Кет Мартин
Смелият ангел (16)

Глава шестнадесета

Кеърин излезе конюшнята и се запъти към главната сграда на крепостта. Двамата с Лео се бяха погрижили за котенцата и сърнето, макар котетата вече да бяха пораснали достатъчно, за да могат да ловят мишки, а сърнето да се бе влюбило в Лео и го следваше навсякъде, щом момчето се появеше в конюшнята.

Младата жена прекарваше много време с тях. Това, заедно с домакинските й задължения, отвличаше мислите й от неприятностите в селото… и от болката в сърцето, която изпитваше всеки път, когато се сетеше за Рал.

Работата й даваше възможност да забрави глупавите си мечти.

Точно това и правеше сега, когато влезе в един от складовете за храна в главната сграда, за да провери състоянието на продуктите. Отвори вратата към едно от помещенията, влезе и спря рязко.

— Ансил! Какво правиш тук?

Шутът се завъртя стреснато към нея.

— Лейди Кеърин!

Беше без шапка и дългите му руси коси висяха свободно пуснати по гърба. Едното ухо стърчеше както обикновено от едната страна на главата му, но другото си беше съвсем нормално. То бе деликатно, подобно на раковина и пасваше безупречно с овалното му лице.

— Света Богородице! Ансил… та ти си жена!

Уплашените зелени очи срещнаха нейните. Момичето изписка тихичко, а след това се отпусна на колене върху пода.

— Моля ви, лейди Кеърин, не издавайте тайната ми. — Тъй като шутът вече не преправяше гласа си, той звучеше женствено и мелодично. — Това е въпрос на живот и смърт.

— Как успя да направиш това с ушите си? — попита Кеърин, без да отделя поглед от необикновената гледка, която представляваше стърчащото ухо.

— Какво? О, с помощта на парче глина. — И тя издърпа въпросното парче и даде възможност на ухото да се върне в нормалното си положение. — Моля ви, миледи, умолявам ви, не казвайте на никого.

Беше прекрасна, нежна и приятна за окото. Бе малко по-голяма от нея самата, може би на около двайсет и две години.

— Другите, онези, с които пътуваш, сигурно знаят тайната ти.

— Само приятелите ми. Моля ви, не казвайте на лорд Рал.

В главата на Кеърин се стрелкаха безброй предположения.

— Ричард знае ли?

Младата жена поклати глава и дългите й коси проблеснаха. За момент устните й се извиха надолу и издадоха тъгата й.

— Понякога ме гледа странно и тогава си мисля, че подозира истината. Щях да му кажа, ако можех.

— И защо не можеш?

Момичето задъвка долната си устна, разкъсвана от противоречивите си мисли, въздъхна и се изправи.

— Името ми не е Ансил. Аз съм лейди Амбра. Дъщеря съм на Едуард Йоркски.

— Чувала съм за него. Мислех, че баща ти е мъртъв.

— Така е, миледи. Преди да избягам, живеех в Морлън с вуйчо си Чарлз.

— И защо го напусна?

— Бях сгодена за лорд Белтар Жестокия. Той е богат и има много власт, а братът на майка ми е беден. Белтар пожела да се ожени за мен, макар че имам съвсем малка зестра. На вуйчо ми му се понрави мисълта да има богат роднина.

Кеърин се замисли за момент. Опитваше се да се сети какво бе чувала за този Белтар.

— А, сега си спомням. Лорд Белтар обяви, че си била отвлечена от дома си против волята ти. И предлага награда за онзи, който те върне.

„Света Богородице, още неприятности за Рал, ако Белтар я открие тук.“

— Той е грозен и подъл. Веднъж опита да ме насили. Повдига ми се от него. — Амбра изправи гръбнак. — Няма да се омъжа за него. Кълна се, че ще се омъжа само по любов.

Вътрешностите на Кеърин се свиха на топка.

— В тези времена това е трудна работа, но не по-малко благородна.

— Значи ще запазите тайната ми?

Господарката на замъка си помисли какво би сторил Рал, ако открие.

— Да, ще я запазя. Не ти ли липсва домът? Щастлива ли си да пътуваш така като мъж?

— Известно време бях щастлива.

— А сега?

— Сега срещнах един мъж…

Ричард.

— Ще ти помогна, лейди Амбра. Може би поне ти ще бъдеш достатъчно щастлива да откриеш любовта.

 

 

Кеърин се размърда в стола си край огъня, където седеше с игла в ръка. Деликатната бродерия украсяваше краищата на ръкавите на бяла копринена риза. Прекара конеца през плата, като се питаше дали Рал щеше да забележи резултата от положените от нея усилия. Интересно как тази връткава работа отвличаше мислите от притесненията й. Някога мразеше подобни занимания, а сега откриваше, че те действаха учудващо успокояващо.

— Защо не отидете при него? Очевидно това е желанието ви.

Младата жена вдигна глава и видя Одо; сините му очи я оглеждаха изпитателно, въпросът му пробуждаше нежелани мисли.

— Не става дума за това, какво желая аз, а какво желае той.

Стройният норман седна върху една от масивните дървени пейки. Пламъците подсилиха още повече червения оттенък на косите му.

— Сега желае мен. Но коя ще желае утре или след седмица?

— Утрешният ден не е от значение. Той ви желае, както и вие — него. Това е единственото, което има значение.

— Ако наистина мислиш така, значи не знаеш кое е действително важно.

Одо се намръщи.

— Човек ще рече, че го оплаквате.

Младата жена го погледна изпитателно. Оранжево червеникавите му вежди се сключиха, докато полагаше усилия да разбере.

— Никога ли не си обичал, Одо?

— Не. Любовта е за глупаците.

— Някога си имал семейство. Не обичаше ли баща си и майка си, братята и сестрите си?

Гласът му прегракна.

— Да, обичах ги.

— А когато родителите ти умряха, не почувства ли мъка?

— О, да, по-голяма болка не съм изпитвал в живота си.

— Същата е болката и когато изгубиш човека, комуто си отдал сърцето си.

Веждите му отново се сключиха неразбиращо.

— Но вие не сте го изгубила. Трябва само да пресечете стаята и…

— Никога няма да разбереш. — Младата жена стана от стола си и остави встрани бродерията. Забеляза, че рицарят все още я съзерцава, опитвайки се да схване за какво ставаше дума.

— Толкова е просто, Одо — рече с тъга тя. — За да обичаш някого, без това да ти носи мъка, той също трябва да те обича.

Приятелят на съпруга й я проследи с поглед как се движи бавно; в нея не бе останало почти нищо от духа, който я оживяваше доскоро. Макар да държеше високо изправена главата си, изглеждаше натежала от отчаяние. Одо погледна към Рал и видя, че сивите му очи бяха вперени в малката й фигура. В неговия поглед също прочете тъга и несигурност и още нещо, което не можеше да определи. То стоеше там от нощта, в която бе отишъл при любовницата си.

Рицарят не можеше да каже какво точно чувства приятелят му, но несъмнено изпитваше мъка.

Одо се изправи. Не го интересуваше особено какво ще стане с Кеърин, тъй като тя в крайна сметка бе само една жена и саксонка на всичкото отгоре, но се притесняваше за приятеля си.

— Гледаш я така, както не съм те виждал да гледаш никоя друга жена — рече той, като се приближи до платформата, където стоеше дьо Жере. — Очевидно я желаеш. Защо просто не я вземеш?

Рал отмести припряно поглед от мястото, където бе изчезнала съпругата му. Гърдите го боляха само като си помислеше за нея и в същото време не можеше да спре да го прави.

— От съвкуплението остават само горчиви спомени. Удоволствието е много малко.

— Защото тя още не е научила, че ще трябва да те дели с други жени? С времето ще свикне, че ти, като всички мъже, се нуждаеш и от други жени.

Дьо Жере го изгледа мрачно.

— Наистина ли? Защо тогава никоя друга не ми харесва? Защо става така, че макар да я желая, не мога да изпитам удоволствие заради невидимата стена, която ни дели? Защо чувствам като своя собствена мъката на съпругата си?

— Не мога да ти отговоря на това. Мога само да ти кажа, че…

— Можеш ли да ми кажеш защо продължавам да отричам чувствата си, когато не е останал вече нито един човек в крепостта, който да не ги е видял?

— Не бъди глупак. Ако й отдадеш сърцето си…

— Какво ще стане? Какво толкова ужасяващо нещастие ще се стовари отгоре ми? Съмнявам се, че може да бъде по-страшно от това, което вече преживях. — Рал вкопчи длани в страничните облегалки на стола си и се изправи. — Знам, че казваш онова, което действително мислиш, но единствено времето ще може да отговори кой от двама ни всъщност е глупакът.

И без да погледне назад, той се отдалечи, като остави приятеля си да размишлява върху думите му.

— Дявол да го вземе — измърмори под носа си дьо Жере, уморен до мозъка на костите си всеки да му дава съвети, от които нямаше нужда.

Изкачи стъпалата две по две и забърза по коридора. От всички получени поучения едно бе станало пределно ясно: той желаеше Кеърин и по всичко личеше, че тя също го желаеше.

Бе я видял, докато го наблюдаваше тази вечер, както бе я виждал още на десетина пъти. Бе почувствал очите й върху тялото си, бе забелязал руменината, заляла бузите й, начина, по който несъзнателно бе облизала устните си. Бе виждал и преди подобно изражение върху женско лице. По дяволите, все пак не беше глупак.

Кеърин беше страстна жена. Тя може и да не признаваше желанието си да го има, но той бе убеден, че чувствата й все още бяха някъде в нея. Ако го искаше достатъчно силно, може би в крайна сметка щеше да му прости. Може би щеше да изпита отново любовта, която някога бе събудил у нея. Може би дори щеше да го обикне още по-силно.

Рал продължи нататък по коридора и отмина стаята, в която спеше напоследък. Щом стигна до вратата на спалнята, той почука и, без да дочака отговор, вдигна резето.

— Милорд?

Кеърин стоеше пред премигващата свещ, облечена само с тънка долна риза, с разпуснати коси, които блестяха като тъмночервени пламъци около раменете й. По грубите сиви стени зад гърба й танцуваха сенки и му напомниха за сенките от миналото, с които бе успял да се пребори.

— Време е да уредим недоразумението помежду ни. Време е отново да започнеш да топлиш леглото ми.

Младата жена настръхна. Съпругът й се прокле за думите, които бе избрал, но решението му бе непоколебимо. Нямаше да отстъпи докато не осъществи намеренията си.

— Има ли някакво значение, че аз не те желая?

— Не вярвам в това, иначе нямаше да бъда тук.

— Миналия път се предадох. Този път обаче ще се съпротивлявам.

Рал я изгледа продължително.

— Ти си ми съпруга. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще те съблека и ще те вържа на леглото.

За миг в дълбините на тъмнокафявите й очи проблеснаха пламъчета, но изчезнаха почти веднага.

— Както желаеш, милорд. В крайна сметка, както каза, аз съм ти съпруга, венчани сме по всички правила.

— Точно така. И освен съпруг съм ти и господар. — Тръгна към нея, като изпиваше с поглед нежните извивки на закръглените й форми и вирнатите нагоре връхчета на гърдите й; спря до леглото. — Ела тук, Кеърин.

Тя се поколеба в продължение на дълъг, напрегнат миг, след което се подчини. В цялото й поведение се четеше горчиво примирение и решимост да държи реакциите си под контрол.

Рал изруга наум. Обеща си да я накара да забрави за намеренията си. Щеше да открие пукнатината в ризницата й, да намери начин да пробие черупката й. Щеше да я люби, докато забрави за студената си фасада, да забрави всичко освен него самия и начина, по който я караше да се чувства.

Младата жена застана пред съпруга си гордо изправила рамене, изпълнена с решимост като него, твърда в намеренията си да не се поддаде на страстта му.

Когато Рал се наведе и я целуна, усети за момент трепета на устните й, тяхната топлина, но почти веднага бе пронизан от студеното й безразличие. Целуна я отново, като разтвори устните й. Езикът му се плъзна между тях и се опи от вкуса на вино и изкусителното ухание на жена.

Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и ги обхванаха през тънката материя на долната риза. Помнеше всяка тяхна извивка, помнеше колко високи и налети са, колко розови са връхчетата им. Помнеше усещането, когато ги поемеше в устата си, за да ги смуче, докато усети пръстите й да се впиват в раменете му. Искаше да постъпи така и сега, затова повдигна ризата на Кеърин, обърна я лекичко и започна да обсипва с целувки гърба и гръбнака й. Кожата й бе мека и гладка и толкова топла, че изпрати нова гореща вълна към слабините му. Не че вече не беше достатъчно възбуден.

Все още усещаше съпротива в нея и възнамеряваше да я прогони.

— Седни на ръба на леглото.

Кеърин стисна челюсти.

— Както желаеш, милорд.

Изрече мрачно думите, но гласът й потрепери леко и на него му се стори, че не бе чак толкова безчувствена към ласките му, както твърдеше. Младата жена се настани на края на леглото и отметна косите на гърба си. Изглеждаше спокойна и невъзмутима, но бузите й бяха леко поруменели от съзнанието, че е гола и от топлия му, изпълнен с възхищение поглед.

— Хиляди пъти съм си мислил, че си наистина прекрасна.

Кеърин не отговори, но дишането й се учести едва забележимо. Беше вперила поглед в стената вляво от себе си.

— Разтвори си краката. Искам да видя това, което толкова се стараеш да скриеш от мен. — Макар червенината на бузите й да стана по-наситена, тя не помръдна. — Ти си ми съпруга — напомни й Рал и се наведе да целуне вдлъбнатинката на шията й. — Твой дълг е да ми се подчиняваш.

Тя разтвори бавно крака и младият мъж се намести между тях, като по този начин я принуди да се отпусне назад върху леглото. Наведе се над нея и целуна челото й, очите, носа, устните. Целувката бе изпепеляваща; езикът му проникна в устата й, срещна се с нейния, отдръпна се, пак мина в настъпление, като вкусваше и се наслаждаваше. В същото време дланите му милваха гърдите й, играеха си с малките зърна, докато те не надигнаха глави и не станаха по-тъмночервени. А след това пое едното от тях в устата си.

Кеърин издаде някакъв нечленоразделен звук, нещо като скимтене, което можеше да означава и гняв, и удоволствие. Рал отвори повече уста — искаше му се ако може да я погълне цялата. Езикът му започна да дразни набъбналото връхче, да се върти около него. Като награда за усилията си получи още едно тихо стенание и този път вече не се съмняваше какво изразява то.

Плъзна ръцете си надолу, към копринените къдрици между бедрата й. Разтвори ги с пръст, повъртя го в кръг, а след това внимателно проникна в нея.

— Толкова е топло — прошепна той и устните му последваха пътеката, очертана от ръцете, като сипеха влажни целувки по плоския й корем. — Толкова влажно.

Прекара език по пъпа й и продължи по-надолу.

— Ти си създадена за това, Кеърин. Нима не виждаш?

Тя, естествено, не отговори. Младият мъж разтвори краката й още повече, коленичи между тях и зацелува бедрата й, като продължаваше да я възбужда с пръста си.

— Моля те… — почти изплака тя, впила ръце в раменете му, сякаш възнамеряваше да го отблъсне.

— Моля те какво, Кеърин? Да не би „Моля те, Рал, не ме карай да се чувствам така?“ Мое право е като твой господар да взема от теб всичко, което можеш да ми дадеш.

След още няколко целувки устните му се озоваха до мокрите къдрици в долната част на корема й. Езикът му я докосна там, а уханието на мускус го възпламени още повече. Слабините му запулсираха, изгарящи в огън. Не беше на себе си от страст, сърцето му като че щеше да спре всеки момент. Усети тялото й да потрепва и да се извива към него, видя я как се отпуска върху леглото и вкара езика си още по-навътре.

Кеърин извика името му и това го подлуди. После усети ръцете й в косите си и тя се надигна отново, простена в страстта си, разтвори още повече бедра; дишането й бе неравно и учестено. Почувства как тялото й се напрегна, усети трепетът на удоволствието да я обзема и разбра, че е постигнал целта си.

Преди да успее да дойде на себе си, Рал се съблече трескаво и се върна на мястото си между краката й. Възбуденият му член сам намери пътя и проникна дълбоко в нея. Кеърин извика, когато го усети в и върху себе си.

„Мили Боже, не трябва да му позволя да ме победи.“ Но докато умът й се бунтуваше, я заля нова вълна на удоволствие. Ето, че той отново я отнасяше към онези висини с всеки тласък на силното си тяло.

Искаше й се да се удържи, да не се предава, да се предпази от мъката, която знаеше, че щеше да последва, но този път Рал очевидно не възнамеряваше да й позволи да направи това. Нямаше къде да отиде, нямаше как да избяга от неуморното му преследване, нямаше как да се спаси от собствената си страст.

Младата жена изгаряше, но това бе огън на желанието и удоволствието. Обви краката си около кръста му, а ръцете — около врата му и се прилепи към него. Опитваше да мисли за бъдещето, за Линет и за другите жени, които щеше да има, но безуспешно — не можеше да мисли за нищо друго, освен за настоящия момент. Дори след малко и времето престана да съществува и остана само силното тяло на Рал, мускулите, които усещаше под гладката му мургава кожа, само усещането за тласъците, които я влудяваха.

— Рал… — промълви тя. — Мили Боже, Рал…

Отново достигна върха, усети, как той се напрегна и направи рязко движение напред и почувства семето му да се излива в нея.

Всичко още не бе приключило, а очите й вече се напълниха със сълзи и потекоха във вид на солени вадички по бузите й. Опита да се изправи, но Рал не й позволи; прегърна я през кръста и я притисна към себе си. Младата жена се обърна настрани, като се бореше с напиращите в гърлото й ридания; тялото й трепереше от усилията да се овладее и от съзнанието, че се бе провалила.

Голямата мургава длан на Рал приглади косите от лицето й.

— Плачеш, защото мислиш, че си победена — рече нежно той. — Не виждаш ли, че победеният съм аз?

Единственият отговор, който получи, бе полузадушено ридание.

Младият мъж я обърна внимателно с лице към себе си. Очите му изглеждаха по-скоро сини, отколкото сиви, на светлината на премигващата свещ. На челото му бе паднал кичур черни коси.

— Чуй ме, Кара. Няма нужда от повече сълзи. Ти спечели битката, не аз. — И той се усмихна, но изражението му беше уморено. — Споразумях се с лорд Понтифакт. Утре, когато излезем от тази стая, Линет вече ще е напуснала крепостта.

— Какво?

— Отпращам я.

— Но защо? — Кеърин оглеждаше трескаво лицето му. — Защо ще правиш такова нещо?

— Не е ли ясно, cherie? — Избърса влагата от бузите й с кокалчето на палеца си. — Не желая Линет. Искам теб и никоя друга.

Младата жена наблюдаваше играта на сенките по мургавите му черти, твърдата, загрубяла от наболата брада извивка на челюстите, спокойния му поглед. Истината ли казваше? Смееше ли да му се довери отново?

— Иска ми се да ти повярвам, Рал, но…

— Това е истината, кълна се в Бога, Кара. За нищо друго не съм мислил от нощта, когато те оставих сама в леглото.

Очите й отново се напълниха със сълзи и я принудиха да извърне глава.

— Защо тогава го направи?

Рал помълча за миг, след това въздъхна тежко.

— Трудно ми е да отговоря. Отчасти причината бе в Стивън и Елияна. Заради властта, която тя има над него. Виждал съм какво може да направи от мъжа една жена.

— Но аз не съм такава.

Младият мъж й се усмихна с нежност.

— Не, не си.

— Обичаше ли я? — попита тя. „Обичаш ли я още?“ — прозвуча в главата й.

— Може би… някога. Сега я виждам такава, каквато е в действителност — алчна и жадна за власт.

— А Стивън?

Той се поколеба за момент.

— Той я обича както мъж обича жена.

— Да не искаш да кажеш…

— Да.

Дъхът на съпругата му секна.

— Това е най-тежкият грях.

— Да. И със сигурност ще навлече Божия гняв.

— Все още не виждам какво общо има всичко това с мен.

— Нима?

— Не, аз…

— Може би е по-добре да не разбереш.

И той я целуна продължително. Кеърин усети силните удари на сърцето му.

— Толкова ми липсваше — промълви тя.

— Не, любов моя, не и наполовина толкова, колкото ти — на мен.

Младата жена затвори очи и се остави да бъде погълната от топлината на тялото му. Не беше казал, че я обича; само, че я желае повече от всяка друга. Но това бе само началото и бе много повече от онова, което се бе осмелявала да мечтае.

Прегръдката му стана по-настоятелна. Прекарваше пръсти през гъстите й кестеняви коси, а след това дръпна назад главата й, за да се впие в устните й в гореща целувка. Когато най-после се отдели от нея, тя трепереше.

— Хубаво ни е дадено, Кара. Нима не виждаш?

Да, хубаво за получаване на удоволствие, за удовлетворяване на физическите им нужди. „А къде остава любовта?“ — искаше й се да попита. Някога той бе обичал Елияна и тя го бе наранила жестоко. Дали щеше да се научи да обича отново? Не можеше да отговори на този въпрос. Не беше му казала за собствената си любов към него. Страхуваше се. Веднъж вече бе избягал от нея. Можеше да го направи отново.

Само че следващия път нямаше да му прости.