Мерилин Бакстър
Възмездие (36)

36

Кейт чувстваше, че слушателите й са точно такива, каквито искаше да бъдат — заинтересовани и внимателни. Бяха я поканили да говори пред Търговската камара на обед по случай годишнина на камарата. Кейт и публиката й, изглежда, бяха еднакво доволни.

— И тъй, дами и господа, ясно е, че новият състав на Върховния съд на Съединените щати ще наложи на щатските съдилища да решават повече „щекотливи социални въпроси“ като абортите, гражданските права, финансирането на училищата. Преди да завърша, искам да ви уверя, че аз, като съдия в Областния съд, ще бъда винаги на страната на закона, а не на страната на групите със специални интереси, както един от моите опоненти.

Бурни аплодисменти разлюляха залата.

Кейт се усмихна, доволна от красноречието си; речта й беше към своя край. Погледът й за последен път обходи залата. И тогава го забеляза. Сърцето й почти спря. Сойър стоеше в края, облегнат небрежно на вратата. Откога беше тук? Сигурно не от началото. Проклет да е!

Усмихна се по-широко. Нямаше да му позволи да я притесни, но бе трудно да се преструва, че неочакваното му присъствие не й оказва влияние.

— Моите опоненти очевидно смятат, че задачата им е да разрешават политически въпроси в съответствие със своите възгледи — продължи Кейт. — Вие всички очаквате съдът да бъде обективен и безпристрастен — институция, която не взема нечия страна. Аз съм републиканка, но демократите могат да бъдат уверени, че когато вляза през вратата на съда, политиката остава отвън. Аз представлявам вас и не съм задължена на групи, които обещават щедро спонсориране на избирателната кампания. Благодаря ви, че ми дадохте възможност да споделя възгледите си с вас на годишнина на вашата авторитетна организация.

Тя помаха с ръка в отговор на новите аплодисменти, като внимаваше да не гледа към Сойър, който продължаваше да стои спокойно с една ръка в джоба на панталона си, сякаш си нямаше никакви грижи. Какво диреше тук? После й хрумна, че той по всяка вероятност е член на камарата. В края на краищата беше опитен и влиятелен бизнесмен, с широки обществени връзки. Но този довод не беше напълно убедителен. Допускаше, че има някакви скрити подбуди.

— Съдия Колсън, чудесна бяхте — поздравя я председателят на камарата и протегна ръка.

Кейт се съвзе и пое десницата му.

— Благодаря ви за тази покана.

Към поздравленията на председателя се присъединиха и други членове на ръководството. Кейт се ръкува с няколко души, доволна от оказаната й подкрепа.

— Хубава реч произнесохте, съдия Колсън.

Кейт изтръпна от този нисък, рязък глас. Преглътна и бавно се извърна, прикривайки вълнението си.

— Благодаря, господин Брок.

Леко подигравателна усмивка се изписа на устните му, но той не каза нищо, тъй като някакъв негов познат го потупа по гърба.

— Ей, Брок, къде се губиш? Не си идвал на събрание бог знае откога.

— Здравей, Уайли. Зает бях. Знаеш как е — очите на Сойър се насочиха за миг към Кейт, преди да се обърне пак към своя познат.

Уайли се засмя.

— Е, радвам се, че дойде днес — намигна на Кейт. — Тази дама изнесе страхотна реч, нали?

Тя поруменя, като усети, че Сойър я гледа по-настойчиво.

— Да, наистина — съгласи се той.

— Благодаря и на двама ви, господа — каза Кейт, като се постара да не гледа Сойър. — Моля да ме извините, но трябва да тръгвам. Чакат ме в съда.

— Тогава ще се видим по-късно, съдия Колсън — с безстрастен глас отговори Сойър.

Но очите му не бяха безразлични. В тях имаше същата пламенност, която бе видяла, преди да я грабне в прегръдките си. Облиза изсъхналите си устни и се опита да се усмихне:

— Още веднъж благодаря.

Едва когато излезе вън от сградата в ясния слънчев ден, почувства, че се е запъхтяла. Но не спря, докато не стигна до колата си.

Като седна в кадилака, опря глава върху облегалката, съзнавайки, че откакто Сойър бе пресякъл бариерата и я бе докоснал след произшествието на шосето, устоите на спокойния й живот бяха сериозно разклатени, ако не бяха рухнали изцяло. Беше объркана и малко отчаяна, не беше сигурна как трябва да се справи с възникналото положение.

Не беше от хората, които вършат работа наполовина. Или я вършеше докрай, или изобщо не се залавяше. Само по този начин бе успяла да оцелее. Ако не щастлива, беше се чувствала поне доволна. То се знае — самотна, но не непоносимо.

Как смееше той да продължава да се меси в личния й живот? Как смееше да изглежда така добре и да има такъв приятен аромат? Не беше честно костюмът му с копринена нишка да стои така добре на високата му фигура и да загатва за силните мускули под дрехите.

Той не трябваше да идва на това събиране. Кейт изпусна поетия въздух и започна да разтрива челото си, за да премахне внезапно появилата се болка в слепоочията й.

Беше изминала една седмица от последната им среща, откакто я бе целунал. През това време се бе колебала дали да се откаже от служебните му услуги или не. А целувката… за нея тя не можеше дори да си спомни, без да изпита срам и съжаление. И гняв. Към себе си.

За един миг Сойър бе разбудил тялото й, бе я възпламенял с горещите си устни и с езика си. Кога бе изгубила контрол върху себе си? Кога отношенията им се бяха превърнали от делови в лични?

Не можеше да се залъгва, че целувката я е изненадала и заслепила. От самото начало помежду им съществуваше някакво привличане. Тя бе копняла да я целуне, да я докосне.

А сега трябваше да се измъкне от това тресавище. Съгласна бе да рискува кариерата си, за да открие дъщеря си, ала не бе съгласна да разкрие онази част от живота си, която бе държала скрита и под ключ. Томас й бе дал добър урок и не бе готова да изпита подобна болка втори път, колкото и привлекателен, чаровен и интригуващ да бе Сойър.

Тогава защо й бе тъй трудно да следва разума си? Тя все още желаеше Сойър. Господи, как го желаеше! Още по-лошо бе, че той знаеше това.

Нищо не се беше променило. Продължаваше да се бои от обвързване, с който и да е мъж, дори и с такъв, от който по тялото й минаваха тръпки. Боеше се, че ако се поддаде на желанието си, връзката нямаше да се окаже трайна и отново щеше да остане сама.

Не искаше да бъде разкъсвана, да бъде отклонявана от пътя си. Искаше да намери дъщеря си и да спечели в изборите. За осъществяването на тези две желания трябваше да използва всичките си сили и упоритост.

Нужен й бе и Сойър Брок. Той все още бе човекът, който може да намери Сара.

Телефонът в колата й избръмча. Кейт подскочи. След няколко позвънявания го вдигна. Беше секретарката й.

— Кажи на адвоката, че идвам.

 

 

Томас приглади един непослушен кичур на черната си коса и продължи да се взира в огледалото. Не се ли бяха появили нови бръчици по лицето му? Дали не трябваше да помисли за козметична операция? Вгледа се по-отблизо в отражението си. Страхът му се стопи. Лицето му беше гладко като бебешко. Е, почти.

Макар че това бе истинско чудо при тревогите, които бе преживял напоследък. Дори бе започнал да занемарява проповедническите си задължения. Страшно трудно му бе да се съсредоточава. По вина на Кейт Колсън.

Каквото и да правеше, тя не излизаше от ума му. Не знаеше кога и как може пак да се намеси в живота му, а му бе омръзнало да се притеснява заради нея. Кой можеше да знае какво е намислила?

Тя го мразеше, а Томас разбираше добре каква мощна движеща сила е омразата. Нямаше друг избор, освен да спечели двубоя. Усмихна се хитро към огледалото и измърмори любимия си девиз: „Направи го на другите, преди те да ти го направят.“

Мисълта, че може да бъде унизен от нея, повдигаше кръвното му налягане.

Бързо отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и извади малко черно тефтерче с частни телефонни номера, които не показваше на никого. Намери нужния му номер и посегна към телефона. Обадиха му се веднага.

— Тук е Фрост.

— Трябва ми една услуга.

— Услугите струват пари, дори и за вас, преподобни.

— Това се подразбира. Имам нужда от известна информация.

— Това е моята специалност.

— Не бързай толкова — сряза го Томас.

— Аз ще бързам, вие ще плащате. Споразумяхме ли се?

— Да.

— Назовете ми името.

— Съдия Кейт Колсън.

След кратко мълчание гласът отново долетя от другия край на линията:

— Това е голяма работа. Тя е голяма работа.

— Е, и какво? — ядоса се Томас.

— Ами добре. Ще се заема.

— Почни да я следиш. Мисля, че е наела някакъв частен детектив, и трябва да знам защо, особено ако той следи мене. Всъщност искам да знам всичко, което тя върши.

Фрост се засмя.

— Смятате да й създадете неприятности, а?

— Точно така — отвърна Томас и остави слушалката.

Оправи яката на копринената си риза. Не можеше да допусне Кейт Колсън да смущава живота му повече. Дори и ако трябваше да я убие.

 

 

Спалните завивки бяха в безпорядък. Сойър ги бе отметнал и лежеше съвсем гол. Нямаше значение. Беше сам. За пръв път от дълго време позволяваше на тази дума да изскочи от подсъзнанието му.

— По дяволите!

Сега не бе време да се връща към миналото. Но в последните дни не можеше да контролира мислите си, нито пък желанието си да види Кейт.

Мъчителни видения минаваха през ума му: красивото лице на Кейт, осветено от свещта в ресторантчето; Кейт се движи грациозно между растенията в разсадника; рядко появяващата се усмивка на Кейт; Кейт застанала гордо пред членовете на камарата; изразителните очи на Кейт.

И влажните й устни — как бяха потрепвали под неговите, какъв бе вкусът им, как гърдите й се бяха притиснали до неговите. В онзи момент бе почувствал, че ще се пръсне.

Беше силно възбуден и не искаше това сладко мъчение да свърши. Искаше му се да разпусне косата й, да прокара пръсти през нея, след това да я докосва навсякъде — по гърдите, по корема, по бедрата… Искаше да наблюдава лицето й, когато навлиза дълбоко в нея.

Вечер, в леглото си, загледан в тавана, си представяше как тя се е възкачила над него и движейки се наблюдава лицето му. Сега същият този образ предизвика болезнена ерекция и той се отметна в края на леглото.

Искаше му се тази възбуда да му изглежда забавна, но не беше. Тя го отчайваше, караше го да си спомни за юношеските години.

Никога не бе живял с такива безумни фантазии за някоя жена. Значеше ли това, че сега е влюбен?

По дяволите, не!

Твърде отдавна думата „любов“ бе излязла от речника му.

Неговият баща и леля му бяха показали, че любовта е фарс, нещо, което се използва, за да сломи духа ти.

И до днес Сойър потрепваше при спомена за болката от каиша, с който леля му го налагаше по гърба, по задните части, по главата. А след като свършеше, му казваше, че го е наказала, защото го обича.

Оттогава думата „любов“ бе загубила смисъла и съдържанието си за Сойър.

Не, това, което изпитваше към Кейт, не беше любов. Ала тя събуждаше в него нещо, което не бе чувствал преди, заплашително и вълнуващо.

И накъде се беше устремил в тези неизследвани води? Искаше му се да вярва, че се е устремил към нейното легло. Засмя се горчиво. Навярно би го изритала.

Не беше се зарадвала на целувката. Не беше се зарадвала, когато го видя на обеда в камарата. Той не беше й се извинил — бе чувствал нужда да я види. Знаеше, че няма да може да я изтръгне от мислите си, докато не се люби с нея.

Будилникът иззвъня, Сойър стана, отправи се към банята и пусна душа.

 

 

Сойър се качи в асансьора, слезе на единайсетия етаж и се насочи към кабинета на Харлан. Страхуваше се от тази среща. Предпочиташе да мисли за други места и за други хора. Днес температурата и влажността бяха такива, че му се искаше да бъде на плажа — да плува или да тича. Да се люби. С Кейт.

Тялото му отново настръхна и той изруга на глас. Сойър дори не съзна, че е влязъл в офиса на Харлан, преди секретарката да го попита:

— Какво казахте, господин Брок?

— Нещо, което не е предназначено за нежни уши.

Тя се захили.

— Господин Мур ви чака.

Сойър спря още на прага. Харлан не беше сам. Един непознат мъж го изгледа, сякаш недоволен, че разговорът им се прекъсва.

— А, Сойър — посрещна го Харлан и се изправи зад бюрото си. — Радвам се да те видя — обърна се към Дейв. — Нали познаваш Дейв Нилсън?

— Не, не мисля — погледна към непознатия и леко кимна.

— Това е Нилсън.

Дейв подръпна мустака си.

— Здравейте, Брок.

Сойър стисна челюсти, но с нищо друго не издаде чувствата си. Не му беше приятно. Кой знае защо Нилсън го притесняваше. Може би защото бе твърде арогантен и превзет.

— Господа, моля седнете — подкани ги домакинът.

Детективът се облегна на стената.

— Аз ще постоя прав, ако нямате нищо против. Няма да остана дълго.

Харлан го изгледа сурово.

— Тази среща е от значение.

— Моето време също — сухо каза Сойър.

— Ако мисли така, нека си тръгне — обади се Дейв. — Нямаме нужда от него.

— Млъкни, Дейв, и седни.

Той се изчерви и погледна Сойър, който съжалително му се усмихна. Дейв стана още по-червен, а очите му излъчваха злоба.

— Какво става, Харлан? Защо е тук Нилсън?

Мур неочаквано се ухили — като котка, която току-що е изяла канарче.

— Искам пръв да узнаеш, че Дейв сега е кандидат за областен съдия — направи кратка пауза. — Аз го избрах да се състезава с Кейт Колсън.

Сойър отметна глава назад и се изсмя.

— Шегуваш се, нали?

Харлан пребледня, а Дейв стана огненочервен.

— Не се шегувам с толкова важни неща — отвърна му разгорещен. — Ако ти си беше свършил работата и беше открил нещо за Кейт, нямаше да ми се наложи да предприемам тази стъпка.

Сойър изпита отвращение.

— Слушай, Харлан, аз…

— Е, аз няма да губя време — обади се Дейв, като стана и го изгледа. — Аз получавам сведения отвътре.

Детективът скръсти ръце на гърдите си.

— Така ли? И от кого?

— От Анджи Гейтс.

— И какво може да ви каже тя? — попита Сойър и изведнъж почувства, че тази шарада го отегчава. Да слуша тези двама клоуни беше чиста загуба на време.

— Безспорно, много неща — уверено заяви Нилсън. — Ако има човек, който да знае тайните на Кейт, това е Анджи.

Сойър съсредоточено изгледа Харлан и после Дейв.

— Ами ако Анджи не желае да говори?

— О, ще говори — усмихна се Дейв. — В някой от близките дни, като легна над нея, ще ми каже всичко.

Брок само вдигна рамене, но му се искаше да размаже самодоволното лице на адвоката.

— Според мене това показва единствено, че ти си копеле, което се смята за голям донжуан.

— По дяволите, Брок! — сега и лицето на Харлан се зачерви. — По-добре си дръж устата и внимавай как се държиш. А това, че Дейв ми помага, не означава, че се отказвам от твоите услуги. Все още разчитам на тебе, че ще си свършиш работата.

Той гледаше Мур с прехапан език, за да не му каже какво мисли за него. Но сега не бе време затова. Вдигна рамене и с равен тон отговори:

— Както кажеш.

— Хубаво. Сега можем да започнем да планираме стратегията си.

— Без мене — заяви Сойър. — Имам друга работа.

Обърна се и излезе, като си мислеше, че и личният, и професионалният му живот отиват по дяволите.