Лас Смол
Искрата (2)

Втора глава

Мери подкара колата от запазения за фирмата паркинг в гаража и тръгна на север. Без да осъзнава защо бягат, тя запита Ан:

— Какво стана?

— Не съм сигурна, но предполагам… — Ан се засмя. — Сигурно е от циганската ми кръв, която ме предупреждава за опасност.

— Клинт Бъроуз е светило в света на адвокатите — изрече сериозно Мери.

— Сигурно.

— Определено проявява интерес към теб. Защо ли те доведох? — пошегува се. — Само да бях оказала съпротива срещу настояванията и молбите ти да дойдеш…

Ан не отвърна на шегата, само каза:

— Чувствам се доста объркана.

— Добре. — Мери не можеше да измисли какво друго да каже. Разбираше я.

Поеха на изток, а след това пак на север. Малката бяла къща на Ан беше разположена на просторно място зад ограда, която се намираше много близо до улицата. Тревата беше ниско подстригана, а висока дъсчена ограда скриваше големия заден двор.

— Преспи една нощ, преди да вземеш решение — обърна се Мери към сестра си, след като паркира. — Не отказвай напълно и прибързано на Клинт. Може ордьоврите на Шарън да са повлияли на рецепторите ти. Малко чесън върши опасни неща.

— Взирах се в един коридор…

— Ами… — започна Мери и млъкна. — Каквото и да е, тази среща между двама ви беше важна — продължи накрая. — Трябва отново да надникнеш в твоя коридор.

— Дингъс е подходящ за теб.

— Добър адвокат е, но не е мой тип мъж. Не е достатъчно амбициозен. Малко е скован и официален. Но дано се намери някой, който да го научи да се пречупва, преди да е станало твърде късно. Не мога да повярвам, че тази вечер дойде с нас! И никога не съм си представяла, че ще направиш нещо спонтанно като танца ти.

— Нямах избор.

— Хайде, не се прави на изплашена.

— Мога да прекъсна познанството си с Клинт. Но няма нужда да го правя. Просто ще го оставя да отмине.

— Сигурна ли си? Откъде знаеш, че си права?

— Хари достатъчно ме обърка емоционално и опитът ще ми стигне за цял живот.

— Всъщност никога не си ми казвала. Ти просто… го остави. Беше толкова странно. Сигурно е било ужасно, за да го напуснеш по този начин.

— Благодаря ти, че не се възпротиви, когато тази вечер те помолих да тръгнем. Знам, че ти се искаше да останеш.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

— Много си специална, Мери.

— Знам. Дължиш ми съществуването си. Освен това мога дори да те понасям — засмя се сестра й.

— Мини след ден-два. Рисувам нещо вълнуващо. Искам да го видиш.

— В някои моменти ти завиждам на чувствителността. — Мери я наблюдаваше изпитателно. — Аз виждам различни неща, чувам думи и звуци, опитвам вкуса на храната, улавям аромати… Но имам съвсем обикновени усещания. Ти ме надминаваш и аз се ядосвам. Но си мисля, че съм създадена да бъда такава обикновена, каквато съм.

— Ти си необикновена.

— Обичам предразсъдъците.

— Рисувам нещо дълбоко лично. — Ан млъкна, докато слизаше от колата, после се наведе и додаде през отворената врата: — Ела някой ден, за да ти покажа душата си.

— Докато те отглеждахме, натрупах голям опит!

— Всеки ден мама и татко благодарят на Бога, че ги е дарил с чудо като теб — усмихна се Ан.

— Страхуват се да му благодарят за теб, защото тогава той може да забележи, че всъщност те няма.

— Изказване съвсем типично за любимата ми сестра! Върви си и ме остави да си вляза. Целомъдреното ми легло ме очаква!

 

 

Той дойде. Ан лежеше на леглото в малката къщичка и лятната луна грееше ясно. Разбра, че е там, преди да чуе тихото почукване. Тя дори не помръдна. Чу и второто леко потропване. По-добре, че не позвъни. Усети безшумните му стъпки по алеята до портичката, после леко я отвори. Заобиколи къщата.

Тя не помръдваше, само очите й се движеха при крадливата му походка. Не я повика. Просто беше там. Тя слушаше шепота на тревата, когато мина покрай прозорците й, и го чу да спира, сякаш знаеше къде лежи. Стоеше там. Всеки усещаше присъствието на другия. Той остана дълго. После безшумно си тръгна. В този момент тялото й се отпусна и тя заплака, тъй като разбираше, че макар сега да си бе тръгнал, връзката им тепърва започваше…

 

 

Призори Ан сънува онзи мъглив коридор и знаеше, че ще го изследва по-пълно, но засега виждаше само бъркотия и се върна. Страхуваше се. Събуди се със същото усещане от съня и разбра, че хаосът се отнасяше за другите — онези, които тя не познава. Но за кои? Намръщи се, чудейки се как самотният й живот ще се усложни с хора, които не познава.

Тя беше самотна жена, която рядко търсеше приятелите си. Мери задоволяваше слабата й необходимост от контакти. Родителите й я глезеха, но се объркваха от нея. Гледаха рисунките и картините й и се удивляваха. Усмихваха се и я целуваха по бузата. Тя разбираше, че нямат общи теми за разговор.

Родителите й твърдяха, че приличала на нейна леля по бащина линия. Затова думата „странен“ винаги я свързваше с тази леля. Казваше се Анет. Анет бе избягала с любимия си в някаква неизвестна страна, чието име Ан беше забравила. И двамата загинали във въстание още преди Ан да се роди. Ан пазеше снимка на леля си, на която тя беше с някакъв национален костюм. Когато Ан изживяваше сложни и объркани чувства — както сега — вадеше снимката от сандък, сложен в дълбоката ниша на един прозорец, и я гледаше. Искаше й се да бе познавала леля си. И се чувстваше още по-самотна…

 

 

Клинт дойде преди сестра й. Пристигна в десет сутринта. Почука на вратата и Ан вече знаеше кой е. Отвори вратата и застана сериозна и сдържана в изцапания с бои лилав комбинезон без ръкави. Беше привързала косата си в строг кок. Не му се усмихна.

— Изплъзваш ми се — каза той, но в тона му нямаше дори нотка на укор.

— Не е вярно.

— Може ли да вляза?

— Работя.

— Чух, че си художничка. Бих искал да видя работите ти.

— Ще купуваш ли?

Тя вдигна брадичка, а той забеляза весела искра в очите й.

— Може би — усмихна се леко.

— Тогава можеш да влезеш за малко. — Тя отвори вратата широко и — противно на схващанията си — му разреши да влезе в светилището й.

В предверието имаше високо платно в китайски стил, което беше много деликатна и сложна работа. Той се захласна по него, както и повечето хора, които го бяха виждали. Тя изчака търпеливо, докато очите му поглъщаха съкровището. После го заобиколи и влезе в стаята. Не беше подредена. Подът беше гол и тук-там изцапан с боя.

Стените бяха покрити с картини, скици, акварели, рисунки. Всички те създаваха някаква съгласуваност, независимо от липсата на определена подредба. Подсъзнателното чувство за хармония на Ан й бе помогнало да разположи картините идеално. Той застана и започна да разглежда интересните й творби. В собствената си сфера той беше гигант, но тя не го застрашаваше професионално и затова свободно можеше да оцени таланта й.

— Боже мой! — изрече тихо Клинт.

— Други казват същото, но с различен тон. — Тя се усмихна, като го погледна така, сякаш й беше сроден по душа.

Докато разглеждаше картините й, тя продължи да се усмихва и той не можеше да си даде сметка какво става с него. Докъде ли щеше да го доведе всичко това?

Погледът му се плъзна по картините на стените. Имаше нарисувани морски вълни и зимни сцени, в които прозираха въображаеми чувства и моментни състояния. Тя имаше страхотен талант!

Малкото мебели бяха скрити от личните вещи на художничката. По масите и етажерките имаше големи тежки рула с хартии, палитри с цели или изстискани туби бои и няколко големи буркана, в които бяха натопени четки. Към северните прозорци имаше обърнати триножници с опънати платна в различен творчески стадий.

Имаше и портрети, които изглеждаха като че хората са били случайно хванати в момент, в който нещо важно е привлякло вниманието им.

Ан хвърли покривка над картината, върху която работеше.

— Продаваш ли някои? — Той огледа множеството по стените.

— Подготвям изложба.

— Много си талантлива.

— Щастлива съм да го чуя.

Той се обърна към нея.

— Защо избяга?

— Знаеш.

— Опасяваш се от нещо, но защо избяга от мен?

— Виждам как двамата попадаме в хаос…

— Не се страхувай. — Докосна с пръст бузата й. — Нищо не се печели, без нещата да се объркат поне малко.

— Досега ми е дошло твърде много.

— Но аз ще бъда с теб. Ще успокоявам топката.

Погледна го с ясни разбиращи очи.

— Не можеш да бъдеш с мен. Невинаги.

— Но ако имаш нужда от мен, аз ще дойда.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не знам. Никога не ми се е случвало нещо подобно. Снощи стоях под прозореца ти, като си представях къде лежиш, а ти беше будна и ме усети. — Гласът му беше дълбок, а сините очи я гледаха напрегнато. Не беше смутен, а само проявяваше любопитство. Беше приел връзката им. — Не се затваряй в себе си заради мен.

— Страхувам се…

— От мен ли?

— От поличба. От това, което ще стане.

— Нищо лошо няма да ти се случи.

— Откъде си толкова сигурен? — Изразът й стана тревожен.

— Не бих позволил някой да те обиди.

— Може да не зависи от теб.

— Не е възможно.

— Всичко това е много странно.

— Сега започвам да вярвам в съдбата. Видях те, а ти ми намигна. Прекрасно, дяволито, изискано…

— Имам нова контактна леща. Бях късогледа с лявото око и ми е много чудно, че мога да виждам вече толкова ясно. Затварям дясното, за да гледам през лещата. Иначе никога не бих ти намигнала.

— Значи съдбата ми е зависила от такъв тест? — Засмя се весело, а очите му заискриха дяволито. — Значи съм заинтригувал жена, която изпробва контактната си леща…

— Ти си великолепен! Бих искала да те нарисувам.

— Гол в леглото, задоволен?

— Това ли търсиш — сексуално удовлетворение?

— Много повече. И ти го знаеш.

— Нямам намерение да се омъжвам отново.

— Кой беше съпругът ти?

— Хари Уорсоу.

— Той ли? Жив ли е?

— Да.

— Тогава значи е луд да те остави. — Намръщи се леко. — Но пък не съм чувал някой да споменава, че е луд. А в неговия бизнес това се разчува. — Изгледа я внимателно. — Така ли е? — Тя се обърна и не му отговори, затова той констатира: — Значи е така. — Бе приел, че е невинна. Каквото и да се бе случило, не тя е била виновната! — Искам да променя мнението ти за мъжете.

— Аз нямам лошо мнение за мъжете. Само не искам да губя свободата си.

— Любопитно…

— Само съм предпазлива. Въпрос е на собствено решение. Трябва да съм свободна.

— Аз имам много лека ръка — обеща й той, но погледът му беше сериозен.

— Но все пак ръка! — настоя тя.

— Ръката помага… Предпазва… Защитава… — Леката й усмивка го обърка. — Не знам как да се държа. Това е необикновено ухажване. Все едно, че са минали месеци, а се познаваме едва от вчера, когато ти си пробвала контактната си леща. Но искам да знаеш, че те бях забелязал, преди ти да ме видиш. Намигването ти само ме окуражи да те заговоря. Не беше дошла да се срещнеш с хора и да завържеш познанства.

— Честно казано, отидох заради храната.

— Никога през живота си не бях виждал нещо толкова еротично, колкото вкусването ти на ордьоврите. Бих искал и мен да опиташ по тоя начин…

— Мисля, че си много опасен мъж, Клинт Бъроуз!

— Не съм!

— Нали ми каза, че си безобиден?

— Наистина е така.

— Ти си център на водовъртеж!

— Това е вярно, но за работата ми. А нашите отношения са нещо съвсем различно.

— Много бързо ме успокояваш, но дали наистина е нещо различно? Или само искаш да ме вкараш в леглото си?

— Мислих и за това.

— Когато беше под прозореца ми ли?

— Не, колкото и да е странно. Моментът беше много напрегнат… Имах чувството, че контактуваме телепатично. Ти усети ли го?

— Да.

Той се приближи и сложи ръка върху главата й. После видя как тя несъзнателно пое въздух, а очите й потрепнаха от вълната чувства, която заля и двамата. Беше нещо повече от сексуално привличане!

— Какво е това? — тихо запита той. — Какво става? Ти също го усещаш, нали? — Тя само кимна. — Какво искаш да направя?

— Прекалено късно е… — Тя се усмихна унило. — Макар снощи да имаше момент, в който ми се стори, че мога да избегна връзката с теб…

— Не можеш. Нито пък аз. Изпитвам непреодолима нужда да те целуна. — Гласът му стана дрезгав.

— Не знам обаче дали аз ще мога да те целуна…

— Нека първо опитаме с една лека целувка.

Тя широко разтвори очи. Знаеше, че тази „лека целувка“ ще бъде първата от много, които щяха да последват.

Той наведе лицето си към нейното, като я наблюдаваше напрегнато, дишането му стана неравномерно, а мускулите — напрегнати. Тогава устните му едва-едва докоснаха нейните. Беше невероятно! Клинт пое дъх на пресекулки, като я прегърна и леко я притисна към себе си. Не успя да се въздържи от още една целувка — толкова страстна, че погълна и двамата.

Внезапно Ан заплака, облегната на него.

— Беше… Толкова отдавна… — Защо ли му го каза?

— Моля? — запита той след моментно колебание.

— Нищо… — Тя дълбоко пое въздух. Погледите им се срещнаха.

Той й се усмихна и нежно я целуна.

— Вършиш ли нещо тъй земно като да се храниш с обикновена храна, богиньо? Защото аз съм смъртно човешко същество и имам нужда от храна.

— Веднага ли?

— Колкото е възможно по-скоро!

— Ела в кухнята, ще те нахраня.

Въведе го в примитивна, но чиста кухня. Смели кафе, а после му направи омлет. Предложи му хрупкави леки кифлички, пълнени с кайсии и орехи. Те буквално се топяха в устата му и той облиза трохите от устните си.

— От Шарън ли са? — запита той.

— Не, аз ги правя.

— Но ти си художничка!

— Обичам и кулинарното изкуство.

Междувременно кухнята се бе изпълнила с купи, тигани и чинии.

— Ще ти помогна да приберем — предложи Клинт.

— Не е необходимо. Мейбъл идва да ми помага. Плащам й добре. Не обичам да разтребвам.

— Имам опит като помощник-келнер. Да ти покажа ли?

— Ще го запомня.

— Може ли да видя стаята ти — там, където лежеше снощи?

— Не сега…

— Ще почакам. Само ми я покажи.

— Тя също е разхвърляна.

— Искам да видя къде мечтаеш…

Тя неохотно го преведе през малкия коридор към единствената спалня в малката къщичка.

— Можеш ли да си представиш да построиш къща само с една спалня?

— Но е голяма и красива. А картините са великолепни. Тази например много ми харесва. — Той показа една, която представляваше замък. Конусообразната шапка над назъбен парапет на бойна кула представляваше всъщност обкръжена жена. Само ръката, свита в юмрук, на спасяващия я герой се подаваше от лявата страна. Човек като че ли ги гледаше някъде отдолу. Клинт се обърна към Ан.

— Това ти ли си?

— Откъде разбра?

— Това съм аз. — Той посочи юмрука.

— Ти би ли ме спасил?

Той като че прояви нетърпение при този излишен въпрос.

— Да — изрече твърдо.

— От какво?

— От какво ли… — Изгледа я с присвити очи. — От самата теб.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Само предполагам. Нарисувала си я след развода.

— Да.

— Значи разводът те е прихванал като пленничка в обсадения замък, така ли?

— Не разводът, а бракът.

— Тогава защо разводът не те освободи?

— Не знам.

— Знаеш. Трябва да бъдеш свободна от мен. — Извърна се и огледа стаята. Неоправено женско легло с драперия от розов шифон. Снежнобели чаршафи и лека копринена кувертюра. Възглавници с дантелени къдрички. Но в леглото като че никой не беше спал. Колко странно — след срещата им предишния ден е спала тъй спокойно…

— Къде живееш? — запита тя.

— В ремонтираната фабрика за ръкавици Локърби. Съвсем скоро пристигнах от Чикаго. Там имам брат, който е женен и има две деца.

— Моето семейство пък живее тук. Нямам много роднини.

— Разкажи ми нещо за тази картина.

— Ако ти я обясня, ще трябва да общувам с теб.

— Толкова ли си неспокойна? — запита я той, след като огледа по-внимателно картината.

— Вече не. Успях да си създам свой свят, където намирам спокойствие, свобода и се чувствам в безопасност. Затова се бунтувам срещу твоето нахлуване в него.

— Смяташ, че нахлувам като завоевател ли? Мислех, че се явявам като твой спасител.

— Издигнала съм високи стени около моя замък…

— В такъв случай си се изолирала.

— Да. От посегателства — съгласи се тя, — от страдания, от разочарования.

— От живота — поправи я той.

— Опарих се и беше ужасно.

— Но ти не си беглец!

— Не съм, защото не понасям мисълта за съревнование.

— А трябва ли да го има?

— То съществува!

— Но не между нас — настоя той.

— Дори между нас — поклати глава Ан.

— Но ние не можем да си обърнем гръб!

— Знам — рече тя с въздишка.

— Всичко ще бъде както трябва. Повярвай ми!

— Вече не ми е останала вяра.

— Пусна ме да вляза в твоя свят! Ще изчакам, докато сметнеш, че си в безопасност и решиш да ме допуснеш по-близо до себе си! — Тя не отвърна и Клинт погледна към часовника до леглото й. — Трябва да тръгвам — рече неочаквано. — Имам среща. Но… Искаш ли да остана?

Отново направи така, че решението да бъде нейно.

— Не този път.

— Целуни ме за довиждане — помоли той.

— Следващия път… — уклончиво обеща тя.

Клинт разбираше, че Ан не постъпва така нарочно, за да го измъчва. Тя действително смяташе, че не би могла да понесе още една целувка. Затова той се въздържа и дори не я докосна. Трудно му беше да я остави. А и тя като че ли — независимо, че беше объркана — не проявяваше особено желание да го пусне. И все пак беше по-добре да тръгва.

— Ще се отбия по-късно — обеща й.

Тя го погледна и разбра всичко. Кимна в отговор и Клинт си тръгна. Ан затвори вратата след него и отчаяна се облегна на нея.

Започваше се! Каквото бе предначертала съдбата, това щеше да се случи. Ан нямаше избор…

 

 

Докато Клинт тръгваше, жълтият котарак на Ан влезе през отворената врата. Ан го заведе в кухнята и му даде пилешко дробче.

После се върна в ателието и дръпна плата, който закриваше картината. Бе нарисувала душата си. Дръпна стола си до прозореца и дълго време се взира в творението си. После се върна при него и започна да поправя долния ляв ъгъл. Дали душата й не се променяше?

 

 

Когато Мери дойде следобед с покана за вечеря при родителите им в неделя, Ан показа картината на сестра си.

— Знам, че всеки щрих е пресметнат и има определен смисъл, но имам чувството, че тези обширни пространства ме плашат. Ръката, която се смалява в долния ъгъл, ме кара да мисля какво ли ми предстои…

— Тя не се смалява. Събира сила.

— Така ли? — Мери леко се намръщи, а после вдигна очи към Ан. — Това не е ли ръката от предишната ти картина „Героят“?

— Вероятно…

— Това ръката на Клинт ли е?

— Сигурно.

— Това ли те плаши?

— Да.

— Бихме могли да отидем в Англия за известно време. Имам да взимам отпуск.

— Така само ще забавим всичко.

— Толкова зле ли е?

— Не знам…

— Ще се видите ли отново с Клинт?

— Нямам друг избор.

— Имаш, естествено! — непримиримо изрече Мери. — Ти си свободна жена. Няма нужда да правиш нещо, което не искаш! — След малко доброто й настроение се върна и тя продължи: — Освен, разбира се, да дойдеш на вечеря в неделя. Мисля, че мама ни е намерила поредния кандидат за женитба. Исках да те предупредя — в случай, че решиш да отбиеш номера с някои твои познати, чиито деца са те заразили с остра заразна болест, като заушка или дребна шарка, например.

— Твой ред е да се справиш с този кандидат. Аз отблъснах предишния.

— Аз ще заведа Дингъс. Мама се разтрепери, когато я накарах да го покани. Много ще го харесат. Това би трябвало да ги отрезви.

— А ти искаш ли това да стане?

— Любопитно ми е — призна Мери. — Сигурно защото е толкова сдържан. Може би бих успяла да направя така, че да се отпусне и да разтвори очи малко по-широко. Твърде дълбоко е потънал в правото. Време му е да разбере, че в живота има и други неща. Обаче е добър човек и работи упорито. — Ан мълчеше и Мери побърза да я увери: — Не че съм хлътнала по него или нещо подобно.

Сестра й я изгледа замислено.

 

 

Късно следобед се обади Клинт.

— Хайде да вечеряме навън.

— Купих скариди и филе.

— Тогава да хапнем при теб!

— Дадох една скарида на Мак и той я одобри.

— Кой е Мак? — запита той след известно колебание.

— Котаракът, който сега ме притежава.

— Само за известно време обаче!

— Тъкмо от това се страхувам. — Тя вече не се шегуваше. Всъщност той наистина би искал Ан да е негова.

— Няма защо да се страхуваш — отхвърли той страховете й. — Ще дойда и ще донеса вино. Искаш ли да взема нещо друго?

— Изборът е твой.

— Бих избрал теб.

— Може да се окажа отровна…

— Поне ще умра щастлив — засмя се той и затвори.

Тя облече дълга копринена рокля, която подчертаваше извивките на тялото й. Беше тъмносиня на големи червени точки и червени биета около деколтето, около ръкавите и на подгъва. Сплете дългата си черна коса на плитка. Беше боса.

Ан бе напрегната, докато чакаше Клинт. Разхождаше се, а Мак я наблюдаваше. Когато най-сетне Клинт дойде, тя се бе овладяла и се държеше хладно и спокойно.

Той сложи виното на кухненската маса и й поднесе букет от гладиоли. Тя взе голяма ваза, натопи цветята и ги постави върху масичката до прозореца. За първи път Клинт зърна задния двор през прозореца и се изненада.

В него растяха всякакви растения и бурени; приличаше на английска градина, имаше и езерце — четири на три метра — в което плуваха златни рибки. На цимента около езерцето имаше метална маса и столове. Тухлена пътека водеше към цветните насаждения, дърветата простираха клони над тях, така че дворът беше сенчест.

— Да не би градинарят ти да е напуснал?

— Съседите поддържат тревата пред къщата. А градината в задния двор си е моя и само аз се занимавам с нея. Преди да купя къщата, тя е била неизползвана почти петнайсет години. Харесах я заради всичките фиданки, които бяха израсли. Виж какво разнообразие!

— Очарователно е — заяви той с известна изненада.

— Веднъж в една книга прочетох, че бурените са необичани цветя. Някога виждал ли си отблизо глухарчетата? Много са изящни.

Широка дъсчена люлка висеше от високо кленово дърво, между две други дървета край оградата имаше хамак, а на верандата също бе поставена люлка-диван с навес.

— Предполагам фактът, че Мак е котката на джунглата, няма нищо общо с това, че си купила това място.

— То е за мен. Само за мен. Аз съм свободна. Нямам маникюр, не съм опитомена.

— Аз и не искам да те опитомявам — увери я той меко.

— Не съм подходяща за твоя свят.

— Тогава ще променя света си!

— Би могъл. — Тя пренесе гладиолите на масичката до езерцето. И двамата се загледаха в цветята в тази безгрижна красива обстановка…