Лас Смол
Искрата (9)

Девета глава

Мери й каза, че за да овладее положението, трябва да е убедена, че ще успее. Ако Ан повярваше в това, щеше да се справи с всичко. Щом е толкова просто, би могла да го направи.

Децата носеха любимите неща със себе си. Седемгодишната Джан имаше парцалена кукла, която баба й беше направила, а петгодишната Кати имаше одеяло, зайче и шапка.

Ан не беше грижлива домакиня, но се стресна, като видя колко мръсни са нещата на малката. Докато се организираха и се приготвиха да тръгнат от болницата, Ан каза весело:

— Ще ги изперем — с което си навлече поглед, пълен с ужас от страна на Кати и намръщени физиономии от останалата част на семейството. Без да иска, Ан навлезе в забранена територия.

Когато се сбогуваха със семейството и Клинт ги изпращаше към асансьора, той тактично посъветва Ан:

— Точно сега Кати не може да се раздели с одеялото, зайчето и шапката.

— Всички деца имат любими играчки. Моята беше парцалено пате. Обичах го, докато не се разпадна. — Усмихна се весело на децата, които я гледаха с каменни физиономии.

Клинт направи още няколко опита да я предупреди, но тя не приемаше съвети от мъж. На паркинга той качи двете си племеннички на задната седалка на колата на Ан.

— Ще бъда при вас около осем часа — обеща той на децата. — Ще спите с нас в хотела. Разбрахме ли се? — Обърна се към Ан: — Ще им дадеш ли да вечерят?

— Няма проблем — увери го тя.

Махнаха му — Ан весело, а децата — притиснали носове на задното стъкло — все едно, че ги водеха на заколение. По-късно, когато той се изгуби от погледите им, двете сестрички се смъкнаха и седнаха, като се държаха за ръце и стискаха съкровищата си.

Ан ги заразпитва какво искат за вечеря, кои са любимите им телевизионни предавания, дали обичат котки. Не получи обаче никакъв отговор. Останалите няколко километра до къщата й изминаха в мълчание.

Мак не беше вкъщи. След като четири години го храни и гледа, когато най-после имаше нужда от него, котаракът го нямаше.

Тъй като въобще не знаеше какво да прави с децата, Ан ги разведе из къщата като домакиня. Следваха я бавно и предпазливо, сякаш очакваха подът да се разтвори или таванът да се срути. Заведе ги и в ателието. Те го огледаха мрачно.

— Някога виждали ли сте ателие на художник? — запита ги тя. Те поклатиха глави.

Заведе ги в кухнята и ги попита какво искат за вечеря. Те свиха рамене. Като използва съвета на медицинската сестра, Ан им изпържи мекици. Наблюдаваха я как в чинията пред всяка постави домат, нарязан като роза, картоф и морков. Размрази еклери и им направи вкусни плънки.

Момичетата обаче не докоснаха нищо. Най-накрая хапнаха по една препечена филийка с масло и сладко от грозде. Ан се ядоса.

Следобед като свършиха да се хранят, оставиха разхвърляната кухня и излязоха в горещата задушна вечер, където Ан махна предпазната решетка на езерцето, свали сандалите си и потопи крака във водата. Покани и тях да направят същото, ала те дори не й отвърнаха.

Джан стискаше куклата си в една ръка, а с другата държеше Кати. Тя пък притискаше към себе си мръсното одеялце и зайчето, а на главата си бе сложила шапката. Значи нямаше да даде да ги изперат. Все пак Ан щеше да ги почисти.

— Ти ли си по-голямата? — запита тя Джан.

— Да. — Погледна я тъй, сякаш искаше да каже, че въпросът не е много умен, тъй като това си личи.

— И аз имам по-голяма сестра. Казва се Мери. Тя винаги много се е грижила за мен.

— Аз се грижа за нея — изрече цяло изречение тя, след като я гледа известно време Ан.

Мак се появи и седна срещу тях все едно, че винаги си е бил там.

— Това е котаракът ми Мак.

— Изглежда лош.

При тази обида Мак изви гръб, а опашката му настръхна.

— Защо, Мак? Срамота! Веднага ела тук! — ядоса се Ан.

Той я изгледа презрително през рамо, обърна се и с достолепна гъвкава походка изчезна сред растенията и храстите.

Двете деца се притиснаха едно към друго. И малкото доверие, което изпитваха към Ан, се стопи. Бяха при някаква глупава жена и опасна котка!

Но беше горещо. Във влажната августовска жега на Индиана, здраво стиснатите им длани бяха потни. Постепенно двете се приближиха към ръба на езерцето, седнаха и протегнаха ръце към водата.

Ан им показа рибките, даже се опита да хване една. Кати се засмя, ала смехът й бързо секна. Най-накрая, когато слънцето започна да залязва и наближи осем часът, момичетата свалиха обувките си.

— Чичо ви Клинт скоро ще дойде — каза Ан с известна надежда.

Това като че ли отприщи нещо в децата. Щяха да се върнат в хотела, а още не бяха потопили краката си във водата. Ако ще си вървят, бързо трябваше да го направят! Спогледаха се.

Ан тържествуваше, защото след като си потопиха краката, тя реши, че може да прави всичко. Тъкмо тогава извърши смъртния грях. Пресегна се, хвана трите скъпоценни предмета, сложени до Кати и ги хвърли във водата при рибите!

Кати изпадна в истерия, Джан се разяри. Ан не си бе дала сметка, че може да предизвика такава реакция. Кати се нахвърли върху нея и започна да я удря малките си юмручета, а Джан й крещеше. После Кати се хвърли в езерцето, опитвайки се да догони скъпоценностите си.

Ан пък се хвърли да спасява детето, плюс нещата му, както и за да избяга от Джан. Пълна лудница! Скоро и трите стояха край езерцето мокри и се гледаха гневно, като викаха с все сила.

Ан бързо сложи решетката и я заключи, после отиде до вратата да види кой идва. Бяха няколко съседи, които никога по-рано не беше срещала.

— Какво става тук? — поиска да узнае един съсед, взирайки се в двете мокри ревящи деца зад нея.

— Никога не съм чувал такъв шум! — обади се друг.

— Какво правите на тези деца?

И трите започнаха да обясняват едновременно. Ан действаше решително. Джан жестикулираше, опитваше се да мине покрай Ан, дърпайки Кати, която пък крещеше и влачеше мокрите си притежания.

Мина известно време, докато всичко се изясни.

— Би трябвало да знаете как да се държите с две малки деца! — рече възмутено една жена.

— Но играчките са мръсни!

— Тъй ли? Ами погледнете двора си! Никога не съм виждала подобна бъркотия. Коя сте вие, че да съдите?

Докато Ан се защитаваше, осъзна, че за нищо не е виновна, след като нищо не бе сторила на децата. Мери не беше там, за да оправи бъркотията, следователно тя трябваше да се справи сама.

— Почакайте малко! — изрече твърдо. Всички млъкнаха. Имаше вид на човек, който знае какво прави, и те се заслушаха в думите й! Наистина удивително. — Ще се оправя — заяви. — Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че имам съседи, които винаги са готови да ми помогнат.

Успокоени, те си тръгнаха. Но една жена се обърна от оградата и се провикна:

— Никога не пери любими неща!

Ан остана сама с двете враждебно настроени деца и с мокрите им съкровища, без да знае какво да прави по-нататък. Тогава си даде сметка, че последните дни са били ужасни за децата и имаше защо да бъдат разстроени. За годините си бяха преуморени. Тя тръгна към тях, подсмърчайки, те се отдръпнаха, а после клекна и им протегна ръка.

— Съжалявам. Наистина не разбрах.

Те дълго я гледаха. После Кати изхълца и започна да плаче силно, но изтича към Ан и се хвърли в прегръдките й. За малко не я събори. Джан също започна да подсмърча, а Ан протегна ръка и я привлече към себе си. Проснаха се сред бурените в плетеница от крака и ръце…

 

 

Клинт успя да отиде при тях почти в девет часа. Никой не отвърна на почукването му, затова използва ключа си и влезе в смълчаната къща. Намери ги в спалнята. Облечени със странни дрехи, всички спяха върху леглото на Ан. От двете й страни имаше по едно дете, а в краката им се бе настанил Мак, който вдигна глава при влизането му. Клинт забеляза, че Джан стиска парцалената си кукла, а Кати беше с безукорно чиста шапка и притискаше чисто одеяло и зайче. По лицата на всички имаше следи от сълзи.

Клинт погледна любимата си и сърцето му запрелива от любов. Спяха толкова дълбоко, че едва на сутринта щеше да разбере какво се е случило. Прииска му се и той да е в леглото — в прегръдките на Ан. Имаше нужда от нея. Натали беше много по-зле. Вероятно нямаше да оживее… Клинт ги остави неохотно и се върна в болницата.

На сутринта Клинт се обади и помоли Ан да доведе децата. Сам смятал, че е по-добре да видят още веднъж Натали. Ан изглади изпраните дрехи след борбата от предишната вечер, облече момиченцата и ги заведе в болницата. Те държаха Ан за ръце. Рик отведе децата в стаята при родителите им.

— Как успя да убедиш Кати да й изпереш нещата? — запита госпожа Бъроуз. — Досега никой не е успявал! Направо се смаяхме.

— Сторих го, без да искам — призна си Ан. Всички бяха недоспали и изморени и обърнаха глави, за да чуят разговора. — Дълга история — продължи тя. — Всъщност аз не разбрах за какво става дума. Но грешката ми показа правилния път. След бъркотията станахме приятелки. Ще ви разкажа някой друг път.

— Клинт ми каза, че си забележителна художничка.

— Благодаря. Донесох ви един негов акварелен портрет. — Извади го от чантата си и й го подаде.

Госпожа Бъроуз разтвори хартията и всички се събраха, за да го видят. Тя разбра с каква любов е правен портретът и се усмихна.

— Благодаря, скъпо дете.

— Децата казали, че Ан изпрала Бъни, Силки и Трики. Натали чула и се усмихнала…

Членовете на семейството се засмяха и се просълзиха.

— Какво става? — попита Джан.

— Майка ти се усмихнала — отвърна Ан, тъй като знаеше, че на дете се отговаря кратко.

В тази тревожна атмосфера на сдържани чувства, двете момиченца се притиснаха към Ан, а Джан я попита:

— Мама ще умре ли?

— Няма, ако й помогнат.

Кати се облегна на коленете на Ан, погледна я в очите и прошепна:

— Какво ще стане с нас?

— Погледнете, около вас са хората, които ви обичат. Всички ще се грижат за вас. Не се безпокойте.

— Ще останем при теб! — заяви Джан.

— Добре. Колкото искате!

— Завинаги!

Колко сигурност им е нужна на децата! Трябва да знаят кой се грижи за тях и какво ще стане. Ан погали Джан по косата и оправи шапката на Кати, която тя наричаше Трики. Изумително, че търсеха закрила при нея. Вероятно защото другите възрастни бяха разтревожени и разстроени.

— Не се безпокойте — каза на сестричките. Колко пъти Мери й го беше казвала? И действаше.

Сестрата на Сам беше там. Кога ли бе пристигнала? Тя отиде при децата и запита:

— Добре ли сте?

Те отстъпиха към Ан и кимнаха.

— Аз съм сестра на татко ви. Казвам се леля Люси. Живея в Монтана. Видях ви като малки. — После се обърна към Ан. — Вие сте…?

— Ан Форбс. Приятелка на Клинт.

— Моля?

Клинт се приближи към тях. Усмихна се на Ан и се обърна към Люси:

— Това е жената, която обичам. Искаш ли да те закарам у дома, любов моя?

— Аз съм с кола. Трябва ли да останем? — каза тя изчервена.

— Лекарят току-що дойде. Натали е промълвила името на Сам! А той, горкичкият, е точно до нея, но не може да говори, тъй като челюстта му е счупена, а лицето бинтовано. Но поне й стиска ръката. Усмивката й към децата беше първата й реакция.

Ан разбра, че настроението в семейството малко се е разведрило. Усмихна се на Клинт. Той се наведе и я целуна. Ан се сбогува с другите, а Клинт изпрати нея и племенничките си до колата и им махна, когато потеглиха.

Мейбъл чистеше кухнята. Тя непринудено поздрави децата и им измисли работа. Засмени те започнаха да търкат и да бършат. Майка им ги беше научила на къщна работа. Ан пък ги скицира.

Същата вечер трите чистеха езерцето, когато дойдоха Мери и Дингъс. Той нави ръкавите на ризата си и крачолите на панталона си. Ан си помисли, че тя не е единствената, която се променя.

— Смятах, че езерото скоро е чистено — каза Клинт, който дойде по-късно. — Ще разглезите рибките.

— Натопихме Бъни, Силки и Трики във водата и те бяха толкова мръсни, че рибките може да се разболеят. — Джан отне цялата отговорност на Ан за почистването на съкровищата си и го обясни така, че да изглежда като общо дело.

— Обичам те, любима — обърна се Клинт към Ан.

— Натали сигурно е по-добре? — запита предпазливо Мери.

— Да. Има надежда.

— Мама добре ли е? — заинтересуваха се момиченцата.

— Засега. Отговаря на някои въпроси — отвърна внимателно Клинт. — Сега лекарите са сигурни, че ги чува. Разбрала е, че баща ви държи ръката й. Тя изрече името му и почувства как той стисна ръката й.

Клинт изглеждаше много уморен. Вече беше сряда. Нещастието се бе случило преди три дни, а всеки ден им се струваше дълъг колкото седмица. За Клинт донесоха шезлонг до езерцето, той свали сакото и вратовръзката си, после обувките и чорапите. Но вместо да легне, той също помогна в почистването на езерцето и всички се намокриха и се смяха.

Вечеряха на масата край почистеното езеро. Децата бяха облекли дрехи на Ан, а Клинт трябваше да се наметне с хавлия, докато изсъхнат неговите дрехи. Ан нахрани гостите си с гъста крем супа от раци, с кифли и салата. Децата не възразиха, но хапнаха по малко, а после с усмивка си поискаха втора порция.

Те бяха взели сериозно участие при направата на кифлите. Чичо им Клинт отгатна кой ги е пекъл и децата се зарадваха, защото кифличките му харесаха. Докато Мери и Ан разговаряха, Дингъс и момичетата помогнаха на Клинт да разтреби. Скоро след това Мери й Дингъс се сбогуваха и си тръгнаха.

Облечен с изсъхналите си, но малко поизмачкани дрехи, Клинт каза на децата, че трябва да тръгват.

— Къде отиваме? — запитаха децата и се приближиха към Ан.

— В хотела, за да спите при дядо си и баба си. Всички роднини ще бъдат там и ще искат да ви видят.

— Искаме да останем при Ан! — заявиха сестричките.

— Сутринта може пак да дойдете — обеща Клинт. — Но трябва да се преоблечете.

Момиченцата прегърнаха Ан за довиждане и я поканиха да отиде с тях.

— Ан трябва да остане при Мак — каза им Клинт. Докато я целуваха за лека нощ, той й прошепна: — Ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Тя им махна от верандата, после влезе в къщата, за да смени чаршафите и да се изкъпе. Облече дълга бяла нощница без ръкави.

Докато чакаше да дойде Клинт, отиде в ателието и започна акварел на децата, които чистят езерцето.

Когато той влезе, тя се плъзна от високия си стол и разтвори ръце. Клинт я изгледа само с нежна усмивка.

— Много съм изморен — каза.

— Ела да си легнеш.

— Направо съм изтощен.

— Разбирам те. Ще останеш ли през нощта?

— Може ли? — Тя се приближи към него и започна внимателно да го съблича. — Желая те много силно, но вероятно ще заспя веднага — промълви той.

— А може би не. — Свали вратовръзката му и я провеси на закачалка.

— Никога не съм бил толкова уморен…

— Няма защо да се любим. Ще бъде хубаво само да сме заедно. — Започна да разкопчава копчетата на маншетите му.

— Ти ме удивляваш непрекъснато. Децата те обикнаха. Никой не може да спечели обичта на непознати деца за толкова кратко време.

— Имахме един катаклизъм, но някак го преживяхме. Той ни сближи.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа, когато имаме повече време. Трябва да поспим. — Свали ризата му и я окачи на закачалка.

— В болницата дадох твоя телефонен номер.

— Добре. — Коленичи, за да развърже връзките на обувките му, той седна върху леглото и тя ги свали.

— Разправията ви беше ли свързана с потапянето на Бъни, Силки и Трики в езерцето?

— Частично… — отвърна тя уклончиво, докато сваляше чорапите му.

— Те те обичат!

— Аз не обичам много хората, но тези деца са чудесни. И аз ги обичам. — Започна да разкопчава колана му.

— И мен. Обичаш мен.

— Теб най-много! — Отвори ципа му.

— Мисля, че бих могъл да опитам да се любим. Само за да се уверя, че си истинска. Ще имаш ли нещо против?

— На сутринта — скастри го тя, като сваляше панталона му.

— А защо не сега?

— Трябва да спиш.

— Имаш ли нещо под нощницата? Изглежда много целомъдрена — изкусително бяла, но е толкова тънка, че е почти прозрачна.

— Остави това.

— Няма ли да е по-добре да я свалиш?

— Трябва да си лягаш! — Усмихна му се.

— Много скоро и това ще стане. — Той бавно разкопча копчетата й и започна да целува плътта, която се откриваше. С хладната си кожа тя чувстваше изгарящия му дъх. След малко дрехата й падна на пода. В слабо осветената стая Ан стоеше гола пред Клинт. Прекрасно!

Силните му ръце я придърпаха в чувствена прегръдка. Тялото й — приятно закръглено, се прилепи към неговото — твърдо и мускулесто, и той изстена.

— Само малко, нали, Клинт?

— Внимавай! Може да стане много бързо.

— За мен няма значение.

— Пак ли подемаш старата песен?

— Не, обаче съм луда по теб!

— Луда, така ли? — засмя се той дяволито. — Колко луда?

Тя го дръпна към леглото. Той се престори, че се съпротивлява. После тя мина зад него и го побутна. Той падна по гръб, а тя се надвеси над него и започна да го люби. Отначало той лежеше неподвижно, а когато вече не можеше да издържа, обърна Ан по гръб и я облада с дива страст, която отнесе и двамата до върховете на блаженството…

Клинт потъна в дълбок сън, а Ан дълго остана будна. Накъде бе тръгнала? Не беше излъгала, когато каза на Клинт, че го обича повече от всички. Обаче как би могла да бъде свободна, щом го обичаше толкова силно?

Освен това и децата — толкова й беше приятно с тях. Бяха мили и я харесваха. Слушаха я. Какво ли е да имаш собствени деца? Но те не идват на пет и седемгодишна възраст — добре възпитани. Нужно е време и енергия, както и себеотдаване. Също като с мъжете.

Той искаше да се ожени за нея. Но би ли могла тя да промени живота си? Предложението на Клинт наистина я изкушаваше. Обърна се настрани, за да го погледа как спи. Забеляза, че той се събуди и бързо обърна глава към нея. Усмихна й се, прегърна я, въздъхна доволен и отново заспа.

Никак не й се искаше да се омъжва. Харесваше живота си такъв, какъвто бе. Ако се пренесеше при Клинт, трябваше да се промени. Той беше подреден, а тя — разхвърляна. Апартаментът му не беше по нейния вкус — беше твърде официален. От друга страна, нейната къща въобще не харесваше на Клинт, защото Ан изобщо не я поддържаше. И в двата случая двамата не биха се чувствали комфортно.

А ако продължаваха както досега, Клинт би ли бил щастлив? Той обичаше семейната среда, имаше силно развито чувство за собственост.

Най-накрая Ан заспа, като си спомни за всички случаи, в които той й го бе демонстрирал — в галерията, на вечерите с други хора и в леглото…

Неравномерното му дишане я събуди. Тя тревожно отвори очи и се засмя, когато го видя. Беше се подпрял на лакът, гол, отхвърлил чаршафа назад.

— Да можех да те нося със себе си като Бъни, Силки и Трики. — Той сложи едрата си длан върху рамото й и го погали. — Кожата ти е като коприна. — После плъзна ръка към гърдите й, след това по-надолу към линията на талията, стигна до бедрото и остана там. — Фантастична си! — Гласът му беше дрезгав и дишаше тежко.

Тя наблюдаваше как очите му с възхищение се плъзгат по формите на тялото й. Клинт се усмихна леко и я погледна в очите. Наведе се бавно и нежно целуна меките й устни.

Докато Ан лежеше настрани, едната му ръка притисна гърдите й, после горещите му устни се настаниха върху зърното и започнаха да го дразнят, докато другата му ръка галеше корема й и копринения триъгълник под него. Сетне пръстите му започнаха да я изследват.

Тя се изпъна лениво и с наслада, обърна се по гръб, при което устните му изпуснаха зърното, но се прехвърлиха на другото. Ан се изтегна като котка, вдигна колене, размърда рамене и се обърна. Издаваше тихи мъркащи звуци, които го възбуждаха още повече.

Зазоряваше се — часовникът показваше пет и половина. Птиците чуруликаха. Устните на Клинт се отделиха от гърдата й и се спуснаха към корема.

Ръцете му се разтрепериха, движенията му станаха по-настойчиви, мачкаха я, триеха и притискаха. Дъхът му беше изгарящ. Тя едва поемаше дъх, като се извиваше и стенеше от удоволствие. Той повдигна глава и сините му очи се взряха в нейните. Победоносно се усмихваше. Проникна в нея със силен тласък и прошепна:

— Фригидна ли? — После се засмя и я погали.

Тя се притисна към него и посрещна с готовност дивия му любовен танц. Телата им се сляха. Страстта им ги отнесе до върха, а след това и двамата се отпуснаха изморени и неподвижни.

Лежаха така, докато накрая той се надигна на лакът и й се усмихна.

— Да не би да очакваш да скоча от леглото и да отида на работа… сега?

— Засега свърших с теб. Можеш да вървиш — усмихна му се тя.

— Обичам те, лоша жено!

— Аз ли съм лоша? Та аз си спях! А ти протегна ръка и ме прелъсти.

— Така ли? Аз ли съм те прелъстил?

— Ти, разбира се! Та нали и двамата знаем, че аз съм фригидна.

— Казах ти да не ме разсмиваш. И без това ми е трудно дори да дишам. Знаеш ли, от теб би излязла чудесна шпионка. Стига да можех да подредя мислите си, бих ти доверил всички тайни, които знам.

— Сега ще проверя. Кого най-много обичаш?

— Една дива циганка, която в момента е до мен. Не ме възбуждай отново! Трябва да отида на работа и да се уверя, че всичко е наред. Но първо се налага да мина през болницата, за да видя как е Натали. Също и Сам. Горкият! По природа е доста приказлив и си представям какво му е като не може да говори. — Отдели се от Ан много внимателно и се отпусна до нея. После ръката му потърси нейната и я стисна.

Тя се претърколи, облегна се на лакти и се наведе към него.

— Радвам се, че в семейството си имате такива приятелски отношения.

— Аз съм много самотен, тъй като живея сам — каза й той тъжно.

— Би ли могъл да живееш тук?

— Няма достатъчно място за килер — каза, след като демонстративно огледа спалнята.

— Аз пък не съм сигурна дали бих могла да живея в твоя апартамент. Там се задушавам.

— След като се оженим, ще си построим къща.

— И тя ще е нашата крепост…

— Между другото, ще наминат родителите ми.

— Какво? Какво каза?

— Ще дойдат, само че по-късно. Не е кой знае какво…

— Не било кой знае какво ли? Трябваше веднага да ми кажеш! — Тя веднага скочи от леглото.

— Какво има? — изуми се той.

— Какво ли? Майка ти ще си помисли, че съм повлекана!

— Няма. Тя те харесва.

— Как може да си толкова наивен? — Ан вдигна очи към тавана.

— Наистина те харесва! Смята, че портретът е прекрасен!

— Естествено, нали на портрета си ти! Тя обича теб, следователно харесва и картината!

— Разбира се, така е — започна той търпеливо. — Тя е моя майка. Няма друг избор. Трябва да ме харесва. Защо обаче това толкова те вълнува?

— Всяка жена иска майката на любимия й да я одобри.

— Имаш нужда от одобрението й? — Усмихна се широко, седна и придърпа колене към себе си. — Да не би да се притесняваш? — Стана му приятно.

Тя му хвърли студен и мрачен поглед, който трябваше да го изпепели. Започна да рови из гардероба и килера. Не намери нищо подходящо за обличане. Погледна го отчаяна. Той й се усмихна победоносно.

— Мразя те! — изрече Ан ледено.

Той отметна глава и се засмя. Ан грабна четката за коса и нарочно я захвърли. Тя се удари в стената, без да засегне нищо ценно. После Ан изхвърча от стаята, върна се, намери пеньоара си на пода, облече го и даже не погледна към Клинт, който явно много се забавляваше, защото си подсвиркваше, когато тръгна към душа.

Докато той се къпеше, му приготви обилна закуска. Клинт се появи обръснат и облечен и понечи да я целуне, ала Ан отклони целувката му. Все пак не можа да избегне шляпването му по дупето й. Той започна да се храни с удоволствие, а тя отиде да се изкъпе.

Стоя под приятната топла струя, докато се появи Клинт, който спря водата, внимателно я изсуши и я целуна.

— Ако мама не те хареса, ще я принудя поне да не го показва!

— Ще подредя цялата къща. Обещавам. Кога ще дойдат децата?

— Ще ги взема сега, ще ги заведа до болницата и след това ще ги докарам тук. Това ще отнеме около час и половина. Не се притеснявай, любов моя. Обичам те точно такава, каквато си. — Отново я целуна, въздъхна, усмихна й се и добави: — Много ми е трудно да те оставя тук сама. Ако ми намигнеш обаче, мога да напусна и работа…

— Не съм с контактната леща.

— Браво. Дръж се прилично. — И тръгна.

Тя смени чаршафите и леглото изглеждаше тъй, сякаш никой никога не бе спал в него. Застана на вратата и се постави на мястото на непознат. Видя всичко такова, каквото си беше — женска спалня в нежни тонове и с изящни завеси. Все пак затвори вратата, за да скрие стаята от погледа на майката.

Дали Мейбъл щеше да дойде навреме, за да оправи кухнята? Всяка майка би желала приятелката на сина й да има подредена кухня. Изми я основно. Облече си скромен панталон и риза. Върза косата си и беше готова за срещата.

Клинт доведе момиченцата. Те се втурнаха към нея, изпълнени с възбуда.

— Мама си отвори очите! Тя ни видя! В съзнание е!

За малко Ан забрави очакваното посещение на госпожа Бъроуз.

— Искаш ли да дойда с родителите ми? — попита я Клинт нежно.

Тя се стегна и тръсна глава.

— Не, не. Не. Не бъди глупав. Ще мога да се справя.

— Мама е много добра.

— Знам.

— Ако изпадне в криза от критическата възраст, потопи я в езерцето. От опит знам, че там нервите се успокояват много лесно.

— Клинт! — Тя поклати глава и леко му се усмихна.

— Ако си признаете, госпожице Форбс, май ме харесвате поне малко… — закачи се той.

— От време на време — отвърна тя тъй тихо, че децата да не чуят. — Но само в леглото!

Това му хареса. Той се засмя, а децата наскачаха с викове:

— Какво е смешното? Кажете и на нас!

— Дръжте се прилично — каза им Клинт. — Слушайте Ан. Ще дойда да хапнем на обяд… — Хвърли въпросителен поглед към нея.

— … Сандвичи с масло и конфитюр — без да й мигне окото, обяви обедното меню Ан с гордо изправена глава.

— Ще донеса храна от Макдоналдс. Искате ли?

Всички с радост се съгласиха.

— Клинт, кога ще дойдеш?

Той погледна часовника си.

— Все още е осем и половина. След няколко часа. — Сложи ръка на рамото й. — Три дни не съм ходил на работа, още половин ден няма да навреди. Ще отида следобед.

— Разбира се. Върви, ние ще се оправим.

Той я целуна, а по пътя към вратата погали Джан по главата и подръпна шапчицата на Кати.

 

 

Тъй като Ан се грижеше за растенията, големите палми, които Клинт беше донесъл в ателието й, растяха буйно. Тя огледа помещението. Не беше чак толкова лошо. Растителността го правеше по-приятно. Нейните неща не бяха разхвърляни. Те бяха инструменти за работа. Все пак нямаше нужда всички триножници да стоят тук. Започна да ги изнася.

Децата с готовност й помагаха. Сортираха рисунките й, разгледаха ги, възклицаваха, чудеха се…

Звънецът на вратата ги стресна. Неусетно бе станало десет и половина. Дали не бе майката на Клинт?

Ан огледа децата. Не бяха толкова спретнати както когато дойдоха, нито пък тя. Със страх отиде до вратата, последвана от момиченцата.

Наистина беше семейство Бъроуз. Ан се усмихна приветливо и отстъпи, за да влязат. Чу и гласа на Клинт — беше с тях. Най-накрая влязоха в ателието. Всички говореха едновременно, а гласовете на децата се сляха с тези на възрастните. На Ан й идваше да потъне в земята. Ателието изглеждаше по-зле от когато и да било! Най-накрая Клинт се появи, усмихна й се и се огледа.

— Бях зает…

— Ние пък почиствахме — обясни тя тъжно. — Обаче стигнахме до илюстрациите към книгата и трябваше да им я разкажа.

Родителите му оглеждаха, взимаха рисунки, слушаха обясненията на децата за тях, усмихваха се. Ан ги наблюдаваше напрегнато. Даже Люси — сестрата на Сам, беше с тях. Тя също си пъхаше носа навсякъде. Имаше още една възрастна жена, която Ан не беше виждала. Господин Бъроуз оглеждаше картините, особено големия акварел, който Ан отдавна бе направила на Клинт. Всички кимаха и се усмихваха.

Ан забеляза, че някое от децата бе оставило вратата към спалнята отворена. Господи, простена Ан наум, как се изложих! Защото там беше нейната бърлога. Дали госпожа Бъроуз щеше да направи опит да изтръгне любимия си син от лапите на тази смахната художничка, чудеше се Ан.

Тя такава страхливка ли бе, че да остави всичко така? Не си ли заслужаваше да се бори за него? Не го ли обичаше? Погледна Клинт и се върна към размишленията си от предишната нощ колко важен бе за нея и действително колко много го обичаше. Стига да успееше да си наложи контрол, можеше да постигне каквото бе решила.

— Радвам се, че дойдохте, особено след като Натали и Сам са по-добре. Те са щастливци, че имат вас, които им вдъхвате сила и кураж.

— Клинт пък е щастливец, че те има теб. — Майка му й се усмихна. — Доведох моя стара приятелка. Тя работеше в едно издателство, за което си правила илюстрации. Помни те много добре и толкова се зарадва, че те познаваме, че поиска и тя да дойде с нас. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. — Ан изгледа непознатата. — Радвам се.

— Ан, това е Милдред Хеншоу.

— Наричайте ме Мили. Аз съм ваша почитателка. Ателието ви е прекрасно! Ще имате ли нещо против, ако огледам наоколо?

— Ни най-малко.

Най-накрая излязоха в задния двор. Неподдържаният двор не направи лошо впечатление на никого. Гостите и децата се разхождаха, разглеждаха растенията, люлееха се на люлките и накрая насочиха вниманието си върху рибките. Всички се отпуснаха. Клинт отиде за хамбургери в Макдоналдс и обядваха навън на масата до езерцето.

Беше приятно. Роднините на Клинт бяха много мили с Ан.

— Исках да взема децата с мен в Монтана, докато Сам и Натали се оправят — каза направо Люси на Ан. — Но Клинт каза, че двамата ще се справите. Децата ще бъдат близо и до болницата. Наистина не смятах, че една художничка може да бъде толкова стабилна, за да се оправи, но сега виждам, че децата ще бъдат по-щастливи, ако са при теб. Тук би живяло всяко дете.

Това изявление изненада Ан. Дали Клинт имаше пръст в тази работа? Как смееше да решава от нейно име? Тя го изгледа хладно и каза:

— Жалко, че живеете толкова далече. Но много любезно от ваша страна, че дойдохте. Сигурно обичате племенничките си много. Имате ли деца?

— Не, аз работя. Но бих могла да си взема един месец отпуск. Бих искала да помогна. Обаче, след като вие сте тук, те нямат нужда от мен.

Ан усети, че Люси се натъжи.

— Искате ли да останете тук известно време? Бихте могли да спите в спалнята. Ще сложим още едно-две легла. Момиченцата също ще останат, така ще можете да ги опознаете.

— Няколко дни ли? — Лицето на Люси грейна. — С огромно удоволствие!

Тя сигурно е много самотна, каза си Ан и разбра, че ако не използва възможността да се омъжи за Клинт, когото обичаше, също щеше да остане сама до края на живота си. Както и той щеше да бъде самотен. Независимо с колко хора бе обградена, Клинт изпълваше живота й. Обърна се и го погледна. Той я наблюдаваше. Беше спокоен, изпълнен с доверчивост, беше при нея. Усмихна му се с признателност. Той й намигна, което я разсмя.

— Колко хубаво се смееш! — Госпожа Бъроуз се беше приближила до нея, след като Люси се отдалечи. — Клинт е щастливец.

— Съвсем сигурно.

— Той казал ли ти е, че иска да се ожени за теб? — намеси се и господин Бъроуз.

— Да, но още не съм му отговорила.

— А ще му отговориш ли?

Тя се усмихна на бащата на напористия си любим.

— Сигурно.

— И той така смята. Трябва да чуеш плановете му за теб. Няма да се изненадам, ако те отвлече, в случай че му откажеш.

— Сигурно — повтори тя.

— Много ще се радваме да станеш член на нашето семейство. Родителите ти са много мили хора. Снощи бяхме с тях. Дойдоха в хотела.

— Наистина ли? — Ан се изненада и се трогна. Бяха го направили заради нея. Сигурно Мери го беше уредила. Бог да я благослови!

— Наистина трябва да отида до службата — каза Клинт, след като се приближи. — Ще ме изпратиш ли до колата?

— Разбрах, че съм изразила доброволно желание да помогна с децата, докато Сам и Натали се оправят — каза му тя по пътя. — Можеше поне да ме предупредиш.

— Не искаш ли да останат? — Той изглеждаше смаян.

— Разбира се, че искам…

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто…

— Сърдиш ли ми се? — прекъсна я Клинт. — Мислех, че няма да имаш нищо против. Ти си част от семейството.

— Не част, а само допълнение към него. Люси също ще остане при мен с децата няколко дни.

— Тук? Как така? Имаш само едно легло!

— Ще внесем още две. Децата ще спят на голямото.

— Да не би това да е отмъщение, че не съм те попитал?

— Господи! Защо трябва да го правя?

— Това въобще не ми харесва. Ще трябва да измислим нещо друго.

— Люси е самотна. Тя иска по-добре да опознае племенничките си.

— Те могат да отидат в апартамента, а ние да останем тук.

— Тогава всички ще разберат, че спим заедно! — възрази тя.

— Добре — отстъпвайки, въздъхна той. — Тогава единственото, което трябва да направим, е да се оженим. Така и така всички са тук, защо да изпускаме тази възможност? Помисли си само колко пари ще се спестят от пътни разходи, ако трябва отново да дойдат другия месец!

 

 

Така след два дни Ан се омъжи отново. Шарън бе поела грижата за храната. Мери беше кума, а Рик — кум. Люси каза, че е щастлива да се грижи за децата по време на сватбеното пътешествие. Естествено, момиченцата искаха да тръгнат заедно с чичо Клинт и новата им леля Ан и не можеха да разберат защо не бива. Е, поне щяха да останат в нейната къща с леля Люси. А там имаха езерото, рибките и Мак!

 

 

Така двамата тръгнаха на сватбено пътешествие. Отидоха в Сейнт Луис, за да видят къщата на Сам и Натали, да прегледат пощата и да намерят някой да се грижи за градината, докато семейството се върне. Младоженците използваха къщата няколко дни. Легнали в леглото на голямата тиха стая, двамата разговаряха.

Ан се обърна към Клинт:

— Не мога да повярвам, че съм омъжена за теб.

— Да не би да си очаквала, че ще живея в грях до края на живота си? — Той рисуваше с пръст невидими кръгове върху голото й тяло.

— Много съм разхвърляна… — заяви тя твърдо.

— Знам.

— И понякога съм… избухлива…

— Да — съгласи се той.

— Много сме различни — продължи Ан.

— Съгласен съм. — Той се надигна, сложи я да легне по гръб и се надвеси над нея. С дрезгав глад промълви: — Много сме различни. — Ръката му се спусна по тялото й.

— Щом като знаеш, че сме различни, защо каза, че ме обичаш?

— Защото е така.

— Защо?

— Ти си много повече от онова, което твърдиш, че си. Грижовна си, имаш чувство за хумор, добра си. Освен това обичаш децата и мен.

— Каза ми, че съм великолепна любовница.

— Това не е черта на характера, а умение.

— Действително ли смяташ, че една фригидна жена умее да се люби добре?

— Щом аз съм й учител — самодоволно отвърна той.

— Не ме пипай там! Опитвам се да разговарям сериозно с теб! Женени сме. Не съм съвсем сигурна как толкова бързо стана всичко и дали бракът ни ще има успех.

— Ще се справим. Имаме обща основа.

— Каква е тя?

Той я целуна продължително, а ръцете му следваха извивките на тялото й. Тя се задъха и изстена.

— Сигурен ли си, че това, което правим, е правилно? — попита с потреперващ глас.

— Да.

— Добре, но какво ще кажеш за всичките ни различия?

— Ще успеем. Ти само се дръж за мен. Заедно можем да постигнем всичко. — Изрече го с абсолютна убеденост.

После й показа някои от нещата, които ги свързваха…