Мерилин Бакстър
Възмездие (25)

25

— Дойде очакваният миг — промърмори си Кейт, изключи двигателя и се загледа в пространството.

Часът на истината най-сетне бе дошъл. Без да обръща внимание на разтуптяното си сърце, Кейт излезе от колата и тръгна към зданието в центъра на Сан Антонио, където се помещаваше канцеларията на Томас. Тя трябваше да знае. Ако случайно той бе занесъл бебето при баща си, а старият проповедник на свой ред го беше предал на някое добро семейство, просто щеше да си тръгне и никога вече нямаше да безпокои Томас. Но ако беше излъгал, щеше да си плати.

Опасенията на Кейт бяха реални. Раната, която той й бе нанесъл с пълното си пренебрежение към нейните чувства, никога не беше зараснала. Тя се таеше в дъното на сърцето й и само чакаше повод да отрови кръвта й.

— Е, сега ще видим — каза си пак на глас, като се надяваше, че това ще я окуражи за последната стъпка.

И наистина й помогна. След няколко минути вече беше при хубавичката секретарка на Томас, която я гледаше с открито любопитство.

— Преподобният в кабинета си ли е? — попита Кейт и се насили да се усмихне.

— Да, тук е. Имате ли уговорена среща…

— Не, нямам — без да каже нищо повече, Кейт се насочи към вратата с табелка: „Преподобният Томас Дженингс“.

— Почакайте — опита се да я спре секретарката. — Не може просто така да се вмъквате.

Кейт не й обърна внимание, отвори вратата и влезе. Като се озова вътре, затвори вратата, облегна се на нея и се загледа в човека зад бюрото.

Дълго мълчание висна над кабинета. Най-сетне Томас стана и присви очи.

— Кейт? — гласът му бе тих, но остър.

— Точно така, Томас — с овладян тон отговори тя, макар че стомахът й се бе свил на топка.

Беше поостарял, но съвсем малко. Може би си беше правил козметична операция. Нали не би допуснал телевизионната му аудитория да го види некрасив?

Облечен бе в ярки цветове и все още приличаше на момчето хубавец. Студени черни очи блестяха над правилните му черти и познатата усмивка прикриваше змийската му душа.

Сега, когато Кейт спря очи върху лицето му, видя, че в него се отразяват изненада и погнуса. И още нещо: страх.

— Какво, за бога, правиш тук?

Преди да успее да отговори, Томас излезе иззад бюрото си и я стрелна ледено.

— И преди всичко, как се вмъкна тук?

— Много лесно. Просто влязох.

— А сега просто излез. Не те искам тук.

— Много жалко — спокойно каза тя. — Защото няма да изляза, преди да ми отговориш на някои въпроси.

— Не може да влезеш тук с валсова стъпка, сякаш влизаш в своя дом, и да очакваш, че и аз ще заиграя по твоята свирка. Освен това след пет минути имам заседание.

— Отложи го.

— Какво? Да не си луда?

— Отложи го — повтори Кейт.

Тя не повиши тон, но рязката нотка накара Томас да отстъпи с една крачка.

— Заплашваш ли ме?

— Мисля, че да.

— Не бих те съветвал.

— Какво ме съветваш или не ме съветваш не ме засяга. Това представление е мое, а не твое. И ще го играем по моите правила.

Томас внезапно се изсмя, но смехът му прозвуча глухо.

— О, моята малка ясноока девственица се е сдобила с остър език и голямо самочувствие — той помълча и я огледа нахално. — Хм, кой знае? При други обстоятелства може би пак щях да поискам да опитам от твоето вкусно тяло. Все пак не е като да не съм го опитвал вече.

Ледена омраза сви сърцето на Кейт. Този път нямаше да му позволи да вземе връх или да я раздразни, както той се надяваше и както бе правил в миналото. Тя отдавна не беше изплашената, влюбена девойка, която попива всяка негова дума с благоговейна готовност и очакване.

— Не съм дошла тук, за да си говорим за старите времена — с преднамерена мекота каза Кейт. — Знаеш това, нали?

Томас започваше да се поти. Тя виждаше капките по челото му и се наслаждаваше на неудобството му. Ако не се боеше, че може да се поболее от по-дълъг престой тук, би проточила максимално словесното мъчение.

— Пари ли? Ако искаш пари…

Неочакваното й отдръпване от вратата го прекъсна. Тя се приближи до него.

— Не, не съм дошла за пари.

— Тогава какво, по дяволите, искаш?

Очите на Кейт отразяваха презрението й, но гласът й не трепваше.

— О, преподобни, какъв светотатствен език за един Божи човек! Какво биха си помислили твоите последователи, ако те чуеха?

Кръвта нахлу в лицето на Томас, той стисна юмруци.

— Не намесвай моите последователи — гласът му трепереше. — На твое място бих прекратил тая игра. Мога да те накарам да съжаляваш.

— Не колкото аз съм готова да те накарам да съжаляваш.

— Не можеш да ме изплашиш.

Презрението на Кейт растеше.

— Така ли? Не можеш да криеш греховете си вече — тя пристъпи още по-близко. — Дошъл е денят за разплата.

Той отстъпи назад.

— Не знам за какво говориш.

— Много добре знаеш. За нашето бебе, Томас. За детето, което двамата създадохме.

Долната му устна затрепери и той я прехапа.

— Бъди проклета! Казах ти никога да не споменаваш за това.

— Искам да знам истината.

— За какво? — с див глас попита Томас, а очите му шареха по стаята.

— Нашето бебе. Ти… — Кейт не можеше да произнесе ужасните думи. Но събра сили и продължи: — Ти си го подхвърлил в един мотел.

— Това не е вярно.

Тя преглътна разгорещените думи, които бяха на езика й.

— Вярно е — с ледено спокойствие каза младата жена. — Времето за лъжи свърши, Томас. Ако не ми кажеш къде си подхвърлил бебето, ще ида при майка ти.

— Това няма да ти помогне — самоуверено отсече той.

— А, мисля, че ще ми помогне. Майка ти положително е знаела къде е бебето, защото Робърта се обади у вас да разбере дали си стигнал до къщи благополучно.

Подигравателна усмивка изви устните му.

— Каквото е знаела майка ми за копелето, е умряло заедно с нея.

Кейт усети, че дъхът й спира, но не му позволи да го забележи.

Томас грозно и победоносно се изсмя.

— А пък ако мислиш за баща ми, трябва да ти кажа, че той никога не е знаел, че има някакво бебе. Е, съдия, сега какво?

— Нищо не се е променило. Няма да помръдна, докато не науча това, за което съм дошла. Името на мотела.

— Е, добре! — избухна той. — Хвърлил съм копелето в един мотел. Голямо чудо.

Един-единствен вик се изтръгна дълбоко от гърдите на Кейт. Макар че очакваше да я чуе, неподправената истина, облечена в думи, беше непоносима. Искаше да му изкрещи да затвори мръсната си уста, но не можеше да си го позволи. Трябваха й подробностите, всичките, колкото и мъчителни да бяха.

— В кой мотел и къде? — прошепна тя.

Лицето на Томас малко просветна, защото почувства, че напрежението е спаднало и той може да надделее.

— Бебето получи каквото заслужаваше, каквото ти и то заслужавахте — с всяка дума, която произнасяше, той се настървяваше. — Оставих го в една празна стая в мотела „Шейди Оукс“ в Остин, а то се късаше да реве. Обърнах се, избягах и не погледнах назад.

След неговото признание Кейт се почувства крехка като стъкло. Страхуваше се, че ако се помръдне, ще се строши на хиляди парченца.

На помощ й дойде гневът, който бушуваше в нея. Излезе от вцепенението си с желание да бръкне в гърлото му и да му изскубне сърцето.

— Проклет негодник! Ти си истински боклук.

О, боже! Болката я убиваше отново. Мислеше, че иска да знае истината, но сега предпочиташе да не я беше чувала. Чувстваше се разкъсана, сякаш бе глътнала шепа ножчета за бръснене.

Кейт не беше възнамерявала да направи това, което последва. То просто се случи. Изпълнена с омраза, тя протегна ръка и зашлеви Томас тъй силно по лицето, че той политна назад към бюрото.

Изненадата промени изражението му. Той бързо се окопити.

— Слушай, малка кучко! Никой не може да ме удари и…

Кейт му зашлеви втора плесница.

— Първата беше за мен! Втората беше за нашето бебе!

Очите на Томас блестяха убийствено, но не отвърна на ударите.

— Аз не съм раждал копеле, ти го роди — ноздрите му се разшириха. — Смятай се щастлива, че аз не те ударих по лицето. Ще направиш добре, ако изобщо забравиш, че си идвала тук. Нещо повече, забрави и за копелето и ме остави на мира.

— Преди това ще те видя в ада!

С тези думи Кейт се обърна, излезе от стаята и не се спря, докато не стигна до колата си. Беше напълно изчерпана. Нямаше полза.

Скритата рана се беше отворила, сякаш някой бе разрязал сърцето й. Стараеше се да не мисли за Сара, да не мисли как е страдало бебето й, оставено само, раздирано от плач. Кейт се замисли върху чудовищното зло, което Томас бе причинил и на нея, и на детето.

От очите й се стичаха сълзи и изгаряха бузите й. Стомахът й се сви, когато изпита желание да го убие. Съжаляваше, че няма пистолет. Представяше си как се връща в кабинета му, насочва дулото в главата му и дърпа спусъка.

Не, това би било твърде лесно.

Най-напред трябва да го накара да страда.

Кейт преглътна горещите си сълзи и погледна към сградата.

— Ще си платиш, негоднико! Кълна се в гроба на майка си, че ще си платиш.

 

 

Томас не знаеше колко време бе изминало, докато спря да чува в главата си удари като от чук. Как бе посмяла тая кучка да го заплашва? Как бе посмяла да го удари?

В главата му кръжеше вихрушка от образи — виждаше Кейт паднала на колене да го моли за милост, да повтаря, че съжалява, че ще го остави на мира.

Поклати глава и изруга. В този миг вратата се отвори и влезе един от подчинените му, обучен от него.

— Добре — каза Томас. — Точно ти си човекът, който ми трябва.