Елизабет Хюит
Изабел (15)

Петнадесета глава

Останала сама, Изабел се видя принудена да крие окаяното си положение от втората си майка, Саймън и Кити. Тя продължи да симулира главоболие и Кити, редовно страдаща от пристъпи на мигрена, се опита да й предложи някои от любимите си лекове, но грубо бе срязана от Доли, която добре съзнаваше, че болката на нейната господарка не може да се облекчи със средствата на медицината.

Първият ден бе белязан от нестихващо страдание, което постепенно се превърна в безчувственост, и на следващия ден тя се събуди, облече се, яде и разговаря с останалите в къщата и накрая си легна, подобно на някакво механично устройство. В петък чувствата й започнаха да се завръщат, както става с болките във вече ампутиран крайник.

Въпреки че никой не й бе съобщавал за заминаването на Адриан, Изабел знаеше, че той си бе тръгнал. След като го бе отблъснала, за него не съществуваше причина да остава повече в Англия, независимо от опасенията и подозренията на Карлтън. След като безопасността на Изабел не можеше да бъде вече негова грижа, той най-вероятно нямаше да чака директен кораб за родината си и щеше да замине веднага за Португалия, а оттам за Южна Америка.

Беше го пропъдила, но въпреки това очите й се напълваха със сълзи при мисълта, че Адриан бе напуснал живота и завинаги.

Повече от всичко друго на нея й бе нужен душевен покой. Мислите й ставаха все по-объркани с всяко оттегляне и завръщане на вярата й в Адриан и неспособността да отговори на въпроса дали той бе предал любовта й или тя — неговата, я бе докарала до границата на лудостта.

Изабел се видя принудена да даде някакво обяснение на втората си майка в деня, след като Адриан ги бе напуснал, очевидно без пространни оправдания, но тя въобще не спомена господин Лидиард и обвиненията на Карлтън. Единственото, което каза, бе, че двамата с Адриан са се скарали по начин, който изключвал всяка мисъл за одобряване, и че според нея той най-вероятно е заминал за Америка. Тя остави на Карълайн грижата да обясни това на Кити и Саймън, както намери за добре, но очевидно лейди Лейлънд им бе дала да разберат, че Изабел страда силно, защото я оставиха на мира и по никакъв начин не споменаваха Адриан и внезапното му заминаване.

В същия онзи петък Куентин ги посети, за да се срещне отново с нея. Изабел се бе надявала, че след като с Адриан се оженеха, Куентин щеше да бъде принуден да приеме избора й и щяха да възобновят връзката си на братовчеди, а по-късно може би и приятелството си. Но ако в крайна сметка той се окажеше разрушителят на щастието им, тя знаеше, че няма да може да му прости това никога.

Куентин преглеждаше един брой на „Спортни новини“, който бе оставен на масата от Саймън, когато Изабел влезе в златния салон. Той затвори вестника и докато се обръщаше към нея, внимателно го сгъна. Приближи се и й целуна ръка с официалност, неприсъща за предишните им срещи насаме.

— Благодаря ти, че се съгласи да ме приемеш, Изабел. Сигурно ти се иска да ме пратиш по дяволите.

Изабел леко се усмихна.

— Ще ми се прииска, ако смяташ да говорим същите неща като предния път. — Той все още държеше ръката й и въпреки че обноските му не предполагаха интимност, тя счете за подходящо да я издърпа.

За момент гостът леко се съпротиви, но веднага след това размисли и я пусна.

— Бел, моля те да ми простиш за страданието, което може би съм ти причинил при предишната ни среща. — Той направи пауза, в която видя в очите й, че грешките, които бе допуснал, не можеха тъй бързо да бъдат извинени. — Сам разбирам, че извинението ми не струва, Бел. Знам, че няма подходящи думи за прошката, която искам.

Погледът му излъчваше разкаяние. Приличаше на човек, целящ да изглежда разкаян, но може би върху впечатленията й оказваха влияние и нейните подозрения.

— Да ти простя какво, Куентин? — В тона й нямаше враждебност. — За коя от обидите си търсиш прошка?

На лицето му се появиха изненада и раздразнение.

— Не предполагах, че са толкова много — отговори той с виновна усмивка и почти рязък глас. — Прости ми, Изабел, за нещата, които казах при последната ни среща, и за това, което се случи в Одзуик. Не съм искал да ти причиня болка и съжалявам, че бях нетърпелив и груб с теб и станах причина да се почувстваш заплашена. За нищо на света не бих пожелал да те нараня, Изабел, повярвай ми, моля те.

Дори решен да проси извинение, Куентин не можеше да си наложи да се признае за виновен.

— Не ти вярвам, Куентин. В Одзуик се опита да ме изнасилиш — иска ми се да забравя онази ужасна нощ, — но ти ме нарани и по друг, още по-болезнен начин, като се постара да погубиш Адриан. Мисля, че най-накрая успя — и ето това никога няма да мога да ти простя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Куентин свъси вежди. — За това, което му се случва, е виновен единствено само той. — Силно стисна Изабел за ръката, преди тя да успее да я отдръпне. — Не съм дошъл да се караме, а да поправим отношенията си. Може би избързвам, но вярвам, че с времето ще успея да те накарам да повярваш, че твоята всеотдайност през тези няколко години няма да остане неоценена.

Изабел го погледна с невярващи очи. Явно той не бе разбрал правилно думите й.

— Нима намекваш, че след всичко това двамата с теб можем да се оженим, Куентин?

На устните му се изписа разкривена усмивка.

— Не бих посмял да стигна толкова далеч в плановете си все още. Знам, че преди това трябва да заслужа доверието ти.

— Знаеш, че съм влюбена в Адриан — смело каза тя. — Че съм негова любовница още преди да напуснем Одзуик.

Въпреки че устните му все още се усмихваха, останалата част от лицето му се вкамени.

— Това, което знам, е, че те прелъсти един много хитър мъж. Моя бе грешката, че допуснах да се подведа от абсурдното му поведение. Иска ми се още тогава да бях съзрял дяволската му природа. Но сега, след като истината излезе наяве, Бел, ти трябва да си наложиш да видиш колко недостоен е той за любовта ти.

Осъдителните му думи по адрес на Адриан постигнаха обратен ефект — те с още по-голяма сила я наведоха на мисълта, че бе прибързала в оценката си. Бе повярвала на думите на хора, които имаха всички причини да му желаят злото.

— Защо правиш всичко това, Куентин? — с рязък тон попита тя. — Трудно ми е да повярвам, че мъж като теб би ме желал, знаейки, че съм се обрекла на Адриан по своя собствена воля.

— Ти принадлежиш на мен, Изабел — каза той, като се опита да я притегли в прегръдките си. — Да бъда проклет, ако му позволя да те има.

Този път Изабел се отдръпна навреме. Тя се отдалечи на няколко стъпки разстояние от него и застана до звънеца, готова да повика помощ при нужда.

— Принадлежа единствено на себе си. Затова ли си казал на Карлтън, че си видял Адриан в „Клеръндън“ в нощта, когато са арестували господин Лидиард?

— Но това е самата истина. Тогава бях там с приятели и видях Адриан да влиза в една от стаите. Струваше ми се странно, докато един познат не ми каза, че същата нощ в хотела са арестували шпионин от Съединените щати.

— И от този нищожен факт двамата с Карлтън заключихте, че той трябва да е съучастник на господин Лидиард?

— Никой разумен човек не би повярвал в толкова огромен сбор от съвпадения, Изабел. Само помисли — с умоляващ глас каза той. — И Адриан, и Томас Лидиард са американци с връзки сред английската аристокрация и признават, че са били съученици. Пристигат в Англия в една и съща седмица. Оказва се, че роднините им живеят съвсем близо едни до други. И двамата идват в Лондон в един и същи ден, а Адриан е бил в „Клеръндън“ в нощта, в която арестуват Лидиард и негов съучастник успява да избяга.

Представени по толкова прост начин, доказателствата, въпреки че си оставаха косвени, изглеждаха необорими. Изабел усети как сърцето й се свива, но желанието й да защити Адриан от враждебността на Куентин само се засили.

— Само защото изглежда вероятно, не значи, че не може да е просто удивителен сбор от съвпадения. Знаеш добре, че такива неща се случват понякога.

Куентин се усмихна снизходително, но преди да успее да отговори, се му почукване, вратата се отвори и в стаята влезе Мерит.

— Моля за извинение, госпожице Лейлънд. Господин Карлтън е тук и настоява да разговаря с вас веднага. Казах му, че…

Карлтън, който очевидно нямаше намерение да приема отказ, заобиколи иконома и влезе в стаята. Изабел видя лицето му и веднага освободи слугата. Карлтън мина покрай нея и застана пред брат си.

— Нима здравият разум те е напуснал напълно, Куентин? — гневно заговори той. — Можеш да мразиш Адриан колкото си искаш, но отиваш прекалено далеч в опита си да го унищожиш, като залагаш на карта честта на името Ренвил.

Без да предоставя възможност на Куентин да даде обяснение или да се защити, Карлтън се обърна към Изабел и запита:

— Къде е Адриан? Трябва да го измъкнем оттук колкото е възможно по-скоро.

Изабел го изгледа объркана и разтревожена.

— Той не е тук, Карлтън. Какво се е случило?

— Знаеш ли къде може да е отишъл? — попита той с настоятелност, която в сравнение с обичайната му сдържаност изглеждаше маниакална. — Може би ни остават само минути, преди да дойдат да го арестуват. Ако това се случи и се разбере, че съм се опитал да му помогна, с мен е свършено.

— Да го арестуват! — Изабел се почувства така, сякаш й бе нанесен силен удар. — Защо ще го арестуват? Само заради някакви съвпадения и безпочвени нападки? Не е възможно един Ренвил да бъде съден като обикновен престъпник.

Карлтън нервно се засмя.

— Защо не й разкажеш, братко? Или предпочиташ да й разкажа аз? — Куентин мълчеше, но го изгледа свирепо. Карлтън нито за момент не показа да е уплашен от своя по-голям брат. Той се обърна към Изабел и обясни: — Куентин е разказал на своя приятел Фреди Гилбрайт за това, че е видял Адриан в „Клеръндън“ и той най-вероятно е изнамерил още средства за раздухването на подозренията. Предполагам, знаеш кой е чичото на Гилбрайт, колко голямо е влиянието му в Конната гвардия и колко силно съперничество е съществувало между него и нашия дядо. Лорд Бертрам няма да чака друга подобна възможност, за да унищожи веднъж завинаги политическата власт и влиятелност на рода Ренвил.

— Мисля, че силно преувеличаваш нещата, Карл — уверено заговори Куентин. — Може и да съм се изпуснал пред Фреди, но си бях пийнал, а и не съм предполагал, че езикът му е толкова дълъг.

— Точно на това си разчитал. — Очите на Изабел се напълниха със сълзи на безсилна ярост. — Защото не ти е стигало само да прогониш Адриан. Искал си да бъде опозорен и обесен като предател.

— Не — обади се глас откъм вратата. — Куентин не би направил подобно нещо. — В стаята влезе Саймън, който очевидно бе подслушвал до този момент. Той беше видимо разтревожен. — Не могат да обесят Адриан само защото онази нощ е бил в „Клеръндън“, нали? — Обърна се с умоляващ глас към всички присъстващи в стаята. — Ако всички липсващи документи бъдат върнати, само ще го изпъдят от Англия, но нищо повече, нали?

— Адриан е син на чичо Франсис и наследник на дядо — поясни Карлтън. — Ще бъде съден като англичанин и ще бъде обесен като предател.

Саймън пребледня.

— Но той нищо не е направил. Аз взех онези документи от чантата ти, Карл.

Думите му бяха последвани от пълна тишина, която Куентин наруши пръв:

— Какво си направил?

— Аз ги откраднах. Мога да го докажа, защото са още у мен. Направих го в деня, когато двамата с Бел ходихме у Карлтън, за да го помолим да приеме Адриан за няколко нощи. Това ми хрумна, когато видях каква бъркотия се получи с изчезналите книжа на Карлтън в Одзуик. Надявах се, че ако Карлтън го помисли за шпионин, може да го върнат в Съединените щати, а Изабел да осъзнае грешката си и да се събере с Куентин, защото така щеше да бъде добре за всички нас.

Към края на дългия му монолог очите на младежа бяха пълни със сълзи, които той засрамено изтри с ръкава на жакета си — също като разплакано малко момченце. Изабел почувства, че краката й се подкосяват и седна в най-близкото кресло.

Тогава дойде ред на Карлтън да учуди всички с думите си.

— Знаех, че си бил ти, Саймън. Разбрах за липсата на документите почти веднага след като си тръгнахте. Но ти си откраднал просто копия, а и информацията, която съдържат не е нито важна, нито строго поверителна. Реших да те оставя да се радваш на играта си. Документите, които са намерили у Лидиард, са от по-късна дата и са от доста по-сериозно естество.

— Въпреки това не мога да повярвам, че Адриан наистина е виновен. Той дойде при нас, изигра ни театър и ни направи на глупаци. Мислех си, че иска да вземе от Куентин наследството, но той му открадна Изабел. Опитвах се да го мразя, но не можех. Той е много свестен, Карл, ако си направиш труда да го опознаеш. Никога нямаше да си помислите обратното, ако не бяха глупавите истории, които съчинявах за него.

— Аха — обади се Куентин и се изсмя. — Прелъстяването на семейство Лейлънд от дивака се оказва абсолютно пълно. Каквото и да съм направил, Изабел, сторил съм го за твое добро. Може би, след като осъдят и обесят дивака за предателство, ти все пак ще осъзнаеш грешката си. Вероятно тогава аз още ще съм склонен да ти простя и да те приема обратно, въпреки че като човек на хазарта трябва да те предупредя, че колкото повече се бавиш, толкова по-малки стават шансовете ти.

След тези безочливи думи той направи небрежен поклон и напусна стаята.

Изглежда, Саймън бе единственият от тримата, който бе изненадан от арогантността на Куентин. Карлтън просто се обърна към Изабел и с тих глас попита:

— Къде е Адриан, Изабел?

— Нямам представа — призна тя. — След като разговаряхме с теб, двамата се скарахме и той напусна къщата. Предполагам, че смята да отпътува от Англия. Би било глупаво да остане при всичките тези планове да бъде погубен.

— Вярвам, че знаеш как смята да постъпи, Изабел — настояваше Карлтън. — Искам да ми кажеш къде според теб може да бъде. Мога да го предупредя, че го заплашва арест и да го скрия, докато успея да го изведа от Англия.

Изабел не отрече, че се досеща къде може да е отишъл.

— Аз сама ще го потърся — предложи тя.

— Стига глупости, Изабел! — раздразнено й се противопостави Карлтън. — Не можеш да тръгнеш да търсиш сама човек, издирван за противодържавни престъпления. Представи си, че грешиш в преценката си за него и той се окаже опасен.

Карлтън прекара още няколко минути при обърканата си братовчедка в старание да я убеди, че незавидното положение на Адриан по никакъв начин не се дължеше на негови действия или думи. През това време в главата на Изабел се оформи планът на бъдещите й действия.

На сбогуване Карлтън взе двете й ръце в своите.

— Знам как се чувстваш, скъпа моя, и истински желая да облекча по някакъв начин страданието ти. Съзнавам, че в момента не си в състояние да ми повярваш, но с времето болката намалява и отминава.

Веднага щом излезе от стаята, Изабел затвори вратата и се обърна към Саймън:

— Вярваш ли като Куентин и Карлтън, че Адриан наистина е шпионин?

Саймън неуверено поклати глава.

— Щеше ми се да съм сигурен. Каквото и да казва Карлтън, тази идея им я подхвърлих първо аз. В началото го направих от желание да си отмъстя. А след като ти… — Саймън се изчерви и се извърна към прозореца, за да избегне погледа й. — Когато ти отиде при него онази нощ в странноприемницата по пътя за Лондон, бях решен да му създам неприятности. Мислех, че просто ще го отпратят от Англия или че ще се уплаши и сам ще избяга.

— Съмняваш ли се във вината му достатъчно, за да искаш да му помогнеш?

Саймън недоверчиво я погледна.

— А какво мога да направя?

— Можеш да отидеш в Одзуик и да говориш с дядо. Разкажи му всичко, което се случи — за твоята роля, за ролята на Куентин и за предвижданията на Карлтън. Остави го да мисли за вината или невинността на Адриан каквото си иска. Важното е да разбере, че лорд Бертрам е този, който желае да му навреди, като се опита да осъди и обеси Адриан за държавна измяна, и че това може да стане само ако вината се докаже.

— Дядо за нищо на света няма да ме изслуша, Изабел — отчаяно каза Саймън. — За него аз съм само един сополанко, може дори да си помисли, че пак си измислям всичко.

— Тогава му докажи, че не си измисляш, Саймън — с твърдост в гласа отвърна тя. — Накарай го да те изслуша и преди всичко — накарай го да разбере, че зад всичко стои лорд Бертрам. Знам, че в миналото е съумял да му се противопостави. Може би все още е в състояние да го постави в шах. Не е изключено дори да се намеси заради удоволствието да попречи на своя стар враг да извърши това ужасно дело.

Саймън смътно си даваше сметка за ролята, която в случая се падаше на лорд Бертрам и призна това пред Изабел.

— По-добре ти ела с мен и разговаряй с дядо лично. Няма значение, че сте се скарали, преди да си тръгнеш. Той ще послуша по-скоро теб, отколкото мен, а и ти знаеш по-добре от мен какво трябва да му се каже.

— Аз трябва да отида в Дорсет — отговори Изабел. — Не, недей да ме разубеждаваш. Решила съм да ида до Стоукс и няма да промениш решението ми. Адриан трябва да е там, Саймън. Къде другаде може да иде? Хайде, нямаме много време за губене. Трябва да тръгнем по най-бързия начин, преди мама и Кити да са се върнали от посещението си при леля Марта. Чувствам се ужасно, че съм принудена да й оставя само бележка да не се притеснява за двама ни, но не смея да пиша повече. Ако пък я изчакам и й обясня как стоят нещата, тя ще се опита да ме разубеди да не тръгвам да търся Адриан.

— Ами ако Адриан го няма там, Изабел?

— Трябва да е там — твърдо каза тя и го остави да се приготвя за път.

Изпълнен с лоши предчувствия и безпокойство, Саймън се вслуша в молбата на сестра си и се отправи на път на кон — трябваше да стигне в Одзуик възможно най-скоро. Изабел му заръча след това да дойде при нея в Борнмът, където трябваше да я потърси в странноприемницата „Трите камбани“, в която Адриан бе отседнал веднага след слизането си на английска земя. Изабел трябваше по най-бързия начин да научи отговора на стария граф. Докато се приготви и потегли, Саймън вече беше започнал да съчинява завършека на цялата история, в който ролята на героя спасител се падаше на него.

Изабел също успя да тръгне преди връщането на лейди Лейлънд, но междувременно й се наложи да приеме няколко неочаквани гости. Беше успяла да заръча да приготвят за път каретата и бе събрала най-необходимите вещи за пътуването, когато Мерит я осведоми, че в приемната чакат някакви военни, които търсели господин Ренвил.

Изабел слезе в приемната с разтуптяно сърце, следвана от слуга, който носеше кутиите с оскъдния й багаж. Там завари трима войници, най-старшият от които елегантно се поклони и се представи като лейтенант Бенет.

— Моите началници желаят да разговарят с господин Адриан Ренвил, госпожице Лейлънд — каза той, когато най-сетне обясни целта на посещението си. — Доколкото разбрах, той бил отседнал в този дом още след пристигането си в Лондон.

Това не беше съвсем вярно, но Изабел нямаше време за обяснения и затова каза:

— Да, но си тръгна. Замина в сряда следобед.

— А ще ми позволите ли да попитам закъде е заминал, госпожице Лейлънд?

— Мисля, че за Йоркшир — отговори тя, като избра Йоркшир заради отдалечеността му от Борнмът. — При свои приятели, също американци, избрали доброволното изгнание заради роялистките си убеждения. Доколкото разбрах, били в Хоупуел или нещо такова.

— Абсолютно сте сигурна, че господин Ренвил не е в къщата? — настоя лейтенантът.

Изабел въздъхна, погледна нагоре, след което се засмя.

— Можете да претърсите къщата, ако мислите, че го крием някъде тук. Но защо ще му е да се крие? Не е извършил престъпление… нали? — невинно попита тя.

— Н-не бих могъл да зная, госпожице Лейлънд — каза лейтенантът, който очевидно изпитваше неудобство от близостта на тази елегантна млада жена.

За разлика от много от колегите си, той явно нямаше благороден произход и бе принуден да напредва в службата единствено благодарение на личните си заслуги. Не притежаваше разрешение за обиск и нямаше намерение да прави подобно нещо на своя глава.

— Вие се канехте да тръгвате? — Лейтенантът смени тактиката. — Мога ли да попитам закъде и дали смятате да пътувате сама?

— Смятам да посетя болната си леля — спокойно отговори Изабел. — Тя живее близо до Бристол и ще пътувам сама. Личната ми прислужница се простуди и няма да може да ме придружи. — Надяваше се лейтенантът да не е добре запознат с обичаите на нейната класа и да не знае, че в подобен случай друга слугиня задължително трябва да заеме мястото на болната лична прислужница.

— Нали нямате нищо против да хвърлим един поглед на каретата ви, госпожице? — попита той, въпреки че безгрижността и самоувереността й го бяха убедили, че казва истината.

— Разбира се, заповядайте — отговори Изабел.

Естествено разочарованият млад офицер не откри нищо в каретата и бе принуден да се оттегли в очакване на нови нареждания. Изабел се надяваше те да не включват друго посещение на дома на семейство Лейлънд, което би разтревожило втората й майка. Няколко минути по-късно тя вече бе на път. Нареди на кочияша да кара към северния край на града, но щом приближиха северния път, промени нареждането си и заповяда да тръгнат в югозападна посока, към Борнмът.

 

 

Адриан се съмняваше, че ще намери сър Джеймс в Стоукс Хол. Само преди няколко дни икономът бе казал, че не очаква завръщането му в идните две седмици. Нямаше смисъл да ходи там в отсъствието на сър Джеймс, а и това беше най-вероятното място, на което щяха да го потърсят, ако бяха решени да го намерят.

Затова прояви предпазливост при избора си на път към Стоукс Хол, Според него Карлтън се опитваше да го замеси в историята с Томас Лидиард с надеждата да направи бягството му от Англия неизбежно, а и не знаеше доколко братовчед му бе решен да постигне целта си. Мотивите на Карлтън отначало му убягваха, но той отчасти се бе издал и Адриан бързо се досети за останалото.

Слабо познаваше Томас Лидиард, но си даваше сметка, че в действията и на двама им съществуваха съвпадения, които за безпристрастен страничен наблюдател биха изглеждали доста съмнителни. Най-съмнително изглеждаше посещението му в „Клеръндън“ през онази нощ, през която се бе решил да излезе без придружители — и съдбата се бе подиграла с него, като бе изпратила за свидетел не кого да е, а именно Куентин.

Беше напълно естествено Карлтън да избере да вярва в най-мрачните си предположения за истинската природа на характера и плановете му, а Куентин да му ги обрисува във възможно най-тъмни краски. Предвид обстоятелствата този вариант изглеждаше доста вероятен. Чувстваше се сломен от отказа на Изабел да му повярва. Но преди два дни първата му реакция бе била на хладен гняв заради предателството спрямо любовта, която бе предложил. Гневът му го бе прогонил от дома на семейство Лейлънд и му бе заповядал да се откаже от стълкновенията с братовчедите си и да напусне Англия веднага и завинаги, дори да не успееше да намери кораб, който да го откара директно в Съединените щати. Нуждаеше се от огромно разстояние, което да го дели от източника на болката, която чувстваше.

Беше логично първо да се върне в Дорсет. Искаше да се види за последен път с приятеля си, преди да отпътува, а и това беше единственото английско пристанище, което познаваше. И този път реши, вместо да използва екипаж, да отиде до Стоукс Хол, яздейки. За да се предпази от евентуални преследвачи, избра заобиколен маршрут — избягваше големите пътища, а за да не се изгуби, при първа възможност се осведомяваше за местоположението си спрямо крайната си цел. Прекара нощите срещу четвъртък и петък в малки, отдалечени от натоварени пътища странноприемници, които обслужваха нуждите единствено на местните търговци, и в петък преди обяд, по същото време, когато в дома на Изабел се появи Куентин, Адриан видя Стоукс Хол.

Беше решил да продължи към Борнмът и да се настани в някоя от по-малко известните странноприемници, каквато бе „Зеленият човек“, в която бе отседнал, преди сър Джеймс да го покани за свой гост в Стоукс Хол. Но при отбивката към имението Адриан се спря и видя, че портите бяха отворени, а на пътя и в околността нямаше никакви хора. Импулсивно изви поводите на коня и се отправи към Стоукс Хол, но не след дълго кривна по една пътека, чието продължение се губеше в дебрите на гората.

На Изабел й се искаше да може да си позволи да стигне до Борнмът, яздейки на кон, но за жена без придружители при такова голямо разстояние подобно начинание би било немислимо — въпреки отличните й качества на ездач. Вместо това й се наложи да се влачи по дългия път в каретата, придружена от двама слуги на коне, и да се ядосва от бавното намаляване на оставащата част от разстоянието до Борнмът.

Беше неделя сутринта, когато екипажът стигна до Стоукс Хол, и Изабел успя да разбере, че сър Джеймс още не се е върнал, а Адриан не е идвал да го търси втори път. Тогава тя реши да продължи към Борнмът и „Трите камбани“. Съдържателката на странноприемницата щеше да приеме с резерви млада и привлекателна жена, която е тръгнала на дълъг път в компанията единствено на прислугата, но Изабел бе посрещната от нейния съпруг. След като му съобщи името си, тя веднага попита дали в странноприемницата случайно не е отседнал господин Ренвил.

— За кой господин Ренвил става дума, госпожице? — поинтересува се съдържателят с явно възбудено любопитство.

— Господин Адриан Ренвил. Той е мой братовчед. Бяхме отседнали заедно със семейството ми в Одзуик Чейс, резиденцията на граф Одуин, който е наш дядо. Доколкото знам, дошъл е в Борнмът по работа, а това е странноприемницата, в която е бил отседнал веднага след пристигането си от Америка.

— А-а, този господин Ренвил значи. Не, не съм го виждал. Грешите за това, че е отсядал тук. Спомням си го добре и се сещам, че тогава нямахме свободни стаи и младият господин отиде в странноприемницата „Зеленият човек“, която се намира на около една миля извън града. Възможно е и този път да е отишъл там.

Изабел нае стаи за себе си и придружаващата я прислуга. Съдържателят й ги показа, след което тя заръча да карат към „Зеленият човек“, но там също не намери Адриан. Върна се в „Трите камбани“ и разпрати слугите си да го търсят в останалите странноприемници и пансиони в Борнмът.

Беше станало късен следобед, когато единият от слугите почука на вратата на стаята й и щом тя го прие, той й съобщи нерадостната вест, че не са успели да открият свидетелство за пребиваването на господин Ренвил в град Борнмът.

— Но той трябва да е някъде тук! — почти извика в объркването си Изабел. Даваше си сметка, че слугите на майка й вероятно гледаха доста подозрително на самотното й пътуване и търсенето на Адриан, но залогът бе прекалено голям, за да се съобразява с толкова незначителни подробности. Единственото, което сега имаше значение за нея, бе да открие Адриан преди лейтенант Бенет или съответния негов заместник, натоварен да замине по следите му за Дорсет. — Съвсем сигурни ли сте, че сте проверили всяка странноприемница, всеки хотел и всеки пансион в Борнмът?

— С ваше позволение, госпожице, Борнмът не е малко селце и хората тук не познават господин Ренвил на външен вид. Ако е пожелал никой да не узнае за пристигането му, той е могъл да даде не своето, а нечие чуждо име.

Изабел бе мислила и за това и знаеше доста причини Адриан да е постъпил именно по този начин.

— Много добре — завърши разговора тя с тежка въздишка. — Оттук нататък с издирването ще се заема сама.

Изабел не разполагаше с голям избор при търсенето на занимание, което да пропъди лошите й предчувствия и самообвиненията, с които безмилостно се терзаеше, затова реши, че поне може да се наслади на остатъка от слънчевия ден и свежия морски въздух. Не на последно място разходката й предлагаше шанса да се натъкне на Адриан на улицата.

Това така и не се случи, но той постоянно бе в мислите й през целия час, който прекара в разходки по улиците и морския бряг. Тя отново и отново си припомняше важните събития от връзката им — от запознанството до внезапната раздяла. Проследявайки мислено важните разговори, които бяха водили, Изабел изведнъж се досети къде би могла да го открие.

Нямаше смисъл да се връща в „Трите камбани“, за да се преоблече, тъй като не бе взела със себе си други дрехи. Роклята за пътуване, която в момента носеше, бе достатъчно подходяща за езда. Намери бързо конюшня за коне под наем. След като се разплати, Изабел се отправи към Стоукс Хол, като потърси помощта на хора, които да й покажат пътя, едва след като прецени, че се е отдалечила достатъчно от центъра на града. От съображения за безопасност не желаеше да оставя следи за преследвачите на Адриан. След по-малко от час младата жена спря коня си на една поляна в гората край Стоукс Хол. Точно срещу нея, сгушена сред високите дървета, се виждаше на пръв поглед необитаемата къщичка на пазача на гората.