Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contact, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 27 гласа)
Сканиране
helyg
Разпознаване и начална корекция
Marijaia (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лас Смол. Искрата

Американска, първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0332-4


Първа глава

Саможивата Ан Форбс имаше къща в квартала Броуд Рипъл в Индианаполис. Беше художничка и така бе преобразила дома си, че да отговаря на нуждите й. В този юнски ден тя и сестра й седяха в помещението, което служеше за всекидневна и трапезария.

— Не искам да ходя! — заяви тъмнокосата Ан. Беше необикновено рязка. Даже вдигна очи от рисунката и се намръщи на русокосата си сестра, застанала по средата на потъналата в безредие стая.

— Трябва да дойдеш! — Мери бе толкова убедена в това, че сви ръце в юмруци. Сестра й много отдавна не се бе събирала с хора. — Не мога да намеря друг — продължаваше да я убеждава Мери. — Дължиш ми го. Ако не бях аз, ти нямаше да съществуваш. Мама и татко са ме създали, за да не останат без деца и…

— Да, знам, знам. Мен пък са ме родили, за да не останеш единствено дете!

— Виждаш ли? Дължиш го на мен! Появила си се за мое удобство. Затова трябва да дойдеш. Бих взела Фиона, която разбира се, не е куче, но и няма да се състезава с мен. Тя обаче не може да дойде, а аз не искам да съм сама, затова трябва да ме придружиш ти! — Мери млъкна, а после реши да добави: — Ти също няма да ми пречиш, тъй като мъжете не знаят, че не се интересуваш от тях.

— Няма нищо по-досадно от служебни събирания — продължи по-меко отказа си Ан.

— За жените това е най-подходящото място да открият състоятелен мъж — заяви сестра й. — Няма да живея в къщичка, оградена от тараби. Трябва да дойдеш, защото това събиране е специално. Освен присъстващите обикновено, ще дойдат и петте известни хора, които идват на работа в Индианаполис. От тях трима са женени, но другите двама би трябвало да са разведени и аз ще мога да омая единия от тях.

Ан вдигна очи към Мери.

— Ти само пари ли търсиш в живота? — запита я малко разсеяно.

— И положение, и власт, и много пари!

— Положително преувеличаваш — настоя Ан.

— Хари беше щастлива случайност за теб. — Хвърли предпазлив поглед към сестра си. Знаеше, че бившият съпруг на Ан й бе създал много неприятности. Сега Хари Уорсоу беше четирийсетгодишен и притежаваше промишлена корпорация със седалище в Индианаполис.

— Той имаше пари и беше хубав. Струваше ми се, че притежава всичко. — Ан отново започна да рисува.

Мери знаеше само, че Хари бе нанесъл такива обиди на младата си съпруга, че Ан се бе променила.

— Той излъга всички — каза Мери на сестра си. — Той си е такъв. Изключение от правилата е. Истинските мъже са по-интелигентни, знаят как да налагат властта си, освен това са способни. Те използват целия обхват на способностите и отговорностите си.

— Сигурно пак си чела списание „Форчън“ — леко я подразни Ан.

— Самото му заглавие ме привлича. — След като разговорът тръгна по-леко, Мери се раздвижи. — Тук е много разхвърляно.

— Не обръщай внимание.

— Ан, понякога не съм съвсем сигурна дали ти си създадена от моите родители. Виж колко сме различни. Като деня и нощта. Брюнетка и блондинка, черни очи и сини очи. Просто не си приличаме. Преди двайсет и шест години, когато бях на годинка и половина, не съм била достатъчно голяма, за да разбера как си дошла на бял свят. Подозирам, че някоя жена те е сменила с обикновеното дете, което всъщност е било моята сестра. Ти положително си подменено дете! Но съществува и възможността родителите ни да са те намерили под някой храст и да са те взели.

Размениха си усмивки, тъй като това беше стара закачка в семейството им. Родителите им се шегуваха, че Ан са я сменили в болницата, тъй като те не биха били в състояние да създадат такъв рядък бисер.

— Кажи, че в петък ще дойдеш с мен — придумваше я Мери.

— Мисля, че вече пусна в действие всички подробности около раждането ми. Сега наблягаш на приятелството. Но нека те попитам какво си направила за мен напоследък?

— Все още си ми задължена, че успях да те измъкна от онази комуна на хипита в западен Тексас! — Мери млъкна за постигане на по-голям ефект. — През август…

— От хипитата се научих да бъда силна. Разбрах как да оцелявам, както и много други неща.

— Обзалагам се!

— Ти мислиш само за пари и секс.

— А я кажи, има ли нещо по-важно от тях? — запита я Мери.

— Свободата — отговори убедено Ан.

— Тъкмо това представляват парите!

— Щом продължаваш да се правиш на идиотка, май трябва да попреча на опитите ти. Ще дойда.

Изрече го с много голяма неохота. Мери се изсмя тържествуващо.

— Страхотно! Тъй си и знаех. — А след това, за да изглежда по-заядлива и да не я заподозре Ан, заяви: — Възхитих се на съпротивата ти, но си знаех, че в края на краищата ще се съгласиш и ще дойдеш. Не обличай обаче нищо шантаво. И престани да проверяваш лещата си! Много странно изглеждаш с едно затворено око. Запомни, че събирането е в петък, от шест часа, в залата за конференции. Тъй като момичето от рецепцията изчезва в пет, ще дам името ти на охраната във фоайето. Спомняш ли си как се стига до залата за конференции?

— Горе-долу…

— „Горе-долу“?! — възмути се Мери и много търпеливо й даде инструкции: — Стигаш до четиринайсетия етаж и влизаш през лявата врата. Ля-ва-та! Това е страната на контактната ти леща. Вървиш по коридор, докато стигнеш друг, само че перпендикулярен. Завиваш надясно. Залата за конференции е в дъното. Разбра ли?

— Изглежда доста просто.

Мери едва се сдържа да не избухне. Затова каза:

— Имаш нужда от прислужница. Нищо чудно, че Хари те придума да се омъжиш за него. — Внезапно млъкна. — Извинявай. Говоря глупости. Знаеш го. А Хари лъже всички.

— Понякога има моменти, през които ми се струва, че те обичам до непоносимост.

— Аз също — засмя се Мери. — Обаче помни, не обличай някоя глупава дреха. Внимавай за съчетанието на цветовете. Облеклото ти трябва да е дискретно.

— Защо нямаме още една сестра? За да се налагаш и на нея, а не само на мен?

— Все ще те вкарам в правия път, да знаеш!

— Аз пък се надявам, че ще се омъжиш и ще родиш седем деца за пет години!

— Отмъщението ти е безвкусно. Петък, в шест часа! Залата за конференции.

— Наистина не ми се идва — направи последен опит да се измъкне Ан.

— Ако ти имаше друга алтернатива за светско събиране, нямаше да ми се налага да те уговарям!

— Полагаш толкова усилия да ме накараш да дойда само защото не одобряваш начина ми на живот!

— Господи, трябва да съм много предпазлива с теб!

След като Мери си тръгна, Ан написа три бележки с едри букви: Петък — шест, залата за конференции. Едната залепи на радиатора, другата — на огледалото в банята, а третата — от вътрешната страна на входната врата.

Затова в петък се преоблече три пъти, докато се спря на кремавата копринена рокля, която беше прекрасна и очертаваше тялото й. Вдигна дългата си тъмна коса високо на тила, като остави по един кичур пред всяко ухо и отпусна дълъг кичур около врата си. Обу леки кремави обувки с високи токове и се загърна с испански шал в кремаво и синьо с дълги кафяви ресни.

Изглеждаше така, както трябваше — елегантна, строга, недостъпна.

Когато излезе от къщи, тя огледа мръсната си кола. Нямаше начин да влезе с кремавата рокля в прашното возило и извика такси. Затова закъсня. Точно в центъра на Индианаполис тя освободи таксито, поколеба се, преди да пресече тротоара и да мине през вечерните тълпи. Влезе във фоайето на сградата, декорирано в стил Арт нуово, където Мери работеше като счетоводителка в международна адвокатска фирма.

Ан натисна копчето на четиринайсетия етаж. Щом стигна, вратите се отвориха и пред нея се появи Мери, която въздъхна с облекчение.

— Хайде! Вече мислех, че няма да дойдеш.

— Наложи се да взема такси. Хванах пиковия час. Извинявай.

— Какво й има на твоята кола? Много добре изглеждаш! Хайде, влизай. Когато ти казах да се облечеш елегантно, исках да кажа „нормално“, а не чак толкова изискано. Застани в някой ъгъл и си кротувай. Не бих желала да се месиш непрофесионално.

— А може ли да хапна? — шеговито запита Ан.

— Никой не яде на събирания!

— А ти защо чакаш тук, пред асансьора?

— Не познавам никого, с когото бих искала да вляза. Чувствам се неуверено.

Ан се разсмя чистосърдечно, когато Мери я хвана под ръка и я повлече по елегантния коридор.

— Престани да се смееш! Ставаш твърде одухотворена и привлекателна. Трябва да бъдеш намръщена. Изглеждаш така, сякаш си мислиш за някой по-пикантен виц. Защо просто не се правиш на разсеяна и безинтересна?

— Нали родителите ти са ме намерили под храст…

— От това произтичат много размишления относно истинските ти родители!

— Цигани са. Отдавна съм го установила.

— Сигурно. Това обяснява желанието ти да живееш в комуната. Ето, че стигнахме. Само си мълчи. Застани в някой ъгъл и кротувай.

— Веднага ли?

— Е, можеш да поздравиш господин Байфорд. Той е шефът, ако си спомняш. Не се дръж много приятелски. Ще те приеме много на сериозно. Най-добре хладно му кимни.

— И да хапна — настоя Ан. — Обзалагам се, че всичко е приготвено от Шарън, а знаеш какви вкуснотии прави тя.

— Тогава яж! Господи, защо не си сто и петдесет килограма?

— Дължи се на циганския ми произход. Предава се генетично от поколения. Едно време са яли много от страх да не би следващия път да няма с какво да се нахранят.

— Хайде, стига. Ах, господин Байфорд. Помните ли сестра ми Ан?

— Здравейте! — Господин Байфорд приближаваше петдесетте, цял живот беше работил много, а вече установяваше, че е пропуснал доста от удоволствията на живота. Сега искаше всичките, и то веднага.

— Господин Байфорд — каза с равен глас Ан, вирна нос и отмина без колебание. С лекота си проби път през телата около масата с ордьоврите. Сипа си в чиния раци и скариди, кифлички, пълнени с шунка и пилешко. После се оттегли и застана до далечната стена, за да избегне контакт с останалите гости. С огромно удоволствие започна да опитва творенията на кулинарния гений на Шарън. За да има достатъчно време да се порадва на вкуса на всяка хапка, Ан разгледа обстановката.

Сестра й представляваше светъл сноп лъчи и преливаше от жизненост и очарование. Докато Мери се смееше и общуваше, Ан се усмихна и отхапа още една хапка. Дискретно се облиза и присви клепачи, наслаждавайки се на прекрасния вкус.

След като глътна хапката, хвърли вял поглед наоколо. Като притвори дясното си око, тя огледа събралите се с новата си контактна леща на лявото. Забеляза, че има много повече мъже, отколкото жени. Това бе свят на мъже, в който имаха пълна власт. Те подреждаха събитията и живота на подчинените си по свой собствен начин и оформяха резултатите според нуждите си. Много хора намираха подобна атмосфера за стимулираща и въодушевяваща. Бившият съпруг на Ан обаче я бе излекувал от подобни усещания.

Изследвайки чинията си, за да подбере следващата хапка, Ан внимателно облиза устни и почти се усмихна в очакване на удоволствието. Вдигна хапката към устата си и като я постави върху езика си, затвори очи, за да се съсредоточи. Великолепно!

Отвори очи и отново се огледа. Няколко мъже се състезаваха за вниманието на сестра й, а Мери с лекота се справяше с тях. Повечето мъже бяха дошли с определена цел — да ги видят или да си създадат контакти. Изглеждаха внушителни. Хвърляха любопитни погледи към Ан, но тя отвръщаше очи с безразличие, като не насърчаваше никого. Те обаче продължаваха да я наблюдават. Тя отново отклони поглед към чинията си.

При следващата хапка очите й се спряха върху една самотна фигура, застанала на срещуположната страна на пълната с хора зала. Този мъж беше сам и беше съвсем различен от останалите. Беше трийсет и няколко годишен, бе застанал с леко разкрачени крака, с разкопчано сако, едната му ръка беше пъхната в джоба на панталона, а в другата държеше чаша. Той се отличаваше рязко от останалите мъже.

Като затвори дясното си око, Ан го разгледа с лявото.

Заслужаваше си усилието, защото беше красив. Като художничка тя одобрително огледа хубавото му тяло. Бе много мъжествен. Коремът му беше плосък, а гръдният кош й подсказа, че се занимава и със спорт, а не седи само зад бюро. На раменете му нямаше подплънки. Вратът му беше като на атлет — силен, мускулест и преминаваше в широки рамене. Дали не бе футболен играч? Беше вдигнал високо тъмнокосата си глава… А сините му очи бяха насочени право към… нея!

Ан отвори и дясното си око и се взря в него, а той много бавно затвори лявото си око, като й намигна.

Тя хвърли поглед настрани, после пак го върна към него. Той флиртуваше. В този момент към него се приближи някакъв мъж, комуто той почти не обърна внимание — само за миг отклони очи от Ан, а после отново ги насочи към нея.

Тя се извърна, облегна рамото си на стената и явно престана да му обръща внимание. Погледна в чинията си и откри, че е останало само едно изкусително парченце. Взе го и усети прекрасния вкус на кифличка с шунка. След това се поздрави за едва овладяното желание да оближе чинията, отиде до масата и си взе още няколко вкусни хапки.

Тъкмо завършваше обиколката на масата, когато забеляза, че мъжът се измъква от групичката, която го бе наобиколила. Погледът му я откри и на устните му се появи очарователна усмивка. Намерението му бе очевидно — искаше да я заговори. За да го избегне, тя си проправи път между няколко души към Шарън.

— Ако някога отново се омъжа, ще поръчам храната на теб! За съжаление, все още не мога да си позволя подобен кулинарен разкош на изложбите си.

— Когато имаш възможност, бих искала да нарисуваш сина ми Грег.

— Ще се уговорим за час.

— Наистина ли?

— Много се възхищавам на таланта ти.

Ан инстинктивно усети присъствието на непознатия. Като че ли някаква могъща разрушителна сила наруши пространството й. Едва се сдържа да не се обърне, но наблюдаваше как Шарън го гледа и усмивката й беше такава, каквато жените пазят само за определени мъже. На Ан й се прииска да избяга.

— Вие ли сте доставили закуските? Свършили сте великолепна работа.

Шарън се усмихна обезоръжена и промърмори:

— Благодаря.

Върза й се езикът! На Шарън?! Ан все още не се обръщаше към него. Вместо това вдигна високо глава и леко я наклони.

Все още говорейки на Шарън, той продължи:

— Не сте ли се замисляли за рекламен клип? И защо не? В него би трябвало да покажете как тази дама опитва ордьоврите ви. Докато я наблюдавах, тя ме накара да се чувствам сякаш цял живот съм гладувал.

Той не говореше за ордьоврите! През тялото на Ан премина някаква тръпка на страх. Намираше се в опасност! Сърцето й започна силно да бие, дъхът й секна. Тя преглътна мъчително, изпъна се и за да отблъсне надвисналата опасност, се обърна рязко към непознатия. Той не би могъл да бъде чак толкова заплашителен, колкото си го представяше. С токове седем сантиметра и половина, очите й се оказаха на равнището на упоритата му брадичка. Вдигна очи към лицето му и осъзна, че беше точно от онзи тип мъже, от каквито се страхуваше. Той се усмихна. Господи! Точно такъв бе!

Къде ли беше Мери? Ан недоумяваше защо се съгласи да дойде тук. Хвърли поглед зад него, забеляза светлото сияние на сестра си и бързо й смигна да дойде и да я спаси.

— Казвам се Клинт Бъроуз — обяви той.

Ан кимна, като едва си поемаше дъх.

— Да ви дам ли визитната си картичка, господин Бъроуз? — обади се Шарън. — Моята фирма приготвя храна за всякакви видове събирания.

— Да, моля ви. — Изрече го много любезно. — Моите хора вече ви познават, а ако можете да ми дадете няколко визитки, ще ги раздам.

Шарън му подаде няколко. После продължи работата си, като остави Ан Форбс сама срещу Клинт Бъроуз. Ан отново хвърли поглед зад него, срещна очите на Мери и отново бързо й намигна.

— Видях ви да влизате с блондинката. Приятелки ли сте? — започна предпазливо той.

— Сестри сме.

— Истински сестри ли?

Той говореше спокойно и тихо, за да не я изплаши. А единствените мъже, които постъпваха така, бяха онези, които осъзнаваха колко опасни са в действителност и бяха сигурни, че хубавите жени са луди по тях, помисли Ан.

Клинт очакваше отговор, но тъй като не го получи, отбеляза:

— Съвсем не си приличате.

— Понякога дори се шегуваме, че съм дете на цигани и че съм била открита под някакъв храст.

— Танцувате ли? — Той си усмихна, усещайки, че вече има някаква опорна точка, за да продължи разговора.

— Не.

— Свирите ли на цигулка?

— Не.

Тя не му помагаше кой знае колко.

— Аз пък случайно свиря на цигулка — заяви той. — Ако аз ви свиря, ще танцувате ли за мен?

— Само на ъгъла на някоя улица. Парите, които ще съберем обаче, ще бъдат за мен — отвърна му механично с готов отговор, който имаше от петнайсетгодишна възраст.

— Съгласен. — Той протегна ръка, за да скрепят споразумението, но Ан само го изгледа. Знаеше, че е по-добре да не го докосва.

Той беше адвокат и притежаваше умението да чете мислите на хората. Без да мисли, й каза:

— Безобиден съм. — Говореше сериозно, което изненада дори него самия.

Тя само го наблюдаваше, тъй като не бе убедена в глупавото му твърдение.

В този момент към тях се приближи Мери.

— Ан! — Смееше се самоуверено. — Запознай се с Дингъс Макгий. По името му ще разбереш, че е италианец — пошегува се тя и се усмихна на червенокосия мъж до нея, който явно я бе развеселил. Представи му я: — Това е сестра ми Ан Форбс. И…? — Погледна с очакване мъжа, който бе застанал до Ан.

Ан замълча, затова Клинт отговори:

— Приятно ми е, Клинт Бъроуз.

— Господи! Клинт Бъроуз?! — възкликна Дингъс. — Не знаех, че сте тук. Добре дошъл в Индианаполис. Вие наистина ни правите чест. Смятах, че сте висок поне двайсет метра!

Клинт се усмихна.

— Не чак толкова… Чувам добри неща за вас.

— За мен ли? — Дингъс сложи ръка на гърдите си. — Чували сте за мен?

— За това, че сте свършили изключително добра работа за семейство Паркинсън.

— Чули сте за това?!

— Да. — Клинт кимна.

Дингъс беше честен човек и не желаеше да го мислят за по-умен, отколкото е.

— Знаете ли, всъщност трябваше ми само време. Паркинсънови са толкова добри хора! Трябваше да направя нещо.

— Вие намерихте решението. — Клинт разбираше Дингъс и му отдаваше дължимото. — Много добре свършена работа.

— Благодаря. Това означава за мен повече, отколкото можете да си представите — да ми го каже самият Клинт Бъроуз!

— Няма защо. — Той погледна към Мери. — Значи вие сте сестрата на циганката…

— Кой ви го каза?

— Аз ще свиря на цигулка, а тя ще танцува.

— Наистина ли? — Изненадана, Мери погледна Ан. — И аз бих желала да съм там.

— Вие ще минете с шапката — съгласи се Клинт. — Но сестра ви иска всичките пари за себе си.

След като важни клечки като известния адвокат Клинт Бъроуз вършеха подобни глупости, Дингъс реши да вземе участие в свободната проява.

— Мога да свиря на драмбой.

Клинт се обърна за консултация към Ан.

— Дали драмбой ще се връзва с цигулката?

— Да. — Тя отвърна трезво, очите й бяха сериозни, сякаш гледаше в коридор, който никой не виждаше.

— Кога? — Той отново като че ли не говореше по темата, а имаше нещо друго предвид.

— Сега? — предложи Мери.

— Тук, в Индианаполис? — Дингъс стана предпазлив.

— Индианаполис е доста космополитен — поясни Мери. — Веднъж вървях по улицата, а пред мен имаше мъж, носещ вързоп дрехи за пране. По едно време спря и на самия тротоар започна да сортира дрехите. Всички ние проявяваме ексцентричност. Тук човек винаги може да се чувства като в Ню Йорк или Лондон.

— Но нямаме цигулка! — хладно вдигна брадичка Ан.

— Тъкмо Барт Байфорд има една в кабинета си. Ще я взема от него.

— Да, но драмбоят ми е вкъщи — намеси се Дингъс.

— Можете да пляскате с ръце и да поддържате ритъма — рече Клинт с усмивка.

Мери се засмя звънливо.

— Готово! Хайде да тръгваме.

Развеселен, Клинт погледна Дингъс.

— Ще играем ли?

— До смърт! — Вдигна стиснат юмрук в знак на клетва, макар да знаеше, че проявява неблагоразумие.

— А вие? — Клинт погледна Ан.

— Разбира се. — Ан знаеше, че прави нещо изключително безразсъдно, за което щеше да съжалява. Този мъж не беше обикновен! Ако се приближеше до него, щеше да бъде пълна катастрофа! Тъкмо това виждаше тя в невидимия коридор — хаос от чувства. Той направо щеше да я съсипе! Защо тя не се измъкна някак? Трябваше да каже само, че идеята е глупава. Започна предпазливо: — Как…

— Не мога да повярвам! — извика Мери. — Колко смешно! Вземете цигулката! Ан, ти проявяваш дори човешки качества!

Тогава Клинт се докосна до нея. Взе ръката й в силните си пръсти и й каза тихичко, така че само тя да го чуе:

— Човешки ли? А аз мислех, че е сън. Нима сте реалност?

— За ваше разочароваше.

— Не чак толкова голямо.

— Осъден сте на разочарования.

— Ще си тегля последствията…

Погледите им се срещнаха и всеки от двамата си даде ясна сметка какво става — това бе среща, която се случва веднъж в живота! И двамата решиха, че тук пръст има съдбата.

Когато Барт се приближи към групичката им, те чуха, че Мери го пита:

— Господин Байфорд, дали Клинт може да заеме вашата цигулка?

Само това бе в състояние да прекъсне дългия поглед между двамата. Най-сетне Клинт отмести очи от Ан и повтори думите на Мери:

— Обещавам да ви я върна в цялост и съхраненост.

— Тук ли ще свирите? — запита боязливо Барт.

— Не, ще отидем на някой ъгъл на улицата.

Новината обиколи залата като пламък.

— Какво? Какво се готви да направи Клинт? Да свири на какво? На цигулка ли? — По тази причина, когато тръгнаха, ги следваше група хора като опашка на комета. Хората се питаха какво става, къде отиват и защо. — Ама сериозно ли? И Клинт ще участва? Да… Тогава трябва да го видя с очите си.

Напуснаха залата и се наложи да изчакат асансьорите. Излязоха от сградата и отидоха пеша до централния площад в Индианаполис. Вечерта там имаше много хора.

Ан беше особено спокойна. Като че ли това трябваше да се случи и тя не можеше да направи каквото и да е, за да го предотврати. Беше дала дума и трябваше да я сдържи. Такъв й бил късметът.

Вървеше до Клинт, тъй като той я държеше за ръка. В тази юнска нощ усещаше допира на дланта му, която бе топла и твърда. В другата си ръка той носеше цигулката в калъфа. Вървеше целеустремено, макар че се съобразяваше със стъпките й.

Дингъс и Мери ги следваха. Мери беше изумена и въодушевена, докато Дингъс беше като стъписан, че се намира в компания, в която кой знае какво ще се случи.

Спряха пред малката църква, която се намираше близо до Клуб Колумбия, Дингъс протегна ръце към калъфа на цигулката, когато господин Байфорд го изпревари.

— Аз ще държа калъфа — предложи той. Беше нещо необикновено — това бе случай, в който Барт Байфорд никога не би взел участие. Но всичко, което правеше Клинт, променяше обстоятелствата, и Барт реши да се присъедини. Само дано не се съблекат и нагазят във фонтаните, помисли с тревога господин Байфорд!

Клинт изпробва цигулката, а погледът му беше вперен в Ан. Опъна струните, докато Дингъс потърси шапка сред последвалите ги. Заеха една от минувач, който с любопитство се спря, за да види какво става. Огледа двете жени — едната руса, а другата — тайнствена брюнетка, и се засмя.

Въодушевена, Ан свали обувките си и ги подаде на Мери. Отпусна тъмната си коса, така че тя се спусна около раменете и върза шала около кръста си така, че ресните почти стигнаха земята. После кимна, с което искаше да каже, че е готова да започне.

— Никога не бих повярвала на това, ако не бях свидетелка — заяви Мери, гледайки саможивата си сестра.

Макар и в сърцето си да бе съгласен с онова, което ставаше, Дингъс беше малко нервен. Семейството му беше твърде сдържано.

— Такава е съдбата ми — отвърна вдървено Ан.

Като смяташе, че Ан подновява отдавнашната си комичност, Мери се засмя и стрелна сестра си, но черните очи на Ан бяха вперени в Клинт. Мери се намръщи.

Клинт даде инструмента на Барт, докато сваляше сакото и връзката си и ги подаде на Дингъс. Разкопча ризата и нави ръкавите си.

Барт усети тръпки на несигурност — помисли си, че Клинт се готви да скочи във фонтана.

Но Клинт гледаше Ан. Пое цигулката от Барт, сложи я под брадичката си и докосна струните й. Чуха се първите плавни ноти.

Ан вдигна ръце високо над главата си със сплетени китки, тялото й бе в идеална стойка. Хората се спираха да гледат. Настана особена тишина и дълбокият сладък тон на цигулката прозвуча ясно.

Музиката имаше стилизиран ритъм, съдържащ някакъв примитивен копнеж. Клинт кимна на Ан и тя започна бавно да се движи. Явно бе, че има танцова подготовка. Обръщаше се и се навеждаше грациозно и много възбуждащо. Музиката и движенията й пораждаха езически копнежи. Ан знаеше, че танцува за Клинт.

След като тялото й се нагласи към жалбата за несподелената любов, започна да се движи по-свободно и хората се отдръпнаха, за да й направят място. Беше сигурна, че замисленият син поглед на Клинт я следва, но сега черните й очи го избягваха. Той свиреше виртуозно и с чувство, а тя отговаряше с танц от дълбините на душата си. Беше прекрасно. В шумната петъчна вечер магията им сякаш създаде оазис сред задръстения от движението център на Индианаполис.

Когато танцът й свърши, Ан се върна към обичайното си държание. Примига с очи, за да разбере къде се намира, и погледът й падна върху Клинт, който изтръгваше последни стонове от инструмента.

Изведнъж се чуха шумни коментари, приятелски закачки, както и аплодисменти. Дингъс мина с взетата назаем шапка, а собственикът й го придружи при събирането на монетите. Приближи се полицай и запита какво става. Дингъс му даде парите за полицейския фонд, като остави един долар наем за собственика на шапката.

Клинт отново облече сакото си и се усмихна на веселите подкани да изсвири още нещо. Скрита зад публиката, Ан прошепна на Мери, че трябва да си върви. Мери вдигна ръка за сбогом към Дингъс, не обърна внимание на вика на Клинт и двете изчезнаха в тълпата…