Елизабет Хюит
Изабел (16)

Шестнадесета глава

Адриан наблюдаваше със смесени чувства как Изабел приближава към къщичката. Една част от него ликуваше, защото фактът, че бе изминала толкова път, за да го открие, можеше да значи единствено, че го обича и има нужда да бъде с него въпреки възможните пречки и усложнения. Друга част от него все още чувстваше горчивината от това, че го бе отблъснала след толкова кратко колебание и бе повярвала в лъжите и безпочвените обвинения. Неволно в мислите му се мерна вариантът, в който Изабел служеше за примамка, която да направи залавянето му безпрепятствено.

Когато тя се приближи само на десетина крачки от къщичката, Адриан излезе оттам. Щом го видя, Изабел дръпна поводите на коня и спря. Срещна студения му поглед и остана поразена. Леко смушка коня и продължи да се приближава към него.

— Предполагах, че може да си тук. — Усмихна се въпреки хладното посрещане. — Сетих се, че нямаш нищо против компанията на катеричките и полските мишки.

Мрачният му поглед бавно отстъпи на смеха, който тя добре познаваше и за който бе копняла.

— Бяха много вкусни — отговори той. — Сама ли си?

Изабел си даде сметка, че бе заслужила подозренията му и затова не се почувства обидена.

— Да. Дойдох, за да те предупредя.

Той хвана поводите на коня й.

— Така ли? Влизай тогава. Щом вече ме търсят, трябва да се пазя — на това открито място съм лесна мишена.

Изабел слезе на земята, след което Адриан я въведе в къщичката и отведе коня й в малкия обор отзад, където държеше и собствения си жребец.

Тя се изненада от това, което завари вътре. В къщичката имаше една-единствена стая с отделение за спане, разположено в дъното на втория етаж, до който се стигаше по вътрешна стълба. Не беше нито мръсно, нито немебелирано, въпреки че нещата, които трябваше да се нарекат мебели, бяха остарели и домашна изработка. На изтърканата от употреба маса бяха оставени преполовена бутилка червено вино, половин черен хляб, буца сирене и малко плодове. В камината нямаше огън и бе студено, но на една дървена пейка в дъното тя видя сгънато одеяло за покриване на краката при пътуване. Предположи, че Адриан се завива с него нощем. Ако въобще имаше легло, годно за употреба, то със сигурност беше на горния стаж.

Адриан се върна след малко. Той й предложи вино и се извини за това, че се налага да ползват една и съща чаша.

— Сама разбираш, че не очаквах гости. — Той се усмихна с характерната си бегла усмивка. — При това, ако не напусна района, скоро ще ми трябват още чаши. Излиза, че не съм преценил правилно Карлтън — предполагах, че просто иска да отърве себе си и семейството от срама, който ви нося, и не ми желае злото.

— За това се е погрижил Куентин — с горчивина обясни Изабел. — Искал е да ти отмъсти и успя. — Тя му разказа за посещението на Куентин и предположението на Карлтън, че ще търсят Адриан, за да го арестуват, и накрая не пропусна и срещата си с лейтенант Бенет.

Когато тя свърши, Адриан тежко въздъхна.

— Тогава няма какво толкова да умувам. Трябва по най-бързия начин да напусна Англия. Няма дори да мога да изчакам завръщането на Джейми. Едва ли ще намеря кораб, който да ме откара директно в Съединените щати, но мога да се кача на кораб за Южна Америка. — Той се засмя. — Ако мина през Бразилия, може дори да успея да се запозная с баща ти.

— Положението все още не е толкова отчайващо — побърза да го увери тя, след което му разказа, че бе изпратила Саймън в Одзуик за съдействието на графа. — Ако останеш незабелязан още няколко дни, нещата могат да се оправят. Казах на Саймън непременно да дойде тук след разговора си с дядо. Не е изключено да пристигне още утре — та нали Одзуик е доста по-близо до Борнмът в сравнение с Лондон.

Адриан я изслуша, но по лицето му не пролича дали е съгласен или не. Той допи виното в чашата, остави я на масата, след което седна на пейката до Изабел. Взе ръцете й в своите и целуна първо едната, после другата.

— Последния път, когато бяхме заедно, ти си мислеше, че съм те използвал, за да спася собствената си кожа — каза той, без да вдига поглед от ръцете й. — Значи ли цялото това усилие от твоя страна, че си загрижена обесването ми да не опетни името Ренвил или е настъпила сърдечна промяна?

Настъпи моментът, от който най-много се бе страхувала.

— Щом казваш, че с господин Лидиард нямате нищо общо, аз не мога да не ти вярвам.

Адриан се усмихна лукаво.

— И все пак забелязвам, че ти се иска да ми зададеш един въпрос: Къде съм ходил онази нощ? Иска ти се да знаеш, нали, Изабел? Не се страхувай от съмненията си, имаш право на тях.

— Не става въпрос за съмнения — отвърна тя, като с всички сили се стараеше да прикрие вълнението си. — Ти каза, че си бил в „Клеръндън“, но не си се срещал с господин Лидиард… — продължи Изабел, като се стремеше тонът й да остане равен.

— Но какво съм търсил там? Попитай ме, Бел, попитай ме, преди въпросът да те разяде отвътре като отрова.

— Защо излезе онази нощ, след като всички си бяхме легнали, и защо отиде именно в „Клеръндън“?

— Колкото и странно да ти звучи, излязох по работа. Трябваше непременно да се срещна с един човек, но той отсъстваше от Лондон. Знаех, че трябваше да се върне късно онази вечер — очакваха го да посети събиране на негови колеги, което се провеждаше в „Клеръндън“, а вечерята щеше да продължи до много късно през нощта. Затова ми се наложи да го изчакам и след като успях да свърша работата, заради която ми бе нужен, се върнах вкъщи. Това може би не е най-точният отговор, но затова пък съответства на истината. И още нещо — докато чаках, си позволих да изпия малко алкохол, като бях убеден, че няма да ми повлияе. Но сгреших — алкохолът унищожи крехкия контрол, който упражнявах над първичните си инстинкти. В момента, в който влязох в къщата, вече си давах сметка, че нямам намерение да спя сам.

Изабел преодоля колебанието си и зададе своя последен въпрос:

— И кой бе човекът, с когото се срещна в „Клеръндън“?

В отговор Адриан извади от вътрешния джоб на палтото си сгънат лист хартия и й го подаде. Тя го разтвори и започна да чете. Още от първите думи Изабел разбра, че държи в ръцете си разрешително за встъпване в брак, в което се удостоверяваше, че бракът не влиза в разрез с църковни и правни забрани.

Тя внимателно сгъна документа и когато вдигна очи, видя, че Адриан я наблюдава. Изабел не можеше да издържи погледа му заради срама, който изпитваше. Бяха изминали по-малко от десет минути от началото на срещата им и вече се чувстваше като глупачка за това, че се бе съмнявала в любовта му. Резултатът щеше да бъде същият дори да не й бе давал обяснение за онази нощ. Тя силно стисна ръцете, които държаха нейните собствени.

— Толкова съжалявам — каза с почти плачещ глас. — Толкова, толкова съжалявам. Аз те обичах… не исках да се съмнявам… Не знам защо го направих. Толкова съжалявам, Адриан. — Очите й се изпълниха със сълзи и тя го прегърна и заплака, едновременно засрамена и благодарна за това, че бе при него и че ужасните й страхове не се бяха сбъднали.

Когато стоновете й попритихнаха, Изабел се отдръпна назад и видя, че неговите очи и страни също бяха влажни. Той взе кърпичката си и нежно изтри сълзите й.

— Това сигурно е пречистване. Сега, след като преодоляхме първото си общо голямо изпитание и успяхме да запазим любовта си, предполагам, че ще бъдем по-подготвени за общото ни бъдеще. Не смеех да ти го кажа досега, но бях малко загрижен за това, че смятаме да се оженим, преди да сме изпитали любовта си.

— Ти се шегуваш. — В смеха й още личаха пролетите преди малко сълзи.

— Не, оглупял съм от любов. — Той я целуна жадно, сякаш я целуваше за първи път. Изправи се, хванал ръката й, и я поведе към стълбите за горния етаж. — Скромното ми легло е направено от слама, но мога да ти обещая, че ще бъдем съвсем сами — последната полска мишка изядох снощи за вечеря.

Той седна до нея върху сламата и впи устни в нейните. Изабел си помисли, че в този момент дори полските мишки не можеха да развалят чудото, което ставаше с тях. Усети целувката с цялото си тяло. Студеният въздух на неотопленото помещение се отдръпваше пред огъня, който се разгоря помежду им.

Той обсипа с целувки шията и раменете й, устните му се спуснаха по вътрешната страна на ръката й и накрая стигнаха до върховете на пръстите. Повдигна полите й и започна да целува леко закръгления й корем, откопчавайки жартиерите и сваляйки много бавно първо единия, после другия й чорап. Използваше език, устни и зъби, за да съживи всеки неин нерв, и когато тя се възбуди дотолкова, че повече не можеше да издържа на това мъчение, изстена и краката й сами се разтвориха.

Почти веднага Изабел усети натиска на съприкосновението му с нея. Краката й се обвиха около него, а движенията й в кръста се синхронизираха с неговите и тя се почувства така, сякаш двамата с Адриан се бяха превърнали в едно същество. Чу как той изстена, но вече се бе изгубила в неговото удоволствие, чувствайки как то прелива от него в нея и става нейно собствено.

Отново бе изгубила съзнание за заобикалящия ги свят, защото когато отвори очи, откри, че вече лежат един до друг, покрити с одеялото, което бе видяла сгънато при влизането си в къщичката. Той отвори очи, усетил, че тя го наблюдава. Нежно я целуна и прошепна:

— Никога недей да ме напускаш, Изабел. Никога повече няма да ти позволя да ме изоставиш.

Докато бяха правили любов, се бе стъмнило и сега ги обгръщаше уютна тъмнина. Скоро двамата неусетно заспаха.

Когато Изабел се събуди, вече бе съвсем светло. Беше се сгушила до Адриан и щом се премести встрани, одеялото откри голото й рамо и тя потрепера. От студа се бе схванала — да правиш любов на легло от слама бе едно, но да спиш цяла нощ на толкова малко разстояние от студения под беше съвсем друго.

Адриан се размърда, протегна се и след като я притегли към себе си, я целуна. Изабел също го целуна, но после леко го отблъсна от себе си и с престорено възмущение каза:

— Още десет минути върху това проклето легло и ще осакатея за цял живот. — Изправи се бавно до седнало положение и мрачно погледна намачканата си рокля. — Боже господи! Какво ще стане с репутацията ми, щом ме видят, облечена в тази рокля? На всички в „Трите камбани“ ще им стане ясно, че тази нощ съм спала облечена.

Адриан беше съблякъл връхната си дреха и сега не изглеждаше толкова ужасно. Той също се бе схванал от спането на неудобното легло.

— Тогава трябва да намеря начин да открия нещо, което да можеш да облечеш — каза той и също се надигна.

— Но как може да стане това? Съдържателят ще те познае, а ако вече те търсят…

За да прекъсне думите й, той покри устата й с устни.

— Никой няма да ме види, уверявам те. Ако мога, ще намеря и малко хляб и масло.

— Много те моля, не поемай ненужни рискове. Видът на роклята ми не е толкова важен. По-добре е да не рискуваме някой да разбере къде си, преди да се видя със Саймън и да разбера какъв е отговорът на дядо.

Адриан не отговори нищо. Седеше с ръце, облегнати на коленете. Наведе глава и каза:

— Изабел, не можем да разчитаме на помощ от Одуин. Дори Саймън да успее да го убеди да ми помогне, в което силно се съмнявам, не знам доколко може да е от полза, след като нещата стигнаха толкова надалеч. Вероятно е способен да ме отърве от бесилката, но дори и в това не мога да бъда сигурен. Държавите ни са във война и ако са решили да вземат главата ми, няма да им е трудно да настроят общественото мнение в своя полза. Какъвто и да е изходът, няма да ми се разминат няколко седмици или месеца затвор, а тази идея никак не ми допада. Смятам да напусна Англия при първа възможност, още днес дори, ако намеря толкова скоро кораб, който търгува с Лисабон.

— Не, Адриан, не бива да заминаваш — бързо каза тя. — Дядо трябва да може да ти помогне.

Адриан я прегърна.

— Ела с мен, Изабел, ако ме обичаш достатъчно, за да изоставиш всичко зад гърба си. Ще заминеш само с дрехите, които носиш в момента, и дори няма да е като моя съпруга, тъй като не можем да рискуваме да използваме това разрешително. Не искам да те напускам или да се разделяме втори път дори и за ден, но не мога да си позволя да остана, за да разбера кой от нас ще се окаже прав. Опасността е прекалено голяма. В Лисабон ще намерим кораб за Америка и след като войната свърши, ще можем да се върнем и да се опитаме да оправим отношенията си със семейството.

Изабел бе готова да спори с него, но как можеше да настоява той да остане, когато заради нея на риск бяха подложени свободата и животът му! Тя също не желаеше нова раздяла, но вземането на решението да изостави всичко и всички се оказа по-болезнено, отколкото бе очаквала. Можеше да изминат години, преди да успее да се види с втората си майка, баща си или Саймън.

— Оставих на мама само кратка бележка, в която пишеше, че ми се налага да отсъствам за няколко дни, без никакви други обяснения.

— И няма да можеш да й пишеш на първо време, не и преди да напуснем пределите на страната — каза Адриан, като я гледаше изпитателно.

Беше настъпил моментът на решението. Трябваше да избира между семейството си и мъжа, когото обичаше, между лишения от любов живот и изгнание с Адриан. Ако направеше грешка, нямаше да има възможност да я поправи. Но въпреки хаоса от мисли, в който попадна, тя знаеше, че може да му даде само един отговор. Погали лицето му и нежно го целуна.

— Ще бъда с теб, където и да отидеш, дори и да трябва да тръгна с тези ужасно измачкани дрехи като твоя любовница — силно развълнувана, каза тя.

Той я притисна в прегръдката си толкова силно, че за момент й се стори, че ще се задуши.

— Няма да бъде задълго, Изабел. При първа възможност ще се оженим и връзката ни ще стане напълно законна. Не забравяй, че вече може да си бременна — подметна закачливо и се изправи. — Този път ще се доверя на собствените си инстинкти и няма да разчитам на чужда помощ. Ако бях направил това по-рано, сега щяхме да сме женени.

— Саймън и Карлтън са били убедени, че пречат на плановете ни за мое добро — натъжена каза тя.

— Няма да им дадем втора подобна възможност — отговори Адриан, докато обуваше единия си ботуш. — Зад къщичката има водна помпа — можеш да се измиеш. Водата е леденостудена, но не можем да си позволим да палим огън, защото никой не бива да се досети, че къщата е обитаема.

Изабел обу чорапите си и след като се изправи, каза:

— Ами ако Саймън пристигне в Борнмът с добри новини? Може да не се наложи да заминаваме.

Адриан въздъхна и седна върху сламеното си легло. Твърдият му поглед за пореден път й напомни за външността на стария граф.

— Или всичко, или нищо, Изабел — напомни й той. — Или ще останеш с мен, или ще се върнеш в „Трите камбани“ при протекцията на семейството. Половинчатите мерки могат само да застрашат сигурността, дори живота ми.

Изабел си помисли за момент, че мерките, които предприемаха, са прекалени, но давайки си сметка, че става въпрос за сигурността му, бързо отхвърли мисълта за по-нататъшно настояване. Може би не бе единствена в предположението, че е логично Адриан да бъде или в Борнмът, или в Стоукс Хол. Но на преследвачите му нямаше да им провърви повече, отколкото на нея в самото начало. А и без да знаят за съществуването на къщичката, едва ли щяха да се натъкнат на нея в гъста гора като тази. Самата тя почти се бе отчаяла, докато успее да я открие. През пролетта и лятото липсващата сега зеленина на дърветата никога нямаше да й позволи да забележи върха на покрива на къщичката и тя нямаше да я намери.

Докато Адриан й помагаше да слезе по стръмната стълба, Изабел отбеляза, че ако бе избрала да се върне в Борнмът сама, непременно щеше да се изгуби в голямата гъста гора.

— Още по-добре — отговори й той, след като я целуна по носа. — Така ще съм сигурен, че в мое отсъствие няма да ти хрумне да вършиш бели. Няма да се бавя повече от два-три часа. Ако знаех пътя, щях да се върна само след половин час, но смятам да ида до една странноприемница на западния край на града, където може да се намери това, от което имаме нужда. Алкохолът и френската дантела съвсем не са единствените неща, които се внасят контрабандно, можеш да бъдеш уверена.

Той съблече ризата си и излезе да се измие. Върна се, зачервен от студената вода и горския въздух. Облече се отново, сбогува се с Изабел и отиде да оседлае коня си. Докато той правеше това, тя също се изми. Предишният ден бе доста по-топъл и тя с нежелание установи, че измачканата й рокля, освен че бе негодна за носене, бе и неподходяща за подобни ниски температури. Докато извеждаше коня си, Адриан забеляза, че Изабел трепери от студ. Той я прегърна, за да я постопли и я посъветва:

— Недей да излизаш, докато ме няма. Ако мога да вляза в странноприемницата, без да ме забележат, ще успея да ти донеса наметалото. Междувременно се завий с одеялото и се опитай да не мислиш за това колко си гладна.

— Ако много се забавиш, ще почувствам глад не само за храна — предизвикателно каза тя.

— Тогава ще се опитам да задоволя и този твой апетит, скъпа моя — отговори й усмихнат и се метна върху седлото на коня с обичайната си грациозност. — Прибери се вътре, Изабел. Искам да знам, че си на сигурно място, докато ме няма.

Тя се засмя.

— Тук няма никой друг освен нас, като изключим може би катеричките и полските мишки. Но ето — прибирам се — побърза да прибави, щом видя укорителния му поглед.

Той я изчака да затвори вратата и тя чу отдалечаващия се тропот на галопиращия му кон. Беше изминала около минута, когато тишината бе нарушена от друг звук — звук от пушечен изстрел. За момент изстрелът не й се стори неестествен — бе живяла достатъчно дълго в провинцията, за да свикне с гърмежите на огнестрелно оръжие. Но малко след това се чу втори изстрел и с него дойдоха опасенията, едно от друго по-ужасни. Господарят на Стоукс Хол отсъстваше от имението и това надали бяха ловци. А и бракониерите избягваха да ходят на лов през деня.

Но ако по незнаен начин в гората се бяха озовали преследвачите на Адриан, защо не се чуха изцвилвания на коне и предупреждения към него да се предаде? Тя напрегна слух, но долови само тропота на галопиращ кон. Това трябва да е Адриан, помисли си и почувства облекчение. Изглежда, все пак бяха бракониери.

Обяснението й се виждаше задоволително в последвалите пет минути, но изведнъж осъзна, че шумът от конския тропот се чува надалеч и един бракониер би се скрил, вместо да стреля по дивеча. Ако пък бе стрелял човек от имението, той със сигурност първо щеше да поиска Адриан да даде обяснение за пребиваването си в къщичката. По тялото й полазиха тръпки на ужас. Краката й се подкосиха. Искаше й се да излезе навън, за да се увери, че Адриан бе успял да се спаси, но инстинктът й за самосъхранение й подсказваше, че може да стрелят и по нея и е добре да не напуска безопасността на лесничейската къщурка. Но любовта й към Адриан надделя и след още няколко минути паника и напрягане на слуха, при което не чу нищо друго, освен обичайното чуруликане на птиците, Изабел се реши да излезе и да се увери, че той не лежи ранен или убит някъде в гората.

Отвори предпазливо вратата и огледа пространството пред къщичката. Слънцето светеше силно през голите клони на високите дървета и ярките му лъчи изпълваха поляната с многобройни сенки. Изабел не видя нищо необичайно. Единствените звуци, които чуваше, бяха песните на птиците. Осмели се да излезе навън и пое по тясната пътека между растящите нагъсто дървета. След като повървя известно време, попадна на участък, в който гниещи листа и пръст бяха разхвърляни на различни страни — сигурен знак, че тук Адриан бе пришпорил коня си. Очевидно това бе мястото, където го бе застигнал звукът от изстрела.

Тя пое дълбоко дъх, за да събере смелост в търсенето на кървави следи по листата, но не видя нищо друго, освен водните капки на утринната роса. В продължение на няколко минути си повтаряше, че предположенията й са плод единствено на въображението й, но бе прекалено възбудена, за да се задоволи с непотвърдени надежди. В гората имаше още някой, освен нея и Адриан. Този някой бе изчезнал незабавно, след като бе стрелял по Адриан, или може би в този момент се криеше и дори наблюдаваше всяко нейно движение.

Изабел се опита да прогони паниката си и се върна в къщичката по същата пътека. Страхът отново я застигна, когато се изправи пред поляната, и тя пробяга оставащото разстояние и залости входната врата след себе си. Следващата й стъпка бе да се качи по стълбата, за да се увери, че в къщичката не е влизал друг човек в нейно отсъствие. Седна на леглото и облекчено се засмя на собствената си глупост. Какво можеше да направи, ако бе заварила злодея, удобно разположен върху леглото, очакващ нейната поява?

Но кой беше този човек, който желаеше да нарани Адриан и заедно с това знаеше къде може да го открие? Доколкото й бе известно, за престоя му в къщичката знаеше единствено тя. Сър Джеймс можеше да е разбрал какво става с неговия приятел и да се е досетил за скривалището му, но защо би стрелял по Адриан?

Неизбежно Изабел се сети за Куентин и неприкритата му омраза към Адриан. Въпреки промяната му през последните години, тя отказваше да повярва, че е способен на подобна злина. Но не можеше да не си спомни случката с падането от моста. Бе й се сторило невероятно Куентин да е нагласил всичко така, че да прилича на нещастен случай, но предположението бе дошло от Карлтън, който по-добре от всеки друг познаваше характера на собствения си брат. Дълго време я бе убеждавал, че Куентин вече не беше човекът, в когото се бе влюбила преди толкова много години, но Изабел упорито бе отказвала да повярва в това, докато в живота й не се появи Адриан и тя бе принудена да погледне истината в очите. Адриан също бе намекнал, че в нещастния случай вероятно бе имал пръст и Куентин, но не си бе направил труда да обясни какво го кара да мисли така, а и Изабел не бе проявила особена настоятелност да изслуша подозренията му.

Но дори Куентин да бе в състояние да извърши подобно злодеяние, откъде можеше да знае за скривалището на Адриан? Тя си спомни за опасенията на Адриан да не би да е била проследена и това се оказваше едно от вероятните обяснения за чутите изстрели.

За известно време Изабел си наложи да вярва, че колкото и мистериозно да изглеждаше всичко, може би Адриан не е в опасност и тя не трябва да се тревожи, а просто да изчака неговото завръщане. Но в края на краищата тревогата й надделя и въпреки страха си, тя излезе от къщичката, за да се увери с положителност, че опасенията й са безпочвени.

Имаше късмет, че като дете баща й я бе научил да оседлава кон и когато седлото и юздата се озоваха на местата си, тя спря животното край един голям камък, от който да може да го възседне. Взе поводите в ръце и набрала всичката си смелост, отново се отправи по пътеката, по която бе заминал Адриан.

Изабел се движеше бавно, като непрекъснато търсеше с очи някакви знаци, които да й покажат дали Адриан не бе минал по същия маршрут, и ако бе минал, не е ли бил ранен. Когато се отдалечи на разстояние, от което не би могла да чуе тропота на коня му, тя се отказа от безплодното си търсене. Резултатът от оглеждането трябваше да я увери, че Адриан е в безопасност, но тя нямаше това усещане. Напосоки сви по най-близкото следващо отклонение от пътеката, като се молеше да не се изгуби в гората и да не се налага Адриан да я търси след завръщането си от Борнмът, ако, разбира се, в този момент с него всичко бе наред.

Изведнъж конят на Изабел вдигна глава и изцвили. Изненадата й нарасна, когато в отговор чу изцвилването на друг кон, който не се виждаше в близката околност. В тази част на гората, вероятно в резултат на предишни горски пожари, растителността не бе толкова висока и храстите бяха повече от дърветата. Съзнавайки риска окончателно да се загуби, Изабел пришпори коня си към единия от островите от високи храсти, които съставляваха тукашния пейзаж.

Близо до третия от островите от храсти, които реши да претърси, тя откри коня, с който Адриан бе тръгнал към Борнмът тази сутрин. Но от него самия нямаше и следа. Няколко пъти високо извика името му, но не получи никакъв отговор. С буца, заседнала в гърлото, Изабел се заоглежда за следи от кръв. Но отново не откри нищо. Слезе от коня и започна да претърсва пространството между храсталаците, но и тези нейни усилия се оказаха безплодни. Сега вече не можеше да има съмнение, че Адриан бе този, по който бяха стреляли, но най-ужасното беше, че в този момент той лежеше мъртъв или ранен някъде в огромната гора и никой не можеше да й каже къде точно. Фактът, че бе открила коня му на това място, не бе гаранция, че и Адриан се намира някъде тук. Близо до храста, край който бе открила коня, растеше трева и най-вероятно тя бе привлякла гладното животно.

Изабел стисна силно очи, за да спре надигащия се поток от сълзи. Трябваше да продължи, не трябваше да спира да го търси. Ако Адриан бе още жив, а тя отчаяно отблъскваше мисълта, че може да е мъртъв, вероятно спешно се нуждаеше от помощ. Изабел бързо се съвзе и възобнови претърсването. В продължение на няколко минути тя ровеше из дебелия слой нападали листа и разгръщаше клоните и на храсти, които бяха прекалено малки, за да могат да скрият човешко тяло.

След около петнадесет минути отчаянието й отприщи неконтролируем поток от сълзи. Нервите й бяха опънати до скъсване, но нямаше намерение да спре да търси, докато не го откриеше. Най-накрая, след едночасово търсене, буквално се препъна в падналото му тяло.

Той лежеше в безсъзнание край един от големите храсти, почти напълно закрит от купчината листа, която бе омекотила падането му. Освен листата, невидим го правеха и клоните на един от вечнозелените храсти, които покриваха почти половината от тялото му.

Изабел бе на път да разтвори клоните на храста, за да го претърси, когато се спъна в нещо, погледна надолу и за свой ужас забеляза ръка, облечена в тъмносин ръкав. Тя ахна, падна на колене, започна да маха от тялото му многобройните листа, които почти напълно го покриваха. Той лежеше на дясната си страна и когато младата жена махна листата от обичното лице, откри, че бе набраздено със засъхнала кръв, която се бе стекла и бе попила в кърпата на врата му. Тя отново сдържа дъха си, след което от гърдите й се изтръгна горчиво стенание.