Мерилин Бакстър
Възмездие (48)

48

Лежаха в леглото голи. Анджи гледаше Дейв, който търкаше крака си нагоре и надолу по нейния. Преди малко се бяха любили.

— Пак ми стана — каза той. — Пипни.

Тя въздъхна и се опита да се овладее. Трябваше да поговорят, а не отново да се любят. Вместо да му отговори, се обърна гърбом и седна в края на леглото. Чу изненадания звук, който Дейв издаде, и усети как очите му се впиват в гърба й.

— Какво, по дяволите, ти става?

Анджи вдигна един кестеняв кичур от челото си и леко изви глава, колкото да вижда Дейв с крайчеца на окото си.

— Трябва да поговорим — промълви тя.

— Трябва да се чукаме.

— Това вече го правихме. Всъщност ние не правим нищо друго.

— Досега не съм те чувал да се оплакваш.

— Имаш право, не си — стана, погледна голото му тяло, но не изпита никакво желание.

Сякаш усетил това, Дейв легна по корем.

— Е, хайде, кажи каквото искаш да кажеш и да се върнем към работата си.

— Ти винаги ли само за това мислиш?

— Да, и какво? Обичам да чукам — гласът му прозвуча грозно.

— Също така обичаш и да задаваш въпроси.

Той присви очите си.

— Какво рече? Досега не си имала нищо против въпросите ми.

— А сега имам. Разпитваш ме за Кейт, защото си се кандидатирал за същия пост, така ли е?

— Така е — ухили се Дейв. — В любовта и на война всичко е честно, сладурче. А политиката е голяма война — лицето му се ожесточи. — Само че досега не си ми казала нищо, което мога да използвам срещу нея.

— Затова ли продължаваш да се виждаш с мене?

Дейв цинично се изсмя.

— Никакво обвързване и никакви обещания, не помниш ли как се разбрахме?

— Не съм ти искала обещания — с отчаян тон отвърна Анджи.

— О, я не се разкисвай! Не съм в такова настроение.

— Обичаш ли ме, Дейв?

Той я погледна учудено.

— Да те обичам? Аз? Няма начин — потупа леглото до себе си. — Я ела тук. Нашата връзка е за удоволствие и за игра, без никакво обвързване. Какви са тия глупави приказки за любов?

Анджи не обърна внимание на усилията му да я върне в леглото.

— Аз искам повече, Дейв. Просто и ясно. Имах един несполучлив брак и искам да намеря малко стабилност — за себе си и, надявам се, за дъщеря си.

— Тогава най-добре не разчитай на мене. Както ти казах, за мене нашата връзка е за удоволствие и за игра. Мислех, че и за тебе е така.

С последните сили, които можа да събере в този миг, когато сърцето й бе разбито и унизено, Анджи стана, взе дрехите си и се облече.

— Къде смяташ да вървиш?

— Вкъщи.

— Глупости! Не можеш да ме изоставиш така. Не съм свършил още с тебе. Не си ми казала каквото ми е нужно за Кейт.

Анджи рязко се извърна.

— Кейт е причината за цялата история, нали? — гласът й трепереше от гняв. — Никога не си давал за мене и пукната пара. Само искаше да ме използваш, нали? — тъй като Дейв не отговори, тя отиде до него и притисна длан в гърдите му. — Отговори ми, чуваш ли?

Той стисна ръката й и я отблъсна от себе си. Устните му се изкривиха като на ръмжащо животно.

— Точно така, сладурче. Чуках те, за да получа информация. Но повече не си ми нужна. Ще победя Кейт в изборите — честно и категорично. Много хора не са съгласни с нейната безкомпромисност.

— Самодоволен глупак! — извика Анджи. — Никога няма да победиш. Кейт те е смачкала от самото начало. Тя се опита да ме предупреди за тебе, но аз не се вслушах — спря и избърса сълзите си. — Само че на мене ми омръзна да ме използват. А ти ако щеш, можеш да си потърсиш място в пъкъла.

 

 

Сойър застана пред огледалото в банята. Видя лицето на човек, който отдавна не е спал. Дори очите му бяха налети с кръв.

Днес възнамеряваше да намери Кейт. След като го беше изхвърлила от дома и от живота си, той я бе оставил сама с надеждата, че след време ще се съвземе достатъчно, за да може да чуе историята от негова гледна точка. Не му беше лесно да остане настрана. Искаше му се да я успокои. Искаше я по всички възможни начини.

Самият той чувстваше ужасна празнота. Вече не виждаше смисъл в нищо. Дори работата му не можеше да разсее облака на безнадеждна депресия, виснал над него.

Искаше Кейт. Искаше да живее с нея. Да преживее непреживени досега неща. Да гледа как в банята виси дантеленото й бельо. Как четката й за зъби стои до неговата. Да я усеща до себе си през цялата нощ. Да вижда как се издига над него. Като богиня с широки, блеснали очи.

Би искал да види как коремът й расте от неговото дете. Без нея се чувстваше загубен.

Изруга, излезе от банята и се върна в спалнята, където се облече грижливо.

Малко по-късно навлезе с ягуара си в алеята пред къщата на Кейт. Нейната кола все още я нямаше. Отиде до вратата и позвъни.

Отвори му Анджи Гейтс.

— Здравейте — поздрави я той и му се стори, че тя изглежда ужасно. Около очите й имаше кръгове, лицето й бе отпуснато. Нещастието като че ли се беше превърнало в епидемия. Изпита съжаление към нея, без да знае защо. — Аз съм Сойър Брок. Помните ли ме? Веднъж говорихме…

— Знам кой сте — подозрението събуди живот в унилите й очи.

— Имате ли една минута? — притеснено попита той.

— Защо?

— Искам да попитам за Кейт.

— Защо съм длъжна да ви казвам нещо за нея?

Сойър се помъчи да намери уважителна причина, с която да я предразположи.

— Защото се интересувам от нея, затова — после внезапно от устните му излязоха думи, които не бе възнамерявал да произнесе. — Не, по-точно е, защото я обичам.

 

 

Кейт се загледа в главната сграда, която приличаше повече на богат южняшки дом, отколкото на медицинско заведение. За онези, които живеят в сградата, тя е дом, поправи се мислено. Тя беше домът на нейната дъщеря.

Снощи, в жалката мотелска стая, тя бе взела решението си. Бе стигнала до него трудно, след като изплака всичките си сълзи. Но от сълзите се бе родила решимостта й да види дъщеря си.

Кейт се бе облякла внимателно за случая, макар че осветлението и огледалото в мотела бяха ужасни. Все пак знаеше, че изглежда добре в тюркоазната си ленена рокля. Беше прибрала косата си на тила, за да се открои нанизът й от перли — единственият спомен от майка й. Надявала се бе един ден да предаде тези перли на Сара.

Кейт стисна чантата си под мишница и тръгна по добре поддържаната алея, оглеждайки околността. Дворът беше зелен и с много цветя. Усещаше аромата им. Зад главната сграда бяха пръснати малки бели къщички.

„В една от тях ли живее Сара?“ — мислеше тя, докато се приближаваше до главния вход. Приятна млада жена я въведе в салона за посетители и я покани да седне. Върна се след минута.

— Господин Ренфро е свободен сега — усмихна й се секретарката. — Можете да влезете.

— Благодаря.

Едър сивокос мъж излезе иззад бюрото да я поздрави.

— Франк Ренфро, мадам… — протегна й той ръка.

— Съдия Колсън, сър.

— А, да, съдия Колсън — вдигна той вежди. — Името ми е познато. Вие сте се кандидатирали за втори мандат, нали?

— Не, бях назначена служебно, за да се попълни едно овакантено място. Сега ще участвам в изборите за постоянно назначение.

— Надявам се да спечелите.

— Благодаря.

— Седнете моля.

Тя седна на стола пред бюрото, а Франк Ренфро скръсти ръце и се наклони напред. Очите му бяха сини и проницателни.

— По какъв въпрос искате да ме видите?

Кейт се покашля.

— За едно младо момиче на име… Еймбър Стърлинг — името прозвуча чуждо в ушите й, но не можеше повече да нарича дъщеря си Сара. Тя бе законно регистрирана като Еймбър и трябваше да го приеме. Въпреки това изпита болка.

— А, милата Еймбър. Една от любимките ми. А защо искате да я видите?

— Аз съм приятелка на семейството — излъга Кейт.

Изражението му се промени. Не й повярва, но Кейт не се изненада, защото знаеше, че не умее да лъже. Зачака със затаен дъх. Ами ако й откажеше…

— Не виждам пречка да я видите.

— Благодаря — отдъхна си младата жена.

— Елате, ще ви заведа при нея.

Като излязоха навън, Кейт се осмели да попита:

— Щастлива ли е тук… Еймбър?

Ренфро я погледна.

— Напълно щастлива, съдия Колсън. Както знаете, в реалния свят тя би се чувствала нещастна и уплашена.

— Може ли да се направи още нещо за нея?

Той може би намираше въпросите й странни и неуместни, но не го показваше. Кейт не се интересуваше какво си мисли Ренфро. Искаше да знае всичко, свързано с дъщеря й. Но най-напред искаше да я докосне, да я прегърне…

Влязоха в градината, която сякаш бе пренесена от някоя вълшебна приказка. По средата течеше бълбукащ поток, а край него имаше пейки и много цветя.

Един гълъб се клатушкаше по земята и кълвеше слънчогледовите семки, пръснати в тревата. Няколко от обитателките на дома се радваха на хубавия ден. Една бе задрямала до голямо дърво. Две жени се смееха.

— А, ето я — извика господин Ренфро. — Ето я Еймбър.

Кейт почувства пареща болка в гърдите си и за миг й се стори, че ще припадне.

— Къде е?

— На люлката. Виждате ли я?

— Да, виждам я — прошепна Кейт, обхваната от страх.

— Да ви оставя ли насаме с нея?

— Ако обичате.

Не можеше да откъсне поглед от младото момиче в синя рокля.

— Приятна среща — каза господин Ренфро и се отдалечи.

Краката не й се подчиняваха. Сякаш бяха от олово. Полека-лека се приближи, за да не изплаши Еймбър. Поспря и я загледа с разтуптяно сърце.

Беше чудесна, с къдрава руса коса до раменете и с кафяви очи, подобни на нейните. Тананикаше си непозната мелодия. Изглеждаше съвсем нормална, като момиче, което трябва да учи в гимназията, да спортува, да си има приятел…

„О, боже!“ — болката в гърдите на Кейт беше тъй силна, че едва не извика. Прехапа долната си устна. Ако не се държеше точно както трябва, може би нямаше да има друга възможност.

— Еймбър… аз съм твоята… — не можа да произнесе думата „майка“. Тя заседна в гърлото й. Готвеше се да се опита повторно, но усети, че зад нея стои някой.

Обърна се и очите й широко се отвориха.

— Ти?

— Трябваше да дойда — каза Сойър и я погледна с тъжни, хлътнали очи.

Изглеждаше така добър, така мил, така познат, че й се искаше да се хвърли в силните му ръце. Но не можеше. Той не я обичаше. Просто я беше използвал за свои цели. Беше дошъл тук само за да облекчи съвестта си.

Кейт пак се извърна и направи още една крачка към дъщеря си.

— Недей — тихо я помоли той. — Безполезно е. Лекарят казва, че тя не би могла да разбере, казва, че Еймбър е щастлива тук, в свой собствен свят и че не бива да се внася смут в живота й — помълча, въздъхна и продължи: — Тук се грижат за нея добре. Родителите й са богати, нищо не й липсва.

Кейт го погледна с обляно в сълзи лице.

— Но те обичат ли я, прегръщат ли я, целуват ли я?

— Не — призна Сойър. — Никога не са идвали да я посетят. Срамуват се от нея.

— О, боже! — изхълца тя.

Като го видя близо до себе си, тя отстъпи назад.

— Недей. Не се доближавай до мене.

— Кейт, позволи ми да ти помогна — гласът му се прекърши. — Позволи ми да те прегърна.

— Не! — проплака. — Остави ме на мира.

Кейт не знаеше колко време бе изминало, но когато погледна назад, Сойър го нямаше. Тя пак се обърна към дъщеря си. Еймбър я гледаше с празен поглед.

Хиляди иглички сякаш се забиваха в тялото на нещастната майка. Искаше й се да избяга, да се скрие от истината, както често бе правила в детството си, когато баща й биеше майка й. Но сега не можеше да побегне. Не беше дете и не можеше да се държи детински.

Внезапно Еймбър й се засмя със сладка, чаровна усмивка, която й беше позната. Усмивката на Томас. Нов гняв се надигна у Кейт. „Дано идеш в пъкъла!“ — каза си беззвучно и отново изпита нуждата да го принуди да си плати, дори ако тя самата трябваше да забие нож в сърцето му.

Това обаче би било твърде леко наказание. Трябваше да го накара да страда. Дълго и мъчително.

С един последен любещ поглед към дъщеря си Кейт се затътри през градината хъм изхода. Внезапно се закова на място. Анджи стоеше облегната на кадилака.

— Анджи… какво…

Тя се спусна към нея.

— Кейт, моля те, не ми се сърди, но трябваше да дойда.

— Откъде знаеше къде съм? — Кейт поклати глава. — Разбирам. Ти си говорила със Сойър и той ме е открил.

— Да, той дойде вкъщи да те търси.

Едва си пое дъх, чувствайки, че желязното й самообладание полека се топи.

— Знам колко ужасно се чувстваш — заговори Анджи, която също плачеше. — Нека да ти помогна. Моля те. И трябва да знаеш, че нищо не съм издала на Дейв. Единственото нещо, което му казах, е да върви по дяволите.

Кейт без да иска се усмихна.

— О, Кейт! — възкликна Анджи и се втурна в прегръдката на приятелката си.

Дълго останаха прегърнати.

— Хайде — каза най-сетне Анджи, — да се прибираме у дома.

Ръка за ръка тръгнаха към колите си. Но когато Кейт посегна към дръжката на вратата, внезапно спря.

— Ще се върна след минутка — каза тя и се отправи към сградата.

— Къде отиваш? — попита Анджи.

— Вътре. Ти тръгвай. Аз веднага ще те настигна.

Погледна я озадачена, но се съгласи.

— Добре, ако си сигурна, че е нужно да се върнеш.

— Сигурна съм — едва се усмихна Кейт.

Всъщност съвсем не беше сигурна. При всяка стъпка си повтаряше, че не бива да го прави. Никой не знаеше истината. И нямаше защо да я знае. Анджи не беше я издала и нямаше да я издаде.

Сега смяташе, че и Сойър не беше я издал, макар че го обвиняваше в обратното.

Трябваше само да се спре, да се обърне, да иде до колата си, да се прибере вкъщи и да продължи живота си оттам, където беше спряла. Всичко можеше да продължи както е било досега.

— Върни се Кейт, за бога, върни се! — промърмори си тя.

Но не се обърна назад, нито забави крачките си. Влезе в сградата и се упъти право към кабинета на господин Ренфро. Той стоеше в коридора и разговаряше с някаква жена.

Усмихна се, като я видя.

— А, съдия Колсън, мислех, че сте си тръгнали. Забравихте ли нещо?

Спря пред него и пое дълбоко дъх.

— Да, наистина, забравих нещо.

— Така ли? — Ренфро се обърна към жената. — Извини ме за малко.

Жената кимна и се отдалечи.

— Съжалявам, ако съм дошла в неподходящ момент.

— Не, не. Какво забравихте?

— Забравих да ви кажа, че аз съм родната майка на Еймбър Стърлинг — твърдо каза Кейт.

Ренфро остана с отворена уста.

— Така е. Еймбър е моя дъщеря — повтори и в очите й проблесна гордост.