се отдалечават. Същото ставаше и с обкръжението й. Обземаха я покой и доволство.

— Ще победи ли? — повтори тя, неспособна да се концентрира върху думите на Джефри.

— Съпругът ви търси Ферит, нали? Сигурно е открил лагера на разбойника.

Защо ли Джефри я питаше за Ферит? Нима Рал не бе уведомил хората си? Може и така да беше. Не искаше да рискува разбойникът да се измъкне отново. Опита да насочи вниманието си върху лицето на младия рицар, но образът му някак си се замъгляваше. Кожата му изглеждаше съвсем оранжева, а очите му отразяваха червените пламъци на огъня.

— Пийнете още вино — предложи той, постави чашата в ръцете й и я повдигна, като по този начин я принуди да пие още. — Така… та какво казвахте за Ферит?

— Аз… аз ли говорех за него?

— Да, разказвахте ми за мисията на лорд Рал.

Гласът на Джефри като че ли дрънчеше, думите му звучаха особено и някак си отдалеч.

— Аз ли?

— Да. Та той несъмнено ви е разказал всичко за мисията си?

— Те… трябва да го хванат.

— И наистина ще го направим, миледи. Още щом го открием.

Младата жена опита да кимне, но откри, че едвам държи главата си. Нещо я предупреждаваше да не казва нищо повече, че Рал няма да бъде доволен, но след малко предупреждението започна да отслабва и не след дълго също избледня напълно.

— Къде е той? — попита Джефри толкова тихо, че едва успя да го чуе поради особеното бръмчене в ушите си.

— Той… той лагерува на… на кръстопътя.

— Кой кръстопът?

— Край Тевонширския проход.

Устните на младежа се разтегнаха в усмивка, но зъбите му като че ли блестяха, а очите му бяха обградени от цветни дъги. После образът му се превърна в някаква мъглявина, а и гласът му почти не се чуваше.

— Защо не довършите виното си? — настоя Джефри. — Може би тогава ще успеете да заспите.

Кеърин кимна, приближи несигурно чашата до устата си и отпи за последен път. После я постави до стола си, легна и затвори очи, почти без да усети, че Джефри е излязъл.

 

 

Рал влетя в голямата зала; тежките му стъпки бяха заглушени от задружния хор на хъркащите слуги. Насочи се към столовете и забеляза, че Кеърин бе заспала в един от тях край загасналия огън. Усмихна се при вида на тази сладка сцена и се приближи до нея, като се питаше дали бе имала намерение да го чака.

Повдигна я без усилие. Част от него се надяваше да се събуди, друга част — че няма да се пробуди. Подпря внимателно главата й на рамото си; дългата й плитка гъделичкаше бузата му, потъркваше се по-ниско в тялото му, но тя продължи да спи.

На горната площадка Марта се появи от сянката; материализира се подобно на облак дим, изплува от нищото като призрак, на какъвто впрочем му напомняше понякога.

— Заспа пред огъня — рече старицата. — Беше притеснена и неспокойна. Не исках да я притеснявам. Знаех, че ще отидете при нея по някое време.

— Отивай да си лягаш. Аз ще се погрижа за нея.

Дойката кимна. Мина покрай него и се намръщи при вида на бледото лице на възпитаницата си. Долепи до челото й захабената си ръка с изпъкнали вени. Марта затаи дъх за момент, а след това отмина и бавно заслиза по стълбите.

Младият мъж отвори вратата и внесе дребната си съпруга в спалнята. Тя не помръдна дори когато я постави на дюшека и започна да я съблича. Въздъхна при мисълта за страстните въздишки, които се бе надявал да изтръгне от нея и опита да се пребори с напрежението, което пулсираше в слабините му.

Зави я и я погали по бузата. Ако всичко минеше благополучно щеше да се върне, преди да е изминала една седмица. Битката му с Ферит най-после щеше да приключи и щеше да получи земите, от които се нуждаеше толкова много. Щяха да разорат нови поля и заплахата от глад най-сетне щеше да бъде премахната.

Рал се усмихна. Веднъж щом заплахата над хората от Бракстън кийп бъдеше премахната, можеше да насочи цялата си огромна воля към жената, с която делеше едно легло. В последно време най-после бе признал дълбочината на чувствата си и ги бе приел. Така че сега възнамеряваше да направи Кеърин напълно своя, да я привърже към себе си, както не е била свързана с никого другиго досега, да й помогне да изпита към него същите пламенни, натрапчиви, вълнуващи емоции, които той изпитваше към нея.

Младият мъж остави встрани дрехите на съпругата си, съблече се на свой ред и се пъхна гол в леглото до нея. Измъчваше се от силно желание до болка всеки път, когато погледнеше към малкото й, свито на кълбо тяло, но не я докосна. Заспа след доста въртене, малко преди слънцето да се покаже на сивия хоризонт.

Рал спусна уморено крака от леглото и се изправи с надеждата, че Кеърин ще се събуди, че ще може да се слее с нея още веднъж, преди да тръгне. Тъй като тя пак не помръдна той изруга наум и реши, че щом съпругата му е толкова изтощена, бе най-добре да я остави да спи.

Облече се, обу ботушите и взе меча. Дори тежките му стъпки не я събудиха. Приближи се до нея, целуна я дълго по устата и излезе навън при хората си.

 

 

— Не мога да повярвам, че Рал е заминал, Марта.

— Слънцето се издигна високо над главите ни, миличко. Съпругът ти тръгна доста преди съмване.

— Защо не ме събуди? Невероятно, че не съм го чула, когато е станал. Снощи го чаках край огъня и тогава…

— И тогава?

Кеърин се взря в пода, объркана и леко смутена.

— Н-не знам. Трябва да съм заспала. К-като че ли не мога да си спомня.

— Как се чувстваш?

Дойката постави длан върху челото й.

— Странно, но все още се чувствам уморена. А главата ми пулсира непоносимо. Мислиш ли, че съм болна?

— Възможно е, миличко. Ще трябва да изчакаме, за да разберем.

Но следобед младата жена се почувства по-добре. Болката в главата й отзвуча заедно с усещането за умора. Въпреки това не си спомняше друго, освен отделни епизоди от предишната вечер: как Джефри й бе донесъл кърпичка, когато си убоде пръста, как бе настоял да изпие цялата чаша вино с надеждата, че това ще й помогне да заспи.

През целия ден съзнанието й продължаваше да се връща към неясните събития от изминалата нощ и привечер си припомни още някои странни случки: как тялото й се бе отпуснало и натежало, а лицето на Джефри бе придобило особено оранжево сияние на светлината на огъня.

Как младежът й бе задавал въпроси.

Кеърин бе застанала до тесния прозорец в стаята си и оглеждаше небето за звезди, но откриваше само мрак и облаци. Ръката й потрепери. Защо Джефри я бе разпитвал за Ферит? Ако искаше да получи информация, защо не бе питал Рал?

Какви точно въпроси й бе задал?

И, най-ужасното от всичко — какво, за Бога, му бе казала тя?

 

 

Изправен върху гърба на черния си кон, Рал оглеждаше зелената долина в подножието, а ризницата му подрънкваше леко дори при най-малките му движения. Във въздуха се носеше мирис на изгорял торф, а от далечните лагерни огньове се вдигаха тънки струйки дим и се виеха сред гъстата зеленина.

— Този път кучият син ще ни падне в ръчичките — обърна се той към Одо; приятелят му се усмихна с мрачно задоволство.

— Най-после усилията ни ще бъдат възнаградени.

— Да, макар че ще се почувствам по-добре, след като чуя какво ще ни кажат момчетата, които отидоха напред да разузнаят положението.

Те се върнаха малко след това. Показаха се безшумно на поляната. Бяха без брони, за да се движат бързо и тихо. Бяха се промъкнали в долината с подобна на сърце форма и сега докладваха, че разбойническият лагер се намираше точно там, където им бяха казали.

— Колко са на брой? — обърна се Рал към Жирар, предводителя на групичката.

— По-малко, отколкото казаха. Двайсетина, най-много трийсет.

— А Ферит сред тях ли е?

— Видях някакъв дребен, жилав, чернокос мъж. Очевидно беше водачът. Почти съм сигурен, че е бил Ферит.

— Успя ли да видиш къде са постовете?

— Да, милорд. Вече се справихме с тях.

Устните на Рал се разтегнаха от лека усмивка, изпълнена с решимост.

— Добре си се справил, Жирар?

Високият рицар кимна и се върна при хората си. Дьо Жере се обърна към Одо.

— Ще заобиколим лагера, както бяхме планирали и щом заемем позиции, ще ги призова да се предадат. Не искам излишни кръвопролития. Но и няма да рискувам да изложа на опасност хората си.

— А Ферит? — попита Одо.

— Предпочитам да го хвана жив. Ако ли не… тогава ми трябва главата му. — Стисна още по-здраво юздите и Сатана затанцува нервно под него. — Ти взимаш десния фланг, аз — левия. Щом заемете позиции ще бъдем готови да атакуваме.

Приятелят му кимна и пришпори коня си. Рал смушка Сатана и поведе хората си, наредени в колона. Движеха се бързо, но не припряно, наредени на еднакъв интервал един от друг, в разгърната верига. Заобиколиха долината, след това започнаха бавно да сгъстяват редиците. Само след минути противниковият лагер бе напълно обкръжен.

Дьо Жере понечи да призове хората си напред, но нещо го възпря. Водеше осемдесет мъже срещу трийсетте разбойника, но инстинктите му, резултат от годините, прекарани в битки, го накараха да изчака. Прикрит сред дърветата наблюдаваше движещите се из лагера разбойници. Направи му впечатление колко добре бяха въоръжени… и как непрестанно хвърляха крадешком погледи към гората.

Ферит винаги бе проявявал извънредна бдителност и въпреки това…

Нямаха обаче друг избор, освен да вървят напред, както бяха планирали. Бе твърдо решен да хване негодника. Трябваше да сложи край на злодеянията му.

— Предай на момчетата — рече на Ламбърт той. — Да внимават, защото може да са ни подготвили капан.

След като високата фигура на рицаря мина безшумно покрай редицата воини, Рал кимна леко — това бе уговореният знак за Хю.

— Чуйте вие на поляната! — извика с дрезгавия си глас той. — Дошъл е Черният рицар! Превъзхождаме ви многократно по брой и сте обкръжени. Няма смисъл да се биете, нито да се опитвате да избягате. Хвърлете оръжието и се предайте!

Разбойниците обаче вече се готвеха за бой, вземаха лъковете и вадеха мечовете от ножниците, като заставаха зад сандъците и буретата, които се оказаха кой знае как наредени на най-стратегическите места. В това време хората на дьо Жере нададоха див боен вик и се спуснаха към поляната, някои с насочено напред копие, други с разголен меч в едната ръка и щит — в другата.

Рал яздеше сред тях със здраво стиснат меч в десницата, а жребецът му се подчиняваше на командите, които даваше с коленете си. Бяха почти стигнали поляната, когато зад гърбовете им се разнесоха диви викове, тропот на копита и дрънкане на оръжия.

Капан! Рал се изпълни с благодарност към вътрешния глас, който го бе предупредил и се помоли врагът да не ги надвишава много по брой.

— Иисусе Христе! — възкликна Хю, който яздеше до него. Рицари и войници! Това не са окъсани разбойници!

Едно мускулче на бузата на приятеля му потрепна.

— Не, не са. Това са хората на Молвърн. Отново сме предадени от Стивън дьо Монреал.

Младият мъж насочи меча към първия човек, който се подаде иззад дърветата. Мечовете им се срещнаха, издрънчаха, задържаха се във въздуха, отново издрънчаха. Рал устреми острието надолу, разряза рамото на противника си, събори го от коня му; яркозелените цветове на Молвърн се покриха с кръв и пръст. Първият бе последван от още двама, единият от които размахваше боздуган, а другият — остра като бръснач бойна секира.

Яростта бе увеличила още повече пословичната сила на дьо Жере, така че съперниците не представляваха никакъв проблем за него, макар да бяха добре въоръжени и очевидно опитни в бойното изкуство. Справи се с тях лесно, като наръга първия, а втория обезглави. Ризницата му бе опръскана с кръв, но той не я забелязваше, тъй като пред очите му бе причерняло от гняв.

Кой може да го бе направил? Само Одо и Кеърин знаеха точно къде отиват. Не бе обявил дори часа на тръгване. Дали жената от Камден не бе отишла да предупреди любовника си? Дори и да бе така, как бе стигнала до Молвърн вестта?

Измъкна светкавично меча, за да пресрещне удара от един от разбойниците. Липсващите членове на бандата се бяха появили на коне, явно пристигнали в долината заедно с Молвърн. Той очевидно бе в съюз с дявола, който го надхитряваше от толкова време.

Къде ли беше Стивън? Рал заоглежда между дърветата, твърдо решен да го открие на всяка цена и да го накара да плати за подлостта. Междувременно непрекъснато мислеше за човека или хората, които го бяха предали.

Недалеч забеляза Одо, който се биеше безстрашно с двама от рицарите на Молвърн. Знаеше си, той не бе предателят.

Макар да се биеше с един от хората на Молвърн, пред очите му се появи прекрасният образ на Кеърин. Кеърин и Стивън? Стомахът му се сви при тази мисъл. Не, тя мразеше дьо Монреал не по-малко от него самия. Защо тогава го бе направила? Какво можеше да спечели?

Рал си проправи път през групата разбойници, които се биеха решително. Неговите хора не се предаваха, макар вече да бе ясно, че предимствата бяха на страната на Молвърн. Знаеше, че именно лоялността ги караше да се бият така ожесточено, докато воините на Стивън не изпитваха почти нищо към господаря си. Сражаваха се само заради обещаната печалба.

Освен това неговите момчета бяха обучени много по-добре. Безкрайните уморителни часове тренировки бяха развили бойните им способности до степен да наредят бойците от Бракстън кийп сред най-добрите в страната.

— Молвърн!

Хю посочи трескаво на север, тъй като знаеше, че Рал ще иска да го открие, за да му пререже гърлото.

Дьо Жере се спусна натам. Конят му летеше между дърветата, като избягваше биещите се мъже. Голямото животно очевидно бе по-пъргаво, отколкото изглеждаше. Рал видя, че Стивън тръгна надясно, обърна Сатана натам и почти го бе настигнал, когато двама рицари с окървавени мечове изникнаха сякаш отникъде иззад няколко дървета.

Рал изруга, тъй като дьо Монреал отмина в безопасност. Това отприщи нов пристъп от ярост. Наръга първия от противниците си в рамото, но той продължи да се бие и да отвлича вниманието му достатъчно дълго, за да успее другият да промуши бедрото му. Младият мъж изохка от болка. Сатана се вдигна на задните си крака и предните му копита се стовариха върху спусналия се насреща им рицар. Двата последвали удара сложиха край на живота на първия съперник на дьо Жере. Той извъртя черния си жребец, като избегна на косъм меча на втория, усети, че животното се спъна и политна напред. Младият мъж побърза да скочи от седлото. В същия миг Сатана се строполи на земята.

Почти веднага се изправи на крака и се отърси; очевидно бе невредим. В това време господарят му заби оръжието в противника си и чу болезнения му вик. Обърна се и видя, че други двама се бяха спуснали срещу него. Стъпките зад гърба му предупреждаваха, че отзад приближава трети. Рал опита да се обърне, да застане така, че да може да се бие и с тримата, но силите му бяха започнали да отслабват, а от крака му се стичаше кръв.

Струваше му се, че вече усеща острието да се впива в гърба му, когато с крайчеца на окото си зърна червения и черен цвят на Бракстън. Видя високата фигура на Джефри, видя го да размахва меча си срещу нападателя, който наближаваше Рал откъм гърба, чу дрънченето на метал и болезненото стенание на другия. В това време той самият се справи с двамата си противници и се обърна точно в мига, в който наръгаха русия младеж високо между ребрата.

Стори му се, че раната бе смъртоносна. Дьо Жере настръхна от мъка заради безполезната смърт на един от своите, още повече толкова млад.

Битката около него бе в разгара си. Справи се с рицаря, ранил Джефри и се огледа за други нападатели, но не забеляза такива. Най-после имаше възможност да се ориентира в обстановката. Видя, че хората на Молвърн бяха започнали да се оттеглят; някои от неговите момчета ги преследваха, а останалите се бяха заели с разбойниците.

Тъй като бе сигурен, че Стивън отдавна си е заминал, насочи вниманието си към Джефри. В този момент към него се запъти и Одо. Щом се приближиха, видяха, че младежът лежи сред локва кръв.

Дьо Жере коленичи до него.

— Спокойно, момко. Битката е към края си.

— Молвърн… мъртъв… ли е?

Рал стисна зъби.

— Страхувам се, че избяга. Той не си пада по пораженията.

— А-ами Ферит?

Рал погледна приятеля си; бе убеден, че той нямаше да остави хората си, ако не бяха хванали негодника.

— Пленихме го — заяви червенокосият рицар. — Сега ще може да поговори с краля за пакта си с дявола.

— Колко човека… загубихме?

Отново бе ред на Одо до отговори.

— Засега двайсет са мъртви. — Сведе поглед към окървавения панталон на Рал. — Още двайсет са ранени. Имаме късмет, че не са повече.

От гърлото на Джефри се откъсна ридание, последвано от кашлица. Очите му се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите му.

— Аз съм виновен — рече той, като се бореше за въздух. — Мислех… Лорд Стивън каза, че иска само да плени Ферит. Искал… да заслужи благоволението на краля.

Гърдите на дьо Жере се стегнаха. Мозъкът му веднага започна да прави логически заключения, макар същевременно да се съпротивляваше срещу болезнената истина и да опитваше да я отрече с всеки удар на сърцето си.

— Той… обеща да ми даде земята — казваше в това време раненият. — На него не му беше нужна… но на мен ми бе необходима.

— Как? — попита Рал, макар всяка фибра на тялото му да го умоляваше да не го прави. — Как разбра къде отиваме?

Джефри бе обзет от още по-силен пристъп на кашлица; тялото му се разтресе, от гърдите му се чу хриптене и той изплю кръв.

— Не… не трябва да я виниш. Аз… аз съм виновен, не тя. — Кашлицата премина в силни спазми. — Аз… съм виновен…

Миг след това той вече не беше между живите.

Рал го съзерцаваше; струваше му се, че ще експлодира от ярост. Несъзнателно бе впил пръста на едната си ръка, все още с ръкавица, в дланта на другата и я бе разкървавила.

„Тя не е виновна, Джефри, ти си виновен. Задето си толкова млад и красив, затова, че я ухажваше и успя там, където аз се провалих. Затова, че я убеди да използва страстта си, за да получи онова, което иска, да се преструва, че има чувства…

Задето я убеди да ме предаде.“

Заля го нова вълна от гняв. По дяволите, какъв глупак само беше! Яростта му се увеличаваше, караше го да забрави къде се намира, правеше го сляп за всичко друго, освен за мисълта, че всичко, в което бе започнал да вярва, че всичките му мечти за бъдещето току-що бяха се сгромолясали и го бяха затрупали под отломките си.

Стисна зъби, за да се пребори с желанието си да завие от мъка като куче на пълна луна. Гласът му секна от гняв. Опита се да го контролира, но си даде сметка, че това повече не го интересува.

— Намери Ламбърт! — обърна се към Хю той. — Избери двайсет човека, които да отведат Ферит и онова, което е останало от бандата му, в кралския дворец. Разкажи на Уилям за случилото се. Той трябва да реши как да постъпи с Молвърн.

— Да, милорд. Тръгваме веднага.

— И внимавай за Стивън, макар да е почти сигурно, че той ще се върне в замъка си. Понесе сериозно поражение.

В отговор Хю само кимна.

— Значи останалите се връщаме в Бракстън, така ли? — попита Одо.

— Да. Трябва да се погрижим за ранените. — Стисна така силно челюсти, че зъбите го заболяха. — А и остава открит въпросът с предателя.

— Да не би да имаш предвид лейди Кеърин?

— За нея говореше Джефри, нали?

— Не можеш да бъдеш сигурен. Не спомена името й.

— Освен нас двамата с теб, само тя знаеше за мисията ни.

Въпреки това думите на приятеля му събудиха слаба надежда в сърцето му. И Рал се вкопчи в нея като удавник за сламка; тя го поддържаше по целия обратен път, заедно с молитвата да има друг отговор на ужасната загадка.

В сърцето си обаче знаеше, че такъв няма.