Елизабет Хюит
Изабел (3)

Трета глава

Изабел откри, че й е невъзможно да прогони нощта във Воксхол от мислите си. В началото дори не се опитваше. Преживяваше отново и отново срещата си с непознатия с черното домино. Понякога се ужасяваше от държането си, а понякога я обземаше онова вълнение.

В продължение на ден-два тя си позволяваше снизходително това, но тъй като лицемерието не беше в природата й, се страхуваше, че ако не успее да прогони спомена, ще се издаде пред Куентин, когато се срещнат в Одзуик Чейс. В момента не се чувстваше толкова виновна за краткотрайната си изневяра, колкото предполагаше, че трябва да бъде, но сигурно, когато видеше Куентин, нещата щяха да бъдат по-различни.

В понеделник сутринта Изабел, придружена от мащехата си, нейната кръщелница и брат си, тръгна за Одзуик. Пътуваха на малки етапи и прекараха нощта в странноприемница, за да могат да пристигнат навреме на следващия ден. Всеизвестно беше, че лорд Одуин си ляга рано и по-скоро здраво нахоква, отколкото дава вечеря на закъснелите си гости. Беше следобед, когато пристигнаха в селцето Райд Одзуик, и макар да имаха само още няколко мили до Одзуик Чейс, бяха принудени да спрат в местната странноприемница, за да поправят колелото на каретата си. Беше се повредило при една по-дълбока бразда в пътя на миля и нещо от селото.

Странноприемницата не беше пощенска, макар че дилижансът спираше там, за да качва и оставя пътници. Все пак беше прилична и въпреки че нямаше отделен салон, в който да седнат, общата стая беше почти празна по това време на деня. Настаниха се на една маса в ъгъла близо до камината и лейди Лейлънд изпрати Саймън да им поръча закуска.

Спокойствието им свърши половин час по-късно, с пристигането на следобедния дилижанс. Минута след като претъпканата неугледна кола влезе в двора, пътниците се изсипаха в общата стая и започнаха шумно да искат да бъдат обслужени незабавно, за да могат да закусят преди тръгването на дилижанса. Бяха странна група — един фермер, жена му и дъщеря им, свещеник със съпругата си, която изглеждаше прекалено превзета, и една жена, чиято огромна пълнота сигурно допринасяше доста за теснотията в дилижанса. Имаше също и трима младежи. Рошавите им коси показваха, че сигурно се бяха возили на покрива. Двама от тях явно бяха приятели и пътуваха заедно, третият влезе в стаята последен и сам. Той остана известно време до вратата, като оглеждаше стаята. Явно не бързаше да се втурне към тезгяха да предяви претенциите си заедно с другите.

Неизвестно защо, Изабел го забеляза. Когато влезе в стаята, той й изглеждаше някак познат, макар да беше сигурна, че не го бе срещала преди. Беше облечен в лошо скроен тъмнокафяв жакет и бежови панталони, с един номер по-големи. Шалчето беше в някакъв отвратителен десен, завързано в непохватен възел на врата му. Носеше платнена пътна чанта, която изглеждаше още по-зле от облеклото му.

У мъжа явно имаше нещо будно и интелигентно, което изненада Изабел, защото в началото го беше взела за беден, унижаван чиновник или черноработник, пременен за пътуването в най-хубавите си дрехи. Беше й чудно, че един умен човек можеше до такава степен да не полага грижи за себе си. Хрумна й, че той вероятно беше някой измамник, който дебнеше да хване за плячка простодушни наивници. В този момент обаче Изабел забеляза, че огледът му беше стигнал до тяхната маса и сега той, на свой ред, я гледаше втренчено. Младата дама се изчерви и бързо извърна очи встрани.

За нейна най-голяма изненада и неудобство, непознатият се приближи до тях. Когато стигна до масата, се поклони и се обърна към лейди Лейлънд.

— Моля за извинение, госпожо — заяви той с подчертан чуждестранен акцент. — Бихте ли ми посочили пътя до голямата къща, дето била някъде тук? Името й започва с „Од…“ или нещо подобно.

Лейди Лейлънд очевидно се постресна от неочакваното му приближаване, но възпитанието й беше безупречно. Тя отговори хладно, но не високомерно или враждебно:

— Ако имате предвид Одзуик Чейс, трябва да продължите по главния път още пет или шест мили, докато стигнете до един завой, където има групичка дъбове. Миля и нещо след това е къщичката на вратаря, а след още две мили ще стигнете до самата къща.

Мъжът придоби тъжно изражение.

— Май ще трябва да повървя — каза той и въздъхна. — Е, когато карахме прасетата на пазар, съм изминавал и по-дълги разстояния, ама не с паянтови обувки, дето стават само за салон. — И повдигна единия си крак, за да го огледат всички. Беше обут в официални мъжки обувки със съмнително качество. — Не мислех, че моите ботуши ще стават за случая.

Саймън и Изабел си размениха погледи, като неговият беше изпълнен с весели искрици и я приканваше да се посмеят заедно на странния непознат. Изабел побърза да извърне очи встрани и да прехапе устни, за да сподави предателската усмивка. Лейди Лейлънд отговори учтиво:

— Може би ще успеете да си намерите по-здрави обувки в селото или стопанинът ще има някакъв превоз, който да ви даде под наем.

В гласа й се беше промъкнала хладина, но младежът като че ли остана недосегаем за подчертаното й презрение. Той поклати глава и тъжно каза:

— Не помислих по-рано и май сега ще трябва да си платя за това. Имам писмо от дома, за да си взема пари от банкера в града, ама не предполагах, че ще ми трябват много, след като отивам на гости на дядо. У дома, като имаме нужда от нещо, едно пиле или няколко яйца свършват работа.

Саймън, който на моменти беше много невъздържан, рече:

— Е, значи имате решение. Ако имате пиле или няколко яйца в тази ваша чанта, можете да ги замените за чифт обувки или да си наемете двуколка. Не сте взели от онези прасета, за които говорехте, нали? С едно от тях можехте да наемете двуколката на стопанина за цели две седмици.

Кити се изкикоти тихо, но мъжът се усмихна, сякаш не усещаше, че го занасят, или пък нямаше нищо против това.

— Май по-добре да го бях направил. Дядо сигурно ще ми заеме едно от неговите, ама мисля, че ще бъде по-хубаво да го попитам, преди да обещавам.

По време на разговора Изабел наблюдаваше непознатия и не можеше да се отърси от чувството, че го познава отнякъде. Акцентът му, който определено не беше английски, също я заинтригува. Изабел реши, че сигурно мъжът беше от колониите, вероятно американец, макар и акцентът му да не наподобяваше на културния говор на двамата или тримата американци, които познаваше. Предположи, че този човек беше внук на някой от арендаторите или работниците на лорд Одуин — поколението на нечий син, който е пропътувал разстоянието до Новия свят, за да си търси късмета, или пък е бил изпратен там за някое престъпление.

Един или два пъти сиво-зелените му очи проблеснаха към нея и тя с изненада забеляза нещо присмехулно в тях. Това й напомни погледа на Куентин, когато я подиграваше; а усмивката, с едното ъгълче на устните съвсем малко по-повдигнато от другото, страшно й приличаше на тази на Карлтън.

Такива мисли може би бяха нелепи, но Изабел беше обзета от внезапно просветление. Всички тези неща — това, че й се струваше познат, американският му акцент, целта на посещението — неочаквано се събраха в съзнанието й и очевидното изплува. По някакъв странен каприз на съдбата: браздата на пътя, счупеното колело, пристигането на дилижанса — те се бяха изправили срещу господин Адриан Ренвил.

Изабел се втренчи в него с подновен интерес. Беше направила презрителни предположения за него, също като Куентин и Карлтън, но сега разбра, че всъщност никога не бе очаквала той да бъде различен от това, което наистина беше: внукът на един граф. И все пак мъжът имаше ужасно недодялан и колониален вид. Говорът, дрехите и обноските му отговаряха на най-лошите им предвиждания.

Изабел не беше сигурна как да постъпи. Ако не кажеше нищо, щеше да се получи много конфузно положение, когато се срещнеха в Одзуик Чейс. Но ако това се окажеше просто плод на фантазията й, щеше да стане още по-неудобно. Тя погледна към мащехата и брат си и видя по лицата им, че не го бяха разпознали. Лейди Лейлънд обаче беше придобила каменно изражение и явно се канеше да скастри нахалния непознат. Саймън пък, от своя страна, като нищо можеше да каже нещо скандално.

Изабел реши какво да направи и си наложи да преглътне страха, че може страшно да се изложи, ако въпреки всичко е сгрешила. След това протегна ръка към непознатия и каза:

— Господин Адриан Ренвил? Аз съм Изабел Лейлънд. Това е моята мащеха, леля ви, лейди Лейлънд, а това са госпожица Уест, нейната кръщелница, и братовчед ви Саймън.

Лейди Лейлънд беше достатъчно добре възпитана, за да не зяпне с уста, но се втренчи в заварената си дъщеря с ококорени очи. Саймън и Кити я гледаха слисано. Мъжът в началото също придоби учудено изражение. В този момент Изабел почувства прилив на ужас. Беше сгрешила. След това обаче по лицето му бавно се разля усмивка и светлината в очите му стана още по-ярка. Той пое протегнатата ръка на Изабел, но вместо да се поклони, както беше редно, я стисна и разтърси енергично.

— Ех, и ако това не е късмет! За мен е удоволствие, госпожо. И вас се радвам да ви видя, лейди Лейлънд — прибави мъжът, като пусна ръката на Изабел и сграбчи тази на по-възрастната дама. Саймън и Кити бяха разделени от него от масата, затова му се наложи да съкрати поздравлението си до усмивки и енергични кимвания с глава. — Помислих си, че това е чиста случайност, но трябваше да се досетя, като се има предвид, че сме наблизо.

След това, без да поиска позволение, той притегли един стол до Изабел, седна и извика шумно на стопанина да донесе за всички от най-хубавата бира.

— Не, благодаря ви. Трябва да тръгваме след няколко минути — каза Карълайн Лейлънд със слаб глас. — Наистина ли сте господин Адриан Ренвил?

От тона й се предполагаше, че сигурно има някаква грешка, но Адриан още веднъж или не го забеляза, или нямаше нищо против това.

— Самият аз, и изглежда, проблемът ми е решен. Ако отивате при дядо, бих могъл да пътувам с вас.

— О, да, наистина отиваме там — рече Саймън с подигравателна дружелюбност. — Мисля, че дядо ще бъде даже още по-изненадан от нас от тази… ъ-ъ… случайност.

— Сигурно ще получи една от своите нервни кризи — вметна Кити е повече искреност, отколкото такт.

Лейди Лейлънд ги изгледа строго и се обърна с колеблива усмивка към Адриан:

— Разбира се, че можете да пътувате с нас до Одзуик.

— Знаете, че отиваме там — добави Изабел — именно за да се срещнем с вас. Само че си мислехме, че ще бъдете там преди нас.

— Мъничко позакъснях — призна той. — Дядо искаше да изпрати собствения си файтон да ме вземе, но аз пожелах да поразгледам още мъничко страната.

— Тогава значи сме изпреварили другите — рече Изабел и прибави леко натъртено: — Те със сигурност ще бъдат много изненадани.

— Но вие ме познахте веднага — каза учудено той. — Явно имам повече семейни черти, отколкото съм предполагал.

— Да, вие доста приличате на Франсис — призна лейди Лейлънд, като даде глас на мислите на Изабел. — Но не толкова, че да го забележа от пръв поглед.

— Може би Бел е познала братовчеда Адриан, защото той изглежда точно така, както е очаквала — предположи Саймън, а тъмносивите му очи излъчваха невинност.

— Така ли? — възкликна Адриан с изненада и благодарност.

— О, да — потвърди Кити, която винаги придобиваше смелост след Саймън. — Бел и Куентин обсъждаха какъв бихте могли да бъдете, а вие сте точно такъв, какъвто предположиха.

Изабел почувства, че се изчервява и беше благодарна на стопанина, който дойде точно в този момент да ги уведоми, че каретата им е поправена и ги очаква на двора.

Конят на Саймън също беше оседлан. Един от конярите го държеше за юздите. Саймън не обичаше затворените карета и беше яздил през по-голямата част от пътуването. Той тръгна към коня си, но после спря от някаква мисъл и се обърна към Адриан:

— Може би ще предпочетете да яздите дотам, братовчеде Адриан? След като сте израснали във ферма, сигурно не сте пътували много в тези проклети затворени файтони. Ако човек не е свикнал, те погаждат номера на стомаха му.

— Така ли? — възкликна Адриан, ококори очи и погледна със съмнение към чакащата карета.

— Яздите ли, братовчеде? — попита Саймън, като неочаквано му хрумна, че може да е сбъркал в предположението си.

— О, да — отвърна Адриан. — На фермата имаме доста коне. Един-два пъти съм прехвърлял крак връз някой от тях.

— Тогава позволете ми да ви предложа коня си — каза Саймън.

Адриан не изглеждаше особено доволен от тази перспектива, но пое юздите от Саймън.

— Повечето пъти във фермата съм яздил без седло — рече той, като пъхна крак в стремето.

Лейди Лейлънд и Кити се бяха качили в каретата, но Изабел остана на стъпалото, за да наблюдава сцената. Видя, че Адриан беше поставил в стремето не този крак, който трябваше, и така щеше да се озове с лице към задницата на коня. Саймън, който беше застанал зад Адриан, хапеше долната си устна, за да не избухне в смях и Изабел не можеше да го обвини. Семействата Ренвил и Лейлънд бяха изкусни ездачи и Адриан имаше да понесе още много подигравки от братовчедите и дядо си за липсата на това умение.

— Не, другия крак — каза Саймън, когато вече беше сигурен, че гласът му няма да потрепери. — След това се отблъснете до седлото.

Адриан представляваше жалка картина, но Изабел изпита съчувствие към него. Когато братовчед им направи следващия опит да се качи, младата дама видя, че Саймън все още не се беше уморил от тази игра и се готвеше да потрети. Тя понечи да извика на брат си, за да отвлече вниманието му, но думите замряха на устните й. Адриан сграбчи решително юздите и предния лък на седлото, отдръпна се назад, отблъсна се нагоре с гладко и бързо движение и най-накрая се качи. Саймън, който беше застанал зад него, не очакваше това и бе блъснат назад. Подметките на ботушите му се плъзнаха по калдъръма, който беше станал хлъзгав от калта на току-що спрелия дъжд. В момента, в който Адриан се качи на седлото, Саймън се озова седнал в една гнусна купчинка на земята.

Колкото и да й се струваше невероятно, Изабел не беше сигурна, че това бе чиста случайност, макар слисването и ужасът в очите на Адриан да предполагаха, че не го беше направил нарочно. Но тя си припомни лукавия му поглед, който я беше накарал да го вземе за някакъв измамник. Най-лесно щеше да бъде да го приеме за непохватен простак, но това, че останалите смятаха някого за глупак, не го правеше такъв. По-скоро хората, които мислеха така, биваха непредпазливи по отношение на него.

Саймън измърмори под нос няколко ругатни и се надигна от калдъръма. После махна с ръка на тромавото извинение на Адриан, почисти, доколкото можа, калта от бричовете си и последва Изабел в каретата.

— Какво магаре — каза той, когато потеглиха.

— Достатъчно, Саймън! — скара му се майка му. — Той е твой братовчед и наследник на дядо ти, което един ден ще го направи глава на рода. Зная, че смяташ говора и обноските му за смешни, но просто трябва да ги приемеш за различни. На него са му липсвали твоите удобства, въпреки че е син на виконт и внук на граф. Горкият Франсис се надявал да натрупа богатство в Америка, както ми казаха, но явно не е успял и ще бъде много лошо от наша страна да съдим за сина му от сегашното си по-добро положение. Не би трябвало да си толкова неразумен, че да се подиграваш на тези, които са имали по-малко късмет от теб.

— По-малко късмет! — възкликна невярващо Саймън. — Един ден той ще стане граф Одуин, ще наследи Одзуик Чейс и всичките богатства. Представям си как ще се чувства Куентин, когато му се наложи да отстъпи мястото си на този дебелак, който дори не може да се качи на седлото, без да оплеска работата. — Въпреки цялата си начетеност, Саймън съдеше за хората колкото по интелекта им, толкова и по стойката им на седлото. — Един господ знае дали ще успее да се задържи на седлото, докато стигнем Одзуик.

Но мнението на Саймън за братовчеда, с когото току-що се беше запознал, щеше да се промени значително, ако можеше да види Адриан по пътя към имението. Ездата му беше нещо вродено, а стойката му — толкова идеална, че човекът и конят сякаш се движеха в едно.

Адриан нямаше нужда да крие ездаческите си способности. Нелепото представление в двора му беше спечелило презрението на слугите така, както и на Саймън, и те не му обръщаха никакво внимание, докато яздеше зад каретата. Беше малко попрекалил с ролята си на самомнителен жител на колониите и този път не бе могъл да се сдържи. Само по себе си това не предизвика у него ни най-малко съжаление, защото те не заслужаваха нещо повече, но някак не му харесваше да се прави на глупак пред Изабел. Навярно заради мъжката си гордост. Какво значение имаше, че тя го мисли за глупак, когато знаеше за нея неща, хиляди пъти по-срамни от неговото смешно държане?

Веднага щом влязоха през портите на Одзуик Чейс, той остави мислите настрана и пусна в действие наблюдателските си способности. Докато пътуваха по алеята към къщата, минаваха покрай красиви групички дървета. Накрая се озоваха в обширен парк. Когато изкачиха хълма, преди да се спуснат в долината, в която беше разположена къщата, пред погледа му изникнаха главната ферма и множество по-малки, давани под наем постройки, разпръснати наоколо и покриващи стотици акри земя до самия хоризонт. Малка рекичка криволичеше между тях като небрежно захвърлена панделка.

Адриан сравни Одзуик Чейс с Блек Оукс, имението, което баща му беше построил в Бъкс Каунти. То представляваше огромно парче земя, каквито бяха повечето от обширните имения на едрите земевладелци в Пенсилвания. Там имаше гори, които се простираха на цели мили; паркът около дома им можеше да обхване малък град; акрите обработваема земя наброяваха няколко хиляди; а къщата, построена не в долина, а на възвишение, гледаше към величествената река Делауеър.

Постепенно пред погледа му изникна къщата. Беше широка сграда, разположена сред разкошни градини. Стилът й беше главно якобински^[1], но се усещаха и по-късни влияния. Нямаше нищо общо със спретнатата симетрична къща, в която беше отгледан, но Адриан почувства как нещо се раздвижи в гърдите му. Старите тухли лъщяха меко, а прозорците с колони по средата проблясваха като скъпоценни камъни и придаваха на къщата красота, която тя може би нямаше да притежава в мрачен ден. Но независимо дали заради красотата на сградата, или заради нещо дълбоко в кръвта му, Адриан изпита неочаквана огромна гордост.

Каретата забави ход и спря на широкото, покрито с чакъл място пред къщата. Големите двойни врати се отвориха безшумно. Изскочиха слугите, които сякаш бяха очаквали пристигането им.

Адриан изчака спътниците си да слязат от каретата и чак тогава скочи от коня. Направи го със същата тромавост като качването — вкара крака си в стремето и се вкопчи в гривата, за да не падне. След това успя някак си да слезе на земята и се усмихна уморено в отговор на презрителната физиономия на Саймън.

— Хареса ли ви ездата, братовчеде? — попита иронично момчето.

— Добре беше — отговори Адриан, като сякаш не забелязваше тона на Саймън. — Хубав кон.

Момчето се обърна с отвращение и последва майка си и Кити в къщата. Слугите вече бяха внесли багажа вътре и каретата затрополи по пътя към конюшнята. Адриан остана сам на покритото с чакъл пространство.

Изабел не се радваше на пристигането му и мнението й за него едва ли беше по-високо от това на брат й, но не можа да не изпита състрадание. Помисли си, че щеше да бъде много подло да го оставят така, като забравен слуга. Тя се спря на входа и се обърна да го изчака. В следващия момент обаче вниманието й беше привлечено от една друга карета, която се приближаваше с голяма скорост към къщата, и напълно забрави за Адриан.

Саймън, който също беше чул тропота, изникна на входа зад нея.

— Сигурно е Куентин! — възкликна той възторжено. — Кой друг би могъл да препуска така по алеята?

След няколко минути предположението му се потвърди. Пред погледите им изникна малък двуместен кабриолет за състезания, който летеше по алеята в пълното си величие. Беше наистина изящна кола. Даже и от това разстояние вратите й лъщяха; блестящо жълтите колела и украса изглеждаха златни на светлината на следобедното слънце. Кабриолетът беше теглен от четири идеално подбрани коня, които съвсем очевидно не бяха работни. Те профучаха по алеята много по-бързо, отколкото беше нужно или безопасно, но красивите им плавни движения предизвикваха възхищение, а не критики.

Адриан нямаше нужда да чува забележката на Саймън, за да се досети за самоличността на водача. Когато кабриолетът се приближи до къщата, стана ясно, че беше каран от първокласен кочияш, чието облекло, както и умението му, показваха, че е върховно конте.

Карлтън Ренвил излезе от къщата. Изражението му не издаваше нито възхищение, нито завист.

— А, идва несравнимият — рече той безизразно.

Секунди по-късно Куентин спря изпотените коне пред къщата и около колелата се вдигна облак от малки камъчета. Още веднъж отвътре се втурнаха слуги. Един от тях изтича към юздите на водещите коне, друг веднага започна да разтоварва багажа, завързан отзад на кабриолета. В маниерите им се чувстваше доста подчертана почтителност, сякаш имаха работа с господаря на имението или с неговия наследник Куентин хвърли небрежно юздите на трети слуга и скочи елегантно на земята. Саймън се затича надолу по стълбите, за да го поздрави пръв.

— Никога преди не съм виждал тези зверове, Куен — каза той, като отиде до най-близкия от водещите коне и прокара длан по мускулестия му врат и рамото. — Сигурно са нови. Къде, по дяволите, успя да намериш тези красавци? Трябва да си ги изпратил предварително за последната смяна, иначе никога нямаше да могат да те докарат дотук и да изглеждат толкова свежи.

— Те са от разпродажбата на имуществото на лорд Рук — обясни Карлтън, като също слезе на алеята. — Беше много глупаво от моя страна да си въобразявам, че ще имам шанса да ги купя, след като ти вече беше надушил търга, скъпи ми братко.

— Е, не можех да оставя такива забележителни същества да бъдат пропилени за някой незначителен човек, нали? — отвърна предизвикателно Куентин.

Карлтън погали кадифения нос на най-близкия кон и се засмя добродушно, но Адриан, който наблюдаваше разговора, видя стоманен блясък в очите на по-младия брат. Карлтън продължи със същия тон:

— Много мъдро от твоя страна да попълваш конюшнята си с най-добрите животни, Куентин. Скоро може и да не успяваш да си позволяваш такъв лукс, ако старецът реши, че това изобилие трябва да бъде разделено.

Тези думи не носеха никакъв смисъл за Адриан, но беше явно, че Куентин и Саймън ги разбраха. В очите на Куентин проблесна нещо неприятно, а Саймън изглеждаше слисан. Сякаш в отговор момчето се обърна и погледна към Адриан, който беше застанал в подножието на стълбите.

Изабел проследи посоката на погледа на Саймън и почувства отново прилив на състрадание към Адриан. Язвителните забележки на Саймън приличаха на убождания от игла в сравнение с пронизващите думи на Куентин и Карлтън, които имаха значително по-големи умения в това отношение. Колкото и интелигентен по природа да беше американският им братовчед, едва ли щеше да се окаже достойна шпага за тях. Изабел не можеше да предпази Адриан от всичко това и дори не беше сигурна дали иска да го направи, но можеше поне да му спести част от унижението, като го представеше веднага на Куентин и Карлтън.

Тя слезе отново на алеята, поздрави братята и прибави:

— Случи се нещо много забележително, когато спряхме в „Патицата и патокът“ да ни поправят колелото. Там съвсем случайно се запознахме с господин Адриан Ренвил. Куентин, Карлтън, това е вашият братовчед от Съединените щати, господин Ренвил.

Когато свърши думите си, младата дама застана до Адриан. Той пристъпи напред към Куентин и Карлтън с протегната ръка. В този момент изглеждаше доста глупаво, тъй като нито един от тях не се помръдна. Изражението на Куентин изразяваше явно недоверие, което говореше на Изабел, че той изобщо не беше очаквал братовчед му да отговаря на най-лошите му предсказания. Карлтън, който се движеше в политическите кръгове, имаше солидна тренировка и не издаде мислите си, само дето изглеждаше учуден. Именно той се окопити пръв, пристъпи към Адриан и протегна ръка.

— Е, братовчеде — каза с дързост, която звучеше доста фалшиво, — изминали сте много дълъг път, за да се запознаете с нас. Надявам се пътуването ви да не е било трудно.

— Нищо особено, само една-две бури и малко топовен огън — отвърна Адриан, като сграбчи здраво ръката на Карлтън с две ръце и я раздруса още по-енергично, отколкото тази на Изабел. — Както вървят нещата, струва ми се, че тук ще имам повече трудности.

Карлтън успя да освободи ръката си и отстъпи бързо назад, сякаш очакваше братовчед му отново да се вкопчи в него. Куентин пренебрегна протегнатата ръка на Адриан, извади лорнета си и го огледа през него. През тялото му сякаш премина тръпка и той остави лорнета да увисне на панделката си.

— Ето те значи, братовчеде — каза провлечено и отегчено. След това мина покрай Адриан, изкачи стълбите и влезе в къщата.

По лицето на Изабел плисна горещина. Момичето се почувства неудобно от грубостта на годеника си и неловкото положение на Адриан. Карлтън се поколеба за момент и последва брат си. Саймън погледна от сестра си към Адриан и се сконфузи. Виждаше, че Изабел е натъжена от сцената, която току-що се разигра пред очите им. Въпреки че не бе склонен да критикува братовчед си Куентин, осъзна, че той се бе държал недостойно за обноските, с които беше известен в обществото. Също така си спомни укора на майка си и призна вътрешно, че сам не се бе държал по-добре. Затова се приближи към Изабел и Адриан и каза с тон, в който се чувстваше едновременно любезност и притеснение:

— Братовчеде Адриан, дядо вече сигурно е разбрал за пристигането ви и се чуди защо още не сте отишли да се запознаете с него. Може да ви се стори малко студен, но не бива да се плашите. Той е такъв с всички, понякога дори и с Куентин. Такъв е характерът му.

Лорд Одуин, който страдаше от подагра и вече не притежаваше някогашната си подвижност, не беше в салона, за да ги поздрави, пък и никой не очакваше това. Вместо него беше слязъл икономът му, господин Бийл. Той се поклони точно колкото трябваше, за да поздрави наследника на графската титла за пръв път, и когато се изправи, показа, че притежава по-голямо самообладание от господарите си. Икономът не показа дори с трепване на окото или нюанс на гласа, че намира Адриан за необикновен.

— Позволете ми да кажа, сър, от името на персонала и лично от мое име — започна той напевно, както подобаваше, — че сме изключително щастливи да ви поздравим с добре дошли в Одзуик Чейс. Негова Светлост ви очакваше да пристигнете вчера и беше много разтревожен. Наредено ми е веднага да ви заведа в Зеления салон, където Негова Светлост ще дойде, щом му съобщя за вашето пристигане.

— Трябва да е глух, ако досега не го е разбрал, Бийл — обади се Саймън. — Все пак всичките му стаи гледат към алеята.

Икономът отдаде тази забележка на младостта на младия джентълмен и без ни най-малко да опетни достойнството му, поведе Изабел и господата по стълбите към Зеления салон. Останалите, които бяха влезли в къщата преди тях, вече бяха там. Изабел се отправи веднага към канапето, за да седне при майка си и Кити, а Саймън зае стола до Карлтън. Всички бяха с лице към камината. Там беше застанал Куентин в небрежна поза. Единият му крак, обут в идеално лъснат ботуш, беше кръстосан елегантно върху другия. Въпреки че двамата с Адриан имаха почти едно и също телосложение, жакетът на Куентин беше подплатен, за да придаде още по-голяма широчина на раменете му, а кожените бричове прилепваха като втора кожа по дългите му крака и създаваха илюзията, че притежателят им е доста висок. Беше величествен и уверените му маниери го караха да изглежда като господаря тук.

Адриан прехапа устни, за да не се усмихне на картината пред очите си. Преднамерена или не, тя беше изключителна. От едната страна на камината имаше стол с права облегалка. Той прекоси стаята и седна нерешително на него, сякаш не беше уверен дали другите го приемаха. Всъщност не се съмняваше ни най-малко. Всички желаеха да се провали вдън земя.

Влязоха лакеи, които носеха подноси с чай, бисквити, кейк, сухо шери и мадейра. Закуските бяха поставени пред дамите, а алкохолът — на масата между Карлтън и Саймън. Карлтън наля вино за мъжете, докато лейди Лейлънд се зае с чайника. Тези действия за известно време изключиха нуждата от поддържане на разговор. Това обаче беше кратка отсрочка. Никой не бе съвсем сигурен какво да каже на Адриан, а другата възможност, която всички желаеха — да го обсъждат помежду си — едва ли можеше да се прави в негово присъствие. Куентин нямаше да им помогне и в двата случая.

Изабел използва разливането на чая, за да огледа Адриан още веднъж. Не можеше да разбере защо толкова се интересува от него. Той беше привлекателен мъж и щеше да изглежда още по-добре, ако се облечеше свястно и косата му не беше тъй ужасно подрязана. Изабел не одобряваше вида и обноските му, но не можеше да не изпита някакво съчувствие към него. Все още си спомняше деня, в който баща й и новата й мащеха я доведоха за пръв път в Одзуик Чейс и биенето на сърцето си при мисълта за срещата със семейство Ренвил. Тогава се бе чувствала сама и чужда, докато Куентин не я беше удостоил с вниманието и любезността си. Вероятно и Адриан сега се чувстваше така, но този път Куентин беше склонен да подклажда притеснението на братовчед си, а не да го смекчава.

За всеобщо облекчение в този момент се чу звукът от стола на колела на лорд Одуин, който се приближаваше през съседния салон. Освен по време на най-сериозните си атаки на подагра, лорд Одуин всъщност нямаше нужда от количката и се справяше чудесно с бастуна. На роднините му беше добре известно, че бе склонен да изтъква немощта си, когато му изнасяше. Особено когато възнамеряваше да бъде много взискателен. Тези, които разбраха причината за появяването му в този вид, си размениха тъжни погледи.

Когато Бийл избута количката през вратата, Саймън и Карлтън се изправиха. В момента лорд Одуин наистина изглеждаше на седемдесет и пет години. Някога, в младостта си, той бе висок и мускулест мъж, но постоянно влошаващото му се здраве го беше съсухрило. Изглеждаше дребен и крехък в големия стол, изтънялата му плът покриваше трошливите кости и на свой ред беше покрита от жълтеникава като пергамент кожа. Ръцете му, здраво стиснали поставения на коленете му дебел бастун, бяха възлести и покрити със старчески петна, а левият му крак беше дебело превързан и протегнат напред върху една скоба на стола. Въпреки това очите му бяха на много по-млад човек. Не бяха нито зачервени, нито сълзящи и безцветни, както при повечето стари хора, а живи, ясни и искрящи от някаква вътрешна енергия, която той вече не притежаваше във физическо отношение.

Старецът огледа стаята и живият му поглед веднага се изпълни с ярост.

— Е, и къде е той, Бийл? Надявам се, че не си ме довлякъл през всичките зали в това глупаво приспособление само за да огледам тази компания.

Преди Бийл да успее да го посочи, Адриан се изправи колебливо от стола си до камината. Докато седеше, той беше избутал по някакъв начин ръкавите си нагоре и от маншетите му се виждаше прекалено много. По този начин се подчертаваха едновременно лошата кройка на жакета и старомодните бричове. Огледа се неловко, като търсеше място, където да остави чашата си. Накрая я постави на пода, успя да разлее съдържанието й на килима, огледа се тъжно и видя слисаното изражение на лорд Одуин.

— Вие трябва да сте дядо ми — каза Адриан и се усмихна нерешително.

Графът не отговори веднага. Беше прекарал целия си живот в правителствените и политически кръгове и обикновено не издаваше мислите си, но очевидно сега жалкият вид на неговия наследник му отне тези способности. Можеше да се каже, че слисване беше твърде мека дума, за да бъде описана физиономията му. По сбръчканите му черти преминаха шок и ужас, които след това отстъпиха място на студен гняв.

— Бийл! — изкрещя старецът, сякаш икономът се намираше в другата половина на къщата, а не до стола му. След това бутна колелата на количката си, обърна се и докато изненаданият слуга го настигне, за да го върне обратно в дневната му, вече беше изминал половината стая.

В няколкото минути, последвали излизането на лорд Одуин, в стаята се възцари гробна тишина. Адриан си помисли, че всички изглеждаха пребледнели, с изключение на Куентин, на чието лице беше изписана обичайната му самодоволна усмивка. За братовчеда от Америка това беше по-добро от домашен театър. След малко той каза неуверено:

— Дядо сигурно ужасно страда от подаграта, щом толкова бързо получи пристъп.

— Не беше подаграта, братовчеде — рече съвсем недвусмислено Куентин. — Трябва да те поздравя. За две минути направи това, което лордове, различни членове на кабинета и няколко министър-председатели не успяха за четири или пет десетилетия. Ти лиши великия лорд Одуин от дар слово. Възможно е, разбира се, дядо да е приел забележителната прилика с баща ти като призрак, дошъл да го безпокои, но ако трябва да се обзаложим, бих казал, че старецът по-скоро се слиса от доста уникалния ти вид.

Адриан не изглеждаше обиден, а по-скоро озадачен. Той погледна надолу към дрехите си и оправи маншетите.

— Заключавам, че ме подигравате, братовчеде Куентин.

— Заключавам — отвърна подигравателно другият, като имитираше акцента на Адриан, — че по-скоро трябва да те попитам за името на магазина, откъдето си купил забележителния жакет, отколкото за името на шивача ти. Да позная ли? Клагхорн Стрийт?

Без ни най-малко да се обиди, Адриан засия.

— Имате набито око, братовчеде Куентин, Още щом стъпих в Лондон, видях, че премените, дето съм си ги донесъл, няма да ми свършат работа. Затуй накарах стопанина на „Златният кръст“ да ме упъти към най-доброто място, откъдето мога да си купя кат дрехи за по-малко време, отколкото е необходимо на прасето да мигне.

Беше застанал пред тях и ги наблюдаваше с някаква глуповата усмивка, сякаш наистина вярваше, че те се възхищават от избора му.

— И несъмнено това е бил магазин, притежаван от същия стопанин — предположи Карлтън.

— Точно така, и аз съм му много благодарен — отвърна Адриан.

Лейди Лейлънд беше красива жена, която изключително много държеше на добрия тон и чиито покани бяха много търсени. И тя, подобно на Изабел, усети неловкостта на положението на Адриан, но беше повече загрижена за неудобството, което то носеше на цялата компания. Не се чувстваше равна на Куентин и Карлтън, за да ги укорява, както беше направила със Саймън, но все пак, ако позволеше на кръвопускането да продължи, това щеше да бъде в разрез е възпитанието, което й бе внушавано цял живот. Затова направи това, което й подсказаха обучението и темпераментът й — допи набързо чая си и стана, за да обяви прекратяването на военните действия.

— Ако татко няма да дойде отново при нас, смятам, че вече е време да отидем в стаите си и да се поосвежим след пътуването. Куентин, бъди така любезен да позвъниш на Бийл, ти си най-близо. — След това се обърна към Адриан: — Ние всички знаем пътя, но вие ще имате нужда някой да ви заведе, господин Ренвил. Кити, Изабел, хайде да вървим.

Кити се изправи послушно, но Изабел остана на мястото си.

— Мисля, че ще остана да си допия чая, мамо. Няма да се бавя дълго.

Лейди Лейлънд съзнаваше, че Изабел не се беше виждала е Куентин от няколко дни и затова не настоя.

— Саймън, настоявам да се качиш в стаята си и да полежиш преди вечеря — каза тя вместо това, като се зае със сина си. — Сигурно си мислиш, че си напълно излекуван от онзи инцидент, но сме пътували два дни и изглеждаш доста блед.

Саймън, който беше на възраст, когато не обичаше да се изтъкват слабостите му, се изчерви я също стана. Знаеше, че ако започне да спори с майка си, около този въпрос щеше да се вдигне още по-голям шум. В този момент Бийл влезе в стаята и заяви:

— Господин Куентин, госпожице Изабел, Негова Светлост желае колкото е възможно по-скоро да отидете при него в дневната му.

Куентин и Изабел се спогледаха, след това Куентин кимна и каза, че ще отидат веднага.

Когато останалите излязоха, Карлтън остави шерито си настрана, отиде до лакирания бюфет до отсрещната стена и извади оттам гарафа с коняк. Наля си солидна доза и направи същото за Куентин, който взе чашата си и я изгълта наведнъж. После, без да каже нито дума, я протегна за втора доза.

— И какво ще правим сега, Карл? — попита той, след като изпи и нея.

Карлтън, който отпиваше почтително от силната кехлибарена течност, сви рамене.

— Какво можем да направим? Даже и да решиш да го убиеш, това няма да ти свърши никаква работа. Той има двама братя и сигурно всеки от тях е още по-ужасен от предишния.

— Празните приказки също няма да свършат работа — каза Куентин и погледна сърдито брат си. После отново протегна чашата си.

В този момент Изабел стана, взе чашата от ръката му и я постави на бюфета.

— Нито пък това — рече тя хладно. — Шокът наистина е голям, но не можем да го убием или да искаме да се махне. Нима е по-лош от това, което ние всички очаквахме? Може и да е нещо като възмездие за нелюбезните ни предположения.

— Не говори глупости, Бел — сряза я Куентин и отново взе чашата си. След това я протегна към Карлтън, който погледна Изабел, сви извинително рамене и я напълни. — Този проклет селяндур не може да стане лорд Одуин. Това е немислимо.

Карлтън напълно споделяше мнението му, но въпреки това каза с равен глас:

— Неизбежно е. Ако наистина имаш намерение да удавиш нашия жалък братовчед в реката, ще ти се наложи да го направиш сам.

— Разбира се, че не замисля убийство — рече бързо Изабел, повече, за да увери себе си, отколкото Карлтън.

— Нима? — попита Куентин, след което се изсмя горчиво и прибави: — Вие двамата можете да си затворите устата и да дишате спокойно. Не е изключено да си мисля нещо такова, но както Карлтън вече отбеляза, би било безполезно. Може би най-доброто решение е лудницата. Всъщност предпочитам светът да си мисли, че следващият лорд Одуин е луд, отколкото невъзпитан неграмотен дивак. — Вече по-благоразумен, той изпи само половината от чашата си и я постави отново на бюфета. — Старецът сигурно е бесен. Няма смисъл да влошавам още повече нещата.

След това направи знак на Изабел да го хване под ръка и тя се подчини.