Лас Смол
Искрата (4)

Четвърта глава

Няколко дни преди откриването на изложбата, Ан се обърна към Мери:

— Уговорихме се с Шарън. Направих акварелен портрет на сина й, а в замяна тя ще осигури храната за откриването.

— Ако хората разберат, че Шарън е поела грижата за храната — рече замислено Мери, — ще си помислят, че правиш голям удар.

— Не непременно. Просто биха могли да помислят, че съм постигнала най-доброто съчетание. Храна и картини.

— Много си хитра.

— Сестра ми Мери ме е възпитала така.

— Тази Мери сигурно е друга хитра жена — кимна Мери. — Част от успеха идва, като заложиш на изгряващите звезди и от тях да извлечеш полза.

— Като говорим за изгряващи звезди, как е Дингъс Макгий? — запита Ан. После се засмя. — Знаеш ли, винаги, когато изричам цялото му име се сещам за поемата на Робърт Сървис „Кремирането на Сам Макгий“. Чела ли си я?

— Аз си падам по хумористични стихотворения.

— То е доста близо…

— А като стана дума за изгряващи звезди, как е Клинт? Много силно впечатление ми направи вчера с търпението си, когато ти променяше местата на картините.

— Ти там ли беше?

— Толкова беше заета да им намериш места, че не виждаш нищо друго. Аз донесох хотдога и…

— Спомням си — изненада се Ан.

— Ходих и за още тел.

— О, да. Наложи се да чакаме.

— Той сигурно те обича.

— Смятам, че само му е интересно. Никога не е бил така напорист, но и ограничаван в живота си. Не може да реши проблемите ми, а аз страдам заради него, защото той не си тръгва.

— Да си тръгне ли? — Мери се намръщи.

— Направо е безнадеждно. Обречени сме.

— Звучи като през викторианската епоха.

— За да може този проблем да попадне в подходящ момент от времето, помисли си колко ужасно е било за хората от викторианската епоха да заслужат този етикет.

— Какъв проблем?

— Не мога повече да имам връзка с когото и да било. Все ми се струва, че ще настъпи хаос, ако продължим да се виждаме.

— Смятам, че добрите отношения между мъж и жена са толкова редки, та никой не смята, че любовта протича гладко — заяви по-зрялата Мери.

— Значи между вас с Дингъс не върви гладко?

— Защо смяташ, че между нас има нещо?

— Защото не говориш за него.

— Както и ти за Клинт. Бих искала Дингъс да си замине.

— Преследва ли те?

— Не. — Мери тръгна безцелно из почти празното ателие. — Всъщност той лесно се разсейва от работата си. Нещо изниква в службата му и той така потъва в работа, че забравя да се обади. Забравя ме. После идва вкъщи и се държи, сякаш трябва да се радвам, че се виждаме.

— А ти не се ли радваш?

— Бих искала да му нанеса поне средна телесна повреда — рече мрачно Мери.

— Много си дребна и не си в подходяща нему категория. Ще бъде много смешно, ако се опиташ.

— Обаче ще бъда напълно доволна, защото той ще ми обърне поне някакво внимание!

— Сигурно ще се омъжиш за него — замислено произнесе Ан.

— Не бъди такава пророчица! — Мери се раздразни и стана неспокойна.

Ан също ставаше все по-неспокойна. Нямаше представа какво става с нея. Допреди неотдавна живееше съвсем спокойно. Всъщност нищо не се бе изменило. Продължаваше да се крие в своя свят. Дворът беше светилището й, а котката — стимулиращият й дразнител. Все още рисуваше до забрава. Но вече не беше доволна…

Защо ли? Търсеше и не можеше да открие причината. Животът й продължаваше да е същият. Но не. Не беше. Имаше една промяна и това бе Клинт. Не, не може да бъде! След като реши, че няма връзка с него, Ан го елиминира като причина за неудовлетворението си.

За разлика от Дингъс, Клинт й се обаждаше всеки ден. Ако не можеше да се отбие, телефонираше й по няколко пъти.

„Иска ми се да съм с теб“ — прозвучаваше дълбокият му глас. Или пък: „Представях си как лежиш на тревата сред цветята като нимфа“. Или само: „Липсваш ми“.

Затова Клинт не би могъл да е причината за вътрешното й неудовлетворение. Сигурно непрекъснатата й напрегнатост се дължеше на предстоящата изложба. Откриването щеше да бъде в петък вечерта. На поканата пишеше, че ще има сирена и вино. Колко ли души щяха да дойдат? Как щяха да възприемат едногодишния й труд?

Миналата година бе направила първата си изложба. Справи се много добре. Но как публиката щеше да възприеме тази? Ан въздишаше и кършеше ръце.

Най-после, за да сложи край на измъчващите я мисли, тя извади опънато на рамка платно и започна да скицира върху него. Смеси темперни бои върху бял емайлиран поднос и започна да рисува. Седнала на високото си столче, разположи платното малко наклонено върху масата и нарисува картина от откриването на изложбата й. Всички малки фигурки на хора се смееха, разговаряха, ядяха, пиеха и никой не гледаше към картините й. Нарече я „Възторжен отзвук“.

Без да се колебае, я остави настрани и взе твърд картон за акварел. Изчисти четките си и отстрани темперните бои. С голямо нетърпение взе чиста палитра и започна да размесва водните бои по повърхността й.

Напълни ваната с няколко сантиметра вода и натопи хартията, после я остави за малко да изсъхне. После я сложи върху масата и започна портрет на Клинт. Скицира предизвикателната стойка на главата, сините очи, които се взираха в нейните. Изтегли назад косата му — както вятърът я развяваше навън. Оформи съвършено устните му над упоритата брадичка.

Внимателно нанасяше преливащите се цветове, като бършеше четките с чиста кърпа. Щом хартията започна да съхне, с една тънка четчица нарисува сините му очи. Изплакна четката и водата от нея покапа върху захабения под.

По пладне Клинт я завари там. Той имаше ключ, влезе и се постара да не отвлича вниманието й. Тя вдигна очи към модела и промени една линия, отново погледна и изостри друга. Сложи още цвят към засъхващите бои и пак попи с парцал.

Свърши и се отдръпна доволна. Вдигна високо ръце, опъна се и се усмихна на Клинт. Той отиде при нея и целуна меките й устни, преди да погледне портрета си.

Значи така го виждаше тя. Толкова твърд ли бе? И нима й се струваше така красив, както го бе нарисувала? Е, поне очите му бяха същите — сини и дълбоки.

— Уловила си ме — каза той, но думите му не се отнасяха за картината.

Тогава тя му показа „Възторжения отзвук“.

— А къде е самата художничка? — запита той и се засмя. Пръстът й посочи една изкривена смалена фигура. — Това да не би да е като кошмар за теб? Така ли смяташ, че ще се случи с теб? Не хвърли ли поглед към красивите картини, които си окачила? Те всички са там и очакват да грабнат вниманието на хората, които ги видят. Защо се чувстваш тъй неуверена?

— Това е кошмарът на всеки, който зависи от одобрението на публиката — на непознати заети хора, които имат съвсем различен живот. А ние трябва да привлечем вниманието и на онези, които нямат време да ги видят. Даже Шарън сигурно се безпокои дали хората ще харесат забележителните й вкуснотии.

Клинт поклати глава.

— Ти ще ги опиташ. А Шарън ще наблюдава само теб. И не бива да забравяш, че вече продаде една картина — припомни й. — На мен.

— Ти още се опитваш да ме настроиш на твоята вълна. Парите не бяха проблем за теб. Направи го заради целувката.

— Да. — Той остана невъзмутим. — Бих направил всичко, за да ме целунеш. А ако ме обикнеш, бих извършил и невъзможното.

— Знаеш, че винаги можеш да ме имаш — напомни му тя тихо.

— Но не така. — Взе я в прегръдките си и се взря в лицето й. — Трябва да ме искаш толкова много, че да пожелаеш да те любя.

— Клинт, животът ми беше извънредно лесен, преди да се появиш.

— Аз бях един невинен страничен човек. Видях те и това беше всичко. Привлече ме, за да изпробвам нов вид взаимоотношения.

— Не съм имала намерение да те привличам.

— Нямаше избор. Беше предопределено да се срещнем и ще бъдем заедно до края на живота си. Колкото по-скоро го разбереш, толкова по-лесен ще стане животът ми.

— Добре ли си? — намръщи се тя.

— Направил съм така, че утре следобед и вечерта да съм свободен, за да мога да ти давам кураж.

— Бъди спокоен, всичко ще бъде наред.

— Не ме ли искаш с теб?

— Но, да! Разбира се! Ала не бива да се изтощаваш.

— Целуни ме!

Беше толкова мил! Тя отново беше боса, затова трябваше да се изправи на пръсти. За да стигне до устните му, тя се опря до тялото му. Той можеше да й помогне, като се наведе, но не го направи.

Беше стигнал до границата на лудостта от копнеж по нея и когато тя се облегна на него, той не успя да се въздържи и я прегърна, но предпазливо. Наведе я върху едната си ръка, а с другата погали гърдите й.

Тя затаи дъх, тъй като целувката му събуди у нея нещо, което не беше изпитвала. Като че ли се изплаши. Потрепери и реши да го отблъсне с ръце, но не го направи.

Бе благодарна, задето силната му ръка я поддържа, защото й се стори, че ще припадне. Сърцето й биеше лудо, едва дишаше, коленете й трепереха, а по тялото й се разливаше непозната досега, ала много приятна топлина. Ръката й тъй натежа, че се отпусна сама. Ето, това беше целувка. Беше вълшебно! Също като на кино. Винаги бе мечтала за такава, но смяташе, че никога няма да я изпита.

Той повдигна глава. Лицето му се бе зачервило, цялото му тяло трепереше. Очите му бяха потъмнели от страст. Ръката му все още беше върху гърдите й.

Ан се бе отпуснала с полузатворени клепачи. Лицето й бе бяло като платно, а устните — полуотворени. Дали не е припаднала, изплаши се той. Какво бе направил с нея? Внезапно тя се намръщи, бавно отвори очи и той разбра, че е провалил всичко. Беше търпелив толкова дълго време, а сега провали всичко с жадната си целувка!

Ан вдигна глава и още повече се намръщи.

— Защо трябваше да спираш? — запита тя с усилие. В гласа й се долавяше упрек.

Значи тя искаше да я целува! Усети под ръката си как зърната на гърдите й се втвърдяват. Като опарен, той я пусна, пое въздух и пъхна ръце в джобовете си. Вдигна очи към тавана. Отиде до етажерката с книги и се опита да я повдигне. След това се върна и погледна Ан.

Тя стоеше пред прозореца и се взираше навън. Бе обхванала пламналото си лице с ръце.

— Добре ли си? — запита той предпазливо.

— Как бих могла да ти кажа?

Клинт приближи бавно до нея и се наведе към лицето й. Зениците й се бяха разширили, но лицето й бе сериозно.

— Ще го направиш ли пак, Клинт?

Той се изкашля и се разходи, преди да спре на една ръка разстояние от нея.

— Бих искал да отбележиш този ден в календара си. Ако някога се усъмниш в любовта ми, спомни си го. Ако не те обичах повече от живота си, вече щеше да си изнасилена!

— Не съм… съвсем… сигурна, че… това би било изнасилване — прошепна тя.

— Като че ли имаме някакъв прогрес — изрече той дрезгаво след известно мълчание.

Вторачиха се един в друг, после Ан се усмихна. Клинт също се усмихна. Тя се засмя, а след миг се смееше и той. Смяха се до сълзи. Сетне се прегърнаха.

Той обви ръце около кръста й, повдигна я и я завъртя в почти празното ателие. Свлякоха се на пода задъхани.

— А сега? — запита Ан.

Тялото му се стегна. Но случайното изкушение не влизаше в плана на Клинт.

— Още не. Не бъди нетърпелива — отвърна той със съжаление.

— Ти си странен мъж.

— Аз съм мъжът, който те обича.

Любовта обаче не правеше впечатление на Ан.

— Смятах, че обичам Хари. Обичала съм мъжа, за когото съм го смятала, но след това той се превърна в нищо.

За нея любовта беше илюзия, осъзна Клинт.

— Затова изчакваме. — Забеляза разочарованието й. — Искам да си сигурна.

— Страхувам се от любовта…

— Наистина човек трябва да е предпазлив — съгласи се той. — Току-виж се обвържеш с някоя циганка, която те омагьоса.

— Винаги съм смятала, че родителите ми не са истински. Знам, че са ме родили, но все пак…

— Чел съм за хора, които се чувстват така.

— Аз наистина ги обърквам. Едно време се молех да съм нормална.

— Ти не само, че си нормална, но си единствена, уникална, неповторима! — нежно я увери дълбокият му глас.

— Толкова си мил с мен…

— Осъзнаваш ли, че ме обичаш?

— Ти много ме… смущаваш. Чувствам се неудобно.

— Но вече не се страхуваш от мен, нали? — предпазливо запита той.

— Не се страхувам от теб, но се безпокоя за душевния си покой.

— Ала не можеш да живееш в пашкул, напълно загърбила всичко.

— Но аз си имам картините, задния двор и Мак!

— А близки хора? Приятели?

— С Мери поддържаме контакт…

— Не и с мен, така ли?

— Ти много ме изкушаваш… Но все едно да скоча от скала в мъгла. Не знам къде ще се приземя — отвърна му тя искрено.

— Аз ще съм там, за да те хвана, да те преведа през мъглата и да направлявам стъпките ти, докато прогледнеш.

Тя го изгледа замислено, после наведе глава и целуна китката му. Сетне се размърда и сплете крака по турски.

— Ти си създаден за рекламен агент, а не за адвокат. В работата си би трябвало да успокояваш хората и да им помагаш да разбират.

— Тъкмо по тази причина съм адвокат. Езикът на правото е сложен. Вярвам в реда и законите, които трябва да се създават и прилагат за благото на цялото общество, а не да бъдат манипулирани от алчност, хитрост или корист.

— Очевидно е, че във Вашингтон има нужда тъкмо от такъв като от теб.

— Аз не съм политик.

— Предполагам… че би могъл да останеш в моя пашкул, тук, в Индианаполис, и никога да не изпиташ истински… Не, не! Аз…

Ала той я обърна по гръб и я притисна към пода. Тя му се смееше! На устните му се появи много опасна усмивка.

— Малките мишлета не се борят с големите котки — предупреди я. — По-добре се откажи от рискове.

— Този път. — Тя опита да се засмее и прехапа долната си устна.

Той наведе глава и започна да я целува, докато тя отвърна на целувките му. После леко захапа долната й устна, преди да я пусне. Очите и на двамата бяха широко отворени. Ан дишаше неравно и насечено. Той повдигна глава, за да надникне в очите й, сетне отново се наведе и я целуна.

По тялото й премина гореща тръпка. Коленете й се повдигнаха и раздалечиха, а пръстите се вкопчиха в косата му.

Той отново повдигна глава и се вгледа в лицето й, докато ръката му се плъзна към напрегнатата гърда. После устните му намериха втвърденото зърно през материята на блузата и се впиха в него. Ан изстена и се изви към него.

Внезапно той се обърна и легна по гръб, закрил очите си с ръка. Изоставена, тя го погледна с недоумение, сетне се претърколи, легна върху гърдите му и го целуна. Той я остави да прави това известно време, а после заяви:

— Закъснявам. — Потупа я по дупето и я целуна по челото. Изправи се и тръгна, като я остави да лежи на пода. Когато обаче излизаше през вратата, си подсвиркваше весело.

 

 

Цял следобед Ан бе ядосана и хвърляше каквото й попадне под ръка. Отиде в галерията, но беше нетърпелива и намусена. Всички се зачудиха, но проявиха търпение и отдадоха държането й на напрежението преди изложбата. Мери се намръщи.

Ан никога не беше хвърляла каквото и да е. Нареди две картини да бъдат преместени.

— Иди в клуба и поплувай — посъветва я Джон.

Но тя се върна вкъщи и се просна на люлката в градината. После скочи и изчисти езерцето. Трябваше да държи Мак надалеч от рибките. После огледа критично задния двор и реши, че е много разхвърлян. Започна да изкоренява бурените!

Клинт я завари там. Спря и огледа празните места. След това се взря в Ан, като едва сдържаше напиращата върху устните му усмивка.

Като го видя, тя разбра, че именно той беше разрушил рая й! Изръмжа, изправи се на колене и запрати една топка бурени заедно с корените и пръстта към него. Той с лекота избегна удара и се засмя наум.

Отиде при нея, а тя намусено се отдръпна. Той обаче я грабна на ръце и я отнесе до чистото езерце. Отмести решетката и въпреки виковете й, я пусна вътре. След нея влезе и той, укроти я и започна да я целува. Сетне отново я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята, като навсякъде по пътя оставяха мокри следи. Положи я внимателно върху леглото. Изплашен, котаракът скочи оттам и избяга.

Клинт гледаше Ан. Тя вдигна брадичка и се облегна на лакът. Той свали подгизналото си сако и го хвърли на пода. Хвърли и всичко останало от себе си, а тя го наблюдаваше, затворила дясното си око, за да вижда по-добре, но щом най-после отвори и двете, остана като хипнотизирана. Клинт беше като древногръцка статуя на бог!

Тогава той отиде до леглото, седна и много умело започна да сваля всички мокри дрехи от нея. Известно време тя се съпротивляваше, но той сякаш не забелязваше. Взе горния чаршаф и започна да я бърше енергично, после по-леко, а най-накрая избирателно. Целуна хладните й от водата устни.

Как може да е тъй студена, когато неговата плът бе толкова гореща? Ръцете му придърпаха тялото й към неговото. Тя се притисна още по-плътно, а гърдите й се опряха в неговите.

Той я обърна по гръб и се изпъна до нея.

— Моментът настъпи — прошепна Клинт и Ан потрепери. — Не ме отблъсквай — помоли я.

— Продължавай. — Даде съгласието си, сякаш винаги го бе правила, а този път е само малко сърдита и нетърпелива.

— Когато ме помолиш, както трябва…

Започна да удря гърба му със слабите си юмруци и за малко не заплака от яд. Обаче, когато той опита да се отдалечи от нея, тя не го пусна.

Тъкмо тогава я целуна. Целувката я замая. Силните му ръце я притиснаха още по-силно. Дишаше учестено, а после изведнъж желязната му дисциплина отново се наложи.

Това силно я впечатли — даже в такъв момент той можеше да спре заради нея. Започна да се отпуска и тогава той остави нещата в нейни ръце. Нямаше да я обладае, освен ако тя не го поискаше. Внезапно Ан осъзна, че го желае.

Клинт впи горещите си устни във втвърденото зърно на едната й гърда, после — на другата. Ан се заизвива от удоволствие, каквото не бе изпитвала досега.

Когато се откъсна от гърдите, езикът му остави огнени дири по корема и още по-надолу, към лоното на нейната женственост. Тялото на Ан замръзна за миг, сетне се изви, а от устните й се изтръгна стон.

Ръцете му бяха горещи, а дъхът — изгарящ. Целувките му бяха влажни и проникваха в плътта й, влудяваха я. Почувствала се безпомощна, тя не знаеше какво да прави. Вкопчи се в него. Искаше да го докосва, да го целува, да го вкусва…

Той чу въздишката й на наслада, но когато се притисна към ръката му, той се отдръпна. Ан издаде звук на недоволство. Клинт се засмя гърлено и тя помисли, че смехът му е възбуждащ не по-малко от милувките му.

Той сложи длан на най-чувствителното й място и го потърка с едно силно движение, преди да плъзне ръката си по хълбока й.

— Би могъл… да продължиш… — Движеше се неспокойно, притискаше се към него, извиваше се.

— Когато ме помолиш!

— Не ставай глупав!

— Кажи „моля“ — задъхано промълви той.

Телата им се триеха едно в друго и всеки не спираше да милва плътта на другия. Клинт покри гърдата й с длан и леко притисна зърното между пръстите си. Внимателно я наблюдаваше, но очите й бяха затворени, а унесената й усмивка изразяваше удоволствие. Ан дори не забеляза какво го окуражи да прави — не, задължи го. Той продължи да я възбужда, а тя се извиваше от удоволствие.

— Помоли ме! — Гласът му бе дрезгав.

— Мо… Моля те. — Едва го изрече.

Клинт обаче я остави да почака още малко, сетне легна върху нея, за да го усети целия, като я целуваше отново и отново — леко и мило, и я милваше нежно. Ан се отпусна напълно, той вдигна глава, за да може да гледа лицето й, и навлезе в нея. Но мускулите й не спряха обладаването му, а се стегнаха плътно около него. Това я изуми. Той остана неподвижен. Тогава Ан отново се вкопчи в него, а той изстена.

Неочаквано тя се засмя.

— Ти си циганска вещица!

— Прекрасно е! Не боли! — Тя помръдна. Направи няколко опита. Направо го подлуди!

Той стисна зъби и започна да брои. Едва успяваше да се сдържи, а тя се гърчеше, плъзгаше се като обезумяла. Тогава го помоли:

— Клинт! Помогни ми!

Накрая той се раздвижи. Ан се напрегна, стисна зъби и започна да стене от наслада. Заплака, когато той я отведе до върха, а после я отнесе в царството на вълшебствата…