Елизабет Хюит
Изабел (2)

Втора глава

Докато двете с Кити излизаха, Изабел хвърли само бегъл поглед към двамата мъже на съседната маса. Нито Куентин, нито Карлтън имаха и най-малката идея, че братовчедът от Америка, обект на всичките им предположения, беше толкова наблизо. Двамата също напуснаха хотела, без да го забележат.

Когато си заминаха, сър Джеймс Стоукс въздъхна дълбоко.

— Имаш дяволски късмет, Адриан, но се моли да не те напуска — сгълча го той. — Здравата ще загазиш, ако някой от тях те познае, когато те представят другата седмица в Одзуик Чейс.

— Съмнявам се, че тилът ми е чак толкова забележителен — засмя се Адриан. — Макар че това за малко не стана в „Хатчърд“. Когато госпожица Лейлънд се блъсна в мен, си помислих, че всичко е свършено, само че англичаните са твърде резервирани, за да погледнат право в очите някого, до когото са се докоснали между рафтовете в книжарницата. Признавам, че не бях много въодушевен от идеята да посещаваме често „Хатчърд“ със слабата надежда да срещнем там братовчедката Изабел, но в крайна сметка ти се оказа прав.

— Не съм сигурен дали щях да ти го предложа, ако имах и най-малката представа, че възнамеряваш само да наблюдаваш — каза ядосано сър Джеймс.

Адриан виждаше Изабел за пръв път, но сър Джеймс му беше посочил Карлтън няколко дни преди това, когато двамата бяха вечеряли в „Брук“. Предишната вечер пък бяха наблюдавали от безопасно разстояние Куентин в театъра, а после в салона „Криб“, където сър Джеймс беше завел Адриан да му покаже ритуалите, които английските джентълмени наричаха „изпускане на облаци дим“ и „пиене на Синя гибел“ — марка джин, спечелил името си от безброй нещастни пияници.

— Аз самият нямах никакво намерение да правя нещо повече — усмихна се леко Адриан, — но не можах да устоя на възможността да ги подслушвам.

— Мисля, че за пръв път страстта ти да опипваш почвата, преди да стъпиш на нея, те подведе — отбеляза сър Джеймс. — Сега поне вече знаеш, че братовчедите ти нямат по-добро мнение за теб от лорд Одуин, всъщност даже по-лошо — прибави той безмилостно. — Мислят, че си дошъл тук заради богатството и че ще им бъдеш мишена за подигравки. Нямат никакво желание да се запознават с теб и с удоволствие биха те пратили по дяволите. Мислиш ли, че ще се справиш по-лесно с тях сега, когато знаеш всичко това?

— Предупреденият е предварително въоръжен — отговори Адриан, като нито за момент не допускаше, че в методите му може да има грешка. — Ако не друго, поне си доказах максимата, че подслушвачът никога не чува добра дума за себе си. А братовчедката Изабел наистина е много красива — прибави той, за да смени темата, а и защото това постоянно се въртеше в мислите му. — Смятах, че преувеличаваш, но сега виждам, че даже си премълчал голяма част от прелестите й.

Още в момента, в който я беше видял, Изабел го бе развълнувала неочаквано силно. Въпреки че бе хубава, красотата рядко се оказваше достатъчна, за да го завладее. Макар и да изпитваше силното желание да я притежава, усещаше, че привличането беше повече от физическо. Самата идея за любов от пръв поглед, която му мина отначало през ума, го накара да се усмихне. Не вярваше в такива неща.

Куентин, от своя страна, имаше също толкова силен, но противоположен ефект върху него. Предишната вечер контето беше дошло в театъра с любовницата си — хубавичко същество, но безспорно простовато. Присъствието на момичето обаче не попречи на Куентин да отправя нежни погледи към оскъдно облечените балерини всеки път, когато вниманието на дамата биваше отвлечено от нещо. На Адриан бързо му стана ясно, че младият джентълмен не беше по-верен на любовницата си, отколкото на Изабел. В „Криб“ Куентин се появи заедно с шумна група младежи, всеки от които явно се беше заел да надпива другите. В ранните утринни часове той напусна компанията си в също толкова окаян вид като тях, но с една лека жена. Адриан още веднъж затвърди мнението си, че в интимно отношение Куентин имаше задръжки колкото един котарак.

Американските джентълмени, подобно на английските, прекарваха голяма част от свободното си време в пиене и жени. Адриан рядко прекаляваше с алкохола, но обичаше да се събира на чашка с приятели, а и със сигурност не беше прекарал целия си двадесет и девет годишен живот като монах. Но ако бе намерил развратността на Куентин отвратителна, преди да беше видял Изабел, след това го презираше още повече, защото го смяташе по-скоро за глупак, отколкото за развратник. Така и не можеше да разбере защо братовчед му предпочиташе тези евтини удоволствия пред компанията на Изабел.

— Насити ли се вече да шпионираш, Адриан? — прекъсна мислите му сър Джеймс. — Когато пристигнеш в Одзуик Чейс, можеш да ги накараш да се изядат от яд, като видят, че не си варваринът, когото са очаквали.

— Да, бих могъл — отговори бавно Адриан. След това вдигна чашата си и отпи замислено. — Но дали трябва?

Сър Джеймс го погледна озадачено.

— И какво означава това? — попита подозрително той.

— Толкова е неприятно да разочароваш хората — промърмори Адриан и изразителните му очи проблеснаха немирно. — Признавам, че преди да пристигна, чувствах някакво желание да спечеля одобрението на роднините си; заради баща ми, ако не заради самия мен. Но явно вече са ме преценили и смятат, че съм алчен, както навярно са мислили за баща ми навремето.

— Значи възнамеряваш да отидеш в Одзуик като простоват грубиян, какъвто очакват? — рече сър Джеймс, по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. — Предполагам, че смяташ да им дадеш добър урок за глупостта да определят предварително характера на човек, когото никога не са виждали. Ами когато се умориш от тази игра и ти се прииска да замениш грубата си кожа с прекрасна перушина? Според мен ще бъде дяволски неловко да признаеш, че си ги баламосвал през цялото време. Доколкото съм чувал, лорд Одуин никога досега не е търпял някой да го прави на глупак. Знам, че нямаш нужда от парите му, но само един идиот би пропилял с лека ръка шансовете си да стане богат заради такова нищожно удовлетворение.

Вместо отговор Адриан попита:

— Мислиш ли, че бих могъл да лиша братовчед си Куентин от наследството му?

— Не, във всеки случай не напълно. Но в случай че старецът те хареса, можеш да получиш нещо повече от имотите; което е малко вероятно, ако възнамеряваш да го правиш на глупак. Искаш да лишиш Куентин от наследството му ли?

— Може би не точно в това отношение — рече неясно Адриан. — Би ли казал, че между мен и Куентин има някаква семейна прилика?

Стоукс се втренчи замислено в приятеля си, помълча и отвърна:

— Никой няма да ви вземе за братя, но имате известна прилика, пък и цветът на косите ви е почти един и същ.

— Също така имаме еднакви височина и телосложение, нали?

— Съвсем еднакви — потвърди безизразно баронетът.

— А случайно да са те удостоили с покана за бала с маски, даван от лейди Емерсън?

— Да, може и да съм получил картичка от лейди Емерсън — призна сър Джеймс, като се опитваше да запази сериозно изражение, но очите му се смееха. — Предполагам, че искаш от мен да приема поканата. Какво си намислил пък сега?

Адриан се усмихна тайнствено и стана.

— Ще ти кажа по пътя. Трябва да си купя домино и някакъв готов костюм. Вероятно черен. Да, никой друг цвят няма да свърши работа.

 

 

Изабел се надяваше тази вечер да остане насаме за няколко минути с Куентин и надеждите й бяха възнаградени. Когато той пристигна в Лейлънд Хаус, за да придружи нея и майка й на партито в Абърмор, лейди Лейлънд неочаквано откри, че един шев на роклята й се е разпрал и се качи горе да се преоблече. Някога усамотяването означаваше откраднати целувки и думи на любов между Изабел и Куентин, но напоследък двамата бяха по-склонни да спорят. Наистина, още щом вратата се затвори зад лейди Лейлънд, Куентин плъзна ръка около талията на годеницата си, но тя се освободи, преди да бе успял да я целуне.

Изабел се беше запознала с годеника си по време на първото си посещение в Одзуик с баща си и втората си майка преди петнадесет години и вярваше, че се беше влюбила в него от пръв поглед. Тогава Куентин бе красив петнадесетгодишен юноша, вече със склонност към модата, талант за спортни занимания и очароване на жени от всички възрасти. За Изабел той беше превъплъщение на красивите смели герои от детските приказки, които толкова обичаше.

Мечтата й се сбъдна десет години по-късно, когато Куентин й призна любовта си в самата нощ на първото й представяне в обществото. Едва ли някой можеше да възрази срещу тази връзка заради неравно положение в потеклото или богатството. Дядото на Куентин обаче, от когото той зависеше финансово, за да поддържа доста разкошния си начин на живот, често изразяваше на публични места мнението, че всеки мъж, който се жени преди тридесет години, е глупак. Всички, които познаваха лорд Одуин, знаеха, че той нито правеше подобни забележки случайно, нито пък търпеше глупаци. Куентин убеди Изабел, че трябва да изчакат с обявяването на годежа, докато настъпел подходящият момент да помоли лорд Одуин за официалното му съгласие.

За младо момиче, изпитващо трепетите на първата любов, тези думи нямаха никакъв смисъл. Изабел предпочиташе да живее в някоя скромна къщичка с Куентин за съпруг, отколкото да има голямо богатство, свързано с безкрайно чакане. Ала знаеше, че известността на годеника й във висшите кръгове на обществото, която той нямаше да може да поддържа без финансовата помощ на дядо си, имаше голямо значение за него. Затова момичето реши да прояви търпение.

В онези първи месеци на главозамайване Изабел изобщо не бе предполагала, че Куентин наистина възнамерява да изчака до тридесетия си рожден ден, но месеците някак неусетно преминаха в години. Той й бе признал любовта си напълно искрено, но също така беше съгласен с философията на дядо си, че един мъж не бивало да се жени твърде млад. Даже и един модерен брак, който даваше възможност на мъжа и жената да живеят както намерят за добре, щеше да му постави известни ограничения, за които той все още не беше готов. По негово мнение пет или даже шест години не бяха чак толкова дълго време за чакане, тъй като се ползваше от най-добрите страни на двата си свята. Докато притежаваше пълната свобода да прави каквото си иска и задоволява всичките си капризи и хрумвания, Куентин се радваше на предаността на красива и умна жена, която един ден щеше да бъде идеалната съпруга и майка на децата му.

Единствената пречка беше, че Изабел настоя да бъдат сгодени официално, преди да станат любовници. Не й бе приятно да отказва както на Куентин, така и на себе си консумацията на любовта им, но се страхуваше, че ако му отдадеше тялото си толкова лесно, колкото и сърцето си, единственият контрол във връзката им щеше да й се изплъзне. Веднага щом годежът им бе официално одобрен от лорд Одуин и обявен пред обществото, Изабел най-сетне отстъпи пред нетърпението на Куентин и се отказа от добродетелта в името на любовта.

Сега, на двадесет и три, Изабел не беше момиченце с невинни очи, едва излязло от класната стая, както когато се бе врекла във вярност на Куентин, а изтънчена млада дама без всякакви превземки и наивност. Не беше нито прекалено благонравна, нито напълно невежа за това какво може да очаква, когато за пръв път нрави любов с мъж. Само че Куентин — дали заради нетърпението си или заради голямото количество бренди след вечеря, не се бе оказал нежният любовник от мечтите й. Сношението им беше грубо, болезнено и кратко. След това Изабел остана потресена, разочарована и леко отвратена от случилото се. Никога преди не си бе представяла, че може да изпитва такива чувства в обятията на любимия мъж.

Това имаше неблагоприятен ефект върху и бездруго напрегнатите им отношения. Куентин не беше чак толкова нечувствителен любовник, като какъвто се бе представил пред Изабел, и може би щеше по-късно да поправи грешката си, ако изобщо осъзнаеше, че я бе направил. Всъщност спомените му от онази нощ бяха в най-добрия случай мътни и му бе по-удобно да си мисли, че Изабел се превзема, отколкото, че той е сбъркал нещо. Обиден от това, че годеницата му постоянно отблъсква домогванията му, Куентин реши да отлага сватбата им, за да я накаже. Така и не забеляза, че Изабел, от своя страна, също не бързаше да определят датата.

В резултат на взаимния им, но несподелен гняв се получи отчуждение и постоянни спречквания за дребни неща. Нарушаването на обещанието да я придружи на бала с маски, организиран от лейди Емерсън, може и да беше нещо незначително за Куентин, но не и за Изабел. Напоследък й се струваше, че той предпочита компанията на приятелите си и спортните си занимания пред това да бъде с нея. Затова бе все по-склонна да храни чувството, че е пренебрегвана и използвана, което обикновено не беше характерно за нея.

Когато Изабел се изплъзна от прегръдката му, Куентин въздъхна засегнат.

— Кажи ми по какъв необясним начин те обидих този път, Изабел — рече той отегчено. — Тогава вероятно ще мога да те помоля за извинение, за да ми спестиш цупенията си през останалата част от вечерта.

Думите му звучаха нарочно заядливо и очите на Изабел проблеснаха гневно, но нямаше намерение да му достави удоволствие, като му покажеше, че може да контролира толкова лесно реакциите й.

— Не е чак толкова необяснимо — рече хладно тя. — Просто искам, като поемеш ангажимент към мен, да имаш учтивостта да го изпълниш.

— Мислех, че съм го направил — отвърна иронично Куентин, — макар че, изглежда, има страшно много условия, за които не съм предполагал навремето. Или може би тези неща са изникнали по-късно?

Изабел разбра, че той говори за годежа им, а не за бала с маски в петък. Не за пръв път се опитваше да се измъкне така.

— Знаеш, че имам предвид бала на лейди Емерсън във Воксхол — поясни тя, като отказваше да му позволи да смени темата. — Обсъждахме го неведнъж, така че е невъзможно да си го забравил.

— Е, да, но забравих — настоя Куентин. — За бога, Бел, няма да се караме за някакъв си глупав бал с маски, нали? Ако твърдо си решила да спорим тази вечер, можем да изберем някоя не толкова маловажна тема.

— За мен не е маловажна — отговори студено тя. — Започвам да си мисля, че трябва да си отрежа косата, да започна да нося панталони и да ходя на бой с петли, за да мога да се състезавам успешно за твоята компания.

— О, хайде стига, Бел! — каза той снизходително. — Това са пълни глупости. Ние сме заедно през повечето вечери. А и сега съм тук, нали? Няма ли да бъдем заедно цялата вечер в Абърмор?

— Да, ще бъдем в една и съща къща — поправи го Изабел и се усмихна кисело. — В две или три стаи, пълни с хора. Вероятно няма да си разменим повече от дузина думи мимоходом.

— Мисля, че преувеличаваш, любов моя — възрази той с тон, който изобщо не подхождаше на гальовните му думи.

— Искам в петък да дойдеш с мен във Воксхол, Куентин.

— Знаеш ли — заяви той, сякаш страшно озадачен, — аз си мислех, че днес следобед обсъдихме това и стигнахме до задоволително решение.

— Задоволително за теб — отговори тя по-язвително, отколкото възнамеряваше, тъй като вече не можеше да сдържа гнева си. — Няма нужда да пътуваш утре с Роджър до ловната му хижа. Знаеш, че лесно можеш да убедиш Фреди Хейвъруел да се върне за теб в събота или даже да наемеш карета, ако трябва. Започвам да се чудя каква с истинската причина толкова да настояваш да заминеш утре, а не в събота — прибави тя неволно. Изказването на глас на най-тъмните й подозрения беше опасна почва, върху която се страхуваше да стъпва.

Куентин, който беше седнал небрежно на един стол с висока облегалка, се размърда неловко и се изправи. Имаше моменти, когато в яда си не би имал нищо против Изабел да научи, че той се среща и с други жени, които го приемат в обятията и в леглата си. Обаче разбираше, че връзката им беше на кръстопът и можеше да доведе както до брак, така и до отчуждаване.

Приближи се до нея и взе ръцете й в своите. Когато заговори, гласът му вече не беше ироничен.

— Нищо повече от един ден лов — увери я Куентин и се усмихна вътрешно на лукавостта си. После прегърна нежно годеницата си и тя не се отдръпна, макар да продължи да го гледа втренчено. — Роджър е този, който настоява да тръгнем утре и държи да замина с него. Затова и се съгласих. Забравил съм за проклетия бал на лейди Емерсън. Бел, обещавам ти, че ще ти се реванширам, щом веднъж се върна в града.

Явно Куентин имаше намерение да сложи край на спора с целувка, но Изабел заговори и му попречи:

— Значи по-скоро би обидил мен, отколкото Роджър Кавел?

— Разбира се, че не — каза той, като се насили да се усмихне благо. — Но и ти няма да бъдеш лишена от удоволствия без мен. Сама каза, че ще бъдеш с Джорджи и сър Джон Ейвъри и че дори няма да ти липсвам. Знаеш, че ще бъдат поканени много хора и едва ли ще прекараме повече време заедно, отколкото тази вечер.

Нарастващото раздразнение на Изабел беше повече хладнокръвно, отколкото разпалено. Заради гордостта си държеше Куентин да изпълни даденото към нея обещание. Искаше й се поне веднъж той да отстъпи пред желанията й, а не да очаква от нея да разбира неговите.

— Искам да дойдеш с мен във Воксхол в петък, Куентин — повтори тя без гняв или заповедни нотки в гласа. — Държа да знам, че ще го направиш за мен.

Годеникът й потисна поредната въздишка. Вече беше направил плановете си и нямаше никакво намерение да ги променя, но каза, колкото да я успокои:

— Очаквам да се видя с Роджър по-късно тази вечер. Ще говоря с него. Ако нашето заминаване утре не е чак толкова наложително, ще му се извиня и ще остана за бала.

— Виж, това вече е хубаво обещание — рече язвително Изабел.

Но Куентин беше привършил със спора, затова само се засмя и най-сетне успя да я целуне набързо.

— Кажи ми, че ще тръгнеш с мен по пътеките на любовта в петък, моя красива Бел, и аз с удоволствие ще пратя Роджър по дяволите — рече той шеговито и отново я целуна.

Изабел откликна без особено желание. Почуди се дали думите му бяха казани случайно, или наистина очакваше нещо в замяна за отстъпчивостта си.

— Лунната светлина може да бъде много романтична — каза тя. Обещанието й не беше кой знае колко по-определено от неговото. Изабел също бе разбрала, че е безсмислено да спори повече. В началото на връзката им щеше да си помисли, че той има намерение да направи всичко възможно да промени плановете си, за да й достави удоволствие; опитът обаче по-късно я бе научил, че тази вяра бе напразна. В петък вечерта щеше да разбере всичко.

Когато няколко минути по-късно лейди Лейлънд се върна при тях, Куентин и Изабел седяха на канапето на благоприлично разстояние, без нищо в поведението им да издава, че са спорили. По-късно в Абърмор много от присъстващите отбелязаха каква очарователна двойка са двамата и колко влюбени изглеждат. След като толкова години наред беше лъгала света за истинските си чувства към Куентин, за Изабел бе твърде лесно да прикрие раздразнението си към него, както някога бе крила любовта си.

В петък вечерта тя облече бялата копринена рокля със сребърното, тънко като паяжина наметало, което беше приготвила за бала на лейди Емерсън във Воксхол. Карлтън бе прав, че изборът й не беше много подходящ за сезона, щеше да бъде много по-добре, ако запазеше дрехата за някой бал, даван по-късно пролетта. Само че не можеше да се отрече, че страшно й отиваше. Роклята беше много прозрачна и прилепваше естествено по всяка извивка на тялото й. Корсетът беше изрязан ниско, доколкото позволяваха модата и благоприличието. Това бе доста екстравагантно облекло за неомъжена жена, даже и официално сгодена, но все пак беше костюм. Имаше приказни криле от тюл на сребърни капки, опънати върху тел, които трябваше да бъдат прикрепени към гърба, подходяща шапка, магически жезъл и сребърна маска за половината лице с къс воал.

Роклята много отиваше на нежната кожа на Изабел. Докато се въртеше пред огледалото в спалнята си, тя се наслаждаваше на това как ефирната материя гали гърдите, хълбоците и дългите й красиви крака при всяко движение. Несъмнено обаче щеше да й се наложи да покрие костюма с коприненото домино, ако не искаше да трепери през цялата нощ. Всъщност най-разумно щеше да бъде да облече някоя друга рокля, но Изабел просто не можеше да си го наложи. Тази дреха я караше да се чувства леко развълнувана и й даваше увереността, че изглежда възможно най-добре. В крайна сметка момичето се спря на един компромисен вариант. Нямаше да слага крилата, шапката и жезъла, а щеше да покрие роклята с тъмносиньото копринено домино, като нямаше да го завързва, за да могат от време на време да се виждат съблазнителните извивки на изящното й тяло.

Не беше имала вест от Куентин, откакто той ги бе съпроводил с майка й от Абърмор Хаус до дома им. Това не я изненадваше и притесняваше. Не беше задължително той да е заминал с Роджър Кавел. Както вече беше забелязала неведнъж, понякога мъжете биваха истински деца, нито чудно Куентин да искаше да я понакаже за това, че се бе осмелила да подчинява желанията му на своите.

Изабел не се разстрои даже и че годеника й още го няма, когато каретата на Джорджиана Уолсли пристигна, за да ги откара във Воксхол. Бе твърде вероятно Куентин да се появи по някое време вечерта, когато тя щеше да е изгубила всякаква надежда. Госпожа Уолсли се изненада, като чу Изабел да се извинява за отсъствието на Куентин; сър Джонатан Ейвъри пък беше доволен.

Когато пристигнаха във Воксхол, Изабел си наложи да не мисли за нищо друго, освен за предстоящите забавления. Смелият бал на лейди Емерсън като че ли беше събрал най-изисканата част на аристокрацията и там имаше всичко, което бяха очаквали. През цялата вечер свиреше музика, бяха поставени палатки за игра на карти, в главния павилион беше организиран дансинг за желаещите, в уединени кътчета на градината се сервираше шампанско и леки закуски. В полунощ щеше да има фойерверки, последвани от изобилна вечеря.

Въпреки че повечето от присъстващите бяха познати на Изабел, маските, костюмите и домината създаваха атмосфера на анонимност, която правеше възможно флиртуването, недопустимо при други обстоятелства. Младата дама се забавляваше страхотно — танцува през по-голяма част от вечерта, игра на пикет със сър Джонатан в една от палатките, флиртува с него почти до границата на неблагоразумието и изпи повече шампанско, отколкото трябваше. Дали заради пунша или заради леко неприличното чувство от смелата рокля; дали от галещия есенен ветрец, но лекото вълнение, което Изабел беше почувствала, докато се въртеше пред огледалото в спалнята си, прерасна в нещо почти физическо. Ако Куентин дойдеше на бала — а тя оптимистично смяташе, че това ще стане — вярваше, че щеше да откликне доста по-различно от друг път, когато той се опитваше да прави любов с нея.

Едва в полунощ, когато гостите започнаха да се стичат от различни кътчета на градината, за да гледат фойерверките, увереността на Изабел, че годеникът й ще дойде, намаля. В началото почувства някаква празнота, която взе за обида и разочарование, но тя бързо се превърна в гняв. Изабел осъзна, че Куентин изобщо не бе имал намерение да идва, а просто бе отстъпил за момента, за да прекрати спора. Това чувство, от своя страна, премина в безразсъдство, много по-силно, отколкото някога беше изпитвала.

Изабел погледна към сър Джонатан, който вървеше малко по-напред с Джорджиана и нейния придружител, господин Ратъбай. През ума й мина безумната мисъл, че ако сър Джонатан бъдеше достатъчно окуражен, можеше лесно да забрави, че тя е сгодена, и да поиска да прави любов с нея, може би дори тук и сега, тази нощ. Идеята едновременно я ужаси и накара да усети нетърпеливи тръпки. Сър Джонатан беше всепризнат женкар, с поредица афери с някои от най-красивите жени от висшето общество. Изабел бе сигурна, че той нямаше да се отнесе към нея толкова безчувствено, колкото Куентин. Тя си поигра известно време с мисълта за изневяра, но бе принудена да си признае, че всъщност не желаеше сър Джонатан, той щеше да бъде просто едно средство за отмъщение срещу мъжа, който се предполагаше, че трябва да я обича повече от всичко на света, но се държеше така, сякаш чувствата й нямаха никакво значение за него. При тези мисли Изабел усети странна празнота. Внезапно загуби всякакво желание да гледа фойерверките и й се прииска да си тръгне незабавно.

Компанията на госпожа Уолсли и около половин дузина от най-близките й приятели се събра на малкото възвишение точно до главния павилион. Всички бяха леко замаяни, смееха се и говореха с голямо оживление. Само Изабел остана малко настрана от тях. Някой се допря леко до нея, но тя не му обърна внимание и просто се отдръпна към групата. Когато отново почувства нечие присъствие зад себе си, се обърна и видя мъж в черно домино. Очите му я гледаха втренчено и се смееха през процепите на маската, която закриваше половината му лице. От един от висящите фенери на съседната алея ги обля светлина, която хвърли златисти отблясъци в кестенявата му коса.

Изабел въздъхна с облекчение и го хвана под ръка.

— Куентин, ти си ужасен, просто ужасен — смъмри го тя. — Изчака, докато наистина ме накара да повярвам, че изобщо не си имал намерение да дойдеш!

Той й се усмихна лениво, но нито се защити, нито каза каквото и да било. Променливите чувства на Изабел тази вечер още веднъж смениха посоката си и краткото й нещастие отстъпи пред внезапната приповдигнатост и удоволствие. В момента нямаше никакво значение, че той беше закъснял. Бе напълно достатъчно, че се бе съобразил с желанието й и бе отказал на Роджър Кавел заради нея.

Младата дама усети задоволство, което усили ефекта от изпитото шампанско и я накара да се почувства още по-замаяна и безразсъдна от преди. Реши да удържи на обещанието си да се разходи с него по облените в лунна светлина пътеки.

— Имаш ли нещо против да повървим малко, вместо да гледаме фойерверките? — попита Изабел, като го докосна предизвикателно с устни по ухото.

След това се обърна към алеята и пътеките, които водеха навътре в градината, без да дочака отговор. Той дори не направи опит да каже каквото и да било, но Изабел изобщо не обърна внимание на това. Фойерверките вече бяха започнали. Гърмежите, както и виковете на наблюдаващите, правеха всеки разговор невъзможен.

Под короните на дърветата беше доста по-тъмно, тъй като повечето от тях още не бяха изгубили листата си. Тук-там в гъсталаците имаше приканващи дървени или каменни пейки, които осигуряваха на влюбените известно усамотение. Изабел не позволи да се разхождат, както беше обещала, а го поведе към храсталака. Не се спря, докато не стигнаха до едно по-уединено място и дръпна годеника си да седне. Не беше решила съзнателно тя и Куентин отново да се любят, но странните усещания, които я обладаваха тази нощ, заедно с удоволствието от факта, че той бе предпочел да й угоди, я накараха да убеди себе си, че този път нещата може би щяха да бъдат по-различни. Може би и тя самата беше сгрешила някак тогава. Може би бе очаквала твърде много.

Изабел седна на пейката от ковано желязо, притегли го почти властно в обятията си и потърси устните му. За момент той като че ли се отдръпна изненадано, но веднага след това откликна с жар на дързостта й. Целувката започна почти целомъдрено, но постепенно придоби дълбочина и сладост. Този път той беше по-нежен от обикновено, но все пак някак напрегнат и страстен.

После, неизвестно защо, Изабел придоби странното тревожно убеждение, че този мъж, който толкова приличаше на годеника й по височина, телосложение и цвят на косата, всъщност не беше Куентин. Отдръпна се рязко от него и попита с ядосан шепот:

— Кой сте вие?

Мъжът се наведе към нея, целуна я леко по бузата и отвърна дрезгаво:

— Не съм Куентин.

След това отново я целуна, преди тя да успее да реагира на признанието му. Изабел знаеше, че трябва да бъде изплашена, задето се бе оставила в ръцете на един непознат и можеше да бъде изнасилена. Само че не се отдръпна от него, както беше редно.

Езикът му се промъкна нежно между зъбите й, предизвикателен и жарък, ръката му се плъзна под доминото и проследи съблазнителните извивки на хълбоците й. Още щом я докосна, тя почувства лудо пулсиране между бедрата. Сърцето й заби бясно, но Изабел все още не понечваше нито да извика, нито да се отскубне. Вместо това откликваше на устните и ръцете му; знаеше, че върши лудост, но се чувстваше по-възбудена от всякога. Усещаше, че задръжките й бяха приспани както от изпитото шампанско, така и от анонимността на непознатия. Невероятно, но сега, когато знаеше, че този мъж не е Куентин, още повече й се искаше да се люби с него.

Съзнанието й се отвращаваше от такава разюзданост, макар тялото й да изгаряше от копнеж. Трябваше да сложи край на всичко това, и то бързо, преди страстта да вземеше връх и над последните й остатъци от разум. Изабел издаде дълъг тих стон и се отдръпна неохотно от него.

— Моля ви — промълви тя, изненадана от напрегнатия си дрезгав глас. — Не мога да направя това.

— Знам — каза той. И неговият глас беше дрезгав. — Съжалявам.

След това й протегна ръка, а Изабел я взе и му позволи да я отведе обратно до възвишението.

Кога то се върнаха при останалите, фойерверките продължаваха и никой дори не бе забелязал отсъствието й. Двамата се приближиха до групичката, той пусна ръката й и застана зад нея. Изабел се надяваше, че мъжът ще си отиде след фойерверките. Беше й любопитно да разбере кой бе той, но последното нещо, което искаше в момента, бе непознатият да знае самоличността й, ако вече не я бе отгатнал.

Най-накрая имаше огромен залп, който за момент обля всичко наоколо в почти дневна светлина. Изабел се осмели да хвърли поглед зад себе си и изпита смесени чувства на облекчение и разочарование, когато видя, че мъжът си беше отишъл. След това се обърна. Джорджиана я гледаше с любопитство.

— Кого търсиш, Бел? — попита тя. — Защо ми се струва, че току-що видях Куентин с теб?

Неочаквано Изабел почувства как се изчервява силно, сякаш я бяха хванали в обятията на непознатия й ухажор. След финала на фойерверките всичко наоколо изглеждаше още по-тъмно, тъй като светеха само луната и фенерите — и Изабел беше благодарна за това.

— Не — отвърна тя колкото се може по-спокойно. — Предполагам, че Куентин все пак е заминал е Роджър Кавел за Лестършиър.

Джорджиана намръщи озадачено хубавичкото си личице.

— Но зад теб ей сега стоеше някакъв мъж! Помислих си, че…

— За момент и аз си помислих същото — побърза да я прекъсне Изабел. — Но съм сбъркала, не беше Куентин. — Усещаше как в лъжата й се промъква горчивата истина. — Нямам представа кой беше.