Мерилин Бакстър
Възмездие (20)

20

Облегнат до един фонтан, Сойър наблюдаваше как Кейт се движи в прилепнали по ханша джинси. Бе твърде различна от деловата жена, която беше дошла в кабинета му. В спортното си облекло приличаше по-скоро на гимназистка, отколкото на съдия. Някои щастливи жени можеха да носят тесни джинси, без да изглеждат евтини. Кейт Колсън бе една от тях.

Косата й не беше прибрана както обикновено, а се полюшваше свободно около лицето й. В гаснещата слънчева светлина тя блестеше като злато. В гласа на Кейт имаше някаква плътност и рязкост, които ставаха по-забележими, когато се развълнува. Сойър съзна, че всичко у нея му харесва.

Въпреки това му беше приятно да я жилва от време на време. Не се гордееше, че тактиката му не е професионална, но нямаше намерение да се извинява. Знаеше защо държанието й не му допада. Също като неговия и нейният произход бе скромен. Тя обаче не искаше да си го припомня, а той държеше никога да не го забравя.

Трябваше да й признае, че умееше да запазва хладнокръвие, когато я атакуват. Сойър нарочно бе подхвърлил онзи въпрос за майката на детето, та да види как ще реагира. Кейт навярно се бе стреснала, но не го показа. Той обаче бе забелязал. Макар и само едно трепване. Вътрешното му чувство продължаваше да го убеждава, че детето е нейно.

Той внезапно се поизправи и си помисли колко хубава бе тя, истинско удоволствие беше да я гледаш. И други мъже смятаха така. Неколцина се обърнаха и я изгледаха одобрително, а Сойър осъзна, че и той прави същото. Изруга се наум.

Докато стигне до него, гладката й кожа бе поруменяла. Не пожела да срещне възхитения му поглед.

— Готово ли е всичко? — попита той.

Все още с извърнат настрани поглед, тя леко вдигна рамене.

— Да, засега.

Бездушният й отговор го раздразни и той стисна устни. Напразно бе очаквал примирие.

— Има ли нещо, което бих могъл да отнеса до колата? — попита той от желание да пробие самоуверената й фасада.

— Не, благодаря. Всичко вече е отнесено.

Този път раздразнението му се превърна в гняв. Не му беше нужно да бъде наскърбяван — нито от Харлан, нито — особено — от нея. Трябваше просто да си измие ръцете и да се измъкне, да прати и единия, и другия по дяволите, а той да си върви по пътя.

Сякаш усетила, че е отишла твърде далеч, Кейт го погледна. Очите им се срещнаха. Разделяха ги само няколко сантиметра разстояние, но като че ли бяха на различни континенти. Сойър усети, че напрежението расте и му се искаше да го разреди, но не можеше. Не можеше да се откъсне от тези прекрасни кафяви очи.

Тя въздъхна дълбоко и се опита да разведри атмосферата:

— Добре, значи информацията, която ви предоставих, е доста нищожна. Съгласна съм.

Сойър се оживи.

— А, сега работата може да потръгне.

Усмивката на Кейт изглеждаше насилена.

— Винаги ли сте така настойчив, господин Брок?

— Сойър.

Тя все още не можеше да му говори на име. Но вдигна ръка.

— Не ми отговаряйте на последния въпрос. Аз вече знам отговора — каза Кейт.

— Разбира се, иначе не бихте ме наели. Аз съм безкомпромисен както всички в моята професия. Може би и повече от другите. Ровя, за да стигна до кокала, дори ако следвам само миризмата.

— Ще имам това предвид — думите й прозвучаха по-рязко от обикновено.

— Значи мога да се надявам да ми се обадите — зелените му очи я гледаха съсредоточено. — И то скоро.

Без да му отговори, Кейт се обърна и се насочи към колата си. Сойър тръгна редом с нея.

При колата тя се изви към него. За момент Сойър си помисли, че ще му подаде ръка, но Кейт само каза:

— Ще ви се обадя. Скоро.

— Да се измъкне информация от вас е по-трудно, отколкото да се извади зъб.

— Изложихте мнението си, господин Брок.

Той не си направи труда да я поправи още веднъж. Отвори вратата на нейната кола и вдъхна съблазнителния й аромат, който го развълнува. Бързо отстъпи назад. Тя с нищо не показа, че е забелязала рязкото му движение.

— По-късно ще поговорим — каза той.

Кейт се поколеба, но кимна.

Сойър отиде до своята кола и се качи в нея. Остана неподвижен на седалката, докато нейната кола изчезна зад ъгъла. Едва тогава той завъртя ключа на своя ягуар и се заслуша в шума на двигателя. В какво, за бога, се беше забъркал? И още по-важно — защо? Досега никой не го беше водил за носа. Засмя се иронично. Може би остаряваше и се размекваше. Или просто не беше срещал още жена като Кейт Колсън.

Да, биваше си я — умна, строга и секси, въпреки сдържаността си. Замисли се дали би могъл да преодолее тази сдържаност.

— Стига, Брок — промърмори си той и тръсна глава. Имаше и по-полезни, макар и не така интригуващи занимания, с които да запълни времето си.

Щом събереше мислите си, трябваше да си начертае план за изпълнение на поетия ангажимент. И най-добре беше да започне от самата Кейт Колсън.

Ако имаше нещо нечисто около съдия Колсън, както се кълнеше Харлан, щеше да го открие. Но не заради Харлан. Вече бе решил да не изпълни неговото желание. Възнамеряваше да разкрие загадката на Кейт Колсън, но за себе си.

Това решение го накара да се почувства неудобно и Сойър изруга, преди да напусне паркинга.

Лонд Силвърман спря камиона си на улицата зад колата на Сойър. Преди малко едва не направи онова, което беше намислил, но в последния миг се отказа. Засега. Когато се сблъскаше със Сойър Брок, трябваше да е сигурен в своето изгодно положение. В разсадника имаше твърде много хора — служители и клиенти, което беше преимущество за Сойър. Не че Силвърман не можеше да го надвие на всякакъв терен. Можеше. Но все пак това шоу бе негово, той искаше да бъде звездата, той искаше да получи овациите.

Стисна кормилото здраво с една ръка, а с другата извади от задния си джоб изцапана бяла носна кърпа.

Избърса горната устна и челото си, защото стичащата се пот можеше да замъгли зрението му. Трябваше да бъде внимателен. Сойър не беше лесна плячка. Като бивш полицай лесно можеше да забележи, че има „опашка“, дори и когато не я очакваше. Такъв бе кучият син и Силвърман го знаеше.

Отново избърса челото си. Искаше му се да избърше цялото си тяло, защото и ризата му бе залепнала от пот.

Без да обръща внимание на личните си неудобства, той продължаваше да следи Сойър, докато детективът влезе в паркинга на Брок билдинг. Силвърман спря камиона си до тротоара от другата страна на улицата, натисна спирачката и завъртя ключа. Но двигателят не спря да работи, продължи да трака и да се дави, а улицата се изпълни с бензинов дим.

Той изпъшка и сниши глава, защото се боеше, че шумът може да привлече вниманието на Сойър. Но това не стана. Детективът започна да се изкачва по стъпалата, енергичен както винаги.

— Копеле — промърмори Силвърман и се надигна на седалката.

Остана дълго на мястото си, обзет от желание да слезе, да се втурне в сградата и да разкъса Сойър Брок на парчета.

От яд и отчаяние удари с длан по кормилото, но това не го успокои. Не усети болка в дланта, а само в сърцето си.

Господи, как му липсваше Емили! Откога беше мъртва? От шест месеца? Все още не можеше да повярва. Как я бе обичал! И продължаваше да я обича.

Лицето му се изкриви, а сълзите му пресъхнаха тъй бързо, както се бяха появили. Загледа се в горния прозорец, където знаеше, че е кабинетът на Сойър и в очите му се появи безумен блясък.

— Ти уби жена ми, ти копеле! И ще си платиш.

С тези думи Силвърман подкара камиона си и потегли, оставяйки следа от отровен дим.