Елизабет Хюит
Изабел (12)

Дванадесета глава

Когато Изабел се събуди, слънцето грееше високо в небето. Първоначално се почувства обзета от блажена леност и покой и се усмихна, спомнила си на какво дължеше това усещане. После си даде сметка, че се е успала и уплашено се изправи в леглото. Грабна скупченото си на пода бельо, облече го, а после се наметна с домашната роба. Позвъни на Доли и вече разресваше косите си, когато камериерката пристигна в покоите й.

— Защо не ме събуди, Доли? — попита я тя, без да спира борбата със сплетените си кичури. — Днес напускаме Одзуик и затова веднага трябва да се заемем с приготвянето на багажа. Но преди това трябва да се изкъпя. Иди да сложиш водата да се топли, а през това време аз ще започна да опаковам багажа.

— Заминаваме днес ли, госпожице Изабел? — смаяно попита момичето. — Не бяхте споменавали нищо.

— Знам, но току-що взех решението. Господин Ренвил — направи пауза, за да уточни изказването си, — господин Адриан Ренвил ще пътува заедно с нас.

Камериерката примигна слисано и след като се поклони тромаво, излезе, за да изпълни нарежданията на своята господарка. Изабел знаеше, че изумлението на младата слугиня не след дълго щеше да се споделя от всички обитатели на имението. Скоро щеше да вижда смаяни лица навсякъде, където отидеше. Може би в края на краищата напускането на Англия и заминаването им за Америка щеше да се окаже удачен изход от трудната ситуация.

Изправи се пред гардероба, за да избере дрехи за предстоящото пътуване, после сякаш се вкамени. Все още действията й се диктуваха единствено от предположения. Адриан я бе помолил да тръгне с него, но тя всъщност не знаеше в ролята на каква я желае — като любовница или като съпруга? Усети остра, пронизваща болка в гърдите. Ако сега сгрешеше, вината щеше да бъде единствено нейна. Именно тя го бе прелъстила предишната нощ. Но въпреки това, за изненада на самата себе си, откри, че не съжалява.

Денят вече бе напреднал, когато Изабел слезе да закуси. Имаше останали препечени филийки и мармалад, а кафето бе достатъчно топло, за да може да се пие.

Вече почти приключваше самотната си закуска, когато Адриан влезе в трапезарията. Явно, че терзанията й бяха изписани върху лицето й, защото той й се усмихна успокоително. Преди да седне на масата, се наведе и я целуна и в този му жест имаше нещо толкова привично, сякаш двамата вече бяха семейство. Сърцето на Изабел преливаше от неподозирано щастие.

— Виждам, че си облечена за път, любов моя — каза той, а в погледа му затанцуваха предизвикателни пламъчета. — Готова си да загърбиш всичко, но според мен те измъчват съмнения относно бъдещето.

— Донякъде — опита се да отговори тя със същия небрежен тон. — Не е чудно, нали? Всъщност не знам дали съм твоя жена или твоя наложница.

Адриан, който в този момент мажеше обилно масло върху препечената филийка, повдигна сепнато глава.

— За бога, Изабел!

Но тя смело продължи:

— В края на краищата не мога да чета мислите ти. Знам единствено, че ме желаеш.

— В това определено не можеш да се съмняваш, нали? — попита той и в погледа му отново заблестяха насмешливи искри. Продължи да маже масло върху препечената филийка и добави: — Трябва да заявя, че ако с всичко това се опитваш да ми кажеш, че не си сигурна дали искаш да се омъжиш за мен, то постъпваш много лошо, дори недостойно. Баща ми ме предупреждаваше, че в живота ми ще има жени, които ще проявяват порочни апетити към мен, но винаги съм смятал, че съм прекалено умен, за да бъда прелъстен и после изоставен. Дари с покой мислите ми, любов моя. Кажи ми, че искаш да се омъжиш за мен и да ме направиш почтен човек.

Изабел не отговори веднага на неговото шеговито предложение и той повдигна очи към нея. Онова, което видя, го подтикна да остави ножа и да стане от стола си. Отиде до нея, накара я да се изправи и я прегърна. Целуна я с такава необуздана страст, че сърцето й заплака.

— Ти ми принадлежиш, Изабел — каза той, когато разделиха устни, — и аз съм твой, ако ме искаш.

Любовта, която изпълни сърцето й, бе така необятна, че от очите й бликнаха сълзи. Облегна глава на рамото му и за да го подразни, каза:

— Но аз все още съм сгодена за Куентин.

Чу как въздухът изсвистя през ноздрите му с едва сдържана ярост.

— Невъзможно е да се считаш задължена към него след онова, което ти стори снощи — заяви Адриан и се отдръпна, за да вижда лицето й.

— Не беше на себе си — възрази тя, с усилие запазвайки сериозното изражение на лицето си. — Може би трябва да му дам възможност да поправи грешката си.

— Можеш да му дадеш нещо далеч по-полезно.

— Например?

— Живота му. Ако му простиш и го приемеш отново, ще бъда принуден да го предизвикам на дуел и да го убия — със смразяващо безразличие отвърна Адриан. — Тогава, хитрушо, ще откриеш, че съпругът ти е не само изгнаник, но и убиец.

Целуна я отново, но този път тя се отдръпна от него.

— Толкова много искам да останем заедно, Адриан, но съм изплашена — каза тя, защото не искаше да крие своите съмнения от него. — Ние едва се познаваме.

— Какво значение има това, когато знаем, че се обичаме? Разбрах, че ти си жената, която съм търсил през целия си живот, още когато те видях в „Грийон“, но тогава бях прекалено неопитен, за да разбера, че съм се влюбил. — Притисна я към себе си. — Аз също не можах да заспя от съмнения, Бел. Какво право имам да искам толкова много от теб? Ако избереш мен, а не Куентин за свой съпруг, може да се наложи завинаги да се разделиш със семейството си, в случай че отношението на близките ти към мен е същото като на дядо и те откажат да приемат твоя избор. Ако искаш, можем да останем в Англия, но ако Одуин и братовчедите ни се отрекат публично от нас, можем също като баща ми някога да се окажем изолирани от цялото общество. Разбирал е, че изходът от създалата се ситуация е било изгнанието, което може да се окаже единствената алтернатива и за мен. Ако се стигне до такова развитие на нещата, заради мен ще бъдеш принудена да се откажеш от всичко, което имаш. Не мога да поискам такава жертва от теб.

— Възможно е да не се стигне до това — с надежда каза тя. — Но ако сме убедени, че се обичаме, единственото, което ще е от значение, е да бъдем заедно, независимо къде ще живеем.

— „Може би“, „ако“, „възможно е“ и „би трябвало“ изразяват само условност и несигурност, любов моя — засмя се тихо той, после лицето му отново стана сериозно. — Ето още едно изказване в условно наклонение: Ако искаме да бъдем щастливи заедно, ти трябва да дойдеш при мен, убедена, че ме обичаш така, както аз съм сигурен в любовта си към теб.

В това поне Изабел бе напълно уверена.

— Убедена съм в чувствата си към теб.

Той въздъхна с облекчение и я целуна отново, този път по-пламенно. Зачуди се дали пътуването им не може да се отложи с час или два, когато внезапното затръшване на врата ги изтръгна от приятното занимание.

Сепната, Изабел се отдръпна от Адриан, който остана с ръка, обвита около кръста й, отказвайки да се държи като провинил се престъпник. Саймън се бе изправил пред тях и ги гледаше гневно. Изабел понечи да заговори, но брат й я прекъсна грубо:

— Каква голяма глупачка си, Изабел — вбесен рече той. — Съзнаваш ли какво правиш?

— Да. Знам какво правя — уверено отвърна тя. — Двамата с Адриан се обичаме. И ще се оженим.

Саймън гледаше така, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

— Божичко! — възкликна той много тихо. Гневният му поглед бе насочен към Адриан, който остана напълно спокоен. — Така значи, а? — успя да каже Саймън. — Куентин знае ли?

— Предполагам, че се досеща — заяви Адриан. — Със сигурност ще го научи, преди да напуснем Одзуик.

— Напускате Одзуик? — Гневът на Саймън премина в объркване. — Къде ще отидете?

— На първо време в Лондон — отговори Адриан на въпроса му. — Разбира се, трябва да кажем на майка ви. Съжалявам, че баща ви е извън страната, но предвид обстоятелствата не можем да си позволим лукса да изчакаме завръщането му, за да получим неговото съгласие. Надявам се, че когато се завърне в Англия, ще имам удоволствието да се запозная с него.

Саймън гледаше така, сякаш беше получил втори удар в лицето.

— Бел, не можеш да направиш това. Полудяла ли си? Дала си дума да се омъжиш за Куентин.

Изабел се приближи до брат си и го хвана за ръцете.

— Саймън, знам, че отстрани погледнато, поведението ми изглежда глупаво, но кълна ти се, не е така. Открих, че чувствата ми към Куентин са охладнели, а според мен той също не ме обича, но никога няма да признае това. Допитах се до сърцето си и сега знам, че обичам Адриан. Моля те, пожелай ни щастие, Саймън. Защото не знам дали някой друг освен теб ще го стори.

Саймън гледаше зашеметен.

— Знаеш ли, че Куентин е болен? — попита той. — Повикали доктор Морисън, докато всички ние все още сме спели. Един от слугите го открил да лежи в безсъзнание на пода в библиотеката. Той извикал Бийл, но тъй като не могли да го върнат в съзнание, изпратили човек да доведе доктор Морисън. Леля ми каза, че състоянието му се дължи на закъснели последствия от случилото се вчера следобед. Тя е в истерия, убедена, че Куентин е на смъртно легло, и се отнася към него като към покойник.

Адриан и Изабел се спогледаха.

— Съжалявам, че леля Адора се чувства зле — каза тя, като умишлено не издаде нищо за болестта на Куентин. — Няма да я безпокоя, преди да замина, а ще изпратя бележка, която да оставят в стаята й, за да я информирам, че заминавам.

— Ами Куентин? — попита Саймън, който не вярваше на ушите си. Беше сигурен, че съобщението за болестта на Куентин щеше да я накара да отложи заминаването й с Адриан.

— Ще оставя съобщение и за него.

— За да го информираш, че го зарязваш ли? — попита Саймън със смесено чувство на гняв и недоумение. — Ще постъпиш с него така сега, когато болестта го е приковала на легло?

Изабел също започваше да се ядосва.

— Не заслужава нищо повече — отвърна тя с безразличие. — Всъщност това изобщо не е твоя работа, Саймън.

— Не. Не мога да ти помогна, ако си твърдо решена да съсипеш живота си — каза огорчен той, после се обърна и излезе от трапезарията.

Изабел извърна разстроеното си лице към Адриан. Той взе ръката й и я целуна.

— Саймън е само първият от многото, които ще ти казват същото, Изабел. Трябва да помислиш дали ще имаш сили да го понесеш, защото ако днес решиш да тръгнеш с мен, след това не ще можеш да избираш.

Противопоставянето на Саймън само затвърди решението й да следва гласа на сърцето си, а не очакванията на другите.

— Вече съм решила.

Часът минаваше единадесет и решиха Адриан да отиде до „Патицата и патокът“, за да наеме карета и конен ескорт, които да ги отведат в Лондон. Предвид обстоятелствата бе малко вероятно графът да им предостави собствената си карета, а никой от двамата не искаше да му достави удоволствието да им откаже. Когато Адриан излезе, Изабел се качи в своята всекидневна, за да напише съобщенията за Куентин, за майка му и за графа. Писмото, което предишната вечер бе написала на втората си майка, по обясними причини бе останало забравено, а на сутринта Изабел го бе скъсала.

Ироничните забележки на Саймън я накараха да се усъмни, че се страхува да каже истината на Куентин и затова предпочиташе да му я съобщи с бележка, но „болестта“ му, както Изабел добре знаеше, бе последица от прекомерното му пиене и от схватката му с Адриан от изминалата нощ. В такова състояние с него се говореше много по-трудно, отколкото когато бе пиян, и тя реши, че има право да откаже да се подложи отново на неговите ругатни.

Но Изабел не можа да избегне един последен разговор с графа. Бе застанала до един от прозорците с изглед към главната алея и очакваше връщането на Адриан, когато й съобщиха, че Одуин я вика.

Сам Бийл дойде да я вземе и тя последва домоуправителя към приемната на графа. Подутият от подаграта крак бе загърнат с одеяло и повдигнат на малко трикрако столче. Изабел почувства, че куражът я напуска, защото Одуин бе в лошо настроение, но уплахата й бе само моментна.

Одуин не губи време в любезности.

— Бийл ми каза, че си приготвяш нещата за заминаване — сърдито започна той. — Сама ли тръгваш или с онзи шарлатанин?

— Тръгвам заедно с Адриан — със спокоен глас отговори Изабел, без да се поддава на заплахата в тона на графа.

— А Куентин?

— Разтрогвам годежа си с Куентин. Всъщност можете да смятате, че е невалиден от снощи.

Графът смръщи буреносно вежди. Изабел не обясни загадъчното си изявление, но подозренията на стареца не бяха далеч от истината.

— Състоянието на Куентин има ли нещо общо с твоето решение?

— Куентин бе много пиян снощи — обясни тя с тон, който по-скоро коментираше, а не осъждаше.

— Предполагам, че е имало скарване.

— Да. — Беше безсмислено да се впуска в подробности. Преживеният опит за изнасилване бе унизителен и тя не желаеше да го обсъжда с никого.

— И резултатът е, че ти го зарязваш. — Зениците му се присвиха. — Спиш ли с онзи варварин?

Изабел не можа да прикрие пламналото си от гняв лице, а поруменяването на страните й вероятно щеше да се изтълкува като признак на срам. Много бавно, натъртвайки на всяка сричка, тя отвърна:

— Двамата с Адриан ще се оженим.

— Това определено обяснява поведението на Куентин миналата вечер, особено ако е имал някакви подозрения — язвително отбеляза графът. — От колко време знаеше, че Адриан съвсем умишлено заблуждава всички нас, Изабел?

— Почти от самото начало — призна тя.

— И не сметна за свое задължение да споделиш наученото с мен?

— Сметнах, че е очевидно за всеки, който имаше желание да го види — дръзко отвърна тя.

Графът прие нейната дързост с мълчание. Устните му се изкривиха в злорада усмивка.

— Надявам се един ден да не откриеш, че е лъгал и за богатството си, моето момиче. Всичко, което ще получи от мен след смъртта ми, ще се свежда до минималната сума, която законът ме задължава да упомена в завещанието си. Като съпруга на Куентин щеше да бъдеш богата жена, и то много скоро, а не да бъдеш принудена да чакаш, докато върху гроба ми поникне трева.

— За мен това никога не е било от значение, ако изключим колко важни бяха парите за Куентин. Самият вие казахте, че можехме вече да сме женени по свой избор и пак нямаше да бъдем бедняци, въпреки вашето неодобрение, но това не съвпадаше с плановете на Куентин, нито пък с вашите, дядо — продължи с раздразнение тя. — Той трябва да бъде Аполон сред боговете, неповторим, нямащ равен на себе си. Трябва да се облича по последния вик на модата, да притежава най-бързите коне, най-красивите карети, да живее като най-изискания аристократ.

Старецът отново я гледаше с присвити очи.

— Куентин живее, както сам намери за добре.

— Както вие го поощрявате да живее — отекна нейното язвително уточнение. — Не би могъл да си го позволи, ако не плащахте неговите дългове и не му отпускахте щедри суми. Благодарение на вас той свикна да живее като светски лъв. Нямаше да понесе да бъде просто аристократ по рождение като стотици други, ако го бяхте лишили от своята издръжка, и каквото и да кажете сега, именно вие му внушихте, че ще изгуби вашата подкрепа, ако се ожени, преди вие да сте одобрили избора му. — Несъзнателно бе повишила глас и сега отново го овладя. — Ако бяхте дали съгласието си, без съмнение вече щях да съм негова съпруга. Понякога ви мразех, защото контролирахте моя живот чрез намесата си в живота на Куентин, но сега съм ви благодарна, че ми попречихте да направя съдбовна грешка. Казахте, че според вас двамата с Куентин не си подхождаме. Трябва да сте доволен, че за пореден път умението ви да преценявате хората се оказа неоспоримо. Излъгахте се единствено по отношение на Адриан, защото той струва колкото десетина Куентиновци и би трябвало да се гордеете, че е ваш потомък.

Графът я изслуша с ледено изражение. При последните й думи изсумтя презрително.

— Като изключим безспорната му дарба да плете интриги, сега разбирам, че има талант в още едно отношение — Адриан успя да те прелъсти за смайващо кратко време.

— Да, направи го. И го постигна с нежност, зачитане на личността ми и уважение — качества, които, изглежда, не сте счели за необходимо да поощрявате у Куентин.

За нейна изненада графът се разсмя и което беше още по-смайващо, смехът му не беше престорен.

— Дългогодишният ми опит в отношенията е жените показва, че такъв подход заслужават много малко, и то много специални жени. Разбирам, че Куентин не се оказа толкова прозорлив, за какъвто го смятах. — Подобно на живачен термометър настроението му отново се промени. — Ако днес заминеш, кракът ти няма да стъпи тук, докато съм жив. Ако останете в Англия, и двамата ще бъдете изолирани и избягвани от доброто общество. Ще прекъсна оттеглянето си от светския живот, за да се погрижа сам за това.

Изабел едва успяваше да владее гнева си и да не изрече неща, които само биха я принизили до неговото ниво. Изправи се и със злоба, която не й бе присъща, каза:

— Сбогом, ваше благородие. Един ден ще се върна като господарка на това имение и нито властта ви, нито вашата злост могат да попречат това да се случи.

Когато излезе от приемната на графа, Изабел се почувства някак по-свободна.

Върна се в покоите си, за да се увери, че нещата й бяха приготвени за път и след като даде писмата до лейди Адора и Куентин на един от слугите, вече бе готова за пътуването, което щеше да промени целия й живот. Доли се бе съвзела от изненадата си и говореше възбудено за завръщането в Лондон, докато Изабел чакаше до прозореца идването на пощенската кола. Искаше й се двамата с Адриан да пътуват сами, но се налагаше Доли да бъде в каретата с тях, което правеше невъзможни разговорите от личен характер.

Оказа се, че това нямаше значение, защото когато слезе на долния етаж, научи, че Саймън се бе самопоканил да пътува с тях. Изабел, която подозираше, че брат й възнамерява да накара нея и Адриан да се почувстват неудобно в негово присъствие, не скри своето недоволство.

— Не ми се иска да тръгваш с нас, Саймън — грубо заяви тя. — Вече ти казах, че с Адриан ще се оженим и не се нуждая от охрана или бавачка.

— Не става въпрос за това — възрази Саймън, сякаш наистина го мислеше. — Просто не ми се остава тук, а ако не тръгна сега с вас, предполагам, ще се наложи да изчакам оздравяването на Куентин, за да се върна с него в Лондон. Леля Адора ще изпадне в истерия, ако предложа да пътувам сам, а идеята не би се харесала и на мама.

— Ако направиш или кажеш нещо, с което да ни създадеш неприятности по време на пътуването, Саймън — предупреди го тя, — обещавам ти, че ще те сваля в първата попътна странноприемница и ще те оставя да се оправяш както можеш, независимо как мама ще реагира на това.

Саймън я изгледа натъжено.

— Какъв е смисълът? Знам, че не мога да те накарам да промениш решението си. Но то не ми харесва, Бел. Бих го одобрил, ако мислех, че ще бъдеш щастлива, но според мен правиш съдбоносна грешка.

— Зависи от гледната точка — отвърна убедено тя. — Повече от всичко на света искам да бъда съпруга на Адриан. Когато пристигнем в Лондон, той ще посети приятеля си сър Джеймс, който, надяваме се, ще му обясни как можем да получим специално разрешение за венчавка. Надявам се, че до две седмици ще бъдем семейство.

Казаното, изглежда, смая Саймън, но той го прие с твърдост и неуверена усмивка.

— Може би докато това стане, вече ще мога да ви пожелая щастие, но не съм в състояние да го направя сега. Въпреки това обещавам, че няма да създавам неприятности по време на пътуването.

Изабел не знаеше дали да му вярва, но трябваше или да повярва на думите му, или да му забрани да тръгне с тях. Адриан, изглежда, изобщо не се притесни, когато научи, че Саймън ще пътува с тях.

— Така поне — прошепна й заговорнически той точно преди да се качат в каретата — втората стая, която ще наемем в странноприемницата, няма да остане неизползвана.

Когато започна да се смрачава, спряха в първата странноприемница, в която даваха стаи за нощувка. Бяха потеглили късно и затова не можеха да стигнат до Лондон само за един ден. Адриан съвсем почтено запази стая за Изабел, втората за себе си и Саймън и се погрижи за настаняването на Доли.

Вечерята бе не по-малко тягостна от пътуването през деня. Саймън удържа обещанието си, но прекомерната любезност, с която тримата се отнасяха помежду си, бе трудно поносима. Младежът няколко пъти спомена, че е уморен и Изабел се обнадежди, че след вечеря той ще се прибере в стаята си. Въпреки че не успяваше да прикрие прозевките си и в един момент задряма на мястото си, Саймън остана с тях в уединеното фоайе не само за да попречи на евентуален разговор между сестра си и Адриан, но и за да не могат двамата да се качат заедно в стаята на Изабел, за да прекарат нощта там.

Накрая Изабел се изправи и се извини пред останалите, че е уморена и отива да си легне, надявайки се, че Саймън ще тръгне с нея, а Адриан, след като изчака известно време, ще я последва, но брат й й пожела „лека нощ“ с явното намерение да остане във фоайето, докато американецът също не се качи в стаята.

— Саймън, няма да се обидя — започна Адриан с преднамерено небрежен тон, — ако се качиш с Изабел. Цяла вечер се прозяваш. Ще допия малкото останало бордо и ще се присъединя към теб.

Саймън остави рязко чашата си на масата, при което стъклото иззвънтя.

— Не, няма да дойдеш — сърдито каза той. — Мислиш, че съм прекалено малък или прекалено глупав, за да разбера какво става между теб и сестра ми. Надяваш се, че ще заспя и няма да узная, че си прекарал нощта при нея.

На Изабел й идваше да удуши брат си, но Адриан изглеждаше напълно спокоен.

— Да, имаш право, Саймън, моите намерения са точно такива. — После бавно допи виното в чашата си. — След като предпочиташ да наричаме нещата с истинските им имена тогава няма нужда от любезни преструвки. — Отиде до Изабел и взе ръката й. — Утре смятам да потеглим рано, Саймън, затова помоли собственика да ни събуди навреме, за да можем да закусим.

Момчето се изправи така рязко, че преобърна назад стола, на който седеше.

— Не! — извика гневно той.

— Саймън, ти ми обеща! — възкликна Изабел.

— Но тогава не знаех, че ще правиш такива неща — възрази брат й. — Дори не си обявила официално, че разтрогваш годежа си с Куентин. Би могла да почакаш дотогава и после да го направиш свой любовник — добави той и в гласа му прозвуча отчаяние.

— Адриан вече ми е любовник — тихо каза Изабел.

Саймън им обърна гръб с възклицание на недоволство.

Странноприемницата бе разположена край пътя, по който минаваха пощенските коли, и беше пълна с посетители, затова никой не обърна внимание, когато двамата се качиха заедно до стаята на Изабел, и никой не потърси документ, удостоверяващ правото им да прекарат нощта в обща стая. Веднага след като Адриан затвори вратата и запали свещника, поставен върху раклата, двамата жадно се прегърнаха. Няколко минути по-късно Адриан каза:

— Разстроена си от думите на Саймън. Но това е само началото, нали знаеш?

— Знам — увери го тя и му предаде в резюме разговора си с графа. — Няма значение. Признавам, че ме разстройва, но наистина няма значение. Обичам те и сега единствено това е от значение. — Думите й бяха смели, но дълбоко в себе си Изабел знаеше, че решимостта й можеше да й изневери.

Адриан я целуна отново, но по-скоро братски, без страст.

— Изабел, все още не е късно да промениш решението си.

В отговор Изабел му показа каква трябва да е целувката. Устните им се сляха, ръцете пребродиха телата, за да им дарят наслада, дрехите се свлякоха на пода и ако паркетът бе покрит с килим, много вероятно бе да се любят още там, на него. Сърцата им биеха лудо, кръвта препускаше във вените и разнасяше блаженството на тяхната любов.

Когато се събуди, Изабел очакваше Адриан да си е отишъл, но той все още лежеше до нея и продължаваше да спи, макар че слънцето бе изгряло навън. Стаята не беше особено затоплена, но вътре бе задушно и Адриан почти нацяло бе отхвърлил завивката от себе си. Изабел предпазливо се изправи до седнало положение, внимавайки да не го събуди. Беше виждала голото му тяло на светлината на свещите, но искаше да му се налюбува сега, на процеждащата се през капаците на прозорците сивкава светлина на утрото, да погали с поглед релефно очертаните мускули на раменете, мощната извивка на бедрата и хълбоците му. Но не можеше да го гледа продължително, без да се поддаде на изкушението да го докосва.

Страните й пламнаха. Засрамена от собствената си порочност, тя призна пред себе си, че го желаеше и без колебание внимателно го обърна по гръб. Очите му се отвориха и той се усмихна сънено. Не се възпротиви, когато Изабел го възседна и започна да обсипва с целувки първо клепачите, после носа и скулите му, докато накрая ръцете му я обгърнаха и двамата се целунаха истински.

Но Изабел отдръпна глава назад. Искаше този път тя да му дари любовта си и затова възпря ръцете му, когато те понечиха да я погалят. Прокара пътека от целувки, започвайки от шията, после спускайки се към гърдите и корема. Телата им вече тлееха в сладостна притома. Изабел потърси устните му и се притисна към него. В следващия миг двамата бяха едно, загубили своята идентичност в първичния танц на страстта.

— Какво щастие е, че си родена дама — каза той, когато събра достатъчно сили, за да заговори. — Ако не беше аристократка, със сигурност мога да заявя, че щеше да станеш кралица на куртизанките. Какъв глупак е Куентин, щом не знае какво е загубил.

— Как би могъл да знае? — отвърна с логичен въпрос Изабел. — Не исках да се любя с него, а единствения път, когато го направих, беше ужасно.

— А не е трябвало, макар че е било първата ти нощ с мъж — каза Адриан и положи устни върху млечнобялата кожа на рамото й. — Тогава беше ли пиян?

— Да. — Отскубна се и седна в леглото. — Но не искам да говоря за Куентин. Повече ме тревожи бъдещето, а не миналото и мисля, че ще имаме достатъчно собствени проблеми, за да се занимаваме с чуждите.

Адриан се изтегна и въздъхна дълбоко.

— Всичко това е много хубаво, но ако не превъзмогнеш спомените от миналото, могат да се върнат и да те връхлетят, когато най-малко ги очакваш.

— Ще ги прогоня отново, можеш да ми вярваш — засмя се тя. — Което ще сторя и по отношение на теб. Дрехите ти са в стаята на Саймън и като изкупление за черногледството ти, ще трябва да се измиеш и преоблечеш под гневния взор на неговите очи.

Адриан изстена тежко, но Изабел го изблъска от леглото и той се облече, за да отиде в другата стая.

По време на закуската Саймън беше някак притихнал и не говореше, ако не бъдеше заговорен, но иначе се държеше възпитано и не спомена нищо за това, че Изабел и Адриан бяха прекарали заедно нощта.

Пристигнаха в града в ранните часове на следобеда. Старателно подготвеният им план се провали, когато стигнаха до къщата на сър Джеймс Стоукс и видяха, че металната халка за повикване бе свалена от външната врата. Изабел предложи Адриан да отиде с тях в къщата на семейство Лейлънд, но Адриан не искаше присъствието му да бъде натрапено на лейди Лейлънд, преди Изабел да е имала възможност да разговаря с втората си майка. Предложи да отседне в хотел, но за изненада на двамата Саймън енергично се възпротиви.

— Мисля, че преди това трябва да отидеш при Карлтън и да разбереш дали ще те приеме при себе си за няколко дни — посъветва го Саймън. — Ако се разчуе, че си отседнал в хотел, а не гостуваш при някой от близките си, това ще даде повод за много слухове.

— Скъпи ми Саймън — отвърна Адриан, — слухове ще има, независимо къде съм, щом се разчуе, че Изабел е разтрогнала годежа с Куентин, за да се омъжи за мен.

— Ако Карлтън, който има добра репутация в обществото, те приеме при себе си, това може да направи нещата много по-лесни не само за вас двамата, но за всички нас.

— Но защо Карлтън ще иска да помогне? — учуди се Изабел. — Не беше така враждебно настроен към Адриан като Куентин, но не показа и никакви симпатии към него.

— Карлтън би отказал да приеме Адриан, ако вярваше, че отказът ще го принуди да се върне в Америка, което е малко вероятно сега, когато двамата ще се ожените. Предвид своя пост в правителството Карлтън не би допуснал разразяването на скандал около неговото семейство и ще направи всичко възможно, за да го избегне. Освен това Карлтън завижда на Куентин и се ненавижда заради това — добави Саймън, демонстрирайки проницателност, що се касаеше до отношенията между своите братовчеди. — Вероятно не без задоволство ще узнае, че Куентин е оплескал всичко и те е загубил, изместен от Адриан.

— Но той още не знае, че Адриан ни е заблуждавал, преструвайки се на селяк — възрази Изабел. — Ако и той се разгневи като лорд Одуин и Куентин, престоят на Адриан в дома му може да се окаже непоносим, дори ако Карлтън не откаже да го приеме.

Адриан се замисли.

— В думите на Саймън има здрава логика, Изабел — каза накрая той. — Не ме е страх, че ще се превърна в прицел на хорската злоба, но не искам вие да страдате заради моите грехове. Няма да ми се наложи да се възползвам продължително от гостоприемството на Карлтън. Мисля, че след като се оженим, ще можем да се преместим в Стоукс Хол. Вероятно именно там е отишъл Джейми, а знам, че той ще ни приеме на драго сърце, защото вече ме покани да го посетя по време на празниците, ако реша, че предпочитам да не оставам дълго при семейство Ренвил. Може би по-късно бихме могли да прекараме известно време в някой курорт и да се върнем в Лондон напролет, когато светският сезон ще е в разгара си. Дотогава новината за твоята раздяла с Куентин и за брака ти с мен ще е остаряла и обществото ще се занимава с радващите се на постоянен интерес истории за любовни авантюри и чудовищни престъпления, които ще ни позволят да бъдем забравени.

Звучеше разумно, но Изабел имаше сериозни основания да се съмнява, че Карлтън ще го приеме. Той рядко се възпротивяваше на властната си майка и едва ли щеше да е склонен да се противопостави на волята на графа, знаейки, че дядо му е лишил от наследство Адриан. Карлтън наистина таеше ревност спрямо своя по-голям и по-харесван брат, но според нея бе съмнително да вземе страната на Адриан дори ако това му предоставяше възможност да разчисти стари сметки с Куентин.

Но се оказа, че Саймън познава братовчед си по-добре от Изабел. Когато го потърсиха в жилището му — просторни и удобни помещения на етаж от сграда, разположена малко встрани от Бонд Стрийт, — той се оказа вкъщи. Адриан сам предложи, подкрепен от Саймън, да изчака в каретата, за да не принуди с присъствието си Карлтън да му предложи гостоприемството си само от неудобство.

Истината бе, че домакинът остана изненадан и може би не особено зарадван, когато лакеят въведе Изабел и Саймън в просторния салон, част от който бе превърната в кабинет. Лавици закриваха две от стените, а пространството в дъното на помещението бе заето от масивно писалище от махагон. Около него бяха долепени няколко по-малки маси, върху които имаше купища документи — някои с много респектиращо оформление, други с по-обикновен вид. Служебната му чанта стоеше отворена върху писалището и от нея се подаваха някакви документи. До тях лежаха няколко писалки, нуждаещи се в различна степен от поправка, както и две преспапиета и сребърен съд, пълен със ситен пясък за триене. Останалата част от помещението бе педантично подредена и чиста и стана ясно, че Саймън и Изабел бяха прекъснали заниманията му.

Безупречното му възпитание не позволяваше да издаде своето раздразнение и той помоли лакея да донесе освежителни питиета за посетителите, а след това ги покани да седнат в креслата в отсрещната част от салона.

— Не знаех, че сте пристигнали в града — каза той, — иначе веднага щях да ви посетя. Останах с впечатлението, че възнамерявахте да останете в Одзуик най-малко още две седмици. Дядо ми ли е пътувал с вас? Или майка ми?

Саймън, който ги бе довел тук, остави Изабел да обяснява, докато той неспокойно оглеждаше стаята.

— Не, Саймън, Адриан и аз пристигнахме сами — започна тя и възможно най-лаконично разказа за произшествието на реката и за всичко, което се бе случило по-късно.

Карлтън не изглеждаше много изненадан от тези събития и думите му потвърдиха това наблюдение.

— Винаги съм смятал, че отношенията между братовчед ми и моя брат ще прераснат в конфликт. Предполагам, че Куентин е блъснал Адриан от моста, а после е имал глупостта сам да скочи в реката.

Изабел стрелна с поглед Саймън, но той бе свалил някаква книга от една лавица и, изглежда, изобщо не слушаше.

— И двамата твърдят, че е било злополука — отвърна тя.

Карлтън се изсмя презрително.

— Не на мен тези лъжи. Така значи, Адриан е заблуждавал всички ни — каза той, по-скоро развеселен, отколкото ядосан. — Защо? И ако дядо го е лишил от наследство, защо ти и Саймън сте напуснали Одзуик с него? Мога да се обзаложа, че старецът ти е наредил да забравиш за съществуването на нашия беден приятел.

— Дойдох в града с Адриан, защото двамата ще се оженим веднага след като мама публикува във вестниците съобщението, че съм разтрогнала годежа си с Куентин и след като получим специалното разрешение за венчавка. Саймън тръгна с нас, за да ни придружава — добави тя, което бе близо до истината, макар че старанията му да влезе в ролята на нейна бавачка бяха претърпели крах.

Карлтън я гледаше с разширени от почуда очи.

— Хиляди дяволи! — възкликна той и в тона му имаше по-скоро възхищение, а не осъдителност. После внезапно избухна в такъв неудържим смях, че няколко минути не можа да възвърне способността си да говори. — Улучила си брат ми в най-слабото му място, нали, Бел? — успя да каже на пресекулки. — Изоставила си го заради варварина. Мили боже, сега ми се иска да бях останал, за да видя реакцията му със собствените си очи. Това обаче не означава — продължи Карлтън, след като издуха носа си и изтри сълзите си, — че не съм разтревожен за теб, скъпа. Разбирам желанието ти да покажеш вратата на моя самовлюбен брат, но можеш да го направиш, без да се обвързваш с Адриан. Какво знаеш ти или пък който и да е от нас за него, освен това, което сам ни е разказвал, а ти самата току-що каза, че то в по-голямата си част е било лъжа?

— Влюбена съм в Адриан, братовчеде. — Забеляза скептичното изражение в очите му и побърза да добави: — Знам, че на другите това би се сторило твърде бърз обрат, но аз съм убедена в чувствата си към него и никога по-рано не съм се чувствала така с Куентин.

— Имаш ли представа в каква бездънна бюрократщина ще въвлечеш всички ни, Изабел? — раздразнено продължи Карлтън. — Ако старецът е решен да съсипе Адриан, то ще го направи, независимо какво ще му струва това. Ако ти станеш негова съпруга, също ще се окажеш анатемосана от него.

— Ако нещата приемат такъв обрат, ще напуснем Англия и ще заминем за Америка с първия кораб, който тръгва през Атлантика.

Но изявлението й, изглежда, предизвика още по-дълбока загриженост у Карлтън.

— За бога, Бел, знаеш, че в момента сме във война със Съединените щати. Дори ако успеете да намерите директен кораб за там, което ще е доста трудно, пътуването ще е много по-опасно, отколкото когато Адриан прекоси океана на път за насам. Нашите фрегати спират в открито море всички кораби, заподозрени, че превозват американци, и откриват огън по тях, ако откажат да се подчинят на заповедта да подложат на проверка всичките си пътници. Мъжете изпращат принудително в армията или ги вкарват в ареста на военните кораби и целият настръхвам, когато си помисля какво може да се случи с една жена, заловена да пътува заедно с американец.

Тревогата му се предаде и на Изабел.

— Тогава ще живеем в някое уединено място и ще изчакаме преминаването на опасността — отвърна тя, твърдо решена да не се поддава на подобни мрачни предсказания. — Дядо не може да ни навреди, ако не се показваме в обществото.

— Сигурна ли си, че си премислила всичко, Бел? — попита той по-меко. — Можеш да се уединиш за няколко дни и да обмислиш нещата, преди да вземеш решение, което ще промени изцяло живота ти.

Карлтън не бе проявил враждебност към Адриан, но опитът му да я разубеди да се омъжи за него я накара да се усъмни в склонността му да им помогне. Но тя трябваше да го помоли за помощ, затова каза:

— Знам, че не одобряваш, Карл, но се надявам това да не означава, че съм загубила приятелството ти. Нужно ми е специално разрешение, за да се оженим, а с Адриан не знаем как можем да го получим.

— Чрез архиепископа на Кентърбъри — отговори веднага Карлтън. — Но това невинаги е лесно, а тъй като Адриан не е английски поданик, нещата ще бъдат още по-сложни.

— Но ти ще ни помогнеш да го получим, нали? — Забеляза, че я изгледа умислено, затова решително добави: — Ако е неизбежно да бъдем съсипани, готова съм да живея с Адриан като негова любовница, но никога няма да се разделя с него, Карл.

— Ще направя каквото мога, за да ви помогна, Бел — неохотно каза той, после се усмихна. — Вече знам колко неотстъпчива можеш да бъдеш, когато си наумиш нещо.

— В такъв случай бих искала да те помоля за още един приятелски жест — заяви тя, решила да се възползва от успеха си до този момент. — Адриан се надяваше да отседне при сър Джеймс Стоукс, който е негов приятел, но той не е в града. Адриан не мисли, че е редно да дойде у нас, преди мама да бъде запозната с всичко, което се случи напоследък. Мислиш ли, че може да остане при теб, докато се оженим, Карл? Само докато получим специалния документ, защото веднага след това възнамеряваме да напуснем Лондон.

В продължение на около минута Карлтън я гледаше слисано.

— Но, Изабел, аз едва познавам този човек.

— Той ти е братовчед.

— Така твърди той — отвърна Карлтън. — След толкова много лъжи това може да се окаже само поредната.

— Та той е като огледално копие на чичо Франсис — намеси се Саймън.

Карлтън ги гледаше с празен поглед и Изабел помисли, че ще им откаже.

— Какво ще каже Одуин, когато разбере, че съм дал подслон на Адриан? За разлика от Куентин, аз не очаквам да наследя неговото богатство, но старецът може да ми създаде големи неприятности, ако се обади на подходящите хора във Външното министерство.

— Можеш да кажеш, че не си знаел — посъветва го Изабел. — Адриан не ти е казал, че е лишен от наследство. А престоят му при теб ще е толкова кратък, че думите ти ще прозвуча напълно правдоподобно.

— Мисля, че Карлтън има право, Бел — обади се Саймън дойде до Изабел и седна на страничната облегалка на креслото й. — Рискът, който поема, е голям. И което е по-важно, какво ще каже Куентин, когато научи, че Карлтън помага на Адриан? Знаеш как ненавижда Адриан. Куентин несъмнено ще се вбеси на Карл за това, че е приютил мъжа, заради когото ти го заряза.

— Ще ми се да видя как ще го стори — войнствено каза Карлтън. — Надявам се, че мога да каня при себе си когото пожелая.

— В такъв случай отивам да доведа Адриан — заяви Саймън и излезе от салона, преди Карлтън да успее да възрази.

— Допускаш ли, че Куентин ще предизвика на дуел Адриан заради това, че те отне от него? — попита след известно време на размисъл братовчед й. — Не мога да си представя, че ще се примири с това, че си го изоставила, без да потърси някакво удовлетворение или отмъщение за нанесената му обида. Това, което правя, е равносилно на самоубийство, Изабел. Не мога да си позволя да бъда замесен в скандал.

— Необходимо е само да се държиш като американските политици и държавни служители, когато избухне скандал, братовчеде — каза Адриан, влизайки в салона. — Придай си невинно изражение и заяви, че си бил подведен от онзи проклет негодяй.

Карлтън се изправи и пое протегнатата към него ръка.

— Предполагам, че е безсмислено да се преструвам, че този развой на събитията ме радва, но след като Изабел е убедена, че те обича, мога единствено да се надявам, че ще оцениш голямото щастие, с което си удостоен.

— Аз не съм награден трофей, Карл — рязко го прекъсна Изабел.

— Липсват само фанфари, скъпа — каза Адриан с предизвикателна усмивка. — Ти си по-скоро като рядък чистокръвен кон, за чието участие в състезанието се съобщава едва накрая.

Карлтън изслуша тази размяна на шеговити реплики с явна изненада. Нямаше и следа от глупавото изражение и празния поглед, които Адриан си бе придавал умишлено при предишните им разговори. Пред него стоеше един самоуверен мъж е респектиращо излъчване, което издаваше проницателност и интелект.

— Заклевам се, че ще направя всичко, за да не ти създавам неприятности, Карлтън. Признателен съм ти, че ме приемаш под своя покрив при тези обстоятелства. Иска ми се отношенията ни да не бяха такива и съзнавам, че вината за това до голяма степен е само моя. Проклех се хиляди пъти заради глупавата си идея да се преструвам на такъв, какъвто не съм.

Това беше добро начало и Изабел трябваше да признае, че идеята на брат й се оказа много навременна. Решиха Адриан да придружи Саймън и нея до дома на семейство Лейлънд, после да се отбие през къщата на сър Джеймс, за да провери дали няма да успее да влезе в сградата през входа за прислугата, за да вземе обратно дрехите си. Двамата с Изабел решиха тя да каже на лейди Лейлънд само за заблудата, в която Адриан бе успял да убеди всички, и за реакцията на графа, след като бе научил истината. Уговориха се той да отиде у тях след закуска и двамата заедно да й съобщят, че Изабел ще разтрогне годежа си с Куентин и че те възнамеряват да се венчаят до няколко седмици.

В присъствието на камериерката и на Саймън Изабел можа да получи само усмивка от любимия в знак на окуражаване. Застанала на входа на имението, тя се обърна и видя как каретата се отдалечава. За миг почувства, че смелостта, помогнала й да преживее толкова много обрати през последните два дни, я напусна, но това бе мимолетно усещане. Беше се изправила сама срещу гнева на графа и пак сама се бе справила с Куентин, преди Адриан да се бе притекъл на помощ. За нея бе необичайно да мисли за себе си като за способна и силна жена, поела в свои ръце отговорността за живота си. Въпреки редките моменти на страх, Изабел се радваше на своята новооткрита самоувереност и знаеше, че нищо не е в състояние да я уплаши дотам, че отново да се откаже от нея.