Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond in Disguise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
painkiller (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Елизабет Хюит. Изабел

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-250-4

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Движението из двора на странноприемницата „Трите камбани“ никога не секваше. Борнмът бе оживено пристанище дори във време на война, когато потокът от стоки, пристигащи в Англия от Европа, Близкия изток и Северна Америка, не течеше с обичайното си изобилие и постоянство. Из пристанището сега се разхождаха повече военни, отколкото търговци, но обмяната на стоки продължаваше да се разраства, тъй като търговията по вода още дълго време щеше да си остане най-евтиният и най-практичен начин за просперирането на островната държава.

Крайморските странноприемници като „Трите камбани“, които обслужваха нуждите на собствениците на кораби, търговците, морските офицери и техните семейства, се радваха на посещаемост от страна на по-отбрана клиентела. Ето защо на лъскавата карета, теглена от четири охранени червеникавокафяви коня, които очевидно не бяха взети под наем, не се обърна по-голямо внимание от това, което Адриан бе получил при влизането си в същия този двор преди около три месеца.

Каретата спря и от нея изскочи красив рус младеж, който незабавно пое задължението на прислугата на странноприемницата да разпъне сгънатата под вратата стълбичка. Стъпил на нея, той се приведе и пое ръката на показалия се отвътре възрастен мъж.

Един от конярите, силно впечатлен от изрисувания върху вратата на каретата родов герб, побърза да се притече на помощ на младежа и няколко секунди по-късно пред входа на странноприемницата вече се бе изправил граф Одуин. Саймън се скри в каретата и когато отново излезе, подаде два тръстикови бастуна на дядо си. Графът обяви, че е достатъчно силен да влезе вътре, разчитайки единствено на собствените си сили, и отказа друга помощ.

Оживлението в странноприемницата бе още по-голямо от това на двора. Саймън отвори вратата и старецът се отправи към най-близката маса със свободен стол. Край нея седяха две млади контета, но един-единствен поглед изпод вежди от страна на стария благородник се оказа достатъчно убедителен, за да ги накара да изберат друга маса, на която да довършат питиетата си. Доволен, че дядо му вече е настанен, Саймън хвана за ръката един от бързащите покрай него слуги и попита за съдържателя на странноприемницата. Слугата посочи с кимване към пивницата и Саймън се запъти натам. От съседната стая се чуваха гласове на спорещи хора и в следващия момент Саймън изненадано установи, че единият от гласовете му е познат. Влезе вътре, без да губи време във формалности, и видя Карлтън, чието лице бе силно зачервено, докато говореше с неестествено повишен тон, който издаваше прекомерната му душевна възбуда.

Саймън силно се изненада от присъствието на своя братовчед в странноприемницата.

— Карл, как попадна тук?

Карлтън го удостои с едва забележимо кимване и отново започна да се кара на съдържателя.

— Не разбираш ли, че не ме интересува колко си зает. Как, по дяволите, може да не забележиш, че от хана ти е изчезнал твой гост, при това жена, пътуваща без придружители, и липсва вече почти цял ден? Ако не за друго, не се ли притесняваш, че може да се е измъкнала през нощта, без да плати сметката си?

— Беше ми заплатено предварително, сър. — Деловият тон на съдържателя ясно показваше, че той няма намерение да продължава кавгата — Гостите ми имат право на уединение, сър. Щом избират да наемат спалня и приемна и след това да не ги ползват въобще, аз не мога да им се меся. — След като даде да се разбере, че за него спорът е приключил, той се обърна към Саймън и каза: — Нуждаете ли се от помощта ми, сър?

Саймън не обърна внимание на думите му и вместо това, попита Карлтън:

— Какво искаше да кажеш с това „липсва“? Изабел ли имаш предвид? Какво търсиш тук, Карл, и как разбра, че тя е тук, в Борнмът, и то точно в тази странноприемница?

— Разбира се, че имам предвид Изабел — сряза го Карлтън. — Само кръгъл глупак няма да се досети, че Адриан ще дойде право в Дорсет, а Изабел ще се втурне да го търси, без да обръща внимание на предупрежденията ми. Разпитах за нея в няколко хана и накрая открих, че е отседнала тук. Но нея вече я нямаше. Дрехите й си стоят в едната от стаите, които е наела за през нощта, но не е спала тук и не е използвала приемната си.

— Къде може да е тогава? — попита Саймън, слисан от неочакваните новини.

— Нямам представа, но ако е жива и здрава, ще се постарая този тук да заплати за небрежността си. — Той се обърна към съдържателя и му хвърли изпепеляващ поглед.

Собственикът не показа с нищо да се е впечатлил от поведението на отбраната си клиентела. Той отново се обърна към Саймън:

— Както смятах да осведомя господина, ако ме беше оставил да му обясня, госпожица Лейлънд пристигна със свой собствен екипаж в компанията на няколко слуги. Ще накарам да ви ги доведат, ако пожелаете, и вероятно все някой от тях ще знае къде може да е отишла госпожицата.

Карлтън се изчерви от гняв за това, че съдържателят бе скрил от него тези подробности, но преди да успее да се разкрещи отново, Саймън взе думата:

— Много ви благодарим! Ще бъдете ли така добър да ги изпратите в приемната, която госпожица Лейлънд е наела за себе си? Оставих дядо си, граф Одуин, да ме чака в съседната стая и мисля, че той ще пожелае да ги разпита насаме.

Тази новина оказа изненадващ ефект върху двамата събеседници на Саймън.

— Тогава вашето име вероятно е Ренвил? — Този път съдържателят изпревари Карлтън.

— Не. Казвам се Лейлънд. Госпожица Лейлънд е моя сестра.

— Моето име е Ренвил — с вледеняваща ярост в гласа каза Карлтън. — Ти нарочно избягна да ми дадеш тази информация.

— В никакъв случай, сър — видимо изненадан, отвърна съдържателят на странноприемницата. — Ако още в самото начало бяхте казали, че името ви е Ренвил, щях да ви съобщя още неща за госпожица Лейлънд. Тя бързаше да открие друг господин Ренвил, господин Адриан Ренвил, и според мен това е причината за нейното отсъствие. Или го е намерила, но още не е решила да се върне, или все още го търси.

Саймън и Карлтън се спогледаха и съдържателят се възползва от създалото се затишие, за да заповяда на един от слугите да ги заведе във въпросната приемна, а той самият да се отдалечи с намерението да се погрижи за стария граф.

Изненадата на Саймън от изражението на лицето на Карлтън при влизането им в приемната се превърна в удивление, когато завариха, седнала в едно от креслата пред камината, не кого да е, а самата Изабел. Тя гледаше към вратата, сякаш бе очаквала появата им.

При влизането им Изабел се изправи.

— Знаех си, че няма да ме разочароваш, Саймън — каза тя и го посрещна с прегръдка.

За негова изненада, сестра му се разплака. Саймън направи каквото можа, за да я успокои и час по-скоро да разбере причината за нейните тревоги. В това време Карлтън освободи слугите и помогна на дядо си да седне удобно в едно от креслата пред камината. Най-накрая тя се поуспокои и Саймън я настани в креслото, в което я бяха заварили. Карлтън бе преместил още два стола пред камината и тримата мъже седнаха с лице към нея в полукръг, подобно на трибунал при съдебно заседание.

Но на съдия най-много подхождаше сериозното изражение върху лицето на Изабел.

— Не предполагах, че ще срещна теб, Карл — загадъчно каза тя. — Очаквах Куентин.

— Къде, по дяволите, беше, Изабел? — сърдито попита Карлтън. — Ужасно ни изплаши. Съдържателят каза, че си излязла вчера преди вечеря и оттогава не си се връщала. Не си ли спомняш, че ти казах да не тръгваш да търсиш Адриан сама? Аз щях да направя всичко възможно да го открия и да го предупредя. Не беше нужно да се излагаш на излишна опасност, нямаше нужда да правиш каквото и да било.

— Добре е, че Изабел не е послушала подобен глупав съвет — каза старият граф, като фиксира по-възрастния си внук с хладен поглед. — Ти напълно оплеска цялата работа, нали? Изабел поне е проявила достатъчно съобразителност да изпрати Саймън при мен. Щом още в самото начало не си могъл да предвидиш докъде ще стигне историята с обвиненията срещу Адриан в съучастие с Лидиард, тогава ти не си достоен за високия си пост в правителството. Какво, по дяволите, мислиш, че щеше да стане, ако го бяха заловили и го бяха изправили пред съд? С теб щеше да бъде свършено и ако подозренията бъдеха раздухани, щеше да бъде свършено и с цялото правителство.

Карлтън пребледня, но след малко възвърна самочувствието си.

— Сър, направих всичко, което беше по силите ми. В момента, в който забелязах и намек, че с Адриан може да се случи нещо неприятно, веднага се обърнах за съвет към хората, на които прецених, че мога да имам доверие. Но щом нещата стигнаха до знанието на лорд Бертрам, вече нищо не можех да променя. Сам разбирате, че ако се бяхме опитали да потулим случилото се, лорд Бертрам щеше да ни обвини в таен заговор, а това би било доста по-опасно от един публичен процес.

Докато Карлтън говореше, старият граф го наблюдаваше с безизразна физиономия.

— Боже господи, ти наистина си бил кръгъл глупак. Може и да съм стар, но още съм жив. Нима мислиш, че Бертрам може да се опита да ми навреди чрез наследника ми, ако предварително не е сигурен, че не съм в състояние да му отмъстя? Той много добре знае, че разполагам с нужните средства да го унищожа. Явно някой го е подвел да мисли, че не мога или не желая да му отмъщавам. Излиза, че някой е шепнал лъжи в ушите на моя стар враг.

— Може би някой го е убедил, че вие също желаете злото на Адриан — предположи Саймън. — В края на краищата вие го пропъдихте, също както и баща му.

Карлтън изглеждаше смирен, но в гласа му още се долавяше гняв.

— В такъв случай излиза, че виновникът трябва да е брат ми, който има всички основания да иска да се отърве завинаги от Адриан. Та нали той бе този, който видя Адриан в „Клеръндън“ в нощта, когато арестуваха Лидиард? Вероятно се е постарал това да стигне до ушите на Бертрам.

Графът повдигна недоверчиво вежди.

— Бертрам не е по-малко хитър от мен. Никога не би се доверил на сведения от втора ръка, за да извърши подобна дързост и да очаква да не си плати за това. — Без да дава повече обяснения, той, за пръв път след влизането си, се обърна към Изабел: — Къде е моят внук?

— Някой, не знам кой, се опита да го убие — мрачно произнесе тя, при което Саймън ахна от изненада.

— Господи! Не е мъртъв, нали? — По лицето на Карлтън бе изписан ужас.

Изабел не обърна внимание на реакциите им.

— Вчера си спомних, че Адриан ми беше говорил за една изоставена къща в гората край Стоукс Хол. Взех под наем кон и намерих къщата и в нея Адриан. Бяхме решили да избягаме от Англия и той тръгна за Борнмът, за да намери кораб, с който да отплаваме. — Гласът й ставаше все по-слаб и накрая тя избухна в ридания.

Саймън отиде при нея и взе ръката й в своята. Той също целият трепереше.

— Недей, Бел. Ако не можеш, недей.

Тя поклати глава, за да пропъди спомена за изстрелите, които бяха улучили сърцето й.

— Не, трябва. Адриан ме остави в къщичката и тръгна за Борнмът. След няколко минути чух изстрели. После открих тялото му в купчина листа на мястото, където бе паднал от коня си.

Саймън се разплака и падна на колене до креслото на Изабел. Тя го прегърна, опря чело на главата му и не след дълго той се овладя.

— Но защо им е да го убиват? — попита я брат й. — Нима са били войници, дошли, за да го заловят? И от къде на къде ще стрелят по него и после ще го оставят мъртъв в гората?

— Нямаше никакви войници — уверено каза Изабел. — Не видях никого, когато тръгнах да го търся пет минути след като чух изстрелите.

— Бракониери — с отвращение заяви Карлтън. — Господи, само като си помисля какво трябваше да преживее, за да го застрелят накрая някакви си бракониери!

— Не видях следи от бракониери, Карл. — Изабел обърна към него нетрепващия си поглед.

— Естествено, че няма да видиш — отговори й той. — Никой опитен бракониер не оставя след себе си свидетелства за заниманията си. Ако е разбрал, че е стрелял не по сърна, а по човек на кон, той се е изпарил по най-бързия възможен начин.

В разговора се намеси граф Одуин:

— Не си спомням да си споменавала, че по време на изстрелите Адриан е яздел коня си.

— Така е, не съм казвала подобно нещо.

— Много интересно — каза, че си очаквала да срещнеш Куентин, а не Карлтън?

— Да.

— Но какво значение има? Разбира се, че е яздел. Няма да тръгне на толкова дълъг път пеш. — Карлтън нервно се изправи, сякаш не можеше повече да седи. Направи няколко стъпки и се облегна на камината с гръб към присъстващите. — Добре че Куентин го няма, иначе вината за станалото щеше да падне върху него.

— Щеше да бъде несправедливо — каза графът, — но нямаше да бъде незаслужено. Досега той положи всички усилия, за да навреди на наследника ми, но не можем да му припишем това престъпление. Ти си повече от глупак, Карлтън, ти си позор за името Ренвил. През цялото време си действал без предварителен план. Само ако беше намерил основателна причина да доведеш Куентин в Борнмът, вината без съмнение щеше да падне върху него. И нямаше да се опасяваш, че ще те заподозрат.

— Да ме заподозрат в какво?

— В предумишлено убийство, братовчеде — каза спокоен глас с отчетлив акцент.

Карлтън светкавично се обърна. Адриан се приближаваше към него, а той не можеше да проговори от смущение. Адриан нямаше вид на човек, по когото бяха стреляли и който само допреди часове бе лежал в безсъзнание в гората. Бе се изкъпал и преоблякъл и единственото свидетелство за това, че бе ранен, бе превръзката на лявата страна на главата му.

— Започнах да вярвам — спокойно продължи Адриан, — че над мен бди благосклонен бог, който ме е нарочил за някакъв свой бъдещ план. През последните няколко месеца натрупах доказателства, че съм надарен с няколко живота — като котките. — Той извърна глава и сега превръзката му се виждаше съвсем ясно. — На два пъти стреляха по мен, веднъж за малко не се удавих, но успях да оцелея, въпреки че шансовете ми бяха малки. — Гледаше Карлтън присмехулно. — Доста лош изстрел предвид това каква удобна мишена представлявах. И в резултат — само драскотина и сътресение.

Карлтън отвори уста, за да възрази нещо, след което скри лице в дланите си и заплака. Саймън забеляза лекото кимване на дядо си и постави ръка на рамото на братовчед си, след което го положи да седне в едно от креслата. Карлтън се задъха и закашля и най-накрая се овладя.

— Знам, че няма да повярваш, Адриан, но се радвам, че не те улучих. Иначе съм добър стрелец, всички ще го потвърдят. Стрелбата е единственото спортно умение, в което превъзхождам брат си. Когато стрелях, треперех толкова силно, че мисля — първият куршум се заби в земята. Улучих те едва втория път. Не те видях да падаш, но когато проследих коня ти, забелязах, че се разхожда без ездач и разбрах, че трябва да си паднал някъде между храстите. — Отново зарови лице в дланите си, този път без да плаче. Най-накрая каза: — По-лесно е да се решиш да убиеш някого, но много по-трудно е да го направиш.

— Но защо, Карл? — Изабел не намираше задоволително обяснение на деянието му. — Защо си искал да причиниш зло на Адриан? Той не ти е давал повод да го мразиш, за разлика от Куентин.

Адриан заговори вместо него:

— Тогава не видях, че си ти, Карл. Когато с Изабел дойдохме тук, бях уверен, че е стрелял Куентин. Веднага щом отново можех да яздя, без да падам от коня, Изабел ме доведе тук и решихме с помощта на съдържателя на странноприемницата да изненадаме Куентин и да го принудим да направи самопризнания. Но щом влязох и видях теб, Карл, веднага разбрах, че си бил ти. Веднага се досетих за причината.

— Тогава кажи я пред всички ни — заповяда графът, — защото това все още си остава мистерия. Прокълнат съм да узная едва сега, че от внуците ми само ти имаш ум в главата си.

Адриан погледна към възрастния мъж и каза:

— Моля да ме извините, сър, но това няма да ви кажа. — После се обърна към Карлтън: — И нямам намерение да казвам на когото и да било. Живей живота си както намериш за добре, Карл.

— Благодаря ти, Адриан — едва чуто отвърна Карлтън. — Дядо е напълно прав, че съм голям глупак. Моля те да ми простиш за това, което ти причиних, макар да знам, че подобна постъпка няма да можеш да ми простиш.

— Грешиш, мога да ти простя. Нежната ми половинка иска да те види окачен на бесилката — каза той и усмихнат погледна към Изабел, — но от днес тя ще бъде прекалено заета да се запознава със съпружеските си задължения, така че няма да й остане много време да настоява за възмездие.

Карлтън отново се изправи.

— Моля и за вашата прошка, сър. Бяхте напълно прав, не действах по предварителен план. — Тръгна към вратата, но отново се обърна: — Можете да бъдете сигурен, че не съм говорил с Бертрам или с негови приближени. Това бе дело на Куентин. В интерес на истината, извърших всичко това, защото научих, че има вероятност да арестуват Адриан. Преди да узная, че може да се стигне до съдебен процес, исках само той да напусне Англия. — След тези свои загадъчни думи Карлтън излезе от стаята. След около минута, прекарана в пълно мълчание, Саймън каза:

— Нищо не разбирам. От къде на къде Карлтън ще предпочете да застреля Адриан пред възможността да остави да го арестуват?

— Не ти трябва да разбираш! — сряза го графът. — Иди и намери съдържателя, за да ни настани за през нощта.

Саймън направи кисела физиономия.

— Искате да ме отпратите, за да не чуя за какво ще си говорите — възмутено каза той. — Не съм вече дете, за да ме пъдите. Аз също взех участие във всичко това.

— Което означава, че те бива за куриер и нищо повече. Направи каквото ти е заповядано, момче. В най-скоро време ще успееш да изкопчиш подробностите от добросърдечната си сестра. — След като Саймън излезе, графът се обърна към Адриан: — Така значи, не си бил лесен нито за убиване, нито за укротяване?

— Не, никак.

— Ти си истински Ренвил, за това дума не може да става. Не само че изглеждаш като баща си, но си наследил и ума, и силния му характер.

— Щом мнението ви за баща ми е толкова високо, сър, защо сте го пропъдили далеч от семейството?

— Също като теб го биваше много и в двете неща. Докато съм жив, няма да позволя да ме предизвикват, чуваш ли, момче? Не съм забравил как се опита да ме направиш на глупак, като се престори на смешен дивак, но както и да е, ти успя да си спечелиш още един шанс. — Замълча и после едва чуто каза: — Реми е разбрал, че парапетът на моста е бил почти напълно прерязан на мястото, откъдето двамата с Куентин паднахте в реката. — С помощта на двата си бастуна старецът се изправи на крака. — Занапред се пази, защото смятам да доживея поне сто години, ако ще да се наложи да се боря със зъби и нокти.

Вратата се отвори и в стаята влезе Саймън.

— Беше останала само една стая, дядо. Надявам се, че нямате нищо против да спим двамата в една стая.

— Разбира се, че нямам — рязко отсече старецът, облягайки се на предложената му от Саймън ръка. — Дойдох без слугите си, за да ги държа настрана от тази бъркотия, и сега няма кой да ми прислужва.

Най-после Адриан и Изабел бяха отново сами.

— Не ме гледай така, защото имам чувството, че не съм измил всичката кръв от лицето си — каза той след кратка пауза.

— Боя се да затворя очи от страх да не се окаже, че сънувам, че още си жив и здрав. — В гърлото й отново заседна буца при внезапния спомен за случилото се в гората. — Беше толкова неподвижен и имаше толкова много кръв. Бях сигурна, че вече си мъртъв.

Той я притегли в прегръдката си и я целуна.

След няколко минути на нежни думи и целувки Изабел каза, че му е време да си ляга.

— Докторът твърди, че имаш мозъчно сътресение и се нуждаеш от здрав и продължителен сън, за да оздравееш.

— Ето на каква жена съм обрекъл сърцето си — оплака се той и се изправи, след като тя стана от скута му. Главата му пулсираше от болка, но Изабел му действаше по-добре от всяко лекарство, което докторите можеха да му предпишат.

— Искам да ми кажеш само едно нещо — каза тя, когато стигнаха до стаята й. — Защо Карлтън се опита да те убие? Каква причина може да е имал? Нима мисли, че ти си откраднал онези негови документи?

— Това съвсем не е един въпрос, любов моя! — укори я той, когато седна на леглото. — Гувернантката ти, изглежда, не ти е преподавала аритметика както трябва.

— Не, когато наближаваше урок по аритметика, аз винаги бягах навън и се криех в градината — каза тя и после настоя: — Защо Карлтън постъпи така, Адриан?

Той за момент се поколеба, преди да отговори:

— Обещах му да не казвам на никой, но при тези обстоятелства мисля, че си заслужава да направя едно изключение. Ти пострада повече от мен, любов моя, защото, за разлика от мен, с часове си се опасявала, че е възможно вече да лежа мъртъв неизвестно къде в огромната гора. Карлтън се опита да ме убие именно защото знаеше, че не аз съм откраднал документите му.

При тези негови думи Изабел възкликна:

— Но това е абсурдно! Моля те, поне този път недей да говориш с недомлъвки.

— Внимавай, любов моя. Още имам време да се откажа от брака ни, ако прекалено ясно ми покажеш какъв живот под чехъл рискувам да си навлека. Той стреля по мен, защото беше сигурен, че аз знам кой е откраднал документите. Само като си помисля, че нямаше да разбера това, ако не бях попаднал случайно на Лидиард и Еймс-Хардинг онзи следобед в Хайд Парк или ако не се бях върнал от Дорсет по-рано, отколкото очаквах…

— Ако не престанеш веднага, Адриан, кълна се, че следващия път, когато те видя, легнал в безсъзнание под купчина листа, ще те оставя сам да се погрижиш за себе си.

По лицето на Адриан се изписа възмутено изражение.

— Любов моя, току-що ми нанесе смъртоносна рана. Аз си мислех, че се изразявам повече от ясно. Онзи ден в парка споменах, че господин Еймс-Хардинг е протеже на Карлтън. Именно той беше човекът, който… ъ-ъ… беше на гости на Карлтън онази нощ, когато се завърнах от Дорсет. Само това е било достатъчно Карлтън да ме намрази от дъното на душата си. Но фактът, че знаех, като изключим личния му прислужник, че Еймс-Хардинг е най-дългогодишният му спътник и съответно най-вероятният крадец на документите, го е накарал да се опита да се отърве от неудобен свидетел като мен. Не знам дали човекът, когото не са успели да хванат при арестуването на Лидиард онази нощ, е бил Еймс-Хардинг, но е напълно вероятно. Лидиард не е могъл да завърже кой знае колко тесни контакти за толкова кратко пребиваване в Лондон. Вероятно онази сутрин в парка те са имали предварително уговорена тайна среща.

Докато Изабел слушаше, лицето й придобиваше все по-напрегнато изражение. Накрая тя внезапно схвана недоизказаното в думите му.

— О-о! Искаш да кажеш, че протежетата на Карлтън са… са негови по-особени приятели! Нямах представа. Сега вече мисля, че разбирам защо е прибягнал до тези крайни мерки. Но въпреки всичко никога няма да мога да му простя.

— Според мен може да му се вярва, когато каза, че се радва, задето не ме е улучил. — Виждайки, че Изабел не е съгласна с предположението му, той се засмя. — На него му е било достатъчно да ме изплаши, за да напусна завинаги Англия. Но когато Куентин ме е наклеветил пред лорд Бертрам, че съм съучастник на Лидиард и са издали заповед за моето арестуване, Карлтън е знаел, че ако се стигне до съдебен процес, истината за него не може да не излезе наяве.

Адриан протегна ръка към Изабел и я придърпа да седне до него на ръба на леглото.

— Току-що ми хрумна нещо — каза замислено той. — Щом Саймън е наел за себе си и дядо последната свободна стая в странноприемницата, тогава излиза, че тази нощ ще сме принудени да спим в една и съща стая.

— Не забравяй „Зеленият човек“. Там винаги оставали свободни стаи, когато в другите странноприемници всичко било заето.

— Така е, любов моя — смирено се съгласи той, — но нима си готова да пропътуваш в двуколка цяла миля в студена нощ като тази?

Изабел отказа да удостои с отговор подобен абсурден въпрос и вместо това го дари с целувка, която начаса го излекува от главоболието му.

Край
Читателите на „Изабел“ са прочели и: