Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet justice, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 55 гласа)
Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Възмездие

ИК „Монограм“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова


1

Остин, Тексас, пролетта на 1993

Кейт Колсън отмести полуизпитата чаша кафе, защото последната глътка й се бе сторила като капка мокър цимент. Вината не бе в кафето — току-що го бе сварила.

Потрепери и усети, че от уплаха губи равновесието си, но нямаше друг избор, освен да се яви на уговорената среща. Колкото да бе унизителна и притесняваща тази среща, колкото и да бе опасна за кариерата й, тя трябваше да открие отговора на въпроса, който я измъчваше ден и нощ от години.

Изправи се и застана зад бюрото си. Погледът й се спря на табелката с името й: „Съдия Кейт Колсън“. Загледа се в нея, както правеше често, откакто бе назначена.

Приличаше ли на съдия? Нямаше такова самочувствие, поне днес. Лицето й отразяваше ли вътрешното й състояние — че се чувства като попаднала в месомелачка? Не. Уплахата й изчезна. И без да се погледне в огледалото, знаеше, че гримът й е безупречен. Две гребенчета придържаха косата зад скулите й. Бледолилавият й костюм и златното бижу бяха подходящи и ненатрапчиви.

Проблемът не беше във външния й вид, а в съзнанието й, помисли си тя с раздразнение.

Преди да са я обхванали по-големи душевни съмнения, тя взе чантичката си и излезе от стаята, за да се срещне със Сойър Брок.

 

 

— Приятно ми е, съдия Колсън. Седнете моля.

— Благодаря — каза Кейт, като се надяваше, че тонът й е спокоен, но хладен, и седна на плюшения стол.

— Бихте ли изпили чаша кафе?

— Не, благодаря. Току-що пих.

— Ако не възразявате, аз ще си сипя.

— Моля — усмихна се насила тя.

— Между другото, поздравявам ви с назначаването за съдия. Изглежда, се справяте страхотно с работата си.

— Благодаря.

Задържа погледа си върху нея още миг, сякаш се канеше да каже нещо повече. После насочи вниманието си към каната с кафе.

Кейт пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Огледа обстановката със съдийски поглед. Кристални пепелници. Персийски килими. Порцеланови фигурки. Кабинетът на детектива, макар и твърде изискан, не можеше да скрие известна грубост у него, която тя веднага долови. Намести се на стола тъкмо когато той се върна на бюрото си и отново отправи поглед към нея.

Не само кабинетът му я караше да се чувства неудобно.

Притесняваше я самият той. Очите му бяха твърде проницателни. Кейт бе очаквала да види частен детектив с голям топчест нос и смачкан тренчкот в същия отвратително мръсен цвят като почернелите му от пури зъби. Сойър положително не беше такъв. Но не можеше да се каже, че е красив: чертите му бяха грубовати, тъмната му прошарена коса беше прекалено гъста и дълга! Но всичко това някак си му отиваше.

Имаше у него нещо, което я привличаше, и тя бързо разбра какво е то. Макар костюмът му да стоеше добре на високата му мускулеста фигура, той оставяше впечатлението, че е човек, който се чувства по-удобно навън, в джинси и спортни обуща, отколкото в бетонна сграда за офиси с вратовръзка.

Имаше и още нещо. Под хладното му държание прозираше буйност. Дори вдигаше чашата с кафе към устните си някак напористо. Този вид хора й бяха познати; беше израснала с момчета, които повече употребяваха юмруците, отколкото ума си. За Сойър Брок трябваше да признае, че навярно използва и едното, и другото — иначе не би притежавал една от най-добрите детективски агенции в Тексас. И тъй, какво заключение можеше да извади от наблюденията си? Сойър Брок бе човек, с когото трябва да се съобразяваш и когото не бе лесно да заблудиш.

— И така, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той иззад бюрото.

— Харлан Мур ми каза, че сте най-добрия във вашата професия.

— А, да. Харлан — детективът обхвана чашата си с длани, вдигна я до устните си и отпи една глътка. — Той ваш приятел ли е?

— По-скоро познат по служба.

— Разбирам.

— Вярно ли е това, което той казва? Наистина ли сте най-добрият?

Сойър остави чашата си.

— Изглежда, че такова е общото мнение.

И скромността не е сред добродетелите му, реши Кейт, но скромността нямаше нищо общо с таланта. Не й ли трябваше човек, уверен в способностите си?

— Предполагам, че сте също и дискретен — добави тя след известно мълчание.

— Налага се, ако искаш да преуспееш.

По тона му долови, че става нетърпелив, но не позволи това да я смути. Отмести погледа си за миг и го съсредоточи върху стъклената риба на един от рафтовете на библиотеката. Защо не беше я забелязала досега?

— И тъй, още веднъж, с какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да откриете едно лице — става дума за млада жена.

— Кога е изчезнала?

— Не е това, което предполагате. Знам, че е деветнадесетгодишна и се интересувам от местожителството й. Родена е в Ню Браунфелс, Тексас; по-късно е била осиновена, или поне така смятам.

— Продължавайте.

— Всъщност това е всичко, което знам.

— Слушайте, мис Колсън, дяволски добър съм в професията, но за да ви свърша работа, ми е необходима повече информация.

— Моля прегледайте тези документи и ако не можете или не желаете да се занимавате със случая, ще ви разбера.

— Ще се заема със задачата, ако не за друго, то защото Харлан положително ще иска да го сторя — той отвори малката папка, набързо прегледа съдържанието и вдигна поглед към посетителката. — Май не разполагате с много подробности, а? Между другото бихте ли ми отговорили на два въпроса: защо имената на родителите са пропуснати и защо искате да откриете тази млада жена?

Тя повдигна брадичка и отвърна с най-изискания си съдийски тон:

— Не е важно защо. Единственото, което има значение, е да я откриете.

— Да, ваше благородие — предизвикателно каза Сойър.

Бузите й поруменяха, но тя не трепна.

— Не знам каква е таксата, но ето ви един аванс — извади от чантичката си пачка банкноти и я побутна към него. — Ако това не е достатъчно… — гласът й затихна.

Той избута банкнотите обратно и ръцете им случайно се докоснаха. Кейт отдръпна своите.

— Ще ви изпратя сметката.

— Със сигурност? — попита тя, като се изправи и прибра парите в портмонето си.

— Със сигурност.

Кейт се усмихна, но очите й останаха сериозни.

— Предполагам, че ще ми се обадите.

— Бъдете уверена в това.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Гласът му я спря.

— Не се безпокойте, ваше благородие. Ще я намеря. Но не мога да обещая, че няма да имам повече въпроси, на които очевидно не желаете да отговаряте.

Кейт се вкопчи здраво в дръжката на вратата. Но когато се извърна, лицето й бе спокойно.

— Просто си свършете работата, господин Брок. Само това искам от вас.

Успя да стигне някак до колата си, преди да изпусне затаения си дъх. Сърцето й биеше лудо. Беше отворила кутията на Пандора и животът й никога вече нямаше да бъде същият.

 

 

Брок гледаше снимката на Кейт Колсън в личното й досие. Трябвало да бъде в съда — как ли не? И за миг не повярва в това извинение. Просто искаше да излезе по-бързо от кабинета му. Почука с писалката си по края на снимката и се намръщи.

Съдия Колсън се явява като клиентка? Още не можеше да повярва, че някой от нейния ранг ще се обърне за помощ към детективска агенция. Но преди всичко беше дяволски любопитен.

Знаеше, че Колсън доскоро бе известна като преуспяваща адвокатка, а сега — като строг съдия в Областния съд. Беше я виждал по телевизията. Че кой ли не беше? Когато я назначиха в съда на внезапно овакантено място, средствата за масова информация в Остин вдигнаха голям шум. Безпрецедентно бе да заемаш такъв пост на трийсет и пет годишна възраст. Той самият бе постигнал немалко за своите четиридесет години. Но не можеше да мери успеха си с нейния.

Сойър отмести стола си назад, стана и отиде до прозореца. Имаше чудесна гледка към градския парк, който бе от другата страна на улицата точно срещу неговата сграда — Брок билдинг. Понякога му действаше успокоително да гледа през прозореца как си играят децата.

Пролетта бе в пълен разцвет в Хълмистия район. От най-горния етаж на своята сграда с кантори виждаше в далечината възвишенията на запад от Остин, покрити с раззеленени дървета и избуяли диви цветя, също като пред него.

Обърна се и погледна двете папки, свързани с Кейт Колсън, и изсумтя. Работа го чакаше — не само случая на Колсън, но и други.

Напоследък му бе трудно да се съсредоточава, нещо съвсем нехарактерно за него. Работата си обичаше повече от всичко. Тя означаваше, че никога няма да бъде без пари, никога вече няма да е беден. Този призрак винаги го бе тормозил, бе подклаждал решимостта му да разшири бизнеса си зад граница. Но сега се мотаеше, сякаш нищо не бе спешно.

Почука се и в същия миг вратата се отвори.

— Джейн ми каза, че си тук.

Като чу възбудения глас на Ралф Хътсън, той се извърна. Ралф му бе помощник и дясната му ръка. Сойър признаваше, че без него агенцията не би работила като тъй добре смазан механизъм.

При пръв поглед Ралф не оставяше особено добро впечатление. Най-напред се хвърляха в очи гъстата му грива от ръждивочервеникава коса и луничките по носа му. Освен това бе тънък като пръчка. Но заговореше ли, човек забравяше всичко останало, поразен от бързия му ум и способността му да върши работа. Сойър го оприличаваше на играчка-робот, която, ако я навиеш, не може да спре, докато не изпълни програмата си.

— До колене ли си затънал? — ухили се Ралф.

Сойър сви устни и му направи знак да влезе.

— Ако питаш за работата, отговорът е „не“.

— Трудно ми е да повярвам — изненада се помощникът му, приближи се до бюрото на Брок и надникна към папката на Кейт. — Започнал си да преглеждаш съдийската папка.

— Това е работа.

Сойър седна зад бюрото си и наклони стола си назад.

— Това е всичко, което съм свършил.

— И какво мислиш?

— За кое?

Ралф изсумтя.

— Я остави тези номера. Знаеш, че говоря за съдията. Тя току-що си отиде, нали?

— Да.

Ралф подръпна панталоните си нагоре и седна в края на бюрото.

— Тя търси нашите услуги?

— Иска да намеря едно лице, което се губи от деветнайсет години.

— Виж това не съм очаквал — смръщи се Ралф. — Предполагам, че е нещо свързано с избирането й.

— Хвърлих само един поглед на сведенията, които ми остави, но мога да ти кажа, че са ужасно оскъдни.

— Май не схващам. Ако те наема, защо такава потайност?

— И аз не го схващам, но положително бързаше да си излезе оттук и се измъкна притеснена.

— Сигурен ли си в това?

— Да.

— Значи мислиш, че известната дама-съдия крие нещо?

— Така ми се струва.

— Ммм. Това е интересно — промърмори Ралф.

Сойър не отговори.

— Е, трябва да признаеш, че колкото се отнася до новините, тя сега е на мода.

— Вярно е — съгласи се Сойър. — Дори снощи я гледах по телевизията.

Беше й обърнал внимание единствено поради насрочената за днес среща. Иначе не би се заинтересувал от клюките около жената под съдийската тога. Жени като Кейт Колсън не го привличаха.

— Ти навярно вече имаш мнение за нея.

— Имам — отговори бързо Сойър. — По-студена е от буца лед.

Ралф се засмя.

Сойър му отвърна с цинична усмивка. Той обичаше топлите и отзивчивите жени. Личните впечатления му подсказваха, че съдия Колсън не притежава нито едно от тези качества.

— Но трябва да се съгласиш, че е привлекателна — Ралф се загледа в снимката й с присвити очи. — Толкова красива ли е в действителност?

— Дори по-красива — каза Сойър, като си спомни деликатната й фигура, гладката й като на дете кожа, лицето, обградено в разкошна руса коса, избраните й с вкус дрехи и грациозните движения на тялото й.

— Ммм, изглежда, че е жена от моя тип.

Сойър пак се намръщи.

— Тя е не само студена, но и пресметлива. По дяволите, такава и трябва да бъде, щом не е чужда на политиката.

— Не забравяй за Харлан. Нали той я изпрати, а двамата знаем, че той играе според правилата.

Сойър не можеше да оспори това. Ако някой клиент бе препоръчан от Харлан Мур, той обикновено лично се заемаше със случая.

— Да, така е — Сойър затвори папката и я сложи настрана.

— Няма да познаеш кой те чака отвън. Той е по-важна личност от дамата съдия.

— Кой? — вдигна вежди Сойър.

— Сенатор Дан Хемзли.

— Той пък какво иска?

— Всъщност, срещнах се с Харлан и сенатора в съда. Докато сенаторът отиде да се обади по телефона, Харлан ме осведоми накратко. Той, разбира се, иска ти лично да се заемеш с… проблема на сенатора.

— Който е?

Ралф се изправи и отмести поглед.

— Семеен…

— По дяволите, Харлан знае, че не се занимавам със случаи от този род.

— Опитах се да му го припомня — помълча и вдигна рамене. — Но ти най-добре знаеш, че моите думи не можеха да му окажат влияние.

— Какъв точно е проблемът на сенатора? — попита Сойър. — Да не са го сварили със смъкнати панталони?

— Не, колкото и да е изненадващо. Предполагаемият виновник е жена му, а сенаторът знае, че ако това стигне до медиите, ще го окалят до ушите.

— Чудесно — с черен хумор измърмори Брок.

— Знаех, че ще ти хареса — ухили се Ралф.

— Но не по-малко отколкото на тебе, нали?

— Така е. Никога не съм обичал този кучи син. Представя се за много свободомислещ и има страшно високо мнение за себе си.

— Като всички политици. Освен че не може да задоволи жена си, какво друго прави?

— Води кампания за преизбирането си и е член на финансовата комисия. И също на една комисия за правата на осиновените деца.

Сойър се облещи.

— Нали ти казах, страшно добродетелен е — допълни Ралф.

— Да, каза ми.

— Но между другото навярно ще може да ни помогне и по случая на Колсън. Така че по-добре нека влезе.

След няколко секунди сенатор Хемзли се втурна в стаята с протегната десница.

Сойър се изненада от добрия му вид, макар че като го разгледа отблизо, сладникавата хубост на посетителя предизвика недоверие у него. Сенаторът бе висок, с тъмна коса и бронзов тен, който очевидно бе резултат от часове, прекарани в салон за придобиване на загар.

Очите му обаче противоречаха на самоуверената му поза. Бяха яркозелени, но издаваха потиснатост. Ако Сойър преценяваше добре, те говореха за страх. Детективът протегна ръка.

— Не знам как да ви благодаря, че ме приехте без никакво предупреждение — засмя се Хемзли и на устните му се изписа изкуствена усмивка.

„Това е лъжа — помисли си Сойър с растящо презрение. — Предполагал си, че ще те приема веднага.“ Усмихна се на Хемзли хладно и каза само:

— Няма никакъв проблем.

— Няма да съжалявате. Ако ми помогнете в тази дребна работа, ще ви се отплатя за любезността.

— Седнете, сенаторе.

— Благодаря, Брок.

Сенатор и съдия в един и същи ден, помисли си Сойър. Някои биха си казали, че му е провървяло. Но според него и двамата клиенти можеха да му създадат повече неприятности, отколкото струваха самите те.