Елизабет Хюит
Изабел (6)

Шеста глава

През следващите няколко дни поученията, които Куентин даваше на Адриан, бяха под формата на хапливи забележки, но въпреки това в обноските и говора на американския братовчед се забелязваше значително подобрение.

Тъй като лорд Одуин не вярваше, че Адриан може да напредне само с добро желание, беше доста доволен от предполагаемите усилия на Куентин. И понеже последният демонстрираше внимание към стареца при всяка предоставена му възможност, очевидно отново печелеше позициите, които беше изгубил с предишната си дързост.

Изабел се чувстваше обвързана с думата, която беше дала на лорд Одуин, и бе твърдо решена да предаде знанията си по обноски в обществото на Адриан, макар да бе убедена, че той изобщо няма нужда от такива уроци. Когато на следващия ден го видя на закуска, отначало се почувства доста притеснена. Това беше донякъде заради подозренията й, но повече заради целувката му предишната вечер. Изабел много добре знаеше какво предвещава тя, тъй като бясното биене на сърцето й издаваше собствените й желания. Девойката се опитваше да прогони тези мисли, но и в най-оживената компания не можеше да забрави напълно, че той е мъж и я привлича.

Въпреки всичко сковаността й изчезна към края на деня след пристигането на Адриан Ренвил в Одзуик. Това се дължеше изцяло на усилията му да я накара да се отпусне, макар те да бяха толкова тактични, че тя почти не ги забелязваше. На сутринта Адриан се беше овладял напълно и не бе направил никакъв опит да флиртува с Изабел, нито пък бе намекнал с каквото и да било, че има намерение да продължава с домогванията си. Пък и беше внимателен ученик. Макар все още да я дразнеше с несигурността за истинския си характер, в действителност чувстваше, че има какво да учи за обичаите и обноските в английското общество, които намираше за малко по-различни от тези в родината му.

През това време Куентин показа необичаен интерес към Саймън и неговите занимания и прекарваше повече време от обикновено с момчето. Дори два пъти го изведе да му покаже някои от тънкостите в карането на впряг. Карлтън, който редовно получаваше куриерски пратки от Лондон, прекарваше фактически цялото си време в библиотеката, често в компанията на лорд Одуин. Лейди Лейлънд, лишена дори от посещенията си наоколо, докато Адриан не бъдеше представен на някои избрани съседи на празненството по случай рождения ден на свекъра й, се задоволяваше да обсъжда всички градски клюки, които знаеше, със снаха си. Кити, която обикновено следваше Изабел по петите, когато нямаше с какво друго да се занимава, сега избягваше критичните забележки на Саймън, като странеше от братовчедка си и Адриан. Прекарваше повечето време в компанията на кръстницата си или в четене в дневната, която ползваше заедно с Изабел.

В резултат на това Изабел и Адриан прекарваха доста време сами. Двамата правеха дълги разходки из имението, свиреха на четири ръце на пианото или просто се увличаха в разговори. Оказа се, че това бе опасно по начин, за който Изабел не беше и подозирала. Тя откри, че харесва Адриан такъв, какъвто си е, без значение с каква цел се преструва. Той бе схватлив и интелигентен, както Изабел беше открила с влизането му в „Патицата и патокът“, а острият му като бръснач ум бе едновременно окуражаващ и обезпокоителен. Притежаваше сухо, понякога странно чувство за хумор и някакво сатанинско влечение към абсурдностите. Неусетно Изабел започна да очаква с нетърпение моментите, които прекарваха заедно.

Понякога Адриан играеше ролята си на грубоват и невъзпитан селянин, но друг път обноските и образованието му си проличаваха. Изабел знаеше, че той се издава само пред нея и не можеше да не се чувства леко поласкана от това.

През тези дни едва забелязваше, че Куентин, зает със собствените си занимания, почти не й обръща внимание. Когато бе в неговата компания, тя не можеше да не чувства раздразнение от постоянните му жлъчни забележки към Адриан, на когото сега беше лепнал прозвището „дивак“, както и от това, че бе приел като нещо съвсем естествено тя да удържи обещанието им към графа и мълчаливо да позволи на стареца да си мисли, че усилията бяха общи.

Сутринта в деня на празненството по случай рождения ден на графа Изабел още веднъж се подразни от годеника си. Предишната вечер Куентин най-сетне бе забелязал недоволството й от него и й беше предложил да пояздят преди закуска. Някога двамата се бяха придържали стриктно към този обичай при посещенията си в Одзуик заради скъпоценната възможност да останат сами. Когато се държеше отстъпчиво, Куентин можеше да бъде доста чаровен и убедителен. Изабел почувства известна вина, задето Адриан заемаше толкова много не само от времето й, а и от мислите й. Тя позволи на годеника си да я поухажва малко и започна да убеждава сама себе си, че може би това беше началото на възобновяването на някогашната им наслада от присъствието на другия, която като че ли напоследък се беше изгубила.

Изабел привърши с нетърпение утринния си тоалет, но когато влезе в трапезарията за закуска, откри, че Куентин вече беше излязъл заедно със Саймън.

— Бийл спомена, че са си взели въдиците и рибарските принадлежности — осведоми я лейди Адора, — така че сигурно ще останат на реката през целия ден.

Фактът, че не й беше оставил никакво съобщение и не се бе извинил, доказваше, че бе забравил уговорката им, може би под влияние на ентусиазма на Саймън към любимото му занимание. През последната, тъй трудна година годеникът й го беше правил неведнъж, но все пак Изабел почувства кратка болка, която бързо се превърна в гняв. Тя преглътна острите думи, които горяха на устните й, и гордо се овладя. След това взе един стол и прие кафето и препечения хляб, които лейди Адора и мащехата й й предложиха.

Адриан също не се виждаше наоколо, но за пръв път Изабел не забеляза това. Графът винаги закусваше в стаята си и компанията на масата се състоеше само от жени, като се изключеше Карлтън. Той се беше втренчил невиждащо в прозореца, който гледаше към градината, и отпиваше кафето си на чести, почти несъзнателни глътки.

Карлтън изглеждаше претоварен с работа от момента на пристигането си в Одзуик и очевидно копнееше да се върне в Лондон. Изабел знаеше, че предишния следобед беше пристигнала още една куриерска пратка и Карлтън бе прекарал останалата част от деня в разглеждане на съдържанието й. С желанието да отвлече за малко вниманието му от нетърпението да се върне в министерството Изабел му предложи да поязди с нея.

Лейди Лейлънд веднага подкрепи доведената си дъщеря.

— Наистина би трябвало да излезеш и да се пораздвижиш, Карл — рече загрижено тя. — Винаги си се отнасял много съзнателно към задълженията си и сега заслужаваш малко почивка. Не бива да изразходваш цялата си енергия, за да постигнеш това, което другите очакват от теб.

Карълайн Лейлънд нямаше предвид нищо повече от здравето и удоволствието на Карлтън, но лейди Адора, която живееше единствено чрез постиженията на синовете си, прие думите на зълва си като дръзка намеса в задълженията на Карлтън.

— Сигурен ли си, че трябва, Карл, скъпи? — попита тя, като протегна ръка през масата и го докосна по ръката. — Карълайн е права, че раздвижването ще ти се отрази добре, но знаеш колко се разстройваш, когато изостанеш с работата си. Известно ми е, че сега беше изключително неподходящ момент да напуснеш града, и съм сигурна, че всички разбират твоята заетост тук.

Лейди Адора обожаваше и двамата си сина, които считаше за образци на всички мъжки добродетели и качества. Куентин се беше откъснал колкото бе възможно повече от влиянието й още от времето, когато бе започнал да носи панталони. Карлтън обаче имаше по-слаб характер и донякъде все още беше ограничаван от здравите окови на майчината си задушаваща любов. Лишена от всякакъв контрол върху по-големия си син, лейди Адора се суетеше около Карлтън всеки път, когато той попаднеше в обсега й, доколкото й позволяваше търпението му. Изабел си помисли за кой ли път вече, че това беше истинската причина, поради която Карлтън напускаше с такава неохота задълженията си в града, за да посети Одзуик, и изглеждаше винаги погълнат от работа по време на престоя си тук.

— Предполагам, че бих могъл да отделя час-два — призна Карлтън и се усмихна кисело на Изабел. — Вчера изпратих вест на Билингтън в ответ на последната пратка и очаквам отговор днес, но той едва ли ще пристигне преди обяд, макар господ ми е свидетел, че дотогава си имам достатъчно работа.

— И ако дойдат новини от Лондон, преди да си очаквал, вероятно ще се ядосваш, че не си свършил работата, за да я изпратиш обратно в града — вметна майка му с тъжната си нежна усмивка.

— Тогава ще я отнесе със себе си в понеделник — каза Изабел.

— И дотогава Карлтън несъмнено ще бъде ужасно раздразнителен — рече лейди Адора, сякаш изтъкваше неоспорим аргумент. — Когато нещата не вървят точно както му се иска, храносмилането му става доста чувствително.

Карлтън се изчерви. Понякога храносмилането му наистина страдаше от напрежението в службата, но не му беше приятно слабостта му да се обсъжда пред леля му и братовчедка му.

— Имам отличен апетит, майко — заяви той. — Мога да свърша работата си и когато се върнем с Изабел. Какво ще кажеш да пояздим до реката, Бел? Още не съм виждал новата лодка, която дядо даде на Куентин, задето спечели онова състезание в Челтънхам.

Лейди Адора видимо пребледня.

— Бих желала да не споменаваш това проклето състезание в мое присъствие, Карл! Никога няма да забравя сърцебиенето, което получих, когато Одуин ми каза, че каретата на другия младеж се разтрошила на парчета и той едва не счупил глупавия си врат. Това като нищо можеше да се случи с Куентин и мисля, че беше много погрешно от страна на Одуин да го възнаграждава за такова безразсъдно държане.

— Но дядо винаги е правил точно това — каза сухо Карлтън — Не се страхувай, майко, давам ти дума, че с Изабел ще яздим бавно.

— Бих искала също така да не изкарвате лодката — рече умоляващо лейди Адора. — От края на лятото досега валя много дъжд и реката е по-бърза и пълноводна от обикновено. Достатъчно ми е, че какво ли не ми минава през ума за Куентин, няма нужда да се притеснявам и за твоята безопасност.

Лицето на Карлтън почервеня още повече и само доброто му възпитание го възпря да не изхвърчи веднага от стаята.

— Искам да я видя, а не да плавам с нея, мамо — процеди той почти през зъби, но знаеше много добре, че беше направил грешка, споменавайки лодката. Щом веднъж семената на безпокойството се посееха в съзнанието на лейди Адора, нищо на света не можеше да я убеди, че всичките й ужасни предчувствия няма да се сбъднат. Изабел усети това и се опита да я успокои:

— Може би ще е по-добре да пояздим до селото.

Лейди Адора въздъхна дълбоко.

— Бих искала да го направите, но, уви, знам какви сте вие, децата, когато няма кой да ви наглежда.

— Но, за бога, Адора! — възкликна лейди Лейлънд с престорен ужас. — Та те вече не са деца!

Изабел видя по изражението на Карлтън, че този разговор му е омръзнал и знаеше, че единственият начин да се оправя с разправиите бе да се оттегля. Той поклати глава, усмихна се уморено на братовчедка си, стана и каза:

— Предполагам, че както обикновено, мама е права. Наистина е по-добре днес да поработя. Може да пояздим утре, Изабел, ако все още искаш. Дори и аз трябва от време на време да си вземам по един ден почивка.

— Бел, ако искаш, аз мога да пояздя с теб — предложи ентусиазирано Кити. — Лидия Чанинг си е направила най-красивата картина, която съм виждала, цялата от боядисани гладки камъчета. Искам да видя дали и аз ще успея да си направя такава. Може би до реката ще намеря точно такива камъчета, каквито ми трябват.

Изабел се надяваше по лицето й да не бе проличало огорчението, което чувстваше. Нямаше настроение да слуша бръщолевенето на Кити, но откакто беше пристигнала в Одзуик, бе прекарала твърде малко време с момичето.

— Искам да тръгна почти веднага, Кити — каза тя, като се надяваше девойката да се откаже. Кити беше известна с вечното си разтакаване. — Ще трябва да се приготвиш колкото може по-скоро. Имам да напиша няколко писма, когато се върна, за да може Бийл да ги изпрати в селото за следобедната пощенска кола.

Но Кити не можеше да бъде разколебана лесно. Тя се изправи толкова бързо, че едва не прекатури стола си.

— Ще ми отнеме само няколко минути да се преоблека и когато доведат конете, ще бъда вече долу. — Още преди да довърши, излетя от трапезарията и забърза към стаята си.

На излизане Карлтън предложи да изпрати някой лакей да се обади в конюшните. Лейди Адора, която беше постигнала целта си, се усмихна самодоволно — или поне на Изабел й се стори така — и отправи въпрос към зълва си за някакъв техен общ познат. Някога Изабел бе намирала опитите на лейди Адора да глези синовете си за вбесяващи. С времето това се беше превърнало в раздразнение колкото към Карлтън, който й позволяваше, толкова и към Куентин в редките случаи, когато се поддаваше на манипулациите на майка си.

Изабел едва беше стигнала до предния салон, когато Кити, вярна на обещанието си, слезе тичешком по стълбите, като придържаше полите си, за да не се спъне.

— Готова съм, Бел — рече тя, леко задъхана.

Но когато отидоха при конете си, Кити откри, че беше забравила да вземе малката торбичка, в която възнамеряваше да събира камъчетата. Изпратиха един от лакеите да я донесе, докато Изабел едва сдържаше нетърпението си. Накрая младите дами, които не бяха взели коняр да ги придружава за такава кратка езда в границите на имението, отправиха конете си към алеята.

Бъбривата Кити не се отличаваше като кой знае колко добра ездачка. Бяха й дали една кротка кобила, която приемаше всеки опит да я накарат да върви по-бързо от тръс като лична обида. Разстоянието от къщата до брега на реката не беше голямо, но тази сутрин то се стори двойно на Изабел.

На мястото, където слязоха от конете и ги завързаха, беше малко вероятно да открият Саймън и Куентин, но девойката целеше точно това. Тук реката не беше особено широка или дълбока. Няколкото завоя правеха течението й не по-силно от това на бърз поток. Накрая реката се разширяваше и изправяше още веднъж и продължаваше към земите на Търви. Това беше мястото за детски лудории на поколения Ренвил и много от нещата тук подхранваха въображението на младите, жадни за приключения глави. Имаше каменна беседка, където някога Изабел беше сервирала чай на любимите си кукли. Дървена стълба водеше към тясно мостче и къщичка, сгушена в клоните на огромен дъб от отсрещната страна на реката, където Куентин и Карлтън бяха играли шумните си игри.

Някога това място бе имало магическо привличане за Изабел, но сега й навяваше известна тъга. Беседката отдавна не се използваше и по нея бяха плъзнали лози. Част от дъските на мостчето липсваха и явно не беше съвсем безопасно да се ходи по него. Даже и през реката се виждаше, че къщичката бе в подобно състояние. Последния път Изабел беше идвала тук в компанията на Куентин. Тогава се бяха посмели на спомените за детските си игри и си бяха поговорили за удоволствието един ден да заведат собствените си деца в това убежище.

Веднага щом слезе от коня си, Кити хукна към покрития с камъчета бряг, докато Изабел се насочи към едно по-спокойно място. Когато мина покрай беседката, през пожълтелите лозови листа успя да различи смътно фигурата на мъж, седнал на стъпалата с лице към реката. Изабел не се стресна, тъй като го взе за Куентин или Саймън, но когато заобиколи беседката, видя, че беше Адриан. Сърцето й заби малко по-бързо, но тя отдаде това единствено на неочакваното удоволствие да го види.

— Добро утро, братовчеде — поздрави тя, когато той я зърна и стана. — Тъй като не ви видях на закуска тази сутрин, помислих си, че сте решили да спите до обяд, както е модерно сега сред младите джентълмени.

Адриан се усмихна топло и дружелюбно в отговор на присмехулната й забележка.

— Тази сутрин станах рано и си помислих, че днес е прекрасен ден за разходка.

Изабел прибра полите си и се качи на стъпалата пред беседката.

— Това е най-прекрасната есен, която някога съм виждала — съгласи се тя. — Ако листата не бяха пожълтели, човек можеше да си помисли, че лятото никога не свършва. Особено като се има предвид, че в повечето части на Англия то е по-лошо от есента тук. — След това се настани на най-горното стъпало, където Адриан беше седнал, когато го бе зърнала през листака. — Виждам, че реката ви привлича. Мъчно ли ви е за Делауеър, която споменавате толкова често?

— Не много — отвърна весело той, — но водата ми харесва. Работата във фермата беше тежка и с братята ми прекарвахме всяка свободна минута долу на брега, даже и във водата, когато татко го нямаше наоколо да ни казва какви глупаци сме, задето рискуваме да се удавим.

— След бурите, през които сте минали по време на прекосяването на океана — напомни му Изабел, — би трябвало водата да ви е опротивяла.

— О, да, но морето с нещо съвсем различно, нали така? Красива, но опасна любовница, която заробва мъжа и го води към гибел. Реката прилича повече на старо момиче, с което си свикнал и ти дава по-скоро удоволствие, отколкото риск.

В очите му проблеснаха немирни искрици. Явно се опитваше да я предизвика да го нахока за непристойната метафора. Изабел отгатна целта му и нямаше намерение да се остави да бъде подведена толкова лесно, но Кити, разбрала, че е сама, се приближи до беседката и остана поразена от чутото. Момичето забеляза, че Изабел сякаш не изглеждаше обидена и се изненада и от това. На устните на братовчедка й дори играеше лека усмивка, а очите й се смееха. Въпреки че поначало не беше особено схватлива, Кити забеляза — и това я шокира още повече — че между двамата има някакъв странен флирт. Те дори не усещаха присъствието й.

Момичето беше не само шокирано, но и сериозно разтревожено. Кити изпитваше ученическо обожание към Куентин, подобно на това, което Изабел бе таяла към него преди години. Мислеше го за идеал на всички мъжки добродетели — смел, красив и изящен. Кити може би щеше да го ревнува, ако Изабел не беше хубава, грациозна и остроумна — идеалното допълнение на нейния герой.

Тя се покашля, за да ги извести за присъствието си и каза:

— Бел, мисля, че трябва да тръгваме, ако искаш да напишеш писмата си навреме и да ги изпратиш със следобедната поща.

Изабел вдигна поглед, изненадана не само от появяването на момичето, но и от предложението му.

— Но ние току-що пристигнахме. Мислех, че искаш да намериш камъчета за твоята картина — каза тя, учудена от внезапната нетърпеливост на Кити. — Има достатъчно време да търсиш, а тук наистина е най-доброто място.

Но Кити беше решила твърдо да прекрати задушевния разговор между Изабел и Адриан. Без да обърне никакво внимание на поздрава му, момичето каза умоляващо:

— Ще ми помогнеш ли, Бел? Можеш да ми избереш най-подходящите.

Изабел потисна досадата си и отвърна:

— Просто събери всички, които харесваш, и след това ще ги сортираме заедно. Искам да поговоря малко с Адриан.

На Кити не й оставаше нищо друго, освен да слезе към брега. Преди това обаче хвърли неодобрителен поглед към Изабел, която беше леко изненадана от държането й.

— Предполагам, смята, че не сте в безопасност в ръцете на един дивак — отбеляза Адриан, докато двамата наблюдаваха гърба на отдалечаващата се Кити. — Тук има твърде много скали и храсти, където бих могъл да ви примамя с нечиста цел.

— Да ме скалпирате ли? — попита саркастично Изабел.

— Още по-лошо — отвърна Адриан с недвусмислен похотлив блясък в очите.

Изабел се беше движила в обществото достатъчно дълго, за да не се мръщи при подобни забележки, но все пак се изчерви при мисълта, че Адриан иска да прави любов с нея. Откакто я беше целунал през онази първа нощ, тя успяваше да потиска взаимното им привличане. Сега обаче у нея се надигна приятно гъделичкащо вълнение.

— Не, няма да стане, Адриан — скара му се тя с привидно безгрижен смях. — Може да сте всичко, но поне ми признахте, че не сте грубиянинът, за когото се представяте. Не можете да очаквате да ви повярвам, след като постоянно влизате и излизате от тази роля.

Адриан се втренчи в Кити, която се бе навела близо до водата и избираше малките плоски камъчета, очаровали я толкова много. От реката подухна лек ветрец и развя косата около лицето му. Изабел не можа да не забележи колко момчешки привлекателно изглежда то.

— Аз съм си аз и нищо повече — рече той. Тези загадъчни думи за пореден път ядосаха Изабел.

— Чудя се защо позволявате само на мен да надникна в истината — каза замислено тя. — Започва да ми се струва, че виждам някакъв призрак, който се явява само на мен.

При тази аналогия Адриан се засмя и отвърна с лека ирония:

— О, аз съм от плът и кръв и изобщо не съм толкова тайнствен, колкото се опитвате да ме представите.

Изабел вдигна поглед към него и рече неочаквано сериозно:

— Тогава кажете ми защо правите всичко това.

Адриан седна до нея и както беше направил преди, прокара нежно пръсти по бузата й.

— Бих искал да можех, хубавице моя — промълви той с глас, нежен като милувката му.

Изабел погледна разтревожено към реката, но успя да види само част от гърба на Кити, която продължаваше да се навежда и оглежда камъчетата. Най-разумното нещо в момента щеше да бъде да отиде при нея, но тя не се помръдна, прикована от двойната примамливост на физическото присъствие на Адриан и надеждата той да й каже това, което толкова й се искаше да узнае.

— До този момент ми имахте доверие — рече тя също толкова нежно. — Можете да ми се доверите изцяло, без да се притеснявате.

Адриан се усмихна кисело.

— Нима съм казал, че именно на вас нямам доверие?

Говореше толкова тихо, че Изабел трябваше да се наведе, за да чуе думите му.

— Не разбирам — нацупи се престорено тя. — Тогава на кого нямате доверие?

— На себе си. — Той се наведе още малко към нея и устните им се приближиха на тревожно примамливо разстояние. — Може и да не съм толкова прост, колкото на Куентин му се иска, но не съм и толкова цивилизован, колкото вие си представяте.

Изабел се засмя колебливо. Адриан имаше намерение отново да я целуне — в това нямаше никакво съмнение — и тя не искаше да направи нищо, за да го спре.

— Значи сте полудивак? — прошепна Изабел.

— Точно в момента съм изцяло дивак — отговори той и сля устните си с нейните.

Това нямаше нищо общо с първия път, когато я беше целунал. Не можеше да има и най-малкото съмнение в неговите намерения или в нейния отговор. Езиците им се преплетоха, дразнеха се, опознаваха се, опитваха се да заместят крайната интимност, която беше в мислите и желанията им. Разумът на Изабел крещеше срещу поведението й, но сетивата й жадно поглъщаха всеки момент от физическия допир. Двамата се разделиха за малко; Адриан обхвана лицето й с длани, обсипа с нежни целувки скулите, челото, очите и върха на носа й, след което отново намери устните й.

Сърцето на Изабел биеше бясно и тя осъзна, че целувките на Куентин отдавна не оказват такова влияние върху нея. Тази мимолетна мисъл я отрезви и я накара да си припомни, че не е свободна да приема такива аванси от който и да било друг мъж освен от годеника си, независимо колко силно беше изкушението. Отдръпна се неохотно от Адриан и го отблъсна леко, когато той отново се опита да я притегли към себе си.

— Моля ви, не мога — рече Изабел почти останала без дъх. Опита се гласът й да прозвучи укорително, но не успя. — Не трябваше да правите това, Адриан.

— В такъв случай и вие не трябваше да отвръщате на целувката ми — отговори съвсем невъзмутимо той.

В опит да съхрани последните си останки от достойнство Изабел заяви:

— Един джентълмен никога не би казал такова нещо.

— А всички знаят, че аз не съм такъв — отвърна любезно той — и смея да кажа, че никога няма да се науча да бъда джентълмен, без значение колко мило ме учите да се покланям и да моля за позволение да впиша името си в тефтерчето за танци на някоя дама. Предполагам, че такава е селската ми природа.

Изабел се опита да запази изражението си на накърнено достойнство, но една немирна трапчинка я издаде. Знаеше, че дори фантазиите й да прави любов с този мъж, особено да позволи това да се случи наистина, бяха лудост, но фактът, че го харесва и желае, правеше изкушението почти неустоимо. Изабел не можеше да мисли до какво щеше да доведе това, защото в момента желаеше само да остави известно разстояние между себе си и него, преди да се изгуби отново в красивите му омагьосващи очи.

Тя направи опит да прекъсне контакта с тях и извърна глава към реката. За пръв път, откакто устните на Адриан я бяха докоснали, си спомни за Кити, стана и бързо погледна към мястото, където я беше видяла за последен път. За щастие момичето все още беше с гръб към тях. Сякаш усетило, че го наблюдават, то се обърна и когато видя Изабел, помаха и я извика.

— Кити ме вика — рече смутено тя и остави Адриан сам на стъпалата пред беседката. Когато стигна до брега, каза на Кити, че е време да си вървят у дома. След това отиде до конете и придърпа своя до един голям камък, за да го яхне сама, тъй като не желаеше помощта на Адриан и физическото съприкосновение, което щеше да се наложи.

Кити се изкачи по брега и се отправи към конете. Все още придържаше широките поли на костюма си за езда, които беше прибрала, за да не се мокрят във водата. До гърдите си стискаше здраво торбичката, препълнена със събраните „съкровища“. Беше повече загрижена за полите си и за камъчетата, отколкото за това къде стъпва.

Изабел наблюдаваше разсеяно приближаването на Кити и почти не повярва на очите си, когато видя, че момичето закачи крака си в стърчащите корени на един голям храст и загуби равновесие. Кити пусна полите си, които веднага се заплетоха в краката й и направиха падането неизбежно. Торбичката се изплъзна от пръстите й, отвори се и камъчетата хвръкнаха към Изабел и конете. Парченцата бяха доста дребни, а разстоянието твърде малко, за да причинят някаква вреда. Тези, които стигнаха до Изабел, я удариха съвсем леко, но конят й, доста по-буен от този на Кити, веднага се уплаши и подскочи.

Изабел беше отлична ездачка и може би щеше да се задържи на седлото, ако животното не се беше изправило на задните си крака, преди тя да бе възстановила равновесието си. Девойката почувства как кракът й се измъква от стремето и тялото й започва да се изплъзва към големия камък, който току-що беше използвала, за да се качи на коня. Знаеше, че ако падне между скалата и копитата на уплашеното животно, рискува да се нарани сериозно, затова потърси като обезумяла предния лък на седлото, за да се хване. Пръстите й се плъзнаха по кожата, но не успяха да намерят опора.

Тогава внезапно нечии силни, ръце я прихванаха отзад и я дръпнаха от коня. Кити започна да пищи и животното се изплаши още повече. То сви уши и хукна. Издърпана на безопасно разстояние, Изабел възстанови равновесието си и със смаяните си очи видя как Адриан се втурна към коня, преди той да беше набрал скорост, сграбчи юздите му, за да го забави, и се метна опитно на седлото. Изплашеното животно беше обуздано за секунди. Адриан направи с него няколко бавни кръга, като мърмореше успокоително. Накрая конят се усмири, само от време на време изпръхтяваше възмутено и дъвчеше юздата, която беше вече напълно под контрола на ездача.

— Отлично, братовчеде! — подвикна някой зад гърба им. Обърнаха се и видяха Саймън, който се приближаваше тичешком към тях.

Адриан докара укротения вече кон до Изабел, слезе, потупа го по врата и й подаде юздите.

— Едва ли сте научили всичко това на кон за кърска работа, братовчеде — каза Саймън.

Зад тях някой изхълца. Обърнаха се и видяха Кити, за която бяха забравили в суматохата. Тя още седеше на земята и се държеше за крака. По бузите й се стичаха сълзи, които оставяха следи по нежната й кожа.

— Мисля, че глезенът ми е счупен — изплака жално тя, когато видя, че вече е привлякла вниманието им.

Адриан коленичи пред нея, опипа внимателно крака й през ботуша и заяви, че макар и да нямал много опит в тези неща, най-вероятно това било просто лошо изкълчване.

— Най-добре е все пак да се връщаме веднага в къщата и да свалим ботуша, преди глезенът да се е подул още повече.

Той взе Кити на ръце и тръгна към коня й, но тя зарови лице в рамото му и проплака:

— Не, моля ви, няма да мога да яздя! Ужасно ме е страх да не падна и да не се нараня отново!

При тези думи Адриан се обърка, но Изабел се намеси:

— Вземете я при себе си на вашия Джимбо, Адриан. Аз ще водя Люси обратно до конюшните.

Адриан още веднъж се метна на коня със завидна грация. Двамата със Саймън настаниха Кити най-удобно отпред на седлото. Адриан погледна надолу и видя Саймън, който се бе втренчил в него озадачено и някак обвинително. Американецът въздъхна вътрешно. Измамата имаше своите клопки.

Саймън помогна на Изабел да се качи на кротката кобила.

— Идваш ли с нас? — попита девойката брат си, докато поемаше юздите от ръцете му.

Той поклати глава.

— Мисля да половя още малко. Понякога, както е и днес, реката е много пълноводна и рибата кълве добре точно преди последния завой.

Неочаквано Изабел осъзна, че Саймън е сам.

— Но къде е Куентин?

Момчето сви рамене.

— В къщата, предполагам. — Тонът му беше толкова нехаен, че за всички стана ясно разочарованието, което се опитваше да прикрие. — Заболя го главата и каза, че щяло да бъде по-добре да полегне за няколко часа, за да можел да бъде във форма за празненството довечера.

Изабел си помисли, че беше по-вероятно Куентин да е почувствал последиците от снощното бренди, комбинирано със солидна доза отегчение. Той с удоволствие яздеше като луд след хрътките и прекарваше часове на студа, за да дебне търпеливо елените в Шотландия, но риболовът му беше скучен и никой не можеше да очаква от него да седи кротко на брега на някое поточе или рекичка повече от час.

Мислите й бяха прекъснати от Адриан, който попита Саймън каква риба има в реката и каква стръв използва. Момчето отговори без желание, сякаш не беше много сигурно какво да мисли за братовчед си, който преди не бе показвал никакъв интерес към този спорт.

— Ходите ли за риба, братовчеде? — попита той.

— От време на време. Не съм толкова запален като вас — призна Адриан, — но израснах на брега на реката, както вече знаете, и съм получил първата си въдица с прохождането си.

— Предполагам, това означава, че бихте могли да ловите риба със сър Хенри Олфърд, без да се посрамите — отбеляза сухо Саймън, споменавайки баронета, чиито публикувани трудове върху риболова бяха считани за най-изчерпателния източник на техники от повечето мъже, запалени по този спорт.

— Можем някой ден през другата седмица да дойдем тук и да прецените сам.

Саймън, който щеше да се зарадва, дори ако поканата беше направена от някой слуга, прие с готовност. Адриан придържаше Кити за талията с едната си ръка и контролираше плашливия кон с колене. С другата си ръка беше хванал юздите.

Когато конете потеглиха, очите на Изабел и Адриан се срещнаха и тя му се усмихна самодоволно.

— Разкрит сте, братовчеде — рече лукаво девойката. Саймън нямаше да се остави да бъде залъган с някое просто обяснение на въпроса защо Адриан се беше преструвал, че не може да язди, когато се запознаха в „Патицата и патокът“. Умението, което бяха наблюдавали току-що, изобщо не бе възможно да се свърже с онова тромаво изпълнение.

Адриан се усмихна в отговор.

— Мисля, че това няма да докаже нищо — отвърна той и смени темата, тъй като двамата не можеха да говорят много пред Кити.

Обратният път беше още по-бавен и досаден, отколкото идването. Кити, чийто глезен й причиняваше болка, стенеше жаловито почти през цялото време и правеше всякакъв разговор невъзможен.