Елизабет Хюит
Изабел (7)

Седма глава

Лейди Лейлънд създаде голяма суматоха, когато един лакей внесе кръщелницата й в къщата, и настоя веднага да извикат лекар. Лейди Адора също се суетеше около ранената Кити — изпрати камериерката си да донесе амониев карбонат, лауданум, дезинфектираща пудра, пластири и всякакви други лекарства, с които да лекува момичето, докато пристигне докторът.

— Имам чувството, че Кити е била хвърлена от коня си, който е бил нападнат от бандити, и в същото време е била повалена и от грип — прошепна Адриан на Изабел.

Както и да е, цялата суетня се оказа за нищо. Когато доктор Роудс пристигна и прегледа пациентката си, съобщи, че на Кити й няма нищо, освен няколко леки ожулвания, лошо изкълчен глезен и уплаха от падането. След това предсказа, че една спокойна вечер и няколко дни на легло щели да я излекуват.

На Кити не й се случваше често да е център на толкова голямо внимание. Затова едва ли трябваше да бъде обвинена за отпадналия вид, който възприе, за да накара дамите да се суетят около нея и слугите да правят всичко възможно за нейното удобство. Даже Карлтън и Саймън, когато последният се върна в къщата, дойдоха в дневната при Кити, за да я забавляват с леки разговори.

Все пак накрая кръстницата й отиде да се погрижи за някои последни подробности по предстоящото празненство; лейди Адора се върна в стаята си, за да събере сили за великото изпитание, а слугите отново се заеха с различните си задължения. В дневната останаха само Саймън и Карлтън и тъй като обръщаха повече внимание на разговора си относно подбора на новия впряг на Куентин, отколкото на ранената девойка, Кити се почувства разочарована и пренебрегната, след като доста голяма част от предобеда бе в центъра на всеобщото внимание.

Тя слушаше разговора им с нарастващо раздразнение и внезапно откри начин да си възвърне изгубената им загриженост, когато Саймън спомена Адриан и предложението му да половят заедно риба следващата седмица. Всъщност за момчето това беше просто повод да насочи разговора към братовчеда от Америка. Искаше да обсъди с Карлтън странното обстоятелство, че Адриан се преструваше на лош ездач, когато всъщност е отличен. Наистина напълно бе забравил за Кити и не беше никак доволен, когато тя го прекъсна.

— Не бива толкова да насърчаваш този лош човек, Саймън — рече високомерно момичето. — И без това е голяма беда, че той изобщо дойде тук, а ако се сприятелиш с него, вероятно никога няма да си отиде.

Саймън я погледна с известна изненада.

— Смятам, че Адриан и без това няма да си ходи — отговори дръзко той. — Всъщност затова е и дошъл, за да заеме мястото си на дядов наследник в семейството, нали?

— На твое място не бих се тревожил за тези неща, котенце — каза снизходително Карлтън.

— Все пак някой трябва да го прави — отвърна с неочаквана жар Кити. — Ако остане, той ще унищожи всичко!

Саймън и Карлтън се спогледаха озадачено.

— Все едно е дали ще си отиде, или ще остане, Кити — обясни търпеливо Карлтън. — Адриан ще бъде следващият граф и ще наследи имотите; ако не той, то поне някой от братята му.

— Знам това — рече Кити, вече с нотка на раздразнение. — Куентин ще изгуби много повече, ако не намерим начин да накараме Адриан да си отиде оттук.

Несъмнено вече беше успяла да привлече цялото им внимание. Нито Саймън, нито Карлтън имаха и най-малка представа какво искаше да каже с това, но Кити говореше толкова убедено, че разпали любопитството им.

— Ако имаш предвид, че Куентин може да изгуби заради Адриан частта си от останалото богатство на дядо…

— Не, нямам предвид това — заяви надуто Кити. — Куентин може да изгуби нещо, което е далеч по-важно за него от парите.

— Сега вече разбирам, че говориш празни приказки, Кити — отбеляза иронично Карлтън. — За брат ми няма нищо по-важно на този свят от парите.

Момичето не обърна никакво внимание на клеветата към нейния идол.

— Изобщо не става дума за пари — възрази тя, като понижи леко глас и огледа драматично стаята, сякаш очакваше някой прислужник да ги подслушва зад завесите. — Страхувам се, че ще изгуби Изабел!

— Ако те тревожи това, защото скъпият ми брат има склонност да разкрива най-лошите черти от характера си с постоянните си заяждания с Адриан — рече язвително Карлтън, — на твое място не бих се притеснявал, Кити. Ако Бел за петнадесетте години, откакто познава Куентин, не е разбрала, че той има дяволски остър език, значи няма толкова сиво вещество, колкото съм си мислил.

— Ако Куентин днес беше видял как Адриан целува Изабел в беседката, сигурно веднага щеше да го извика на дуел — заяви убедено Кити.

— Хайде пък ти! — възкликна Карлтън.

— Какви са тези празни приказки, Кити? — попита Саймън.

— Че защо пък Бел ще го целува?

— Не знам, но го правеше — настоя момичето и се размърда неловко. Този предобед бе изпитала истински шок, когато бе вдигнала поглед от камъчетата на брега и бе видяла Изабел и Адриан с преплетени тела върху стъпалата на беседката. Наистина не бе имала намерение да казва на никого за видяното, но сега, когато беше използвала това, което знаеше, за да застане отново в центъра на вниманието, не можеше да се измъкне, без да се изложи.

— Не го вярвам — каза безизразно Саймън.

— Но аз ги видях! — настоя Кити. — Търсех малки плоски камъчета по брега, за да си правя картина; те двамата си мислеха, че не ги виждам, но аз ги виждах!

— Може да й е вадил прашинка от окото — предположи Карлтън и се изправи. След това се наведе и щипна снизходително Кити по бузата. — По-добре не разправяй тези неща на никого, защото ще бъдеш първата, която ще изпита върху себе си острия език на Куентин. А и на Изабел, а това също не е малка работа. Аз по-добре да се връщам да работя. Куриерът от града трябва да пристигне всеки момент.

Веднага щом вратата се затвори зад Карлтън, Саймън се обърна към Кити и попита:

— И какво точно видя днес, Кити?

— Това, което казах — рече момичето с леко възмущение. — Адриан целуна Изабел.

— Как я целуна? По бузата? По челото?

— Не, по устата. Като че ли й беше любовник.

Саймън понечи да зададе още въпроси, но се сети, че изобщо не биваше да обсъжда тези неща с момиче в крехката възраст на Кити, затова просто попита:

— И какво се случи след това?

— Не знам — сви рамене Кити. — Страхувах се да не усетят, че ги гледам, затова продължих да търся камъчета. Предполагам, че и ти не ми вярваш, но това наистина се случи.

Саймън се замисли за момент.

— Мога да разбера защо Адриан е искал да целуне Изабел, но защо тя ще му позволява? Бел съпротивляваше ли се? — попита момчето. Беше му хрумнала неприятна мисъл.

— Не, ни най-малко, макар и аз да не разбирам защо е трябвало да му позволява да я целува — призна Кити и отново се захвана за глуповатата си история: — Мисля, че той ревнува от Куентин и иска да му отнеме Изабел.

Имаше още много неща от странното държане на Адриан, които тревожеха Саймън, но той нямаше намерение да ги обсъжда с Кити. Момчето се изсмя, като по този начин показа пълно незачитане на теорията й.

— Желая му късмет! Изабел не е някое наивно момиченце. И най-опитният ухажор — какъвто братовчед ми от Америка със сигурност не е — по-скоро ще настине, докато се опитва да я съблазнява.

— Знам само, че ги видях — настоя Кити.

Саймън стана от креслото, наведе се към момичето и прошепна в ухото му:

— Ако сега някой влезе тук, може да си помисли, че те целувам. — След това, за най-голяма изненада на Кити, наистина го направи, макар и съвсем по братски. — Не се задълбавай толкова много, котенце. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. Бел ще се омъжи за Куентин, дядо ще им даде огромна сума пари и всички ще заживеем щастливо.

После я щипна леко по брадичката и излезе. Кити беше много раздразнена, но не знаеше дали защото Саймън и Карлтън не й вярваха, или защото беше разказала за това, което бе видяла. Загрижеността й за щастието на Изабел и Куентин беше съвсем искрена и освен че имаше желание да се постави в центъра на вниманието, се бе надявала Карлтън или даже Саймън, на когото понякога хрумваха много добри идеи, да намерят някакъв начин да попречат на Адриан.

Все пак думите й бяха предизвикали интерес. Карлтън беше обърнал повече внимание на разказа на Кити, отколкото й бе позволил да забележи. Може и да му беше трудно да повярва, че Изабел бе в състояние да разреши на тъпак като братовчед си от Америка да я целува, но от досегашния си опит се беше убедил, че вкусът на жените, когато си избират любовник, е непредсказуем. Карлтън несъзнателно споделяше мнението на Адриан, че Куентин не заслужава чувствата на Изабел, и мисълта, че мъж, към когото брат му изпитва презрение, може да му сложи рога, му достави огромно удоволствие.

В този момент Саймън влезе и прекъсна приятните му размисли. Карлтън въздъхна и придърпа по-близо документите, върху които беше поставил лениво ръката си. След това вдигна поглед към младежа и каза:

— Надявам се, че си дошъл за книга. Куриерът ще пристигне всеки момент и точно сега нямам никакво време.

Саймън, който ни най-малко не се смути от тези думи, придърпа един кожен стол до писалището и прошепна заговорнически:

— Ако бях на твое място, щях да изпратя всичките тези документи обратно с куриера, за да не стоят тук, когато те няма да ги пазиш.

Карлтън сбърчи чело и отново въздъхна.

— Предполагам, че искаш да ми разправиш как на камериерката тази сутрин й е отнело две минути повече от обикновено да избърше праха в стаята ми и как сигурно е френска шпионка. Наистина нямам време за твоите истории, Саймън.

— Не е за това — рече обидено момчето. — Пък и нали ми спомена, че войната със Съединените щати, а не с Франция те занимава толкова напоследък?

Но Карлтън не беше стигнал до високия си пост на толкова млада възраст, без да притежава остър ум и първокласна схватливост.

— Предполагам, искаш да кажеш, че братовчед ни Адриан сигурно е шпионин — рече язвително той. — По-скоро бих повярвал на версията за разтакаващата се камериерка.

Саймън не отговори директно на това, а попита:

— Вярваш ли на Кити, като казва, че Изабел позволявала на Адриан да я целува?

— Това пък какво общо има?

Отговорът на Саймън отново беше заобиколен:

— Знаеш ли, че Адриан е първокласен ездач? Тази сутрин Изабел яздеше Джимбо, а ти знаеш колко плашливо животно е той. Адриан спаси Бел от падане на земята, а после, когато тя успя да се изправи и Джимбо се опита да хукне, той се озова на седлото тъй бързо, сякаш е ездач от цирк „Астли“. С очите си го видях. За секунди Джимбо стана кротък като старата Люси.

— Не ми ли беше казвал — започна бавно Карлтън, — че в деня, когато е пристигнал, Адриан едва се е държал на седлото, вкопчен здраво в гривата на коня?

Саймън кимна:

— Даже не знаеше кой крак да сложи в стремето.

Карлтън разбра. Беше обучаван да бъде подозрителен към всичко необикновено, противоречиво и неочаквано, макар и да не притежаваше степента на недоверие, характерна за толкова много от колегите му във Външното министерство. Усмихна се на Саймън леко покровителствено, но не толкова, колкото преди това на Кити.

— Твърде вероятно е той просто да се е чувствал тромав и неуверен в деня, когато сте се запознали, а геройството му днес да е резултат на хладнокръвие и малко късмет.

Саймън поклати енергично глава:

— Адриан се преструваше, че изобщо не умее да язди. И подозирам, че се опитва да съблазни Изабел с надеждата тя да му осигури достъп до твоите документи.

Карлтън нямаше намерение да избухва в смях пред младия си и тъй разпален братовчед, но не можа да се сдържи.

— Милостиви боже, Саймън — възкликна той, след като успя да се овладее. — Едва ли говориш сериозно. Знам, че тук се чувстваш доста отегчен, както впрочем се чувстваме всички, но това не е причина зад всеки ъгъл да ти се привиждат шпиони. И на всичко отгоре точно братовчедът Адриан! Ако всички мъже, които лъжат и съблазняват красиви жени, трябваше да бъдат подозирани в шпионаж, то едната половина от правителството нямаше да има доверие на другата, и обратно.

Бузите на Саймън пламнаха. Каквото и да казваше Карлтън, все пак не биваше да се забравя, че Англия води война със Съединените американски щати и Адриан е американец. Момчето се втренчи упорито в турския килим на пода и промърмори:

— И все пак, неизвестно по каква причина, той излъга.

— Защо не го попиташ?

Саймън веднага вдигна поглед.

— Ще го направя!

След тези думи скочи от стола си и изхвръкна от стаята.

Несъмнено самият Карлтън щеше да се усъмни при вида на тези странности в държането на Адриан, ако Саймън не беше изложил подозренията си по такъв глупав начин. Сега обаче мъжът се засмя тихо още веднъж и продължи да работи, без повече да помисли за това.

 

 

По-благоразумните членове от семейството на лорд Одуин смятаха, че е по-добре празненството по случай рождения му ден да се организира в много тесен семеен кръг, тъй като никой не знаеше какво може да се очаква от американския му внук. Но Одуин беше човек, който установяваше свои собствени правила за благоразумие и безгрижно очакваше всички да се съобразяват с тях. За пореден път сляпата му арогантност беше възнаградена. Несъмнено с всеки изминал ден у Адриан се чувстваше значително подобрение. Все още не отговаряше на строгите изисквания на дядо си за джентълменско поведение, но графът беше доволен, че внукът му поне няма да се изложи напълно пред лорд Монкхаус и останалите гости.

Адриан дори прие назаем подходящи дрехи за случая. Когато всички се събраха в дългата галерия, той дойде при тях, облечен както подобава — в черно копринено сако и панталон, със снежнобяла риза от очевидно качествен плат и безупречно завързана вратовръзка.

Изабел още веднъж потвърди за себе си предположението, че ако се облечеше както трябва, Адриан изглеждаше доста добре. Куентин беше малко по-висок от братовчед си, но дрехите му ставаха на Адриан. За пръв път тя осъзна, че лошо скроените дрехи на графския наследник прикриваха слаба мускулеста фигура, широки рамене, тесен ханш и добре оформени крака, които нямаха нужда от подплънки на панталоните. Изабел забеляза, че и косата му сега е сресана някак по-различно и подчертава според модата естествените му къдрици.

Когато го зърна, тя изпита неочаквано удоволствие и прилив на гордост, сякаш беше сгодена за него, а не за Куентин. Освен това се почувства смутена от топлотата, която видя в очите му, когато те срещнаха нейните. Той й се усмихна — интимна усмивка, която ги свързваше по някакъв начин, сякаш говореше за нещо, преживяно само от тях двамата. Един мъж се усмихваше така единствено на любимата си. Изабел почувства как по тялото й се разлива топлина и побърза да извърне поглед, за да не се изчерви и по този начин да се издаде.

Тя си наложи да не забравя за решението си да държи Адриан на разстояние и веднага отиде до Куентин. Той й се усмихна разсеяно, без усмивката да докосне очите му — тъй различно от начина, по който я беше погледнал Адриан. Тази разлика направи дълбоко впечатление на Изабел и тя почувства едновременно тъга и гняв. Изглежда, бяха загубили или поне пропилели някогашната сладка интимност.

Лейди Лейлънд влезе след заварената си дъщеря в дългата галерия и се отправи веднага към Адриан, нетърпелива да му направи комплимент за външността му. Когато се приближи до него, той стана, взе ръката й и се поклони с маниер, който нямаше да посрами и най-изискания джентълмен от обществото.

— О-хо! — провлече иронично глас Куентин. — Кой казва, че старо дърво не се превива? Ти доказа точно обратното, добри ми дивако. А сега просто не забравяй да правиш същото с всяка дама, която ти бъде представена, и ще успеем някак си да избутаме вечерта, без да нанесем непоправими щети върху името си.

Адриан се усмихна. Както обикновено, обидата не го беше наранила.

— Дядо ме предупреди да внимавам с обноските си и заплаши, че ако направя каквото и да било, за да го изложа тази вечер, ще ме изгони. По-добре да се захващам с тая работа с джентълменството, ако искам сутринта да се събудя със здрава кожа.

— Тогава внимавай и с езика си, братовчеде — рече злъчно Куентин. — Говори колкото е възможно по-малко и само когато те питат. Може и да сме в състояние да те научим да направиш що-годе приличен поклон пред дама за две седмици, но се страхувам, че оправянето на окаяния ти маниер на говорене ще изисква много повече време.

В този момент лорд Одуин влезе в дългата галерия, придружен от лейди Адора. Очевидно Негова Светлост, след като огледа критично наследника си, остана доволен от промяната във външността му и не пропусна да го каже, макар и комплиментът да беше насочен по-скоро към Куентин, отколкото към Адриан:

— Много добре, момчето ми. Надявам се да не се е налагало Людкин да го връзва, за да го облече както трябва. Колкото и да плащаш на прислужника си, не е достатъчно. Той е сътворил истинско чудо.

Куентин благодари с поклон, макар че всъщност Людкин беше този, който малко дръзко и почти на своя глава бе предложил отново на Адриан дрехи от гардероба на господаря си. За най-голяма изненада на прислужника, този път наследникът беше приел, без да се противопоставя.

— На двамата с Людкин ни отне доста усилия — каза Куентин, изопачавайки истината, без дори да се изчерви — да втълпим на братовчед ми, че начинът му на обличане е недопустим, какво остава за модерен, въпреки уверенията на гостилничаря от „Златният кръст“. Заповядах на Людкин да вземе онези отвратителни дрехи и да ги накъса на парцали. Така че — ако братовчедът Адриан не реши да се върне към набедрените превръзки, които се носят по родните му земи — няма да има друг избор, освен да се представя в приличен вид. Също така накарах прислужника си да изпрати един от конярите до града, за да донесе малко бельо. Не бях предварително подготвен да нося облекло за двама.

Лицето на дядо му просто сияеше.

— Много умно от твоя страна. Провинциалното празненство с приятели е едно нещо, но ще мине още доста време, докато посмеем да го пуснем в града, за да се сдобие със собствен гардероб. Няма да съжаляваш за загубата на част от облеклата си, Куентин, обещавам ти това.

Няколко минути по-късно бяха въведени първите гости — сър Джордж и лейди Кахил. Веднага след тях пристигнаха семейство Търви и лорд Монкхаус. Накрая в галерията влязоха генерал Симъндс и съпругата му. Всички гости на графа бяха представени на Адриан и за негова чест той не направи нищо, с което да накара дядо си да се черви. Явно се беше вслушал в съветите му, защото не каза нито една излишна дума на нито един представен му гост.

След като всички се поздравиха един друг, цялата компания, с изключение на Изабел и Адриан, се впусна в разговори по двойки. Тя бе имала намерение да не разговаря с него насаме до понеделник, когато щеше да си замине, затова се огледа панически, щом го видя да се приближава. За съжаление нямаше друг избор. Трябваше да говори с него, освен ако не желаеше да бъде непоносимо груба.

— Изглеждам страшно спретнат, нали, братовчедке Изабел? — попита той с най-глупавата си физиономия. — Куентин може и да не успее да ме превърне от свинско ухо в кесия, но поне може чудесно да ме облече в коприна. Макар че — прибави доверително той — утре сутринта сигурно ще имам обриви по брадата от тия проклети колосани върхове на ризата. Опитах се да задържа поне собствените си ризи, но Людкин ми каза, че никой нямало да ме сбърка с джентълмен, ако мога свободно да движа главата си във всички посоки.

— Също така никой няма да ви сбърка с джентълмен, ако доверявате наляво и надясно тези неща, братовчеде Адриан — каза тя, като полагаше всички усилия да задържи трепкащите си устни.

— О, не! — отговори Адриан и погледът му омекна. — Само на вас.

Изабел почувства, че пулсът й се ускори, затова побърза да каже:

— Какво решихте — да ни изложите тази вечер, като обсъждате нещо, което не бива да се споменава на масата пред гостите, или да рискувате да разкрият вашата двойственост, като се държите безупречно?

Той поклати глава и Изабел забеляза колко по-зелени ставаха очите му, когато се смееха.

— Тази вечер възнамерявам да се държа възможно най-добре — увери я той, след което прибави замислено: — Макар да се съмнявам, че постъпвам много добре, като правя възможно омъжването ви за Куентин с дядовата благословия.

Устните на Изабел се разтвориха от изненада. Думите му имаха двояко значение, но и двата варианта я слисаха. За нейно най-голямо учудване обаче намекът му, че тя не трябвало да се омъжва за Куентин, изглеждаше по-маловажен пред другото заключение, което си направи. Адриан очевидно знаеше за сделката, която дядо им беше сключил с нея и Куентин, и за наградата, която щяха да получат, ако успееха. Изабел се почувства странно смутена.

— Куентин ли ви каза? — попита недоверчиво тя.

Адриан поклати глава, без да промени изражението си, но я гледаше изпитателно.

— Не, Саймън. Моля за вашето извинение, ако съм ви създавал трудности — рече той с подозрително любезен глас, — но възнамерявам отсега нататък да бъда старателен в уроците.

Изабел искаше да го увери, че не това е била причината да прекара толкова много време в неговата компания, но се сдържа. Щеше да бъде по-добре, ако той си мислеше така.

— Не можете да обвинявате дядо, задето желае да ви подготви за свой наследник — каза тя възможно най-хладно.

— Нито пък вас, че проявявахте толкова голям интерес към мен, когато е било само за ваше добро.

Изабел откри, че й бе невъзможно да продължи да лъже пред втренчения му поглед.

— Знаете много добре, че нямате нужда от никакви уроци — рече тя нехайно и извърна очи встрани.

— Но заслугата за всичко, което съм постигнал досега, е изцяло ваша — възрази Адриан. — Братовчедът Куентин заяви, че никога преди не е виждал такъв хапльо и ме обяви за безнадежден случай, преди още да е започнал.

Изабел разбираше много добре намека на Адриан. Куентин не полагаше и най-малкото усилие да изпълни заповедта на дядо си, въпреки обещаната награда.

— Забелязвам, че се държите най-недодялано, когато той е наоколо — рече предизвикателно тя.

— Е, но Куентин не ме вдъхновява да показвам най-доброто от себе си, както вие, братовчедке Изабел.

Изабел отново се почувства принудена да погледне към Адриан, но веднага й се прииска да не го беше правила. Не желаеше да се поддава на влиянието на този мъж, но не можеше да потисне реакцията си.

— Как се случи така, че Саймън ви разправи за желанието на дядо да ви обучаваме? Нямах представа, че брат ми знае за това.

Адриан като че ли желаеше да остави този въпрос без отговор, поне засега. Снижи леко глас и отвърна:

— Вървеше по петите ми и искаше да узнае как така съм се научил за две седмици да яздя толкова изкусно. Когато си изясни всичко, си поговорихме за други неща. Доста ме порази, като ми каза, че вие двамата с Куентин трябвало да ме учите на обноски. Предполагам, че го направи, за да ме постави обратно на мястото ми.

Изабел, която смяташе, че бе възстановила спокойствието си, се насили да се усмихне.

— Вече трябва да е разбрал, че не можете да бъдете скастрен толкова лесно — рече тя, твърдо решена да поддържа лек и непринуден разговор. — И как обяснихте неочакваните си ездачески умения, братовчеде?

— Казах му истината — въздъхна Адриан.

— Истината! — ахна Изабел. — Иска ми се да я бяхте казали на мен!

— Е, само малка част от нея — утеши я той. — Казах му, че просто съм се позабавлявал за негова сметка в „Патицата и патокът“. Доколкото знам, без малко съм щял да се родя на гърба на коня, защото родилните мъки на майка ми започнали по време на сутрешната езда.

— А признахте ли, че сте го бутнали нарочно в калта? — попита Изабел, любопитна да разбере дали подозрението й беше вярно.

Адриан поклати глава и вечната му усмивка се върна.

— Не. Но той е умен момък и ще се сети, ако вече не го е направил.

Изабел почувства, че се отпуска. Явно той беше започнал да влиза в нейния тон или пък си бе въобразила предишния му изпитателен поглед. Засмя се тихо.

— Ледът около вас става все по-тънък и по-тънък, братовчеде. Вече станахме двама, които знаем, че сте измамник.

Лицето на Адриан придоби сериозно изражение.

— Не, тази дума предполага мошеничество, а това изобщо не е моето намерение. Аз съм само един безобиден човечец.

Изабел си спомни, че й го беше казвал и преди, но сега знаеше колко опасно може да бъде това — поне за нея. Девойката много се зарадва, че разговорът им беше прекъснат от лорд Одуин, който доведе приятеля си, лорд Монкхаус, да поговори с Адриан.

Вечерта премина толкова гладко, че всички, дори и лейди Адора, забравиха за предишните си тревоги да не би Адриан да причини беда. В държането му нямаше нищо, което да подсказва, че не е добре възпитан младеж. Той не само правеше и казваше това, което трябваше, когато се обръщаха към него, но и акцентът му бележеше значително подобрение. Изабел се чудеше как никой не забелязваше тази аномалия, но така и не видя изненада или озадачени изражения около себе си.

Адриан и Изабел седяха един срещу друг на масата и по време на вечеря очите им често се срещаха. В неговите танцуваха весели искрици. Изглеждаше много красив в това си настроение и за пръв път й хрумна скандалната коварна мисъл, че й се иска да бъде свободна, за да му откликне; не можеше да отрече, че желае това искрено. Ужаси се от чувствата си и през останалата част от вечерята упорито отказваше да поглежда по посока на Адриан.

Щом привършиха и последните ястия, дамите се оттеглиха и почти веднага бяха последвани от господата, защото лорд Одуин не държеше толкова да пие порто, колкото да поиграе вист с Монкхаус и Симъндс. И тримата бяха запалени картоиграчи.

Изабел се качи за малко да види Кити, на която лейди Лейлънд беше забранила да присъства на празненството, за да могат изкълченият глезен и ожулванията й да заздравеят. Когато се върна, Адриан разговаряше с лорд Търви, който беше приятел на Франсис Ренвил от младежките им години. Лорд Търви не показваше никакви признаци на изненада. Изабел заключи, че Адриан не беше приел отново ролята си на простоват провинциалист.

Очевидно всички си бяха намерили по някое приятно занимание — освен Куентин. Той стоеше пред камината и от време на време ровеше с желязната маша в огъня, докато Саймън му разказваше оживено някаква история. Изабел видя, че годеникът й се обърна към него и му отговори нещо, но очевидно беше доста отегчен. Първият импулс на Изабел бе да отиде при Куентин — както за да го спаси от често досадния момчешки ентусиазъм на Саймън, така и за да го позабавлява. Тя направи няколко крачки натам, но се спря и за момент остана неподвижна. Истината беше, че точно сега не желаеше компанията на Куентин. Тази мисъл я обезпокои, но девойката се обърна и отиде до пианото.

Всъщност не й се свиреше, но инструментът можеше да й послужи за добро извинение да не се присъединява към никоя от малките групи от разговарящи. Не беше искала съзнателно Адриан да дойде при нея, както обикновено ставаше, когато тя заставаше пред пианото, но чу стъпки и се обърна. Очакваше да е той, само че беше Куентин, който каза провлечено и отегчено:

— Ако нашият братовчед не се забрави, явно ще избутам тази вечер, без да избухне голям скандал.

Изабел вдигна поглед от партитурата и се усмихна.

— Мисля, че няма защо да се безпокоим. Досега не е направил нито една грешка, нали?

— Истинско чудо е — съгласи се иронично Куентин, — не признавам, че не е. Тази вечер нито веднъж не е споменал за телесни функции и селскостопански животни.

На Изабел й се прииска да го разтърси, за да го накара да се събуди. Куентин беше твърде умен, за да не се досети, че наистина би било чудо Адриан да се оправи за толкова кратко време.

— Не е никакво чудо — настоя тя, като избра наслуки едно произведение от купчината партитури и го сложи на поставката над клавиатурата. — Още в деня, когато той пристигна, ти казах, че е в състояние да се държи така, както сметне за добре, но ти не ми повярва.

— И продължавам да не ти вярвам — отвърна Куентин. — Снощи старецът здравата го скастри; заплаши го, че ще има страшни последствия, ако не се опита да се държи като джентълмен. Така че лустрото, което виждаш, е в резултат на опитомяването му и уверявам те, ще падне от него заедно с дрехите, взети назаем за тази нощ.

Изабел вдигна поглед към Куентин и за момент се изкуши да му каже истината за Адриан и признанията, които й беше направил. Нито бе молила за довереното, нито пък бе обещавала да го запази в тайна, но почувства, че ако проговореше, щеше по някакъв начин да извърши предателство спрямо него. Тази вечер истината беше излязла наяве и всеки можеше да я види, стига да желаеше. Куентин явно не беше от желаещите, затова тя го остави да живее в блажено неведение.

— Всъщност — каза Изабел донякъде като въпрос, донякъде като извод — ти не направи никакво усилие да покажеш на Адриан как да се държи, както искаше дядо, нали?

Куентин явно не виждаше нищо нередно в това.

— Ако можех, щях да си спестя всяка минута, прекарана с моя братовчед — рече безизразно той. След това явно забеляза нещо в хладния втренчен поглед на Изабел и се видя принуден да прибави: — Е, поправям го, когато сбърка. Това само по себе си е нещо като преподаване.

— Видях какво означава преподаването за теб — отбеляза студено Изабел. — Все едно да биеш куче, за да го накараш да ти се подчинява. Може и да получиш желания резултат, но той ще е защитна реакция, а не нещо научено.

Куентин вдигна вежди, като се опитваше да изрази лека изненада от неочакваната атака, но очите му гледаха твърдо и гневно.

— Забелязвам, че напоследък прекарваш голяма част от времето си с дивака. Какъв прогрес си постигнала с него, любима? — попита той със сладък глас. — Или по-скоро трябва да попитам какъв прогрес е постигнал той с теб?

Изабел се изчерви силно. Чувстваше се така, сякаш мислите й за изневяра бяха разкрити. Закачката на Куентин беше ударила в целта, но той нямаше откъде да знае за нежеланите й чувства към Адриан. Въпросът на годеника й беше просто една жестока, метната без посока стрела, която си търсеше мишена. В този момент Изабел почти го мразеше.

Куентин забеляза, че беше улучил болно място, и каза:

— Прости ми, любов моя. Ти едва ли би паднала дотам, нали?

Изабел се обърна към пианото и започна да свири тихичко. Не беше уверена в способността си да отговори спокойно и се надяваше Куентин да разбере намека и да я остави на мира, докато овладее нервите си. Но той не го направи, а седна до нея.

— Усилията ти с дивака са безсмислени, Бел. Все едно да се опитваш да обяздиш куче или да научиш кон да ти донася топката. Братовчед ни никога няма да стане достоен наследник на графската титла. Не след дълго и дядо ще го разбере и тогава…

— Остави Адриан — прекъсна го тя. Макар и да говореше тихо, за да не ги чуе някой, силата на раздразнението й пролича съвсем ясно. — Не става въпрос за него, а за нас.

— О, за бога! — възкликна Куентин повече отегчено, отколкото ядосано. — Не започвай пак, Изабел. Не знам какъв дявол е влязъл в теб, та си толкова раздразнителна напоследък, но сега едва ли му е времето и мястото да спорим.

— За нас никога не се намира подходящо време и място, за да обсъдим това, нали, Куентин? — Един тъничък глас вътре в нея й казваше да мълчи, но гневът й се надигаше, преливаше и я принуждаваше да говори. — Или си зает със собствените си интереси и не можеш да бъдеш открит, или си полупиян и не си в състояние да обсъждаш сериозно нашето бъдеще.

Куентин гневно повдигна вежди.

— Достатъчно, Изабел! Ако си решила твърдо да предизвикаш препирня между нас, запази отровата си за утре. Обещавам ти, че тогава ще проведем толкова яростна битка, колкото на теб ти се иска.

Изабел ни най-малко не се трогна от едва загатнатата заплаха.

— Ти вечно казваш „утре“ — рече троснато тя, като неволно повиши глас. Почти беше забравила за присъствието на другите в стаята. Сякаш стотиците дребни случаи на обиди и разочарования се бяха събрали и набъбнали до размери, при които вече бе невъзможно да бъдат сдържани. Изабел нямаше представа защо реагира толкова рязко на една-единствена забележка, след като бе успявала да запазва самообладание и при къде-къде по-големи провокации.

Разговорът между годениците беше прекъснат от лейди Лейлънд, която се обърна загрижено към заварената си дъщеря:

— Нещо не е наред ли, Изабел?

— Не, няма нищо — отговори дъщерята. Намесата беше достатъчна, за да обуздае надигналия се в нея гняв. Сграбчи отчаяно предложената й възможност, защото знаеше, че като нищо можеше да каже нещо непростимо. Стана и се отдалечи от пианото. — С Куентин тъкмо спорехме върху достойнствата на Моцарт и Бах и имахме известни несъгласия относно композицията.

Тъй като музикалните интереси на Куентин се изчерпваха с това, че той ходеше на най-нашумелите мюзикъли и опери по принуждение, лъжата беше очевидна, но лейди Лейлънд се престори, че й вярва.

— Тогава трябва да говорите по-тихо, иначе всички наоколо ще си помислят, че се карате — рече тя и погледна многозначително към Куентин.

Той пое вината като истински джентълмен. Не беше прието един изискан мъж да спори с дама на публично място.

— Спорът ни и без това е към края си, лельо Каро. Прекланям се пред върховните познания на Изабел по този въпрос. — След това се поклони леко на дамите и се отправи към бюфета, където току-що бяха започнали да разливат коняк за господата.

В този момент пристигна и подносът с чая и без нито дума повече, Изабел последва мащехата си към групичката на дамите, събрани около една маса. Девойката седна на едно малко канапе по-настрана от останалите. Прие подадената й чаша чай, но не направи никакво усилие да се включи в разговора. Все още беше твърде ядосана, за да обръща внимание на учтивите брътвежи.

Играта на вист продължи без прекъсване, тъй като всички участници в нея бяха твърде погълнати и считаха за истинско светотатство да спрат, за да пийнат по нещо. Куентин взе чашата с коняка си и отиде до масата за вист, където се облегна на стената, давайки си вид, че наблюдава задълбочено играта. Но бузите му пламтяха също както на Изабел, а разсеяният му поглед свидетелстваше, че младежът е вглъбен в мислите си.

Сега, когато гневът й бе започнал да стихва, Изабел осъзна, че за малко не беше изгорила всичките си мостове към Куентин. Не проумяваше защо бе изгубила самообладание. Разумът й казваше, че беше добре, задето мащехата й се бе намесила, но все пак усещаше вътрешно напрежение от думите, които бяха останали неизречени.

Бе толкова потънала в размишления, че не забеляза кога мястото до нея на канапето бе заето от Адриан.

— Братовчедке Бел — прошепна той, — ако наклоните още малко чашата си, ще я излеете в скута си.

В първия момент Изабел погледна разсеяно, след което се окопити и изправи чашата, преди чаят да се беше разлял по полата й. Осъзна с изненада, че дори не си спомняше кога бе поела питието от лейди Адора. Усмихна се тъжно.

— Бях се замислила толкова дълбоко, че забравих за чая.

— Не бива да се ядосвате толкова, когато се карате с Куентин — посъветва я той. — Чувал съм, че това е нещо обикновено между любовници.

— Куентин и аз не сме любовници — каза тя тихо, но натъртено.

— Да, но сте се обрекли да станете негова съпруга — отвърна Адриан и още веднъж я смути с изпитателния си поглед.

Изабел почувства как по шията и лицето й плъзна руменина. Струваше й се, че той я пита дали не спи с Куентин, макар вероятно това да си беше само нейно заключение. Искаше й се да го увери, че не го прави, но някак не можеше да отговори с полуистина дори и на недиректен въпрос. Затова предпочете да придобие обидено изражение.

— Не знам как е прието при вас, в Пенсилвания, но да се говори така на дама е крайно неприлично.

— Пак обърках нещата, нали? — въздъхна Адриан. — Изглежда, моето невежество няма край. Но съм сигурен в нещо, което е така, откак свят светува. Мъж, който е имал късмета в него да се влюби красива и умна жена, не бива да рискува, като я отблъсква.

Изабел се засмя тихо и безрадостно.

— Бих искала да го кажете на него. Страхувам се, че толкова сме свикнали един с друг, че понякога забравяме да бъдем учтиви. Карлтън казва, че се заяждаме така, сякаш сме женени от години.

— Тогава сигурно ще се карате още повече, когато наистина се ожените — заяви дръзко Адриан.

— Боже мой, надявам се, не — отговори Изабел, макар и нея самата вече да й бе минавала тази мисъл. — Ако смята така, сигурно нямаше изобщо да искам да се омъжа за него.

— В брака нещата не би трябвало да вървят така — рече Адриан и прибави предизвикателно: — Не и ако е избран подходящият мъж.

Беше нелепо да предполага, че той има предвид себе си, но въпреки това сърцето й заби обезпокоително бързо.

— Бих искала да можех да открия идеален мъж, с когото никога да не разменим рязка дума — каза тя и се засмя нервно, — но тъй като не вярвам, че той съществува, ще ми се наложи да се задоволя със сегашния си избор.

Куентин наблюдаваше Изабел и Адриан от отсрещната страна на стаята. Все още таеше обида от изблика на годеницата си, но очевидно задушевният разговор, който се провеждаше пред очите му, го изпълни с ново раздразнение. Той отново извърна поглед, но след като няколко минути наблюдава играта на масата, се запъти нехайно към тях.

Намесата му обаче се оказа ненужна, защото Карлтън и лорд Търви, които до този момент бяха увлечени в разговор за войната със Съединените щати, заеха столовете до Изабел и Адриан. Лорд Търви, който отпиваше доволно от чая си, примесен със солидна доза от забранения му от лекаря коняк, се обърна към Адриан и двамата възобновиха разговора си за войната и за преминаването на Адриан през блокадата.

— Мисля, че голяма част от правителствената политика в Америка е огромно пилеене на време и пари — рече лордът с увереността на човек, оттеглил се от държавна служба. — Просто е смешно да се държат с месеци способни моряци по корабите за блокада, която не струва и пет пари.

— В действителност — каза Карлтън, който беше един от хората, отговарящи за външната политика в сегашното правителство — блокадата се оказа доста ефективна. Търговията беше доведена до абсолютен застой. Например днес следобед ми докладваха, че в резултат на затягането на блокадата по бреговете на Каролина през последните няколко месеца са заловени не по-малко от девет кораба.

Лорд Търви се отнасяше доста скептично към военни, които се поздравяваха сами за успехите си.

— Вашият братовчед — изсумтя той — е живо доказателство, че в проклетата ви блокада има повече дупки, отколкото в едно сито. Той не е пристигнал дотук с плуване, нали? А и не е сам. Голям брой кораби прекарват хора и стоки от и за Съединените щати, преминавайки под носа на скъпоценната ви блокада.

Куентин се приближи и седна на облегалката на канапето до Изабел.

— Сър Джордж спомена за точно такъв случай на вечеря. Явно братовчедът Адриан не е единственият американец тук — каза той. — Сестрата на лейди Кахил, която е емигрирала във Вирджиния със съпруга си, е изпратила най-големия си син на продължително гостуване при семейство Кахил и момчето очевидно е пристигнало здраво и читаво снощи. Мисля, че трябва да кажем на сър Джордж да го доведе тук, нали, братовчеде? Несъмнено компанията на един сънародник ще ви бъде много приятна. — Всъщност Куентин изобщо не се интересуваше от войната със Съединените щати, блокадата или племенника на лейди Кахил. Единствената му цел бе Адриан да се почувства сконфузен при мисълта да бъде сравнен с друг американец, възпитан като джентълмен. Думите на Куентин постигнаха целта си, макар и не поради предполагаемите от него причини.

Изабел усети напрежение у Адриан. Сега той гледаше изпитателно към Куентин.

— Нямам нищо против — отговори Адриан, но без особен ентусиазъм.

— Трябва да призная — каза замислено лорд Търви, — че както за вас, така и за племенника на лейди Кахил е било доста трудно да посетите Англия в този момент, господин Ренвил. Когато двете държави водят война, винаги съществува рискът на вас да бъде гледано с враждебно око.

— Предполагам, че има и някои, които се страхуват от шпионаж — рече Куентин.

Но само Карлтън се сепна от забележката му, която идваше толкова скоро след фантазиите на Саймън.

— Твърде глупаво е да се мисли така за всеки гост на страната — заяви той и хвърли почти виновен поглед към Адриан.

— О, аз не намеквам нищо — оправда се Куентин и прибави злъчно: — Със сигурност опасни занимания от този род изискват ум, интелигентност и талант да мамиш. Да, наистина смятам, че можем да изключим братовчед ми от подобни подозрения.

Адриан дори не трепна от явната проява на враждебност от страна на Куентин, но Карлтън изглеждаше сконфузен, а по лицето на лорд Търви се беше изписало раздразнение.

Само Адриан остана незасегнат от това, което беше или прикрито подозрение, или подигравка.

— Прав сте, братовчеде Куентин — рече той и в безгрижния му глас не се долавяше нито следа от напрежението, което Изабел беше усетила. — Аз съм един простичък човек и никоя нация не би ми доверила такива важни задачи. — Гласът му отново придоби селския акцент, който толкова малко се беше забелязвал през цялата вечер. — Най-вероятно е да се спъна в наметалото и да се намуша на камата. И какво ще стане тогава с мен?

— Наистина — промърмори Куентин с тъжни нотки в гласа. — Какво ли ще стане тогава с всички нас?

Вероятно лорд Търви не усещаше подмолната обида в гласа на Куентин, но Изабел беше ужасена от арогантното му поведение на публично място. Тя се обърна към Адриан и каза:

— Тук стана доста топло. Адриан, бихте ли ме завели на терасата да подишаме малко чист въздух?

Докато говореше, девойката се изправи и Адриан я последва с готовност.

— Изглежда, и на вас ви е станало малко топло тук, братовчеде — подметна Куентин с ленива, но дръзка усмивка, уверен, че е успял да смути Адриан.

Той обаче му отговори със също толкова иронична усмивка:

— Да, наистина мисля, че въздухът доста се понажежи.

След това стори лек поклон, който можеше да направи чест на някой благородник от личната свита на краля, предложи ръка на Изабел и я поведе към отворените врати на терасата.