Елизабет Хюит
Изабел (8)

Осма глава

Изабел не беше забравила за решението си да избягва, когато е възможно, компанията на Адриан, но в момента това нямаше значение. Тя почти очакваше Куентин да тръгне след нея или по някакъв друг начин да й попречи да напусне стаята с американеца, но в крайна сметка стана така, че девойката пристъпи навън в топлата есенна нощ с мъжа, който — противно на всякакъв разум — можеше да накара сърцето й да забие лудо. Никой не се опита да я спаси от самата нея.

Куентин обаче помисли, че Изабел просто иска да го накаже за спречкването им. Той си наля още малко коняк и се впусна в разговор със сър Джордж за предстоящото състезание.

Навън все още беше необичайно топло и сухо, така че дори елегантно набраният дантелен шал върху раменете на Изабел бе ненужен. Когато двамата стигнаха до края на терасата, тя се обърна и седна на балюстрадата. След това вдигна поглед и реши да атакува Адриан с подобна на неговата прямота:

— Защо не желаете да се запознаете с племенника на лейди Кахил?

Луната едва бе започнала да нараства и светлината й все още бе слаба, но Изабел виждаше изражението на Адриан достатъчно и разбираше, че въпросът й поне за момент го беше объркал. Но младежът не се опита да отрича, усмихна се бавно и каза:

— Разбира се, защото има вероятност вече да го познавам или по-скоро той да ме познава. Посещавах колежа „Уилям III и Мери II“ и ако сме на една възраст, може дори да сме били съученици.

Тук Изабел напълно забрави за племенника на лейди Кахил.

— Значи сте били в колеж? — проговори сякаш на себе си тя и се втренчи в него, като че ли го предизвикваше да излъже. — И сте били отгледан във всяко отношение като син на джентълмен?

— Да — отговори простичко той.

— А фермата?

— Съществува. — Адриан приседна на балюстрадата, толкова близко до нея, че Изабел почувства физически присъствието му. — Но все пак е доста по-голяма, отколкото ви накарах да си помислите. А с братята ми наистина сме ходили с прасетата на пазара. Като деца го считахме за голяма награда, а баща ми имаше доверие на свинарите си и знаеше, че не може да ни се случи нищо лошо.

— Блек Оукс е имение, нали? Като Одзуик?

— Да, нещо такова.

— И сега то е ваше?

Адриан въздъхна.

— Голяма част от него. Правото на първородния син не се спазва толкова стриктно в родината ми. Братята ми, както и сестра ми, получиха своите дялове.

Изабел продължаваше да го гледа втренчено.

— Значи нямате нужда от богатството на дядо?

Адриан поклати глава:

— Дойдох тук само заради баща ми. Каквото и да говореше, знаех, че откъсването от родината и семейството му е причинило дълбока рана, която никога не зарасна напълно. Смятах, че ако дойда и заема неговото място тук, ще позволя на старите призраци да намерят покой.

Изабел се изненада от думите му, но все пак усети искреността им.

— Тогава защо се преструвахте на лошо възпитан провинциалист? Едва ли щяхте да допринесете за доброто име на баща си по такъв начин.

Адриан сви рамене и Изабел разбра по изражението му, че няма намерение да й се доверява повече.

— Във всеки случай не за да шпионирам за Съединените щати. Нямам никакъв интерес към политиката. — Той стана и й подаде ръка. — Това прекрасно време едва ли ще се задържи още дълго. Може да няма нощ като тази чак до пролетта. Искате ли да се поразходим малко в градината, Бел?

Изабел се поколеба. Знаеше много добре, че не бива да напуска сравнително безопасната тераса.

Адриан усети колебанието й.

— Обещавам да не ви изнасилвам — подразни я той и й протегна ръка.

Изабел го хвана под ръка и той я поведе надолу по стълбите. Двамата тръгнаха по настланата с чакъл пътека към алеята, заобиколена с подрязани храсти.

— Не мога да ви обвинявам, че се страхувате от отчаян човек като мен — каза той заговорнически. — Един шпионин, ако бъде притиснат в ъгъла, може да реши да си вземе хубава заложница.

Шегата я накара да се усмихне и да се поотпусне.

— Вие сте просто ужасен, Адриан. Щях добре да ви наредя, ако ви подозирах в такива долни помисли.

По лицето на Адриан се изписа престорено учудване.

— А пък аз си мислех, че вече сте започнали мъничко да ме харесвате — подкачи я той. — Премених се във взети назаем дрехи и изкарах на показ цял куп културни обноски, но никаква полза.

— Ни най-малко не се съмнявам, че някъде имате цял гардероб с безупречни дрехи, а и маниерите ви са отлични, когато решите — рече строго тя, но очите й се смееха. — Изненадана съм, че никой не смята за странен факта, че тази вечер сте толкова различен.

Той се засмя тихо.

— Казах ви, че хората виждат това, което искат да видят. Нима мислите, че Куентин желае да съм по-различен от невежия дивак от въображението му?

— А вие доста окуражавахте това му мнение — отбеляза Изабел. — Мисля, че се държите така в негово присъствие, за да извадите на показ най-лошите черти от характера му.

Адриан не се опита да отрича:

— Да, но ако тези най-лоши черти вече не бяха част от характера му, нямаше да мога да успея.

Изабел се почувства задължена да защити Куентин, макар и да не одобряваше начина, по който той се отнасяше към Адриан.

— Куентин е известен с доброто си държане. Мисля, че не ви харесва, защото ви счита за заплаха за наследството, което се надява да получи от дядо.

— И това ли обяснява всичко? — попита иронично Адриан.

Изабел разбра, че нямаше смисъл да защитава годеника си. Въздъхна и се отказа да полага повече усилия.

— Той се държа ужасно с вас, нали?

— Да, но не забравяйте, че аз съм просто един дебелокож провинциалист — отвърна Адриан и в гласа му се промъкнаха едва доловими суховати нотки. — Защо винаги го защитавате? Каква магия ви е направил, за да получи вашата лоялност, която толкова малко заслужава?

Изабел остана слисана при тези думи.

— Как можете да питате такива неща? Та аз съм сгодена за него!

Адриан се спря в сянката на високия жив плет, който ги скриваше изцяло от къщата, обърна се към Изабел и я хвана леко за раменете, като почти я прегърна.

— Наистина ли вярвате, че ще бъдете щастлива като съпруга на Куентин?

— Вие сте просто нахален, братовчеде! — възкликна тя, но възмущението й не бе особено убедително.

— Наистина ли? — прозвуча дълбокият му нежен глас.

След това Адриан я притегли към себе си и покри устните й със своите. Почувства топлите нежни извивки на тялото й. Знаеше, че не бива да действа прибързано с нея, за да не я изплаши, но желанието му бе жарко и настоятелно. Езикът му се плъзна в топлите влажни дълбини на устата й; дланите му се опияняваха от нежната коприна на плътта й. Адриан почувства как тялото й потрепера, когато той махна шала и освободи гърдите й от леко пристегнатия корсет, за да опита сладостта им. Но Изабел не го отблъсна, а само изстена леко, когато той пое с устни твърдото връхче на идеално оформената й гърда.

Дланите му се плъзнаха по талията и хълбоците й и я притеглиха силно към него. Двамата задвижиха телата си ритмично едно срещу друго, докато най-сетне копнежът им не се превърна във физическа болка от почти неустоимо желание. Адриан знаеше, че скоро няма да може да се владее и прокле наум градината с дъх на есен. Не искаше първият им любовен акт да бъде жарко боричкане на тревата, но страстта заплашваше да вземе връх над разума му и затова си наложи да се отдръпне от нея. Само че устните й, меки и леко подпухнали от целувката, бяха неустоимо примамливи и той ги целуна отново.

Но този път тя сложи ръце на гърдите му и го отблъсна. Очите й го гледаха настоятелно, макар че изражението й не беше съвсем ясно на слабата светлина.

— Вие бяхте, нали? В онази нощ във Воксхол.

Адриан беше объркан от въпроса й и не отговори. Със сигурност никога не бе имал намерение да й признава, че той е бил нейният тайнствен непознат през онази нощ и изобщо не можеше да се сети с какво се бе издал.

— Не ме лъжете, Адриан. Откакто дойдохте тук, говорите само лъжи. Знам, че бяхте вие.

Адриан помисли и неохотно стигна до заключението, че в този момент само истината може да свърши работа.

— Да, аз бях.

Изабел се отдръпна рязко от него, сякаш за да избегне всякакъв физически контакт.

— Защо? — попита тя, полуядосана, полуслисана. — Защо трябваше да правите такова нещо? Значи сте знаели коя съм, преди да се появите в Одзуик, и сте дошли нарочно при мен във Воксхол. Онази нощ искахте да ви помисля за Куентин, нали?

— Да, но само в началото — призна той. — Знаех, че няма да мога да се преструвам дълго.

Изабел почти не обърна внимание на думите му.

— Не знам кой сте, дори какъв сте. Всичко, което знам, е, че ме измамихте, че мамите всички нас от самото начало. Във вас няма нищо, което да не е лъжа!

— Нямах такова намерение, не и от самото начало — обясни той, без все още да е сигурен дали да й каже цялата истина, а тя беше също толкова неудобна, колкото и признанието му в лъжа. — Всъщност изобщо не бях дошъл с цел да ви мамя, само че… — Взе ръката й и продължи, вече по-разпалено:

— С вас бях по-честен, отколкото с когото и да било друг. Никога не бих направил нещо, за да ви нараня. Моля ви, повярвайте ми, Бел!

Но Изабел вече се чувстваше наранена.

— Не вярвам на нито една ваша дума — промълви горчиво тя.

След това се отдръпна, обърна се рязко и тръгна към къщата. Макар да знаеше, че грубоватото му държане е фалшиво, все пак беше сглупила да го остави да заслепи здравия й разум. Но той не бе по-различен от мъжете от града, които говореха медени думи, за да прикрият истинското си намерение. Прелъстяване.

Когато стигна до терасата, тя се спря, за да си поеме дъх и да успокои пулса си, но чу Адриан да се приближава тихо, затова въздъхна дълбоко и пристъпи в стаята. Но още щом влезе в яркоосветеното помещение, Изабел разбра, че бе прибързала с присъединяването си към другите, тъй като все още беше развълнувана. Няколко чифта очи, включително тези на Куентин, се вторачиха в нея и останаха втренчени в нея достатъчно дълго, за да й стане ясно, че бе предизвикала известен интерес с появяването си. Побърза да седне на малкото канапе, което беше все още незаето, като се надяваше да не привлича повече внимание. Мащехата й обаче забеляза руменината по бузите й и блесналите й очи и я попита дали няма главоболие. Изабел отвърна, без да помисли, че е добре, но след това съжали, че не бе използвала наготово даденото й извинение, за да се оттегли за останалата част от вечерта в стаята си.

Въпреки че не погледна веднага към терасата, Изабел очакваше тревожно Адриан да се появи всеки момент през отворените врати. Надяваше се той да прояви достатъчно разум и да не се приближава пак към нея, защото изобщо не беше сигурна как щеше да реагира. Все още не беше на себе си след откритието, че Адриан бе непознатият, дръзнал да я целуне в градините на Воксхол.

Но времето минаваше и той не се връщаше в стаята. Напрежението на Изабел постепенно започна да стихва, само че ако по-късно я бяха попитали с кои гости е говорила и какви теми са обсъждали, щеше да й бъде трудно да отговори.

Лейди Адора беше първата, която стана, когато и последният гост си отиде. Тя заяви, че била ужасно изморена от усилията си тази вечер и помоли Карлтън да го хване под ръка за подкрепа, докато изкачи стръмните стълби към спалнята си. Лейди Лейлънд също каза, че отива да си легне. Изабел, макар и да нямаше търпение да се върне в стаята си, реши да изчака няколко минути, за да избегне необходимостта от разговор с леля си и мащехата си по пътя. Но веднага щом двете излязоха, девойката съжали за решението си.

— Какво, по дяволите, стана с дивака. Бел? — попита провлечено Куентин.

Трябваше да даде някакъв отговор и тя избра първия, който се появи в главата й:

— Заболя го главата и отиде в стаята си.

— Наистина? — възкликна Куентин и подигравателно вдигна вежди. — Да не би да си го ударила през ухото, когато се е опитал да те целуне?

Изабел почувства, че по лицето й плъзна предателска руменина и извърна поглед от Куентин.

— Не — отвърна студено тя и си отбеляза наум, че в думите й все пак има голяма доза истина. — Поразходихме се из градината и Адриан отиде в стаята си през вратата на библиотеката, за да не привлича внимание.

Доколкото й беше известно, това също бе истина. Тя вдигна поглед и видя, че Саймън, седнал на облегалката на едно кресло малко по-нататък, я гледа втренчено.

Графът пък й хвърли пронизващ поглед. Изабел бе сигурна, че той е усетил уклончивостта на отговора й.

— Да не привлича внимание ли? — повтори той и изсумтя презрително. — А не му ли дойде наум, че на гостите ни ще им се стори странно, ако той просто изчезне по средата на вечерта? Събирането ни тук беше както по случай рождения ми ден, така и за да представя наследника си на съседите.

— Не вярвам изобщо да му е хрумнало подобно нещо, сър — отбеляза саркастично Куентин. — Все пак ни най-малко не ме изненадва главоболието му. Трябва да му е струвало огромни усилия на мозъка да се държи както подобава през цялото време.

— Като цяло съм доста доволен от обноските на Адриан тази вечер — призна графът. — Франсис може и да е пренебрегнал възпитанието на сина си, но във вените на момчето тече добра кръв, макар да е малко замърсена. Никога не съм се съмнявал, че внукът ми ще възприема бързо. По това време другия месец вие двамата — той кимна към Изабел и Куентин — несъмнено ще сте го привели в достатъчно приличен вид, за да можем да го заведем в града за последната седмица на малкия сезон. Тогава ще го представим в обществото и ще спрем всякакви клюки и догадки, че имам неподходящ наследник.

Куентин, който до този момент наблюдаваше лениво кехлибарената течност в чашата си, вдигна рязко поглед.

— За нещастие имам ангажимент, който ме принуждава да се върна в града в понеделник — каза той. — Във всеки случай смятам, че каквото и по-нататъшно подобрение да се очаква от братовчед ни, то може да бъде насърчено най-добре от тактичния подход на Изабел.

Девойката се втренчи в него с потъмнял поглед. Явно на Куентин страшно му се искаше да се освободи и от най-дребната отговорност, свързана с предполагаемото обучение на Адриан. На всичко отгоре възнамеряваше да се върне в града и да няма никакво друго задължение до края на малкия сезон, освен да се забавлява.

— Наистина, Куентин — заяви тя с невинно учудване. — Едва ли искаш да си отидеш, преди да си се уверил, че усилията ти с Адриан са дали стабилен резултат и няма опасност от връщане назад.

— Дадох всичко, на което съм способен, колкото и малко да е то — рече успокоително Куентин. — А ангажиментът ми е неотложен. Може би ще успея да се върна тук за ден-два, за да видя как вървят нещата.

Но на графа не му убегна значението на разговора между Изабел и Куентин.

— Колкото и неотложен да е ангажиментът ти, ще трябва да го отмениш или отложиш, Куентин. Ако очакваш да извърша моята част от сделката, ще ти се наложи честно да положиш усилия за твоята. Ще останеш в Одзуик заедно с Изабел, докато реша, че Адриан вече е станал подходящ за представяне в обществото.

В погледа на Куентин личеше, че страшно му се иска да може да се противопостави на дядо си.

— Леля Карълайн едва ли ще се съгласи с това — предположи той. — Може да бъде изтълкувано като неподходящо, ако Изабел и аз останем тук, докато леля е в града. Майка ми едва ли би могла да се нарече прилежна настойница.

Извинението беше доста неубедително, тъй като двамата бяха сгодени, пък и в крайна сметка ставаше дума за семейния дом, в който щеше да присъства и графът. Изабел се почуди, че Куентин не се страхува да я остави с Адриан.

— И аз ще остана да ти правя компания — обади се Саймън като за пръв път привлече вниманието към себе си. — Не мога да се върна в училище до следващия семестър, а тук мога да уча също толкова добре, колкото и в града.

Графът се усмихна сухо.

— А и риболовът тук е доста по-добър.

Куентин продължи да защитава решението си да напусне Одзуик в понеделник сутринта, а Изабел се изправи и пожела на господата лека нощ. Точно в този момент не се интересуваше особено от изхода на сблъсъка между Куентин и дядо му, защото за нея въпросът беше решен предварително. Девойката възнамеряваше да остане в Одзуик, както желаеше графът, само ако годеникът й направеше същото. Беше започнала да осъзнава колко често желанията и нуждите й бяха подчинявани на тези на Куентин, за да му се достави удоволствие или да бъде улеснен. Сега обаче беше твърдо решена да не го прави. Ако той не можеше да преглътне враждебността си към Адриан в името на общото им бъдеще, ставаше съмнително дали изобщо имаха такова.

Когато изкачи първите стълби, Изабел чу нечий глас да я вика тихо. Обърна се и видя Адриан да изниква от тъмнината на отсрещната стена.

— Трябва да говоря с вас, Изабел — промълви той.

Девойката не отговори, а се обърна и продължи да изкачва стълбите малко по-бързо, отколкото бе възнамерявала. Той я последва, като вземаше наведнъж по две-три стъпала. Накрая я настигна и я хвана за ръката.

— Бел, искахте истината — каза припряно той, тъй като виждаше, че тя отново събира сили за отпор. — Ще ви обясня всичко, стига да ми позволите.

В съзнанието на Изабел все още цареше объркване; не знаеше на кои от думите му може да вярва.

— Ако ви позволя, ще ми кажете още лъжи — отговори тя. По горчивината в гласа й личеше колко предадена се чувства от неискреността му.

Адриан изпита лека паника. Не беше допускал мисълта, че може изобщо да не му позволи да даде обяснение. Каза пламенно:

— Изабел, знам, че ви дадох всички основания да не ми вярвате, но поне ме изслушайте, преди да отсъдите с лека ръка.

— С лека ръка ли? — възкликна възмутено тя. — Как можете да…

Адриан постави пръсти върху устните й, за да спре напиращите гневни думи, за които знаеше, че бяха основателни.

— Знам. Знам, Бел — Той затвори очи и наведе глава. — Заслужавам си го.

Изабел знаеше, че никога повече не бива да се доверява на нито една негова дума, но магията, която я завладяваше всеки път, когато той я докоснеше, продължаваше да бъде силна. Противно на всякакъв разум, младата дама все още искаше да му повярва или поне да му даде шанса, за който я молеше.

— Не тази вечер — отвърна тя и отново се отдръпна от него. Този път той не я спря.

Адриан почувства известно облекчение.

— Кога?

— Не знам — каза тя и отстъпи крачка назад. Искаше й се да се обърне и да хукне по коридора, докато стигне до спокойствието и безопасността на спалнята си.

— Да пояздим заедно утре сутринта.

— Не, не утре сутринта.

Имаше нужда да провери чувствата си, а в присъствието на Адриан не вярваше на благоразумието си.

— Тогава следобед — предложи той, твърдо решен да изтръгне от нея обещание, че няма да го отблъсква безкрайно.

Тя кимна неохотно и след това наистина избяга от него, за втори път тази вечер.

Когато стигна в стаята си, Изабел седна в нишата на прозореца, който гледаше точно към тази част от градината, където двамата с Адриан се бяха разхождали. Оттук се виждаше ясно алеята и живият плет, където я беше взел в прегръдките си. При спомена Изабел усети леко вълнение и това я обезпокои. Можеше ли изобщо да вярва на преценката си за Адриан, след като реагираше на мисълта за него по такъв начин?

Но имаше още нещо, за което се тревожеше повече, отколкото за нежеланите си чувства — това, че той се опитваше да проникне в тайните й съмнения относно годежа й.

Пет години от живота й бяха минали със съзнанието, че един ден ще стане съпруга на Куентин. Мисълта, че това може никога да не се случи, я разстройваше; тогава всичките тези години щяха да се окажат пропилени. Но най-много и тревожеше въпросът дали сегашното й раздразнение от Куентин бе предизвикано от силата на увлечението й към Адриан, или бе естествен резултат от потисканите разочарования, обида и гняв през изминалите години, в които му беше останала вярна с надеждата той да й се отплати.

Когато облече нощницата си и се пъхна между чаршафите, тези мисли вече й бяха докарали главоболие, но така и не беше започнала да разбира по-добре обърканите си чувства. С големи усилия успя да ги прогони от съзнанието си. Силата на вълнението й обаче се доказа от нелепия сън, който сънува — че се е омъжила за Адриан, а Куентин е заминал за Америка да живее във фермата Блек Оукс.

 

 

На другия ден Изабел не отиде на езда с Адриан. Още рано сутринта лейди Адора получи силна жлъчна криза и не позволи на никой друг да се грижи за нея, освен на камериерката си и на Изабел. Сякаш за да усложни положението, подаграта на лорд Одуин също се влоши и той накара Изабел да му чете на глас следобед, като заяви, че гласът й звучал успокояващо и отвличал вниманието му от болките в крака. Изабел не съжаляваше за отлагането на разговора си с Адриан, което новото й занимание й осигуряваше. Когато нямаше работа, мислите препускаха яростно в съзнанието й; девойката преживяваше отново и отново някои случки както с Адриан, така и с Куентин, но това ни най-малко не й помагаше да изясни чувствата си и към двамата.

Едва ли фактът, че Адриан страда не по-малко, щеше да й донесе голяма утеха. Най-лесно щеше да му бъде, ако си кажеше, че влечението му към Изабел беше просто желание към една хубава жена, но за колкото и опитен измамник да го смяташе тя, младежът не можеше да излъже себе си. Беше си въобразявал, че може да контролира чувствата си, но любовта си бе изиграла лоша шега с крехкото му самообладание.

Сега виждаше измамата си като дребнаво отмъщение — детинско и глупаво. Сър Джеймс се беше опитал да го разубеди да не действа по този начин в Одзуик, но Адриан бе отхвърлил аргументите му. Сега младежът се чудеше как така бе позволил на наранената си суета да вземе връх над здравия разум.

На Кити, която се чувстваше по-добре след един ден почивка, й бе позволено да обядва заедно с другите. Момичето ужасно забавляваше Адриан, като се изчервяваше и обръщаше очи встрани всеки път, когато той погледнеше към нея.

Саймън се държеше горе-долу по същия начин, а Адриан неведнъж забеляза, че Карлтън го гледа с повече интерес от обикновено. Даже очите на лейди Лейлънд на няколко пъти се спряха замислено върху него по време на вечерята. Ако Адриан не беше толкова хладнокръвен, несъмнено щеше да се почувства объркан.

Само Изабел не погледна нито веднъж към него. Адриан, от своя страна, правеше всичко възможно да не извръща очи към нея твърде често.

Помисли си, че може би ще има възможността да поговори с нея след вечеря, но когато остави Куентин и Карлтън да си пият портвайна, в дневната бяха само лейди Лейлънд и Кити. Те го осведомиха, че Изабел е отишла да се грижи за лейди Адора. С това изчезнаха всичките му шансове да се срещне с девойката. Адриан най-сетне се примири, че съдбата му ще остане нерешена още една нощ.

Сякаш за да допринесе за окаяното му настроение, нощта беше потискащо задушна. Въздухът бе гъст и застоял, както в разгара на лятото във Филаделфия, и правеше безсънието му още по-упорито. В ранните часове преди зазоряване, когато всички проблеми изглеждат нерешими, той си спомни, че Карлтън възнамеряваше да придружи каретата на леля си, която щеше да пътува за Лондон на сутринта. Адриан се боеше да не би Изабел да пътува с тях, макар да не бе споменала нищо подобно. Ако беше решила да не го вижда повече, в Лондон щеше да му бъде почти невъзможно да се срещне насаме с нея. Това го разтревожи.

Накрая усилието — както физическо, така и умствено — го изтощи и той заспа, когато през прозореца надникнаха първите проблясъци на зората. Събуди се по-късно от обикновено с натежала глава. Отне му цели десет минути, докато осъзнае колко е часът, и изпадна в истинска паника при мисълта, че Изабел сигурно си бе отишла от Одзуик, а навярно и от живота му.

Изабел наистина беше решила да замине от Одзуик същата сутрин, независимо от последствията. Напрежението през предходния ден, когато трябваше да посещава и двамата болни, този път я бе уморило достатъчно, за да не сподели безсънието или душевната бъркотия, която измъчваше Адриан. Когато се събуди, девойката се почувства с прояснена мисъл и далеч по-малко склонна да смята, че по един или друг начин е обречена на нещастен живот.

Тя реши да остане в Одзуик, както беше пожелал лорд Одуин, и да използва това време, за да отстрани всички разногласия между себе си и Куентин. Бе твърдо решена по времето, когато се върнеха в града, вече да са определили датата на сватбата си. Колкото до Адриан, щеше да го изслуша, разбира се, защото копнееше да разбере истината, която й бе обещал. Но щеше да се вземе в ръце и най-сетне да сложи край на глупавите трепети на сърцето си, когато той се появяваше наблизо. Това не беше нищо повече от глупаво ученическо увлечение, а тя бе твърде стара за подобни глупости.

Когато Доли, камериерката й, дойде да я събуди рано и да я приготви за пътуването, Изабел я уведоми за промяната в плановете си. Веднага щом се облече, отиде при мащехата си в тоалетната й стая, където тя ръководеше опаковането на куфарите. Лейди Лейлънд изгледа изненадано Изабел, когато я видя в проста памучна всекидневна рокля вместо в пътен костюм.

— Ако нямаш нищо против, мамо — побърза да обясни Изабел, — аз промених решението си. Мисля, че предпочитам да поостана тук за известно време. Саймън също желае да остане, а и смятам, че лейди Адора ще бъде доволна от моята компания, когато се чувства неразположена.

Лейди Лейлънд я погледна замислено и отвърна:

— Да, Саймън ми каза, че желае да остане и да учи тук на спокойствие, за да навакса до започването на следващия семестър, но подозирам, че по-скоро иска да се отдаде на риболовната си страст, докато времето е още хубаво. Също така ми каза, че и Куентин щял да остане.

В тези думи се съдържаше голяма доза въпрос и Изабел веднага го усети.

— Да, дядо го помоли за това — отвърна тя, като говореше самата истина. — Но тъй като леля и Саймън също ще бъдат тук, няма да бъде непристойно.

Лейди Лейлънд сви леко рамене, обърна се към камериерката си и я помоли да ги остави насаме за няколко минути. След това се настани на едно канапе близо до камината и потупа приканващо мястото до нея.

— Мила, мисля, знаеш, че нямам навика да си пъхам носа в работата на децата ми. Но напоследък се тревожа за теб и се надявам, че това е едно от поредните ми глупави хрумвания, както ги нарича баща ти.

— За мен ли? — попита Изабел, учудена от неочакваните думи на мащехата си. — Но на мен ми няма нищо!

Лейди Лейлънд изглеждаше разочарована и въздъхна със съжаление. Двете с Изабел винаги се бяха харесвали една друга и с течение на времето това беше прераснало в истинска привързаност, но все още имаше интимни неща, които не си споделяха.

— Надявам се, скъпа моя — рече нежно тя. — Но бих искала да знаеш, че когато и да се намираш в затруднено положение или дори се колебаеш за нещо, можеш да разчиташ на мен.

Изабел беше озадачена и леко смутена от тези думи.

— Надявам се, че отдавна съм минала тази възраст, мамо — заяви неубедително тя.

— Не мисля, че някой от нас някога я минава — отвърна усмихнато лейди Лейлънд. Тя видя, че Изабел е нащрек и се отказа да се предлага повече за довереница. — Разбира се, че можеш да останеш в Одзуик, стига да го желаеш. Не мога да те обвинявам, че искаш да се порадваш на компанията на Куентин без ангажиментите, които ви разделят в града. И, разбира се, Адриан също ще бъде тук, а знам, че той много те забавлява.

Последното беше казано без никакъв умисъл, но Изабел веднага погледна подозрително към мащехата си. Карълайн Лейлънд наистина беше красиво и безгрижно същество и това понякога караше околните да подценяват нейната проницателност. Изабел знаеше, че мащехата й усеща отчуждението между нея и годеника й. Дали бе възможно да подозира и за тайното й увлечение към Адриан?

За момент девойката почти реши да се довери на мащехата си, но след това само я прегърна и й предложи да помогне с опаковането.

За по-малко от час каретата на семейство Лейлънд вече бе готова и се отправи по алеята. Кити вдигна малко шум, когато разбра за решението на Изабел да остане в Одзуик, и се опита безуспешно да изпроси от кръстницата си позволение да остане. Карлтън само отправи към братовчедка си дълъг изпитателен поглед. Изабел имаше лоши предчувствия, но вече не можеше да се отметне от решението си. На устните й се появи лека усмивка, когато си представи реакцията на графа, ако тя наредеше да се приготви неговата карета, за да я откара в града въпреки желанието му.

Само Изабел и Саймън изпратиха заминаващите. Лейди Адора и графът все още се чувстваха неразположени и нито Куентин, нито Адриан бяха слезли за закуска, макар това да беше необичайно само за Адриан. Саймън се почувства леко разочарован, защото му бе позволено да остане само при условие, че даде дума на майка си да не ходи да лови риба на реката, ако не го придружава някой от братовчедите му. Непразно момчето изтъкна факта, че го беше правил редовно от самото начало на пристигането им.

Времето продължаваше да бъде необичайно топло и задушно и макар слънцето да грееше, във въздуха се носеше мараня, а небето в далечината беше придобило жълто-кафеникав оттенък, който предвещаваше приближаването на буреносни облаци.

— До края на деня ще се излее дъжд като из ведро — предрече Саймън.

— Ако не и по-скоро — отбеляза Изабел.

Момчето сви рамене.

— Имам достатъчно време да прекарам няколко часа на реката. Дано само предстоящата буря да не е предвестник на постоянна промяна във времето. Надявах се да имам на разположение поне още седмица за риболов, преди да се застуди.

— Аз пък се надявам този проклет влажен задух най-сетне да свърши — каза Изабел и се обърна, за да влезе в къщата. Отиде в утринната дневна с намерение да напише писмо на една своя приятелка и се изненада, когато откри, че Саймън я следва по петите.

Тя седна на писалището, разположено близо до два прозореца с изглед към градината. Тук-там навън все още се виждаха късни цветя, които приличаха на малки пъстри петна сред белите скелети на дърветата, извисяващи се над храстите с почти опадала шума. Саймън се просна на най-близкия стол и остана, втренчен разсеяно в прозорците.

След като помълча няколко минути, той въздъхна тежко. Тази церемония се повтори няколко пъти. Изабел знаеше, че Саймън копнее да отиде на реката преди настъпването на бурята, но той я разсейваше и раздразнението й нарастваше с всяка една от шумните му въздишки.

— Щом не можеш да излезеш тази сутрин, тогава вземи да поучиш — посъветва го тя. — Обеща на мама да бъдеш толкова прилежен, колкото би бил в Лейлънд Хаус под неин надзор.

Саймън изсумтя.

— Знаеш, че ще взема всички изпити, на които им хрумне да ме изпратят, когато се върна в училище — рече той с несъзнателна младежка арогантност. — Мислиш ли, че Куентин може да е станал, но още да не се е облякъл?

— Откъде, за бога, бих могла да знам? — възкликна хапливо Изабел. — Защо просто не почукаш на вратата му, за да видиш дали ще отговори?

— Ха! Все едно да се напъхам в меча бърлога.

— Още малко и ще видиш и мен толкова разярена, Саймън — каза тя, без да вдигне поглед, като съвсем подчертано продължаваше да пише писмото, — ако не си намериш някакво занимание и не престанеш да седиш тук, да се ядосваш и да пречиш на моето занимание.

— Най-смирено моля за извинение, скъпа сестро — рече Саймън, очевидно обиден. След това стана и изхвърча от стаята.

Изабел, на свой ред, въздъхна дълбоко. Саймън може и да притежаваше значителен интелект и физика на пораснал мъж, което понякога караше околните да забравят, че е просто едно момче, но незрялото държане все още издаваше младостта му.

Въпреки всичко излизането му от стаята й донесе желаното спокойствие и тя довърши писмото си. Едва беше започнала следващото, когато чу вратата да се отваря отново. Изабел вдигна поглед, очаквайки да види Саймън, но вместо това зърна Адриан. Девойката веднага почувства как пулсът й се ускори. Тя направи усилие да остане спокойна и след малко усети, че наистина донякъде е възстановила равновесието си. По лицето на Адриан беше изписана изненада.

— Все още сте тук? — каза той с явно облекчение. — Мислех, че сте си заминали заедно с леля.

— Мислех да го направя — призна Изабел и остави писалката.

След това се изправи, тъй като чувстваше, че ако му позволеше да я гледа отгоре, щеше да бъде в по-неизгодно положение. Веднага обаче й се прииска да не го беше правила, защото незабавно се озова в прегръдките му.

Но за нейна най-голяма изненада, той дори не се опита да я целуне отново, а просто я подържа в обятията си и я пусна. Тя отстъпи крачка назад, като с това напомни и на себе си за решението си да го държи на разстояние.

Той също се отдръпна от нея и й посочи едно канапе на отсрещната стена. Лицето му беше сериозно, макар очите му да се усмихваха.

— Историята, която искам да ви разкажа, е твърде дълга, за да стоим прави. Можем да седнем на срещуположните места, ако желаете.

Изабел го заобиколи и се настани на един стол до канапето. Адриан се усмихна доволно за момент и зае най-близкия до нея край. Беше очевидно, че макар да имаше желание да го изслуша, нямаше да се остави да бъде лесно убедена. Адриан се впусна да разправя историята си без предисловие, започвайки от времето, когато беше получил от дядо си писмо с предложение да дойде в Англия и да заеме мястото, което му се полага по право като наследник на графството. След това младежът продължи с обяда в „Грийон“, където беше подслушвал разговора й с Карлтън и Куентин.

Изабел го изслуша почти мълчаливо, като го прекъсна само веднъж или два пъти, за да си изясни някои неща, които не разбираше. Историята му нямаше нищо общо с най-зловещите предположения, които й бяха хрумвали в моментите, когато най-много се беше съмнявала в него. Ако можеше да му се вярва, мотивите за измамата му бяха толкова прости, че чак стигаха до абсурдност. Но дали можеше да му се вярва?

— Мога да ви разбера, задето нашето предположение, че няма да се окажете на прилично ниво, ви е подразнило, но какво печелите, като се държите толкова зле, колкото ние очаквахме? — попита тя искрено озадачена. — По този начин ние ще ви възприемем още по-трудно.

— Струва ми се, нямаше да ме възприемете, какъвто и да се покажех пред вас — отговори Адриан. — Да си кажа честно, тогава това още нямаше никакво значение за мен. Бях разбрал, че съм направил голяма грешка, приемайки поканата на дядо си. Ако проклетата война не правеше обратното прекосяване на океана толкова трудно, щях да се върна, без дори да дойда в Одзуик.

— Това все още не обяснява защо приехте такава нелепа роля — настоя Изабел, твърдо решена да узнае всеки елемент от плана.

Адриан въздъхна дълбоко:

— Не знам. И аз съм си задавал същия въпрос. Предполагам, защото се забавлявах. Не бих могъл да дам по-сериозен отговор от този.

— Нима също ви е забавлявало да се облечете в домино и маска и да се престорите на Куентин, за да ме отдалечите с измама от приятелите ми в градините на Воксхол?

— Да — отвърна дръзко той и побърза да прибави: — Но ако ще си говорим честно, трябва да признаете, че знаехте, че не съм Куентин, още преди да ме целунете.

— Аз не ви целунах! — възрази възмутено Изабел. — Вие ме целунахте.

— А вие ми отвърнахте — напомни й нежно Адриан.

Тя скочи рязко от стола си, не за да изхвръкне от стаята, както се страхуваше той, а за да прикрие вълнението си. Изабел се върна отново към писалището и застана пред прозореца, вперила невиждащ поглед навън. Не можеше да отрече последните му думи; ако той знаеше за степента на чувствата й през онази нощ, можеше да каже и доста повече неща.

Адриан остана на мястото си и не направи никакъв опит да наруши мълчанието. То се проточи толкова дълго, че в един момент тиктакането на часовника над камината се чуваше необикновено високо.

— Сигурно с това сте искали да ме накажете, задето съм ви преценила тъй зле предварително? — попита накрая Изабел.

— Идеята беше глупава и лошо замислена — рече той с равен глас. — Предположих, че Куентин има намерение да ви разочарова и реших да се появя само за малко, за да видя дали няма да ме сбъркате с него. След това щях да си отида веднага. Кълна ви се, никога не съм имал намерение да ви сторя нещо лошо.

— Но едва не се стигна до това, нали? — попита тя безизразно. — И през цялото време вие сте знаели, докато аз и не подозирах. Да не би да сте си мислели, че тъй като е нощ, ще можете да ме прелъстите по-лесно?

Наистина беше предполагал нещо такова, но отново предпочете благоразумието пред искреността. Чувствата му към нея бяха претърпели известна промяна. Все още вярваше, че отговорът й в градините на Воксхол беше доказателство за страстната й натура, но вече не смяташе това за липса на добродетел.

— След онзи случай ви целунах отново, не защото мислех, че ще ми бъде лесно позволено, а защото не можех повече да устоявам на желанието си към вас.

Точно тази беше причината, поради която и Изабел му беше позволила да го направи — и бе отговорила с жар. Тя се опита да прогони тази мисъл, като каза сърдито:

— Всичко, което възнамерявахте да направите, бе да изчакате удобен случай. Предполагахте, че добродетелта ми не е чак толкова непристъпна и в определени моменти имахте пълното основание да смятате така.

Най-сетне успя да запали у него гневна искра.

— В началото може би да — призна той. — Но сега, след като ви опознах, това е доста далеч от истината. — Адриан стана от канапето, прекоси стаята и застана точно зад нея. След това постави ръце върху раменете й, но усетил нежеланието й, ги отпусна отново. — Знам, че ви обидих и разочаровах, Изабел, и съжалявам за това. Бог ми е свидетел, че сега ми се иска никога да не се бях замесвал в такава нелепа измама.

— Нито пък аз — промълви горчиво тя и се обърна с лице към него.

Това обаче беше грешка от нейна страна. Не само близостта му й оказваше влияние, при все че беше разгневена, но и видя в очите му нещо, което я учуди и на което тя неволно откликна. В същия момент разбра, че усилията й да направи сърцето си непроницаемо за Адриан бяха дошли твърде късно.

Адриан очевидно беше прочел чувствата в очите й така, както и тя неговите.

— Мисля, че се влюбвам във вас, Изабел — каза много нежно той.

— Не можете да правите това! — отвърна отчаяно девойката.

— Не мога да го спра — рече пламенно Адриан. — Бог ми е свидетел, че в началото нямах такова намерение! — Засмя се тъжно. — Сега сигурно ви приличам на голям глупак, нали.

— Знаете, че съм сгодена за Куентин — каза тя не защото си мислеше за обещанието към годеника си, а за да потърси защита от тази мисъл. Беше изплашена от дивата радост, която се надигна в гърдите й при последните думи на Адриан. Не можеше, не биваше да се влюбва в този мъж! Ако го направеше, щеше да обърне целия си живот с главата надолу и да подложи на риск всичко, което имаше значение за нея.

Вместо отговор той я прегърна и устните му потърсиха нейните. Изабел не се възпротиви, а позволи на нарастващите си чувства — удоволствие, желание, безпокойство и най-накрая решителност — да я обземат. Когато Адриан я пусна, тя отстъпи спокойно крачка назад.

— Не трябва никога повече да правите това — заяви Изабел с равен и спокоен глас. — Нито пък да ми говорите така. Аз ще бъда жена на Куентин и нямам намерение да му изневерявам.

— По дяволите Куентин! — викна разпалено Адриан. — Знаете, че не сте безразлична към мен!

— Знам го — призна Изабел с външно спокойствие, което изненада и самата нея, тъй като в момента в гърдите й бушуваше истинско море от противоречиви чувства. — Но няма да разруша бъдещото си щастие с Куентин заради някакво си мимолетно увлечение.

Лицето на Адриан застина в каменно изражение, каквото не беше виждала у него преди.

— За такова ли го смятате? — попита той със също толкова твърд глас.

— За мен е точно такова — отвърна Изабел, като се надяваше лекото треперене в гласа й да не я издаде.

Адриан се отдръпна назад, сякаш го беше ударила.

— Разбирам — каза безизразно той. Даже и очите не издаваха нищичко от чувствата му.

Без да каже нито дума повече, младият мъж се извърна и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, тя се отвори и в дневната влезе Куентин, следван по петите от Саймън. Адриан им отправи само по един бегъл поздрав, преди да излезе от стаята.