Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond in Disguise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
painkiller (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Елизабет Хюит. Изабел

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-250-4

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Изабел не бе в състояние просто да чака безучастно, докато други решават съдбата й, и затова още на сутринта, когато Адриан замина за Дорсет, изпрати на Карлтън бележка, в която го канеше да я посети, като възнамеряваше да разбере дали той наистина съзнателно създава пречки за получаването на разрешителния документ. В отговор младежът се извини, че е възпрепятстван поради важни срещи с министър-председателя и министъра на външните работи и обеща да я посети при първа възможност. Тя веднага предположи, че отказът му е част от подвеждащата му стратегия, но не й оставаше нищо друго, освен да си наложи търпение и да изчака появяването му.

Два дни по-късно Карлтън най-сетне дойде в дома на семейство Лейлънд.

Заедно с втората си майка и Кити Изабел подреждаше чаршафи, когато един от слугите влезе и извести за пристигането му. Лейди Лейлънд се надигна, за да я придружи, но Изабел помоли да я оставят насаме с Карлтън за малко. След като получи съгласието на майка си, тя се отправи към златния салон, но намерението й бе осуетено, защото там вече беше Саймън и разговаряше с Карлтън за някакъв кон, който Карлтън смяташе да купува от свой познат. Изабел помоли брат си да ги остави сами, но той се обиди и гостът го защити. Изабел реши да не губи времето си напразно и премина направо на въпроса за разрешителното.

Карлтън буквално я вбеси с признанието си, че не бе положил особени усилия за добиването на така нужния документ.

— Не мисля, че идеята е особено добра, Бел — със спокоен глас продължи той и за първи път сред думите, с които Изабел бе склонна да определи характера му, се появиха и епитетите „надут“ и „самомнителен“. — Ако греша, времето ще покаже, че грешката не е особено голяма. Но ако се окажа прав — тогава ще ти бъдат спестени много излишни сблъсъци и проблеми, за които в момента нищо не подозираш.

Изабел настоя той да изясни какво иска да каже с това, но неговият отговор прие формата на въпрос.

— Според теб Адриан познава ли се добре с Том Лидиард?

— Не, мисля, че не — без колебание отговори тя. — Дори когато онзи ден се срещнаха, той не го позна, преди самият господин Лидиард да му напомни, че са се срещали. Защо?

— Аз останах с друго впечатление — намеси се Саймън. — Когато за пръв път ги видях заедно, се гледаха особено, сякаш си правеха някакви знаци. Дори си помислих, че вероятно имат уговорена среща.

— Саймън, престани да си измисляш — възмути се сестра му. — Ако беше видял или си беше помислил нещо такова, нямаше да се стърпиш и отдавна щеше да си ни го казал, особено след като показа, че смяташ Адриан виновен за инцидента.

Изабел откри с изненада, че Карлтън слушаше брат й с внимание и очевидно намираше измислиците му за правдоподобни.

— Мислиш ли наистина, че Адриан може все пак да е виновен за инцидента? — обърна се той към Саймън.

Момчето не бе очаквало да се вслушат в думите му и повтори предишните си нелепи обвинения срещу Адриан.

— Тогава ми се виждаше съвсем естествено — отговори той, като избягваше да гледа Изабел в очите. — Бел се опита да ме убеди, че греша, но все още мисля, че е напълно възможно. — Разпаленото му въображение го накара да продължи: — Да не забравяме, че той ни излъга още в самото начало и причината, която изтъква в свое оправдание, не изглежда много убедителна. Истинската причина вероятно е съвсем друга и дори да не се е опитвал да лиши Куентин от наследническите му права, възможно е да е някакъв шпионин или нещо такова.

— Саймън, само ти с абсурдното си въображение си в състояние да помислиш подобно нещо — укори го тя.

Но Саймън тепърва се беше разпалил и нямаше намерение да спира да говори.

— Адриан може да е разчитал на впечатлението, което прави, може да е искал да го считаме за глупав и невъзпитан, за да го мислим за безобиден и да не се усъмним в истинските му намерения.

— И до колко държавни тайни имаш достъп ти, Саймън? — саркастично попита Изабел.

— Нямах предвид себе си естествено. Но да не забравяме например Карлтън — отговори той. — Ами ако онези документи не са се изгубили, а Адриан ги е взел, за да ги прочете и после не е успял да ги върне преди заминаването на Карлтън от Одзуик? Дори може тайно да ги е предал на Лидиард. Та нали Карлтън бе споменал, че документите, които носи със себе си, са свързани с войната със Съединените щати.

— Ставаш смешен, Саймън — строго го сряза тя. — Адриан трябва доста добре да е бил информиран още преди да пристигне, за да изготви толкова сложен план.

— Може да е научил това, което го е интересувало, от приятеля си сър Джеймс Стоукс. Та нали са се срещали в Съединените щати, а и той има собственост там и може би симпатизира на американците.

Изабел погледна умолително Карлтън, защото беше очевидно, че брат й нямаше намерение да свършва с нелепите си предположения. Карлтън правилно прочете погледа й и сряза Саймън:

— Стига толкова — това вече са фантазии. Да злословиш по адрес на американския си братовчед, който не би те съдил за клевета, е едно, но ако те чуе сър Джеймс, можеш да бъдеш сигурен, че няма да постъпи толкова милостиво.

— Но нима не мислиш, че у Адриан има нещо гнило? — нас тоя Саймън.

— Мисля, че разстройваш сестра си с тези свои фантазии — с по-твърд тон добави Карлтън. — Аз също не съм във възторг от факта, че Изабел е избрала за съпруг човек, за когото знаем толкова малко, но тя е достатъчно голяма, за да взема решенията си самостоятелно.

Саймън се почувства с подрязани криле от смъмрянето и не след дълго се върна при книгите си. Когато той излезе Изабел изрази пред Карлтън неодобрението си от отказа му да им съдейства, а той отвърна, че никога не е давал недвусмислено обещание да го направи.

После се изправи и каза, че трябва да бърза за среща с министър-председателя и министъра на външните работи преди вечеря. Взе шапката, ръкавиците и бастунчето си, но Изабел постави ръка на рамото му и попита:

— Не обръщаш внимание на измислиците на Саймън, нали, Карл?

Той успокояващо сложи ръка върху нейната.

— Самият аз от време на време ставам жертва на собствената си изобретателност. Мисля, че един ден всички ще се червим, ако реши да публикува измислените си истории. — Целуна й ръка и се сбогува. След четвърт час Изабел си даде сметка, че той беше избягнал да даде отговор на въпроса й и не беше обяснил странното си любопитство за познанството между Адриан и господин Лидиард.

Изабел не очакваше появата на Адриан в близките няколко дни, но късно същата вечер той се върна в Лондон. Когато пристигна в дома на семейство Лейлънд, часът вече беше почти единадесет. Той помоли обаче да се срещне не с Изабел, а с Карълайн. Саймън и Кити вече се бяха прибрали в спалните си, но Изабел и втората й майка още не си бяха легнали и Мерит, по чието лице се четеше неодобрение, го въведе в приемната.

— Покорно моля да ме извините, госпожо. — Адриан се приведе и целуна ръка на лейди Лейлънд. — Дори дивак като мен съзнава, че е извънредно неприлично да прави посещение в толкова късен час, но съм принуден да моля за гостоприемството ви. — Обърна се и целуна Изабел по устните.

— Но защо се връщаш толкова скоро? — попита го Изабел. — За толкова кратко време си могъл само да стигнеш до Стоукс Хол и веднага да тръгнеш обратно.

— Това се казва радушен прием, няма що. — На лицето му се четеше обида. — Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш толкова скоро след като се разделихме, любима.

Любимата му се престори, че не е чула духовитата му забележка. Тя го настани до себе си на едно от канапетата.

— Повече бих се зарадвала да науча, че в рамките на един час си успял да убедиш сър Джеймс да се върнете заедно в Лондон, но това никак не ми изглежда вероятно.

Адриан въздъхна.

— Сър Джеймс го няма в Стоукс. Заварих само иконома и няколко души от прислугата и никой не знаеше къде може да бъде намерен. Според тях бил на гости на свои приятели, но според хората му в Лондон се бил върнал в Стоукс, така че нямам представа къде може да е всъщност. Икономът му каза, че го очакват до две седмици. Предпочетох веднага да се върна, за да не те карам да се притесняваш.

Лошите предчувствия при раздялата им отново обхванаха Изабел. Сякаш зла сила осуетяваше плановете им. Тя му каза за признанието на Карлтън, че не е проявил особено старание в набавянето на документа за женитбата им.

— Ще гледаме да минем и без неговата помощ. — В гласа му не личеше загриженост. — Между другото дошъл съм да моля за подслон за през нощта.

Лейди Лейлънд очевидно беше очаквала подобна молба, но въпреки това изненадано попита:

— Нима и Карлтън отсъства от града?

— Не! — отвърна Адриан и добави с безпристрастен глас: — Но имаше гости и реших да не му се натрапвам с присъствието си тази вечер.

— Но те едва ли са имали нещо против да се присъедините към тях. — Лейди Лейлънд не бе усетила двусмислеността на думите му. — Предполагам, че става въпрос за негови колеги от Външното министерство. Вероятно присъствието ви е щяло да разнообрази скучните им разговори.

— Дори и така да е, може би са обсъждали въпроси от личен характер, мамо — намеси се Изабел, която веднага се досети, че става въпрос за друг тип гости.

Лейди Лейлънд видя, че Адриан се усмихва, а фиксиращият поглед на Изабел я накара да разбере за какво гостуване става въпрос. Тя леко се изчерви и побърза да каже:

— О, напълно е възможно. Трябваше да се досетя. — След това върна разговора върху молбата на Адриан и го увери, че за нея е радост да му предложи гостоприемството на къщата. Безпокоеше я мисълта, че той може да прояви недискретност и да прекара нощта в стаята на Изабел, но притесненията й се оказаха напразни. Адриан не посети Изабел в ранните часове на утрото.

Следващата среща между двамата се състоя едва на масата за закуска на сутринта. Изабел се чувстваше разочарована, но гордостта и предположението, че прекалява в очакванията си, я бяха въздържали да го потърси сама.

Веднага след закуската Адриан се затвори с лейди Лейлънд в една от стаите, после се върна при Изабел, която свиреше на пианото. Тя беше решила да не му натрапва сърдечността си и се въздържа от мисълта да се хвърли в прегръдките му. Адриан я дари с топлата си усмивка, но и той не я вдигна от стола й, за да я вземе в обятията си.

— Разговарях с лейди Лейлънд и заедно решихме, че е най-добре да остана тук до деня на брака ни. Между мен и Карлтън няма вражда, но и на двама ни ще бъде по-удобно, ако не живеем повече заедно.

— Мислех, че сте се уговорили за всички подробности около съжителството ви. — Изабел вдигна очи.

Адриан сви рамене и после седна на едно от креслата с гръб към пианото. Пръстите на Изабел бяха застинали над клавишите и тя погледна надолу, за да скрие от него копнежа в погледа си.

— Той ми няма доверие — без заобикалки обясни Адриан. — Вероятно вината за това е отчасти и моя — нали лъгах пред всички ви още в самото начало. Но явно се е повлиял и от измислиците на Саймън. Пази проклетите си документи така, сякаш в момента, в който ми обърне гръб, ще се хвърля отгоре им.

— Саймън отново е започнал да измисля разни истории за теб — каза Изабел.

— Това, изглежда, те тревожи, скъпа моя. — Адриан улови загрижеността в гласа й. — Нима Саймън е успял да убеди и теб, че съм пропаднал човек?

— Разбира се, че не. Но ми се иска по-скоро да се оженим и да напуснем Лондон. — Тя се извърна, за да вижда ясно лицето му. — Знам, че звучи глупаво, но плановете ни срещат трудности и се страхувам, че може никога да не успеем да се съберем и заживеем заедно.

Адриан се изправи, протегна ръка и я притегли към себе си. Тя стана и най-сетне се озова в силната му прегръдка. Целуваха се и си разменяха любовни думи в продължение на няколко минути, докато най-накрая Адриан отстъпи назад и с явно нежелание я задържа на една ръка разстояние от себе си.

— Това е краят на нашите непристойни отношения, госпожице Лейлънд — строго каза той. — Дадох на майка ви обещание да не върша скандални неща под покрива на този дом в замяна на съгласието й да ми даде подслон за постоянно и мисля, че е крайно порочно от ваша страна да ме изкушавате така безсрамно.

Изабел се засмя и се изчерви.

— Не е възможно да ти е говорила такива неща.

— Не е говорила, но се подразбираше — призна той. — Смисълът на „съветите“ й беше доста прозрачен. — Виждайки, че веселото настроение на Изабел бе на път да се превърне във възмущение, той бързо добави: — Няма да бъде задълго, скъпа, обещавам ти. — Целуна я и после отново решително се отдръпна назад. — Мисля, че от този момент нататък е добре постоянно да бъдем в нечия чужда компания, в противен случай няма да мога да спазя обещанието си.

Изабел изпитваше смесени чувства относно сключената от Адриан сделка. От една страна, щяха да бъдат по-дълго време заедно, отколкото по време на гостуването му у Карлтън, но от друга страна се чувстваше засегната от факта, че той с такава лекота се отказваше от физическата близост помежду им, докато самата тя се измъчваше да бъде толкова близо до него и да не може да го прегръща, да го целува и да споделя с него изключителното удоволствие, което я бе научил да очаква при правенето на любов.

Адриан й каза, че възнамерява да говори с адвоката си въпреки възраженията на втората й майка. Но когато опита да се свърже с него, му съобщиха, че адвокатът отсъства от града и ще се върне към средата на следващата седмица.

— Мисля, че и аз започвам да вярвам в съществуването на зла сила, която пречи на плановете ни — сподели той с Изабел, когато се завърна от посещението си. Колкото до нея, тя вече не се съмняваше, че това наистина е така.

В ранните часове на вторника на следващата седмица Адриан доказа, че стоическият контрол, който упражняваше над желанията си не беше непобедим.

Изабел бе заспала дълбоко от момента, в който си легна и малко преди два часа внезапно се събуди и видя мъжки силует, който се очертаваше на пердетата на прозореца. В следващия момент осъзна, че това е Адриан. Той се приближи към леглото й и седна до нея.

— Научих една тъжна истина за себе си — с печален глас й съобщи младият мъж. — Намеренията ми са добри, ала плътта ми е слаба.

Изабел не се бе събудила напълно, но усети как нежните клонки на страстта се обвиват около тялото й.

— Тогава е възможно да се озовеш на пътя към ада — отвърна тя. — Ако не за друго, то като наказание за проклетите ти метафори.

— Без съмнение — съгласи се той. — Защото от този момент смятам да се насладя на рая. — Наведе се и я целуна невъздържано, като й показа, че възбудата му е достигнала крайната си точка.

Той беше напълно облечен и Изабел усети при целувката вкус на алкохол.

— Ти си пил — каза тя, като не успя да притъпи обвинението в гласа си.

— Аз не съм Куентин, Бел — промълви той. — Ако съм пиян, то е само от страст по теб. Искаш ли да те оставя да спиш?

Изабел се почувства малко засрамена от намека си.

Надигна се, обвила ръце около врата му, и го притегли по-близо.

— Искам да спя, но не сама, а с теб.

Адриан не изчака по-красноречиво насърчение и не след дълго двамата вече лежаха голи между чаршафите, вкопчени един в друг и шепнещи думи на страст и любов, докато накрая удоволствието ги успокои и приспа.

Изабел не очакваше да завари Адриан в леглото си, когато се събуди, и наистина него вече го нямаше в стаята.

Утрото беше слънчево и свежо, в унисон с настроението й. Изабел бе преизпълнена с приятни чувства и енергия и последното нещо, което й се искаше да прави, бе да прекара деня в монотонна домакинска работа в компанията на втората си майка и Кити. Тя се облече, твърдо решена да склони Адриан да я придружи при разходката на кон из парка, която смяташе да направи въпреки опасността от среща с питащи и недоумяващи погледи.

Адриан бе повече от съгласен и съвсем скоро те вече яздеха из Хайд Парк. Не беше студено, но духаше лек вятър и двамата решиха, че малко галоп няма да се отрази зле нито на тях, нито на конете. В този ранен час и по това време на годината имаше много малко ездачи и липсваше опасност да срещнат познати, които да станат свидетели на осъдителното им поведение. Пред тях се появи жив плет, зад който дърветата растяха по-нагъсто, отколкото в тази част на парка, от която идваха. Изабел се спря и с удоволствие проследи красивия прескок на Адриан и неговия кон. Самата тя не бе лош ездач, но си даде сметка, че собственият й престиж не може да се мери по съвършенство с неговия.

На връщане решиха да заобиколят по пътеката за езда. В парка вече се забелязваха повече ездачи, виждаха се и пешеходци и затова решиха, че е време да се прибират.

Бяха вече на самата улица, когато пред тях се появи Карлтън. Той ги поздрави и те насочиха конете в негова посока. Изабел прецени, че изглежда още по-уморен от предишната им среща. Лицето му беше изпито, сякаш някаква тежка грижа го мъчеше.

— Страхувам се, че имам лоши новини за вас. — Карлтън отправи думите си и към двамата. — Касае се за въпрос от дискретен характер и казаното не трябва да стига до чужди уши. Но мисля, че предвид обстоятелствата мога да говоря за това с вас, като се надявам да проявите дискретност. Не бих постъпил така, ако не засягаше пряко Адриан.

Изабел не можеше да сдържи нетърпението си, но Адриан я изпревари, като с непривична грубост каза:

— Я стига, Карл. Разбираме добре, че трябва да държим устите си заключени, но ако си нямал намерение да ни съобщаваш новината си, тогава ти въобще нямаше да споменеш за нея пред нас.

Карлтън изгледа хладно братовчед си и каза:

— На четвърт миля надолу по пътя, в една от пресечките, има малка странноприемница. Казва се „Кингс Хорс“. Изпреварете ме, наемете стая и ме чакайте. Не можем да обсъждаме подобно нещо посред улицата.

Адриан не можа да прикрие усмивката, която извика на лицето му съзаклятническото поведение на Карлтън, но даде съгласието си. Наеха стая и преди Карлтън да се появи, Адриан поръча да донесат две бири и една лимонада.

След като внесоха напитките и вратата отново се затвори, Карлтън най-сетне заговори по същество:

— Снощи е бил арестуван Томас Лидиард. Обвинен е в шпионска дейност в полза на Съединените щати. Арестували са го в „Клеръндън“.

— Господи! — възкликна Изабел и потърси с очи Адриан.

Той гледаше Карлтън прямо, с изражение на лицето, което не говореше нищо за впечатлението, което думите бяха произвели върху него.

— Предполагам, с достатъчно доказателства за вината му?

— Напълно достатъчно — враждебно отвърна Карлтън. — Доколкото знам, с него се познавате още от Съединените щати?

— Учили сме в едно и също училище. Но може би с него си се познавал и ти, Карл. Съвсем скоро имах случай на два пъти да го срещна в компанията на твоя добър приятел, господин Еймс-Хардинг.

Изабел недоумяваше защо при последните думи Карлтън се изчерви. С неутрален тон той отговори, че не можел да се познава с всички близки на приятелите си.

— Така е, не ще и дума — каза Адриан и се усмихна над ръба на халбата си.

Изабел се досети за смисъла на намека, съдържащ се във въпроса на Карлтън.

— Но как е възможно да си помислиш, че Адриан може да има нещо общо с шпионирането за Съединените щати? Не мога да повярвам, че си се подвел по нелепите измислици на Саймън и подозираш Адриан в толкова ужасно нещо.

— Имало е още един човек, вероятно също американски агент, който е успял да се измъкне през един от прозорците по време на залавянето. Успели са да убедят Лидиард да признае поне това.

— И само затова предполагаш, че този човек може да е Адриан? — разгневено попита Изабел.

Без да отделя поглед от братовчед си, Карлтън каза:

— Доколкото разбирам, снощи си отсъствал от дома на семейство Лейлънд.

Адриан се готвеше да отвърне на Карлтън, но той не изчака отговора му и с тих глас прибави:

— Снощи около полунощ са те видели близо до „Клеръндън“, братовчеде. А Лидиард е бил арестуван около един часа сутринта.

Адриан иронично сви вежди.

— Това официален разпит ли е, Карлтън? Кой ме е видял? В Лондон не ме познава никой, освен членовете на семейството.

— А бил ли си там?

— Виждам, че ти вече си убеден, че съм бил.

— Отговори ми искрено, Адриан — с рязък тон отсече Карлтън. — Правя това за твое добро. Ако се разбере, че съм те предупредил, с мен е свършено. Имаме късмет, че се срещнахме случайно на улицата толкова скоро, защото нямах намерение да ви посещавам, докато тази история не се изясни. Смятах да си уредим среща по някакъв друг начин. Ако успееш да напуснеш страната, преди разследването да засегне и теб, мисля, че Кесълри би ми помогнал заради дядо да попреча на намесването ти в това следствие.

Изабел усети пръстите на ръцете си леденостудени. Беше сигурна, че ако предположенията на Карлтън бяха погрешни, Адриан щеше да му се изсмее, както правеше при опитите на Саймън да го представи като злодей в своите измислени истории. И в най-лошите предчувствия не бе допускала нещо толкова ужасно. Не бе в състояние да контролира треперенето на гласа си, но се чу да изрича:

— Кой друг, ако не Куентин би могъл да ти каже, че снощи е видял Адриан? Как можеш да вярваш на човек, за когото знаеш, че има всички основания да се опита да навреди на Адриан? Това е по-лошо, отколкото да вярваш на Саймън, той поне не е в състояние да му нанесе истинска вреда.

Карлтън бе шокиран от думите й.

— Куентин не би могъл да лъже за толкова важно нещо като това дори и за да си отмъсти на Адриан. Той не е в състояние да извърши такава подлост, Изабел.

— Напротив, в състояние е, това няма да бъде първата му лъжа — яростно отвърна тя. — Адриан беше с мен през цялата нощ и не е излизал преди изгрев-слънце.

— Изабел, не намесвай себе си в тази бъркотия — побърза да каже Карлтън. — Свидетелството на Куентин не е единствената ми улика.

— И какво има още? — попита Адриан.

Карлтън не му обърна внимание, а вместо това продължи да убеждава Изабел, че съмненията му не се дължат само на свидетелството на един напуснат от годеницата си мъж.

— У Лидиард са били намерени някакви документи — неохотно продължи той. — Нима не си задавате въпроса по какъв начин съм намесен във всичко това? Документите съдържат поверителна информация, до която имах достъп и аз. Те касаят хода на войната със Съединените щати през идните няколко месеца. Със сигурност си спомням, че все още бяха у мен в деня преди Адриан да замине за Дорсет. Когато не работя, държа книжата си заключени в сейф, но за умен човек — какъвто според мен си, братовчеде — не би представлявало трудност да преодолее такова незначително препятствие.

— В такъв случай сред загазилите си и ти, братовчеде — сухо отбеляза Адриан. — Ако ме арестуват и изправят пред съд, не само ще пострада името Ренвил, но това би бил краят и на твоята обещаваща кариера. Истината е, че не пазиш книжата си много старателно. Аз не съм единственият, който е бил в състояние да ти отмъкне каквато си пожелае информация.

— На мен ще ми се размине, но на теб — не. Баща ти е англичанин и ще те обесят без надежда да бъдеш разменен за пленени английски шпиони. А най-лошото, което могат да сторят на мен, е да ми наложат мъмрене.

— Карлтън, престани веднага! — Ужасът на Изабел нарастваше с всяка изречена дума. Беше толкова разстроена, че вече не можеше да издържа да стои седнала. — Говориш ужасни неща. Как е възможно двамата с Куентин да искате да навредите на Адриан по такъв ужасен начин?

— Истината си е истина, Изабел — непреклонно каза Карлтън.

— Това е твоята истина. А аз не знам още каква е истината за мен. — След тези думи тя избяга навън от стаята и без да изпраща човек да доведе коня й, се затича през калния двор на странноприемницата право към конюшнята.

Един от конярите вече бе довел коня й, преди Адриан да успее да я настигне. Когато той я доближи, видя, че тя диша учестено в стремежа си да сдържа напора на сълзите си. Когато постави ръка на рамото й, за да я обърне с лице към себе си, усети, че цялото й тяло трепери.

— Изабел, няма причина да се разстройваш — нежно прошепна той, застанал зад нея. — За нищо на света не бих се забъркал в подобно нещо. Карлтън, или може би той и Куентин, е измислил начин да се отърват от мен веднъж завинаги, но не са в състояние да ме накарат да избягам зад граница. Когато са арестували Лидиард, двамата бяхме заедно в стаята ти. — Изабел не каза нищо в отговор и той удивено попита: — Изабел? Нима наистина се съмняваш в това, което твърдя?

— Ти дойде в стаята ми след един и половина — отвърна тя със съвсем тих глас. — Преди да влезеш, бях будна и чух как часовникът в коридора удари „и половина“.

— Но как така, Изабел? Та нали аз те събудих с влизането си?

Конярят спря коня й близо до тях и Изабел стъпи на блокчето за възсядане и се качи върху животното, без да дава отговор на думите му. По страните й се стичаха сълзи и когато тя обърна очи, за да го погледне, той видя, че бе прехапала долната си устна, за да не трепери. Посегна с ръка към юздата на коня й, но Изабел дръпна поводите в обратната посока и смушка животното. В следващия момент тя с бясна скорост се отдалечаваше от конюшнята в посока към изхода на странноприемницата.

Но ако Изабел бе решила да отбегне присъствието на Адриан, със сигурност бе подценила неговата упоритост. Тя се завтече право към стаята си и позвъни на Доли, за да й помогне да съблече дрехите си. Нареди й да предаде на останалите слуги, че има силно главоболие и не желае някой да я безпокои, дори и лейди Лейлънд или който и да е друг от семейството.

Доли възкликна при вида на калта по ръба на роклята й и я остави настрана с намерението да я отнесе да я изчеткат в кухнята, щом мръсотията засъхне. Изабел свали фустите си и останала по риза, се приготвяше да облече своя пеньоар, когато в стаята се втурна Адриан.

Доли видя удивлението, което се изписа на лицето на господарката й, и смело каза:

— Госпожица Лейлънд има главоболие, господин Ренвил, и тъкмо смяташе да си ляга.

Адриан не отговори нищо, а вместо това хвана за ръката смаяната слугиня, която не се осмели да се съпротивлява, и я изведе от стаята, след което плътно затвори вратата след нея.

— Как смееш да се отнасяш така с прислужницата ми? — разгневено попита Изабел. — Остави ме, Адриан. Не желая да те виждам в този момент.

— Мислиш ли, че съм работил заедно с Лидиард като шпионин, Изабел? Отговори ми и ти обещавам, че начаса ще те освободя от присъствието си.

Единственият път, когато бе ставала свидетелка на гнева му, беше срещу Куентин. Сега беше насочен към нея. Чувстваше го като осезаема сила, с която бе опасно да си играе. Но не желаеше да отстъпва от това, което считаше за истина. Беше намерила в себе си сила и достойнство, за да издържи на неодобрението на семейството си. Нямаше да приеме неприемливото само заради страха от последствията. Имаше нещо иронично във факта, че се бе почувствала силна и смела благодарение на любовта си към Адриан и сега силата и смелостта й се обръщаха срещу самата нея.

— Не знам какво да мисля. Но знам, че снощи си излизал, след като аз легнах да спя. Къде си ходил?

— В „Клеръндън“, но въпреки това не съм се срещал с Томас Лидиард. Не съм и подозирал, че в този момент той е бил там, Изабел. Та аз почти не го познавам.

Изабел бе объркана от признанието му и не бе в състояние да чуе нищо друго.

— И след това си избягал и си се върнал тук. Дойде при мен, за да кажа именно това, което казах пред Карлтън — че снощи сме били заедно, и да се снабдиш с желязно алиби. Не си нарушил обещанието си пред мама от копнеж по мен, а от пресметливост.

— Не, не е имало нищо такова.

— Точно това е истината — настоя тя, без да обръща внимание на отрицанията му. — Дори и Куентин не би ме използвал по толкова подъл начин.

Това беше повече, отколкото Адриан можеше да преглътне.

— Нямам нужда от прикритието на жена. Ако се занимавах с шпионаж, последното нещо, което щях да направя, е да въвлека или изложа на опасност жената, която обичам.

— А нима ме обичаш? — хапливо попита Изабел. — Или и любовта ти е само една от многобройните ти преструвки? Как можеш да очакваш да ти вярвам, щом от устата ти излизат само лъжи?

— Мили боже! — избухна той. — Не съм лъгал нито теб, нито когото и да е друг, Изабел. Това, което направих, не беше нищо повече от една безобидна шега, а и дори тогава говорех истината, въпреки че ви оставих да тълкувате думите ми по начин, угоден за вас. Нима се съмняваш в любовта ми? Колко силна е вярата ти в мен, щом си готова да повярваш на най-ужасни неща, казани за мен от братовчедите ми, които знаеш, че не ми мислят доброто? Каква е истинската причина, Изабел? Нима си се уплашила от това, че ако ме отпратят от Англия, ще трябва да изоставиш семейството си и всичко, на което държиш? Или ти е по-лесно да убедиш себе си, че не съм достоен за любовта ти, отколкото да си признаеш, че ти не си достойна за моята?

Опънатите нерви на Изабел бяха стигнали точката на скъсване. Тя си налагаше да задържа сълзите си пред него, но тази задача ставаше все по-непосилна.

— Бъди проклет! — изхлипа тя. — Остави ме. Господи, никога повече не искам да го виждам.

Въпреки собствените си силни думи, той изглеждаше поразен от чутото.

— Не мислиш това, което казваш, нали, Изабел? — попита с тих, хладен глас.

— Напротив — изкрещя тя, забравила, че някой можеше да чуе кавгата им. — Махай се! Ти си по-подъл и от Куентин.

Дори в момента, в който изричаше обвиненията си в предателство, някакъв тих глас вътре в нея крещеше, че е отишла твърде далеч. Очите им се гледаха в продължение на един дълъг миг, след което той се обърна и излезе, без да каже дума. Изабел дълго стоя неподвижна на мястото си, докато накрая отиде да затвори вратата.

Почувства се нещастна. Беше ли той шпионин? Тя не бе сигурна дори дали това бе от значение за нея, но не можеше да понесе мисълта, че я бе използвал, за да постигне свои користни цели.

Куентин бе твърдял, че я обича, но действията му сочеха точно обратното. Адриан й бе казвал, че нищо в живота му няма повече значение от нея самата, а бе правил любов с нея заради едно алиби. Самоувереността и силата на духа, които я бяха крепили през последните няколко седмици, изглежда, я напускаха и за пръв път й се прииска Адриан никога да не беше внасял в живота й образа на щастието, оказал се не по-малко илюзорен от нелепата представа, която бе имала за Куентин.