Елизабет Хюит
Изабел (9)

Девета глава

Седмицата, през която лейди Лейлънд, Карлтън и Кити напуснаха Одзуик Чейс, се оказа лишена от удоволствия за онези, които останаха след тях. Предречената буря се разрази в понеделник преди обяд и сложи край на необичайно топлото време. До края на седмицата валя дъжд, който сякаш се изливаше от небесния купол, а когато спираше, студени ветрове напористо щурмуваха имението и разкриваха всички слаби места на сградата в борбата с природните стихии.

Надеждите на Саймън да прекарва дълги часове по речния бряг в ловене на риба се изпариха. Всъщност нямаше нищо против факта, че се налага отново да се заеме със своето образование, но съжаляваше дълбоко, че не се бе върнал в Лондон заедно с майка си, защото в нейно лице би имал още един начин за приятно прекарване на времето. Единствената такава възможност в Одзуик бе да продължи да следи Изабел и Адриан, ала наблюденията му не бяха много резултатни. Двамата винаги бяха неизменно любезни един към друг, понякога дори се държаха приятелски, но това бе всичко. Поради своята неопитност Саймън реши, че Кити се бе лъгала и че той самият, вследствие на прекалено дълги размишления, придава по-голямо значение на това, което става между неговата сестра и братовчед му.

За Куентин седмицата започна с едно неприятно откритие. Когато двамата със Саймън влязоха в дневната в понеделник сутринта, припряното излизане на Адриан събуди у него не само любопитство. А щом погледна Изабел, втренчила очи в отдалечаващата се фигура на Адриан, Куентин забеляза отчаяния израз в погледа й. Но той се задържа само миг, защото младата жена бързо се овладя. Очите й промениха изражението си и само леката разсеяност издаваше нейната тревога.

Въпреки желанието си, Куентин трябваше да признае, че Адриан не бе чак толкова открит и наивен, както показваха първите му впечатления. Беше доловил интуитивно, че Изабел го привлича силно, което не бе никак изненадващо. Тя беше очарователна и много мъже, далеч по-изискани и образовани от Адриан, изпитваха силно физическо влечение към нея. Но никога не бе допускал, че чувствата на братовчед му са споделени или че съществува реална опасност да бъде изместен от нейното сърце. Накрая бе открил своята заблуда.

Начинът му на мислене изключваше напълно предположението, че промяната в чувствата на Изабел можеше да се дължи на погрешен ход от негова страна. Нито пък винеше годеницата си за това. Според разбиранията му жените бяха слаби същества, които доверчиво попадаха в клопките, устроени от някой умен мъж.

Вината според него бе изцяло у Адриан. Сам мъж, Куентин разбираше прекрасно деликатността и интелекта, необходими за прелъстяването на една дама буквално под носа на съпруга или любовника й. Обичайната реакция на такава нагла обида би била да поиска удовлетворение за накърнената чест, но Куентин нямаше ни най-малко намерение да вика Адриан на дуел с пистолети преди изгрев-слънце. Първо, скандалът, който щеше да се разрази в семейството, ако се разчуеше за дуела, щеше да има непреодолими последствия. Второ, от висотата си на благородник той презираше Адриан и считаше, че братовчед му заслужава по-скоро бой с камшици, а не предизвикателство за дуел. Куентин съсредоточи мислите си да открие начин да предизвика Адриан, с който братовчед му да получи заслуженото и да го накара да разбере причината за наказанието.

Изабел вече се държеше доста резервирано към Адриан, докато към годеника си проявяваше по-голяма сговорчивост и отстъпчивост. Куентин забеляза промяната, но не показа с нищо това. Дори Изабел да бе станала жертва на особеното внимание на Адриан към нея, той не можеше да остави ненаказано нейното залитане, независимо колко кратко бе траяло то.

В околността живееше очарователна и красива вдовица, с която Куентин установяваше твърде интимни отношения винаги когато идваше в Одзуик и която откри в негово лице един чест и особено нежен любовник. По многобройните и винаги различни извинения, с които оправдаваше честите си отсъствия от имението въпреки лошото време, той установи, че притежава богато и находчиво въображение.

Усилията на Изабел да преодолее различията помежду им се оказваха почти безрезултатни предвид честите отсъствия на Куентин. А когато беше в имението, в отношението му към нея се долавяше някаква враждебност, която правеше още по-трудна задачата й да не се кара с него. Тя се самообвиняваше всеки път, когато се дразнеше или я обземаше гняв към него, напомняйки си, че за охладняването на чувствата му бе виновна единствено нейната нелоялност.

В отношенията си с Адриан беше предпазлива, доколкото бе възможно да бъдеш предпазлив с човек, с когото живееш под един и същ покрив. Оказа се, че последното не беше трудно — той също старателно отбягваше нейната компания. Изабел не знаеше как американецът успяваше да се развлича през дългите мрачни дни, но тя рядко го виждаше преди вечеря.

Във вторник следобед сър Джордж Кахил се отби в имението, придружен от своя американски племенник, безстрашно яздейки в проливния дъжд.

Господин Лидиард бе забележителен, добре възпитан младеж с очарователно провлачен говор. Бийл бе изпратен да потърси Адриан, но той се оказа неоткриваем и гостът бе много разочарован, защото дълго бе чакал тази среща със съотечественик. От разговорите си с него Изабел успя да установи, че наистина бе учил в колежа „Уилям ІІІ и Мери ІІ“.

Няколко часа по-късно, когато навън заваля проливен дъжд, Изабел случайно зърна Адриан да влиза в сградата през един страничен вход, който се използваше твърде рядко. Беше облечен за езда и целият бе прогизнал. Изглежда, че той не бе я видял, тъй като се отдалечи по посока на задното стълбище, оставяйки след себе си мокра диря от кална вода. Единственото раздвижване настъпи на следващия ден, когато от Лондон пристигна куриер с писмо от Карлтън, в което младежът ги молеше да потърсят някакви документи, забравени по невнимание в имението. Куентин констатира, че брат му е станал необичайно разсеян и остави търсенето на книжата на Изабел и Саймън.

Оказа се, че документите не липсваха, а само бяха оставени на друго място, и куриерът не след дълго пое обратно с тях към Лондон.

Времето щеше да тече мъчително бавно за Изабел, а обърканите й мисли щяха да я доведат до пълно униние, ако не бяха лейди Адора и лорд Одуин. Обикновено Изабел не търсеше компанията на нито един от двамата, но сега им беше признателна дори за нея.

До понеделник следобед лейди Адора вече се бе възстановила от своето неразположение и с удоволствие откри, че Изабел бе останала в Одзуик. Тя беше спокойна жена, чиято активност рядко надминаваше разходка в градината след обяда или пътуване с кабриолета, когато отиваше да посети приятелка или пък удостояваше с присъствието си светско или благотворително събиране. Лошото време изобщо не я тревожеше и тя с удоволствие се посвещаваше на задълженията си около домакинството, на бродиране или на пространна кореспонденция. Нагърби се да направлява Изабел, която усвояваше новите си задължения, разказваше й дълги и отегчителни истории за семейството или за детството на Куентин и Карлтън, докато везеше с иглата. Лейди Адора откри, че най-лесно концентрираше мислите си, ако Изабел свиреше тихо на пианото, докато тя пишеше своите писма. Графът обаче нямаше същия късмет. Подаграта продължаваше да го измъчва и той рядко излизаше от стаята си дори за вечеря. Всеки следобед Изабел ходеше при него, за да му чете и тъй като сама избираше книгата, приемаше охотно това занимание. Понякога лорд Одуин я разпитваше за напредъка на Адриан и тя съвсем откровено отговаряше, че графът няма да се черви от срам заради Адриан, особено след като той се запознаеше изцяло с етикета.

— Напредъкът му е впечатляващ — каза старецът. — Може би поради прекомерната тревога при пристигането си изглеждаше по-недодялан, отколкото всъщност е. Доволен съм, че вярата ми във вас с Куентин се оправда. Предполагам, ти също ще бъдеш доволна, когато формалностите бъдат уредени. Ако до края на този месец не съм в състояние да понеса пътуването до Лондон, ще изпратя да повикат Хорси тук, за да оформим необходимите документи. Ако пожелаеш, можем да направим сватбата на Коледа или да я отложим още малко, за да я превърнем в събитието на сезона през следващата пролет.

Последните думи трябваше да я изпълнят с щастие, но тя не можеше да се примири с лъжата, че двамата с Куентин бяха причина за напредъка на Адриан.

— Мисля, че основната заслуга принадлежи на Адриан, дядо — отвърна тя. — Знам, че някои от нас го намираха глупав в самото начало заради начина на изразяване и онова, което говореше, но в действителност той е доста умен и интелигентен.

— Той е Ренвил — отвърна простичко графът.

Изабел го стрелна с поглед, за да разбере дали в думите му имаше скрит смисъл и реши, че изявлението на графа изразяваше единствено гордост от констатирания факт.

В неделя небето бе все още забулено от облаци, но дъждът бе спрял. Саймън се канеше да излезе още след закуска, но нито Куентин, нито Адриан бяха наоколо, а лейди Адора заплаши, че ще забълва дим и огън, ако той отиде сам на реката, която според нея със сигурност бе придошла от изсипалите се напоследък дъждове.

Саймън се затвори с книгите в библиотеката, но около обяд излезе оттам, за да потърси сестра си. Завари я да чете в нейната всекидневна. Когато той влезе, Изабел се усмихна и затвори книгата.

Въпреки че младостта му не го правеше особено прозорлив за чувствата на околните, внезапно го осени хрумването, че неговото цупене през последната седмица едва ли го правеше желан компаньон за Изабел. Бе възнамерявал да я помоли да се застъпи за него пред леля му, за да му позволи да отиде на риболов, но вместо това предложи да излязат да пояздят заедно, за да пораздвижат мускулите си след дългото принудително затворничество в имението.

— Не вярвам леля Адора да възрази, ако й кажем, че ще излезем заедно.

Изабел се усмихна лукаво в огледалото на тоалетната масичка.

— А случайно ще вземем ли риболовните такъми?

Саймън се изчерви, без да съзнава, че не бе нужна особена проницателност, за да отгатне човек скритите му помисли. Усмихна се глуповато.

— Предполагам, че бихме могли, ако ти не възразяваш. Искам да кажа, наистина трябва да яздим до някое място. А после аз ще хвърля веднъж или два пъти въдицата, просто да разбера какво е положението с рибата.

Изабел погледна към прозорците, през които се виждаше мрачното небе.

— Дъждът спря, но все още се стеле лека мъгла, която според мен ще е доста по-гъста край речните брегове. Една разходка навън е добре дошла и за мен, но не мисля, че точно днес леля Адора ще даде съгласието си.

Саймън помръкна за миг, но после си спомни, че не искаше да постъпва като егоист. С дълга въздишка показа, че приема аргументите на сестра си, след което предложи:

— А утре? Можеш да вземеш някоя книга и одеяло, дори бихме могли да кажем на готвача да ни приготви лека закуска, ако излезем рано сутринта.

Изабел също би предпочела да излязат рано на езда заради физическото разтоварване. Дожаля й за брат й, който в тази преходна възраст между детството и възмъжаването се задушаваше под непрекъснатите забрани и ограничения, налагани от възрастните около него. Естествено загрижеността на лейди Адора беше прекалена, но дори собствената му майка бе станала по-строга след злополуката по време на езда, причината за която бе собствената му несръчност. Но въпреки че Саймън често се опитваше да подражава на Куентин, по характер той приличаше повече на Карлтън. Можеше да роптае и недоволства от наложените му ограничения, но бе малко вероятно да се разбунтува срещу тях.

— Можем да го направим — съгласи се Изабел. — Но само ако е топло и не вали и слънцето пробие облачната завеса. Нямам намерение да треперя от студ на брега, докато ти ловиш риба.

Саймън се засмя весело:

— Няма, няма, обещавам. Но сама ще се убедиш колко славно ще си прекараме утре. — След тези думи целуна Изабел и отиде да се преоблече за обяд.

Малко след излизането на Саймън Изабел бе известена, че лорд Одуин я вика при себе си. Състоянието на графа бе много по-добро и той я задържа, докато не му изчете започнатата книга докрай. После девойката тръгна към библиотеката, за да остави книгата на мястото й, след което се запъти към покоите си, когато за втори път видя Адриан да влиза през страничния вход. Както преди, и сега беше облечен за езда. Изглежда, че нито дъждът, нито мъглата бяха в състояние да попречат на заниманията му.

Можеше да го остави да премине, без да му се обажда, както бе направила предишния път, но реши, че не трябва да се държи като изплашено полско мишле, забелязало сянката на ястреб над главата си.

— Изглежда, че дори лошото време и калните алеи не са в състояние да ви лишат от удоволствието на ездата, братовчеде — каза Изабел, като спокойно продължи движението си по коридора.

— След като един ден Одзуик ще бъде мой, добре е да опозная земите в границите на имението — отвърна той с глас, в който липсваха топлите нотки, звучали при предишните им разговори.

Когато Адриан се изравни с нея, Изабел бе обзета от леко объркване, но не позволи то да проличи в думите й.

— Вчера дядо сподели с мен, че е изключително доволен от вашия напредък, Адриан — сухо отбеляза тя. — Изглежда, все още не сте му казали истината.

— Не — почти троснато отвърна Адриан. — Вие казахте ли му я?

— Не е мое задължение да го правя — студено отговори тя. — Ще трябва да признаете всичко пред дядо, а по-късно и пред останалите.

Отговорът му изразяваше обезпокоително безразличие:

— Така ли?

— Разбира се — убедено продължи тя. — Не допускам, че възнамерявате да живеете с тази лъжа.

— Каква лъжа? — попита той и за първи път от началото на разговора срещна погледа й.

Бяха стигнали до подножието на стълбището. Тя извърна лице към него, с полуотворена от почуда уста.

— Че не сте учили в светско училище.

— Никога не съм казвал това.

— Не беше необходимо — рязко отвърна тя, озадачена и не особено очарована от неговото странно поведение.

— Не, не беше — съгласи се той. — Всички вие вече бяхте решили какъв съм още преди да прекрача прага на този дом. Моля да ме извините, но трябва да отида до стаята си и да се преоблека за вечеря. — С тези думи Адриан се заизкачва по стълбището, без да спре или да извърне глава назад, за да провери дали тя ще го последва.

Това беше първият им разговор насаме след онзи понеделничен следобед, когато бе напуснал припряно всекидневната. Изабел не разбираше защо неговите думи и отношението му я накараха да се почувства предадена и излъгана, след като най-много от всичко бе желала да сложи край на емоционалната обвързаност помежду им. Каза си, че причината е в наранената й гордост и реши да се задоволи с това обяснение.

Куентин бе излязъл след обяда и се прибра едва след вечеря. Не беше предупредил, че ще вечеря навън и не се извини за отсъствието си, когато се присъедини към другите във всекидневната — пропуск, който дядо му веднага изтъкна. Поднесеното извинение беше най-вече заради протокола.

— Дойдох само да пожелая лека нощ на всички — каза той и отиде до масичката край стената, за да си налее двойна доза коняк, макар да бе очевидно, че по-рано се бе наливал без мярка. — По-голямата част от деня прекарах с Томи Берисфорд в оглед на някаква собственост, която възнамерява да купи, тъй като на запад граничи с неговите земи. Познавате имота, за който говоря — обърна се той към дядо си. — Онази част от имението Мачмънт, която беше отделена преди около двадесет години, когато собственикът затъна в дългове след скандала със залаганията.

Графът беше изпил коняка си и погледна към Саймън в знак, че желае чашата му отново да се напълни. Адриан стана, изпреварвайки момчето, и взе чашата от лорд Одуин. Докато наливаше коняк в нея, запита Куентин е привидна разсеяност:

— Братовчеде, в сряда не казахте ли, че сте вечеряли с Берисфорд, за да му пожелаете леко пътуване на север, където живеят дядо му и баба му?

Куентин беше забравил, че бе използвал това извинение, за да оправдае отсъствието си в сряда. Изгледа злобно Адриан, но без да се притесни, отвърна:

— Да, но на следващата сутрин научил, че му се предостави възможност да закупи онази земя, затова реши да отложи пътуването.

Изабел долови раздразнението в гласа на годеника си и повдигна очи от ръкоделието си. Видя как устните на Адриан се извиха в едва забележима презрителна усмивка, докато Куентин стисна зъби и скулите на лицето му потрепериха. Адриан наля в друга чаша коняк за себе си, въпреки че девойката не си спомняше да го бе виждала да пие алкохол преди.

— Аз бих предположил, че е оставил това на търговския си агент — нетактично се намеси Саймън, който беше в пълно неведение за словесната престрелка между Адриан и Куентин. — Струва ми се, че той познава добре въпросната собственост.

— Един щателен оглед винаги е препоръчителен преди такива покупки — почти през зъби отвърна Куентин.

Едва тогава Изабел разбра, че годеникът й лъже, и се почувства като глупачка, защото — за разлика от нея — Адриан веднага бе разбрал измамата. Дори графът гледаше студено любимия си внук.

— Предполагам, става въпрос за онази част от земите на Мачмънт, която включва Бийкърс Хил — заяви Одуин, след което умислено добави: — Онова парче земя бе доста известно в годините на моята младост.

— Било е арена на дуели, нали, дядо? — заинтригувано попита Саймън.

— Знаеш, че не понасям подобни теми на разговор, Саймън — прекъсна го лейди Адора. — Не са подходящи за всеобщо обсъждане. Постъпваш много лошо, Куентин — продължи тя, обръщайки се към по-големия си син. — Пренебрегваш ни през целия ден, а после се връщаш, само за да развалиш една иначе приятна вечер. — Изправи се и добави с повелителен тон: — Можеш да ме изпратиш до покоите ми.

Нападките се стовариха неочаквано върху Куентин, тъй като той бе подхванал темата за дуелите, а и не бе Карлтън, за да следва чинно майка си по петите.

— След като допия коняка си, мамо — отвърна й с тон, ясно показващ, че няма да промени решението си.

Макар че не му се искаше да напусне стаята точно когато — според него — разговорът ставаше интересен, Саймън се изправи грациозно и като истински кавалер предложи ръка на лейди Адора. Но грандамата махна с ръка, посочвайки му да седне обратно в креслото си.

— Все повече се тревожа за теб, Куентин. — В гласа й се долавяше ожесточение. После пожела лека нощ на графа и величествено напусна стаята.

— Не постъпи никак добре, момчето ми — каза старецът, но репликата бе по-скоро констатация, отколкото упрек.

— Иска ми се да вярвам, че не съм изгубил дълбокото си уважение към майка ми — отвърна студено Куентин, — но не трябва да я окуражаваме да мисли за нас като за момченца в къси панталони.

— Несъмнено любезното отношение на Саймън към леля му произтича от младостта му — забеляза Адриан и Куентин го удостои с още един злобен поглед, на който братовчедът отвърна с очарователна усмивка.

Графът мълчаливо изслуша размяната на реплики и смени темата, обръщайки се към Саймън, сякаш разговорът между двамата изобщо не беше прекъсван.

— Повече от век Бийкърс Хил беше място, където се решаваха споровете на честта, въпреки че старият Мачмънт се опита да сложи край на това, издигайки огради около полето в подножието на хълма. Синът му, Сесил Мачмънт, мой приятел, проля там кръвта на някакъв надменен негодяй, който се нахвърлил върху него в двора на „Патицата и патокът“.

Сега Изабел бе единствената жена сред присъстващите и този разговор не беше уместен предвид обстоятелствата, затова седна встрани от останалите, по-далеч от огъня, който графът бе разпалил така силно, че лично тя намираше за непоносима излъчваната от камината топлина. Изглежда, другите бяха забравили за нея и тя предпочете да не привлича вниманието им върху себе си.

— Дядо, вие не бяхте ли се дуелирали някога? — попита Саймън, спомнил си за някаква случка, която му беше разказана като дете.

Графът повдигна очи и се загледа в един портрет, рисуван в годините на младостта му, на който изглеждаше съвсем безгрижен. Портретът го изобразяваше гордо изправен, с леко разтворени крака, опрян на рапира, която бе хванал с двете ръце и чийто връх докосваше пода. Рапирата и нейното точно копие сега бяха окачени на стената, кръстосани под портрета.

— И то неведнъж — отвърна графът. Ако беше сантиментален човек, а той определено не беше такъв, Изабел би си помислила, че долавя носталгия в гласа му. — Но по мое време ние се биехме като истински благородници, разчитайки на бързината на ума и на майсторството си. Почти не се случваше да се дупчим взаимно, каквато е практиката сега. Като изключим особено тежките оскърбления, в повечето случаи бе достатъчно само да пуснеш малко кръв на противника си, с което човек получаваше пълно удовлетворение.

Докато графът говореше, Куентин свали една от рапирите от стената. Изпробва нейната тежест и захващане, а също и гъвкавостта на острието й.

— Отлична изработка — констатира той. — Ще се съгласите с мен, нали, братовчеде? О, но може би вие никога не сте имали възможност да използвате рапира. Не трябва да пропускаме фехтовката като част от вашето обучение. Това е също толкова необходимо умение за мъжа, каквито са музиката и рисуването за една дама. Ето, ще започнем с това как трябва да се държи рапирата.

С тези думи хвърли оръжието към Адриан, с дръжката напред. Изабел сподави вика си на изненада. Саймън скочи разтревожен на крака, а графът почти излая:

— По дяволите!

Но Адриан не се отдръпна, нито се изплаши. За учудване на всички той улови рапирата за дръжката и с безупречен маниер повдигна острието й за поздрав.

За миг в помещението се възцари тишина. Двамата млади мъже се изгледаха злобно. После устните на Куентин бавно се извиха в усмивка.

— Е, добре, братовчеде, изглежда, не сте си губили времето само с хранене на прасетата във фермата отвъд океана. Въпреки че предвид лошата слава на чичо ми и причината, поради която е бил отлъчен от семейството, не трябва да се изненадвам, че е предал своите умения на сина си.

— Не, не трябва — сухо отвърна Адриан.

В отговор Куентин свали и другата рапира от стената.

— Отбранявайте се! — извика той и след размяната на поздрави остриетата на рапирите разсякоха въздуха със злокобно свистене, при звука на което Изабел потрепера.

— Куентин! За бога, недейте! — извика тя и скочи на крака. Покривалото за олтара, което бродираше, падна на земята, но сега нямаше време да се тревожи за него.

— Ще престанете още сега — отсече графът, повишавайки глас.

Но никой от двамата младежи не чу нито него, нито нея. Цялото им внимание бе насочено един към друг. Гневът на Куентин бе разпален от коняка и от желанието да накаже своя самонадеян братовчед, а яростта на Адриан се коренеше в отдавнашната му антипатия към Куентин, припламнала с нова сила от съзнанието, че Изабел вече бе направила своя избор в полза на годеника си. Пространството пред камината бе малко и това правеше сблъсъка им още по-опасен.

— Саймън! — изкрещя графът. — Намери Бийл и го предупреди за това, което се случи. Напомни му да бъде дискретен.

Саймън забързано излезе от стаята, а Изабел застана до лорд Одуин. Без да слуша протестите му, тя изтегли креслото му по-далеч от опасната игра с рапири.

В началото и двамата бяха предпазливи, по-скоро опознаваха взаимно възможностите си, а не се опитваха да вземат надмощие. Но постепенно битката стана напрегната, тъй като Куентин беше все по-дързък в желанието си да победи Адриан. Поемаше излишни рискове в стремежа си да преодолее защитата на братовчед си и се опитваше да го предизвика на всяка цена. Когато Адриан докосна с върха на рапирата си неговото рамо, върху лицето на Куентин се изписаха едновременно ожесточение и изненада. Американецът отдръпна оръжието си, преди дрехата или плътта да бъдат пробити, но това показа, че той е по-добрият или поне по-трезвият от двамата и умът и рефлексите му бяха изцяло под контрол. Отстъпи назад и хвана рапирата с насочено към пода острие в знак, че за него битката е приключила, но Куентин нападна отново с изкривено от ярост лице, принуждавайки противника си да се защитава, и звънът на стомана отново изпълни тихата стая.

Бийл влезе във всекидневната, придружен от двама мускулести лакеи, и извика на Адриан и Куентин, че на глупостта им трябва да се сложи край. Кимна с глава на своите придружители и всеки от тях смело се насочи към един от противниците, но Куентин се обърна и насочи рапирата си към приближаващия го лакей.

— Ти ще стоиш там! — повелително каза той с глас, недопускащ никакви възражения. — Ще трябва да приключим с това.

Върху лицето на Адриан затрептя саркастична усмивка.

— Не се тревожете. Ще приключа, докато преброите до три.

— Ще видим — процеди през зъби Куентин.

Но предсказанието на Адриан — или увереността му в собствените възможности — се сбъдна. Той преодоля отново защитата на противника си и този път го обезоръжи. Рапирата се завъртя във въздуха и падна в камината, а върху опакото на дланта на Куентин се появи тънка струйка кръв.

— Вземете оръжията им — изхриптя немощно графът и лакеите се втурнаха напред: единият към Адриан, който предаде рапирата си, без да протестира, а другият се насочи към камината, в предната част на която бе паднала рапирата на Куентин.

Бийл пристъпи напред, за да поеме оръжията от лакеите мълчаливо ги окачи на местата им под портрета над камината.

— Това ли е всичко, господарю мой? — попита той със завидно достолепие, след което, получил утвърдителен отговор от работодателя си, кимна на подчинените си и тримата излязоха от стаята.

Когато вратата се затвори, Куентин, който превързваше ръката си с носна кърпичка, неочаквано се изсмя.

— Приемете моите комплименти, Адриан, баща ви е бил добър учител.

— Той ме научи никога да не се бия, когато съм пил повече от разумното количество алкохол — язвително отвърна Адриан.

— Няма съмнение, че го знаете от собствен опит — с подобаваща саркастичност отбеляза Куентин.

— Несъмнено.

Саймън се бе върнал заедно с Бийл и двамата лакеи и сега стоеше до Изабел и дядо си. Слушаше размяната на реплики с нарастващ интерес. Любопитството му надделя над доброто възпитание и благоразумието и той не се сдържа:

— Чичо Франсис наистина ли е убил някого по време на дуел? Затова ли се е наложило да напусне Англия?

Графът изгледа ядосано Саймън, но на въпроса отговори Адриан:

— Сам е решил да напусне страната. Мъжът не починал, но бил тежко ранен. Баща ми е бил въвлечен в този спор не по своя воля, но цялата вина за случилото се била хвърлена върху него.

— Естествено такава е неговата версия — намеси се Куентин, отново наливайки коняк в чашата си. — Чичо Франсис и синът на някакъв херцог едновременно се влюбили в красива жена със съмнителна репутация — обясни той — или поне така ми е разказвал моят баща. Изглежда, че Франсис излязъл победител в съревнованието и я настанил в кокетна градска вила, но един ден я посетил неочаквано и я заварил в деликатно положение с издънката на херцога. Онова, което последвало, не било по-различно от това, на което стана свидетел преди малко.

— Било е съвсем същото — възрази Адриан. — И баща ми не по своя воля е взел оръжието в ръка.

— Но е трябвало да прояви малко добър вкус, а не почти да убива човека — възрази Куентин. — Кралят се принудил да поддържа неясна позиция по отношение на подобно поведение, особено предвид факта, че срещата станала обществена тайна.

— Това е минало и е най-добре да си остане такова — неочаквано се намеси Одуин, с което прекрати размяната на реплики между двамата. — Саймън, ще придружиш сестра си до покоите й? Не трябваше да става свидетел на такова недостойно поведение. А от вас двамата искам обяснение за случилото се тази вечер — добави мрачно графът, обръщайки се към Куентин и Адриан. — Ще обсъдим случая по-късно. Не разчитайте, че ще забравя. — След което завъртя колелата на инвалидния си стол и напусна всекидневната, а веднага щом се озова в коридора, повика Бийл.

След излизането на графа настана неловко мълчание и Саймън предложи ръката си на Изабел. Тя изгледа първо Куентин, после Адриан с изражение, което недвусмислено показваше отвращение и към двамата, след това се обърна и излезе, придружена от брат си.

— Еднакво губещи, братовчеде — каза Куентин и повдигна чашата си към Адриан. — Колкото и силно да ме боли, трябва да призная, че за едно бяхте прав: следващия път ще владея до съвършенство както разсъдъка, така и крайниците си.

— Ще бъде наложително — отвърна мрачно Адриан. Взе чашата от масичката, на която я бе оставил, и допи съдържанието й, което преди схватката едва бе успял да начене. После се обърна и излезе.

Куентин допи коняка в чашата си и след кратко колебание яростно я запрати в камината.

 

 

Следващият ден бе необикновено слънчев, точно както бе предрекъл Саймън. Изабел се събуди в стая, огряна от ярка светлина, и това бе достатъчно, за да подобри настроението й въпреки мелодраматичните събития от предишната вечер. Всъщност не беше изненадващо, че дълго таената враждебност между Куентин и Адриан накрая бе намерила отдушник във физически сблъсък. Единствената причина, че до този момент не бе имало открита размяна на реплики помежду им, бе американецът, който запазваше самообладание въпреки ожесточените нападки от страна на годеника й. Но ето че накрая бе изгубил контрол над себе си и противно на всяка логика, Изабел бе доволна, че това се бе случило. В момента предпочиташе да не анализира чувствата си и затова не се подразни, когато Саймън почука на вратата, преди да бе успяла да изпие топлото какао, донесено й от нейната камериерка.

— Будна ли си, Бел? — попита той и влезе, без да дочака отговор. — Надявам се, че ще можем да излезем рано.

— Едва ли — каза тя и се усмихна на неговото нетърпение. — Освен това бих искала да закуся, ако не възразяваш.

— Да, но ми се иска да сме потеглили, преди леля Адора да слезе за закуска — настоя той. — Знаеш каква е. Куентин вече закуси и се отправи към лодката си — сякаш между другото съобщи той. — Казах му да се оглежда за нас край реката.

— В такъв случай излез и ме остави да се облека — отвърна Изабел, остави чашата на нощното шкафче и отхвърли завивките. — Обикновено не ям много преди езда. Можеш да си сигурен, че след по-малко от час вече ще сме навън.

Според Саймън това беше необикновено дълго време, но знаеше, че не може да изисква повече от сестра си, затова излезе и отиде да я изчака в трапезарията на долния етаж. Скоро и Адриан дойде.

— На езда ли ще ходиш, братовчеде? — попита Саймън, забелязвайки, че Адриан бе облечен в бричове, късо наметало и високи ботуши. — Бел и аз ще яздим надолу към реката и възнамерявам да опитам късмета си на рибар. Ела с нас, ако искаш — предложи с надежда той. — Смятаме да обядваме на открито, а готвачът, изглежда, е твърдо убеден, че всеки от нас яде за четирима, затова съм сигурен, че ще има храна в изобилие.

Адриан, който в този момент си сипваше кафе, повдигна очи.

— Благодаря за поканата, но тази сутрин смятам да пояздя до фермите отвъд Фентън Холоу. Господин Реми каза, че е възникнал някакъв проблем с отводняването и бих искал да отида лично там. В Блек Оукс успявахме да се справяме с проблеми от такова естество и може би ще помогна с някакви полезни предложения.

— Дядо знае ли, че отиваш там с господин Реми? — попита колебливо Саймън, предполагайки, че графът не би допуснал чужда намеса в управлението на имението, дори да идваше от неговия наследник.

— Той сам предложи да отида — отвърна Адриан хладно. После върху лицето му затрептя усмивка. — Мисля, че искаше да провери докъде стигат амбициите ми и считаше, че предложението му едва ли би ме ентусиазирало предвид отвратителното време навън. Но в Пенсилвания не се боим от трудностите.

— Ако на връщане се движиш покрай реката, може би ще ни намериш — настоя Саймън, но Адриан не обеща нищо.

Когато Изабел слезе в трапезарията, Адриан вече беше излязъл от сградата. Закуси набързо с кафе и препечена филийка, както бе обещала, и не след дълго двамата прекосиха парка, яздейки в тръс на път към реката. Саймън искаше да я заведе на сравнително голямо разстояние от сградата, нагоре по течението, където се намираше любимото му място за риболов, но Изабел беше непреклонна, че трябва да яздят към най-тясната част от речното корито, където имаше една стара, пищно украсена беседка. Момчето се противеше, но накрая отстъпи пред настояванията на сестра си за сухо място, където можеше да седне и да чете, ако тревата все още бе мокра от дъждовете.

Беседката бе разположена близо до брега и през по-голямата част от времето Саймън беше в обсега на нейното полезрение. След като в продължение на час многократно поглежда към него, за да се увери, че не е намислил някоя щуротия, Изабел постепенно потъна в четивото си — нов роман от много известен автор. Единственото, което я разсейваше, бе споменът за случилото се по време на последното й идване тук. На няколко пъти се заглеждаше в каменните стъпала, по които се стигаше до беседката, същите, на които Адриан я бе целунал за първи път. Но тя нямаше да се остави на спомените и не след дълго успя да ги прогони от мислите си.

Тихо изпръхтяване я накара да повдигне очи от четивото си, предполагайки, че единият от конете е скъсал въжето. Но вместо това видя Адриан, все още на седлото си. Погледът му я смути — гледаше втренчено в нея с абсолютно безизразно лице.

Това трая само миг, след което младият мъж се усмихна.

— Бях поканен на обяд — весело каза той — и тъй като стомахът ми стържеше, реших да приема поканата, ако тя все още е в сила.

Изабел също се усмихна. Въпреки че запазваше самообладанието си в негово присъствие, не можеше да укроти припряното биене на сърцето си.

— Разбира се, че е в сила — със същата непринуденост отвърна тя. — И идваш точно навреме. Саймън никога не би прекъснал риболова заради нещо толкова маловажно като един обяд, а аз се бях унесла в книгата. Готвачът сигурно много ще се обиди, ако се върнем в имението, без да сме опитали приготвената от него храна. — Докато говореше, Изабел се изправи и отиде до средата на беседката, където Саймън бе оставил кошницата с храната и допълнителното одеяло.

— Изчакай само минута и ще ти помогна да разопаковаш — каза Адриан и закара коня си при техните коне. Слезе от жребеца и се насочи към беседката. Преди да влезе, спря за миг, за да се полюбува на Изабел, която тъкмо разстилаше одеялото. Имаше класически черти — като на антична статуя. Гъстите черни мигли подчертаваха млечнобялата кожа, а един златист кичур се бе изплъзнал от шнолата за коса и нежно обрамчваше изящната й шия. Почувства как гърлото му пресъхва — тя изглеждаше толкова мила и очарователна. Ако бе решила да спре избора си на Куентин, Адриан едва ли можеше да направи нещо.

В беседката нямаше маса, затова Адриан помогна на Изабел да разстеле одеялото върху каменния под.

— Щеше да е много по-лесно, ако можехме да обядваме на моравата — каза Изабел, за да насочи разговора към тема, която изключваше възможността от размяна на реплики, касаещи отношенията помежду им, — но тревата е много мокра и се опасявам, че влагата ще проникне дори да застелем две одеяла едно върху друго.

— Тук също ще ни бъде удобно — отвърна Адриан. Двамата продължиха да подреждат храната, поддържайки разговора върху общи теми, но мислите на всеки от тях се въртяха около други неща.

Адриан отиде да извика Саймън и тримата седнаха пред една изненадващо удобна и приятно подредена трапеза. Момчето непрекъснато разпитваше Адриан за родината му, но изглежда, интересът му към тази тема беше нестихващ. Американецът с готовност отговаряше, а Изабел също задаваше въпроси, доволна от неутралната тема и освободена от страховете си, че между нея и Адриан може да бъдат изречени неща, които тя предпочиташе да не обсъждат.

Почти бяха приключили с обяда, когато към тях неочаквано се присъедини Куентин.

— Каква уютна атмосфера — заяви той с типичното за него провлачване на гласните, когато влезе в беседката.

Изведнъж Изабел си даде сметка, че седеше прекалено близко до Адриан и леко се отдръпна от него. Върху лицето на Саймън се появи усмивка на изненада, която едновременно изразяваше и радост от появата на госта, а Адриан остана напълно спокоен.

Момчето се изправи на крака с думите:

— Идваш точно навреме, Куентин. Все още не сме успели да изядем всичко.

— И има почти пълна бутилка вино — намеси се Адриан. — Истинско провидение — добави той, въпреки неодобрителното изражение върху лицето на Изабел. — Сякаш сме знаели, че идваш насам.

Разполагаха само с две чаши, но Изабел не беше докоснала своето питие. Саймън предложи да отиде до реката и да измие своята чаша, за да я даде на Куентин, а Изабел подкани госта да седне до нея. Докато той прекосяваше беседката, за да се възползва от поканата, Адриан се изправи и отиде до каменната пейка. Когато седна до Изабел, Куентин го изгледа тържествуващо и целуна демонстративно Изабел.

— Тази сутрин се събудих много рано и реших, че днес е ден само за плаване — каза Куентин, докато си вземаше от предложените му сладкиши. — Не исках да те будя в такъв ранен час, но сега съжалявам, че не го направих. Беше толкова вълнуващо да плавам с лодка по придошлата река при това бързо течение. Мисля, че щеше да ти хареса, любов моя. А освен това щяхме да прекараме няколко безценни часа в усамотение, само ти и аз — добави той, като се наведе и я целуна отново.

Подобно внимание при други обстоятелства би я зарадвало, но Изабел подозираше, че то бе насочено не към нея, а по-скоро за да предизвика Адриан. Един-единствен път бе плавала с Куентин преди няколко години, а след това дори не бе се качвала на новата лодка, която графът подари на внука си.

— Ако настояваш, можем да направим това утре — каза Изабел с глас, в който се долови леко раздразнение. — Възнамерявах да пояздя сутринта, но бих предпочела да те придружа в лодката.

Куентин се усмихна доволно, но не даде конкретен отговор на предложението й.

— Ще видим дали времето ще бъде на наша страна, мила.

Саймън се върна с измитата чаша и наля вино на Куентин. После го обсипа с въпроси относно плаването с лодката и даде да се разбере, че на драго сърце би се отказал от риболова, ако Куентин го поканеше да плава с него.

Адриан не участваше в разговора, доволен от ролята си на страничен наблюдател. Изабел оказваше необичайно внимание на Куентин, преднамерено демонстрирайки предаността си към него, вероятно защото съзнаваше, че Адриан ги наблюдава. Той, от своя страна, си мислеше, че би се примирил с нейния избор, ако бе убеден в любовта й към Куентин. Двамата се държаха като хора, които някога са се харесвали. Познаваше това поведение отпреди, макар че то бе присъщо за семейства, в които с течение на времето съпрузите бяха охладнели един към друг.

Разговорът се завъртя около улова на Саймън, който по собствените му думи бе повече от слаб.

— Това ме изненадва — каза Куентин. — Напоследък не съм излизал за риба, но знам, след продължителни дъждове винаги сме се радвали на богат улов. Спомням си, че старият Фримби, който бе главен надзирател, когато двамата с Карл бяхме деца, винаги казваше, че след проливен дъжд рибата кълве дори на празна кука.

— Склонен съм да вярвам, че е така, ако човек лови някъде, където има риба — отвърна с известна рязкост Саймън. — Но Бел, също като мама и леля Адора, мисли, че задължително ще се удавя, ако отидем нагоре по течението, където реката е по-широка и по-дълбока.

Куентин се разсмя.

— И вероятно има право, мърморко — подкачи го той. — На това място двамата с Карлтън сме улавяли също толкова риба, колкото на което и да е друго. Често идвахме тук заради колибата на дървото, където можехме да играем, когато ни омръзнеше да ловим риба. Измисляхме какви ли не игри, за да се развличаме.

— Когато пораснах достатъчно, за да не бъда следван от бавачката навсякъде, колибката в клоните на дървото беше полуразрушена, а въженият мост беше обявен за табу — оплака се Саймън. — Много смътно си спомням, че играех в беседката, надзираван от бавачката, докато ти, Карлтън и Бел вдигахте такава врява, че ушите ми започваха да пищят.

— Сигурно си чувал моите жални писъци — намеси се Изабел. — Спомням си, че любимата игра на Карлтън бе да ме завързва в къщичката на дървото и да ме държи там като своя пленница. Обясняваше ми, че е много романтично да бъдеш дама в смъртна опасност, но едва по-късно проумях, че го е правил, за да се отърве от досадната пансионерка, която неотлъчно го следваше по петите.

— Но аз си спомням, че много ти харесваше, когато те освобождавах от твоя затвор — каза Куентин и притегли Изабел към себе си. Погледът му стрелна Адриан, сякаш за да се увери, че този интимен жест не бе останал незабелязан.

— Не си сам, Саймън — обади се Адриан, без да издава раздразнението си. — Баща ми често ми разказваше за къщичката в клоните на дървото, където той и брат му си играели, но никога не съм имал удоволствието да я видя със собствените си очи. Предполагам, че така е по-добре, защото отдалеч изглежда съвсем порутена и несъмнено ще ме натъжи, ако я видя отблизо.

— О, не мисля, че състоянието й е чак толкова лошо — възрази Куентин, — макар че сигурно е пълна с изоставени птичи гнезда, окапали листа и паяци. Непременно трябва да я огледаме. Нали не би искал да оставиш непрегледана дори тази мъничка част от наследството си, братовчеде? — иронично добави той.

Адриан и Куентин се държаха любезно един към друг, но стаената враждебност се усещаше непрекъснато под привидно невинната размяна на реплики. В поведението на Куентин се долавяше предизвикателност и Изабел се опасяваше от избухването на сцена, не по-различна от тази от предишната вечер, въпреки че тук двамата не разполагаха с оръжия.

Изабел коленичи и започна да събира остатъците от обяда в опит да прикрие все по-нарастващата си тревога.

— Не ставай глупав, Куентин. Знаеш, че въженият мост бе в окаяно състояние още докато бяхме деца. Вече сигурно се е разпаднал.

— Само на едно-две места има изгнили дъски — увери я Саймън, без да съзнава, че така ще навлече върху себе си безмълвния гняв на сестра си.

— И защо според теб са изгнили? — троснато попита тя. — Ако дървото беше устойчиво на влагата, мостът щеше да е цял. — Прибра всичко в кошницата и се изправи, за да изтърси трохите от одеялата, а след това да ги сгъне. Надяваше се, че ако приготвеше всичко за тръгване, преди да имат време да отидат до моста, ще успее да предотврати сбъдването на своите лоши предчувствия. — Ако се опитате да минете по моста, като нищо можете да паднете в реката, а при това силно течение поемането на такъв риск е направо слабоумие.

— За бога, Бел! — извика възмутено Саймън. — Сякаш слушам мама или леля Адора. Никога не си била толкова настоятелна.

— Замълчи, младежо! — прекъсна го Куентин, като придружи думите си с недвусмислен жест. — Сестра ти е права да настоява, че не трябва да рискуваш да си счупиш нещо, още повече че костта ти все още не е заздравяла след падането. Напролет или през лятото, когато отново ще бъдеш във форма, никой няма да те спре, ако решиш да си счупиш главата.

— И сега съм в отлична форма — възрази Саймън с глас, в който се долавяха сълзи.

— Може би аз също не трябва да рискувам празната си глава — намеси се Адриан.

Куентин се усмихна с едва сдържано злорадство.

— Мислех, че изгаряш от нетърпение да огледаш лично всяко кътче от своето наследство, братовчеде. Но ако споделяш мнението на Бел, че опасността е прекалено голяма…

Изабел се замоли Адриан да подмине подигравката в думите на Куентин, както често бе правил и преди, но този път той без колебание прие предизвикателството.

— Ако ти ми покажеш пътя, братовчед, ще бъда очарован да посетя въпросното кътче.

Двамата излязоха заедно от беседката, а Саймън тръгна след тях. Изабел се почувства длъжна да ги последва. Въпреки че не се надяваше да бъде чута, все пак каза:

— Ще е по-безопасно, ако се прехвърлите на отсрещния бряг по моста, разположен до нашата ферма.

Към въжения мост не водеха стъпала, а само една стълба с разположени раздалечено напречни дъски, която почти не се виждаше от обгърналите я пълзящи растения и надвесените ниско над нея дървесни клони. Без да се колебае, Куентин започна да се изкачва по нея. Когато стигна до върха, Адриан го последва.

Изабел погледна към реката и потрепера при мисълта, че някой от двамата можеше да падне във водите й. Тревожеше я не само бързото течение. Сега водата й се струваше много по-студена и по-дълбока. Знаеше, че Куентин бе изкусен плувец, а Адриан бе разказвал, че е плувал в река Делауеър, но това силно течение щеше да постави на изпитание дори уменията на най-изкусния плувец. Изабел хвана ръката на Адриан, задържайки го за миг.

— Как ми се иска да не правиш това — припряно каза тя.

Той сякаш се изненада от нейната загриженост, но отвърна:

— В най-лошия случай ще се поизмокрим, Бел. Няма причина за опасения.

После внимателно отмести ръката й и продължи да се катери нагоре.

Куентин бе вече на моста. Изабел очакваше, че ще чуе пращене на счупващо се дърво, но дъските не поддадоха под тежестта му. Затаила дъх, тя дочака да види какво ще стане, когато Адриан също стъпеше на моста. Когато това стана и нищо лошо не се случи, напрегнатите й сетива сякаш се отпуснаха леко, макар че като цяло нервите й все още бяха обтегнати като струни.

Саймън, който наблюдаваше своите братовчеди без тревогата на сестра си, решително заяви:

— На моста му няма нищо, Бел. Възнамерявам лично да хвърля един поглед на колибката в клоните на дървото.

Тръгна към стълбата, но тъкмо в този момент Адриан и Куентин достигнаха средата на моста, който се залюля лекичко под тяхната тежест и заскърца обезпокоително.

Изабел сграбчи брат си за ръкава на палтото му, а вниманието й се раздвояваше между усилието да възпре Саймън от предприемането на някоя глупост и страха за безопасността на Адриан и Куентин.

— Саймън, да не си посмял да се качиш на моста. Можеш да пострадаш не само ти, а да създадеш опасност за Адриан и Куентин. И без това мостът едва удържа тяхната тежест.

— Ще изчакам да стигнат до другия край и едва тогава ще тръгна — увери я той, но забелязал тревогата в погледа й, добави: — Адриан е прав. В най-лошия случай някой може да се поизкъпе. Но и тримата плуваме превъзходно.

— Саймън! — заповеднически извика Изабел. — Не смей да тръгваш след тях. Дори Куентин каза, че не трябва да го правиш.

— Няма причина някой от двама ви да се тревожи. Ако единствената ти цел е да развалиш удоволствието от преживяването, можеш да ни оставиш и да се прибереш в имението. — С тези думи започна да се изкачва по стълбата. — Няма да се случи нищо лошо — извика през рамо той, когато стигна до върха.

Но тогава погледна към моста и от гърдите му неволно се изтръгна тревожен вик. Изабел вдигна очи и видя как Куентин се накланя на една страна и отчаяно се вкопчва в страничното перило. Адриан, който го следваше, протегна ръка напред, но перилото, прогнило от годините, поддаде и пред разширените й от ужас очи се счупи с оглушително пращене. Куентин полетя надолу. Адриан се опита да запази равновесие, но не успя. Задържа се още миг на ръба и след това също полетя към реката.