Мерилин Бакстър
Възмездие (4)

4

Кейт слезе от училищния автобус и го видя. Томас стоеше облегнат на огромния дъб, който засенчваше част от класната стая по естествена история. Отдръпна се от дървото и тръгна към нея, а тя си помисли, че изглежда по-красив от всякога.

Възможно ли беше да е чакал нея? При тази мисъл сърцето на Кейт се разтуптя и устата й пресъхна. Огледа се. Наблизо нямаше никой друг. Като се престори, че не го е забелязала, Кейт продължи към училищния бюфет, където всяка сутрин се срещаха с Анджи.

Почти беше стигнала дотам, когато Томас се изпречи точно пред нея. Кейт спря и наведе глава. Не смееше да го погледне. Тази сутрин се чувстваше ужасно, вчерашните събития я бяха изтощили физически и душевно.

Беше си измила косата и дрехите й бяха чисти, но в това се заключаваше цялата й представителност. Под очите й имаше тъмни кръгове, неначервените й устни бяха стегнати. А пък за дрехите й не можеше да се говори.

— Здравей — поздрави я той.

Ниският глас на Томас я накара да вдигне глава. Носеше модни джинси и бяла риза със сини кантове. Косата му беше разчорлена, а бакенбардите му се нуждаеха от подстригване.

Тя отвори уста, за да му отговори, но за изненада гърлото й се стегна и не можа да издаде нито звук.

— Накъде си тръгнала? — попита той и се засмя още по-широко, защото знаеше, че вниманието му я изпълва със страхопочитание.

Кейт се покашля.

— Натам — посочи към бюфета. — Да се срещна с Анджи.

— Вие двете сте много близки, нали? — присви очи той.

— Тя е най-добрата ми приятелка.

Той сякаш се замисли върху това твърдение, но го остави без коментар.

— Ходиш ли с някого?

— Не… не — изпелтечи тя. Наистина ли я беше попитал това?

— Добре — зарадва се Томас. — Искаш ли да излезем заедно някога? Да гледаме някой филм или нещо друго?

— Какво каза?

— Е, хайде! — ухили се Томас. — Знам, че слухът ти не е повреден.

— Не, разбира се — с треперлив глас отговори Кейт.

— Значи си съгласна? — настоя той.

Тя само кимна, защото се боеше, че ако се опита да проговори, гласът й ще прозвучи като жабешко квакане. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Възможно ли беше? Нима най-популярното момче в училището искаше да излезе с едно грозно пате като нея?

— Ама ти се държиш много странно!

Изглеждаше, че Томас става нетърпелив, но продължаваше да се усмихва и да я гледа. Очите му се плъзгаха по тялото й, сякаш знаеше точно какви тайни са скрити под износеното й бельо. Тя се изчерви, когато почувства, че зърната на гърдите й се втвърдиха като камъчета.

— Добре… искам да кажа… разбира се, че искам да излезем.

— Какво ще кажеш за събота вечер?

— Добре — достатъчно бе да погледне, за да усети неговия магнетизъм…

— Имаш късмет — засмя се Томас. — Моят старец ми подари нова кола за рождения ден. Ти ще си първата, която ще се вози в нея.

Очите на Кейт светнаха.

— Нова кола? Хайде де! Каква е?

— Мустанг. Черен.

— Ще отива на косата ти — изтърси Кейт.

— И майка ми казва същото.

Макар че той остана доволен от думите й, тя имаше желание да си откъсне езика. Обикновено не беше склонна да прави необмислени забележки. Господи, той я беше извадил от равновесие и още не можеше да се съвземе. Но не се оплакваше, защото всеки миг с него беше приятен, искаше й се разговорът им да продължи вечно. „Но нищо не трае вечно, освен болката“ — помисли тя.

— Тогава ще дойда да те взема в седем часа, добре ли е?

Кейт изпита ужас. Той не биваше да идва у тях, би умряла от срам.

— Аз ще бъда у Анджи — побърза да каже първото нещо, което й дойде наум. — Можеш да ме вземеш от тях.

Изплаши се той да не отхвърли тази идея, но Томас само повдигна безразлично рамене.

— За мене е все едно.

— Значи… ще се видим утре вечер?

— Точно така — той се обърна и си тръгна.

Кейт още се чудеше на неочаквания развой на събитията, когато Анджи дотича запъхтяна до нея.

— Това великият и единствен Томас Дженингс ли беше?

— Той беше — едва чуто отвърна Кейт.

— Какво става? — заинтересува се Анджи и проследи с поглед Томас, докато зави зад ъгъла на сградата.

— О, Анджи — едва си пое дъх Кейт, — не можеш да си представиш какво се случи! Той ме покани да излезем.

— На истинска среща ли?

Лицето на Кейт помръкна.

— Не те обвинявам, че не ми вярваш. Кой би поискал да излезе с мене?

— О, извинявай, Кейт. Не исках да кажа това — Анджи шеговито я плесна по ръката. — Има много причини момчетата да искат да излизат с тебе, само че ти никога не ги поощряваш.

— Знаеш, че не това е причината. Но няма да споря с тебе.

— Попита ли дали можеш да спиш у дома?

— Да.

— И?

— Може — засмя се Кейт.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ураа!

Усмивката на Кейт премина в радостен смях.

 

 

— Още не мога да повярвам, че си тук.

Анджи бе легнала напреко на леглото си, подпряла глава на дланта си и загледана в Кейт, която седеше с кръстосани крака срещу нея.

— Мама каза, че мога да дойда.

— Гледай ти.

Бяха се затворили в стаята на Анджи от преди два часа. Кейт обичаше да гостува на семейство Стрикланд. Техният светъл дом нямаше нищо общо с мрачната къща на Колсънови. Тази стая, пълна с дрехи, плакати, фотографии и цветя, беше уютна и предразполагаща.

Най-напред бяха слушали плочи, после гледаха няколко шоу програми по телевизията. Сега приятелките слушаха на стереото нов албум, седнали на леглото с голяма купа пуканки пред тях. На масичката до леглото стояха две кутии с пепси-кола.

— Нещо смущава ли те? — внезапно попита Анджи, като гледаше Кейт изпитателно. — Изглеждаш ми някак тиха — после се усмихна разбиращо. — Аха, притесняваш се за срещата с Томас, нали?

— Не особено — отклони погледа си Кейт.

— Лъжеш.

Тя се изплези на Анджи. Леко почукване на вратата прекъсна избликналия им смях.

— Мамо, ти ли си? — попита Анджи.

Робърта Стрикланд отвори вратата и се приближи до леглото усмихната.

— Че кой друг може да бъде?

Кейт смяташе, че майката на Анджи е много мила. Искаше й се нейната майка да прилича на тази винаги усмихната жена.

„Не прилича на дъщеря си“ — помисли си Кейт, като оглеждаше едрото лице на Робърта и солидните рамене, които отвличаха донякъде вниманието й от големия й бюст и широкия ханш. Но чертите на лицето й бяха симпатични и с помощта на малко грим и боя, която освежаваше бледокестенявата й коса, жената бе привлекателна на вид.

— Вие, момичета, не стойте будни цяла нощ, чувате ли?

— Няма — сбърчи нос Анджи.

— Иска ми се да ви повярвам — Робърта се усмихна още по-широко, когато се обърна към Кейт. — На тебе разчитам да вразумиш дъщеря ми. Знаеш колко е кисела, ако не си доспи.

— Ще се постарая.

Анджи хвърли една възглавница по главата на Кейт.

— А, ще видим!

Робърта само поклати глава и тихо затвори вратата след себе си.

— Майка ти ми харесва.

— Да, добра е… обикновено.

Кейт се усмихна.

— Значи изгаряш от нетърпение — подкачи я Анджи.

Тя не се престори, че не разбира за какво става дума.

— Още се чудя дали наистина ме покани да излезем или съм сънувала.

— Е, аз мога да свидетелствам, че той разговаря с тебе.

— Знаеш ли, не може ли вие да дойдете с нас — ти и Лари?

Лари Елиът, най-голямата звезда във футболния отбор, беше последната любов на Анджи. „Той е хубав, но не тъй главозамайващ като Томас“ — помисли си Кейт и продължи да се чуди, че Томас не само й беше обърнал внимание, но я беше поканил и да излязат.

Анджи поклати глава и погледна встрани.

— Не мисля, че идеята ти е добра. Лари не обича Томас.

— Не го обича? Че защо?

Анджи повдигна рамене.

— Нямам представа. Но знаеш какви са спортистите. Те са отделна компания.

— Да, навярно си права — Кейт нави един кичур коса около пръста си. — Томас обича колите… и момичетата.

Айджи се замисли и пак отмести погледа си.

— Слушай, сигурна ли си, че искаш да излезеш с него? Искам да ти кажа, че и двете знаем каква е репутацията му… — спря насред думата и леко се изчерви.

Кейт прехапа долната си устна.

— Знам. Точно затова се чудя защо се занимава с мене.

— И все пак ще отидеш?

— Разбира се. Освен това той няма да се опита да ми направи нищо.

— Откъде знаеш?

— А ти откъде знаеш, че ще се опита? — с предизвикателен тон попита Кейт.

Анджи остана сериозна.

— Не знам. Но съм чувала разни неща.

— Какви например?

— О, сещаш се какви — малко нервно отговори тя.

Кейт наклони глава напред.

— Мислиш ли, че го прави с всяко момиче, с което излиза?

Лицето на Анджи отново поруменя.

— Кейт Колсън, не мога да повярвам, че ми задаваш такъв въпрос. Боже мой!

— Не си искрена — усмихна се Кейт.

— Питаш не когото трябва — с тих, напрегнат глас каза Анджи. — Чувала съм само слухове.

— А ти правила ли си го? — сега бузите на Кейт също се зачервиха. — Не си длъжна да ми отговаряш, ако не искаш — добави набързо. — Това не е моя работа… — гласът й заглъхна.

Отдавна копнееше да зададе на Анджи този въпрос, но досега не бе се осмелявала. Бяха си говорили изобщо за секс, но никога за собствения си опит — или за липсата на опит. Но предстоящата й среща с Томас я подтикна към този въпрос.

— Разбира се, че не съм го правила — Анджи продължаваше да не я гледа в очите. — Също и ти.

Кейт безрадостно се засмя.

— Да, меко казано. Може ли да не съм девствена, щом никога дори не съм имала приятел?

— Е, сега си имаш.

— Уф! Става дума само за една среща. Трябва да е бил пиян, за да ме покани.

Анджи й хвърли отегчен поглед.

— О, стига де!

— Ще видим.

— Баща ти ще те пусне ли?

Лицето на Кейт потъмня.

— Мисля, че дори няма да го питам.

— Шегуваш се.

— Не. Помисли само. Знаеш колко е строг татко. Представяш ли си, че ще ми разреши да отида на среща? — с горчивина попита тя.

— Права си, но ако се измъкнеш тайно и те хванат, ще имаш страшни неприятности.

— Той ще ме убие — призна си момичето.

Известно време помълчаха.

— И какво ще правиш? — наруши мълчанието Анджи.

В погледа на Кейт блесна увереност.

— Ще отида по един или по друг начин — и добави: — Аз… хм… му казах да ме вземе оттук. Имаш ли нещо против?

Анджи сви устни.

— Нямам нищо против, но мисля, че трябва да поискаш разрешение. В края на краищата Томас е син на проповедник. Това би трябвало да се хареса на баща ти.

— Имаш право. Ще помоля за разрешение, но все пак искам Томас да ме вземе оттук.

— Къде ще те води?

— Мисля, че ще идем на кино, в Остин. Спомена нещо за „Серпико“.

Анджи се надигна и седна.

— Ами тогава трябва да видим с какво ще се облечеш.

От смущение Кейт усети, че стомахът й се свива.

— Забрави за цялата тази работа — промърмори тя отчаяна, а очите й се наляха със сълзи. — Няма да отида.

— Какво?

— Казах, че не мога да отида — проплака Кейт. — Ще му се обадя по телефона и ще се извиня, че съм болна или нещо подобно. Нямам какво да облека.

— Още сега ще намерим нещо подходящо — Анджи скочи от леглото и се спусна към гардероба си. — Мама ми купи нова блуза и яке от дънков плат с оранжеви тегели — бързо свали дрехите от закачалката. — Е, какво ще кажеш?

Кейт се сви в края на леглото с широко отворени очи.

— О, чудесни са!

— Радвам се, че ти харесват, защото ще се облечеш в тях.

Кейт остави веднага блузата и якето, сякаш пареха ръцете й.

— Не, не мога.

— Можеш и ще ги облечеш. Нали имаш дънкова пола?

— Да, но…

— Ще си отиват много добре. И тъй като и двете сме гърдести… — поспря и се изхихика — ще ти станат. Хайде, съблечи твоите дрехи.

Очите на Кейт блестяха от сълзи.

— О, Анджи.

— За бога, не се разкисвай! Има и още нещо. Току-що го получиха в магазина на Апълби. Нов вид червило за устни в малки кутийчици. Помниш ли, гледахме реклама за него в последния брой на списание „Гламър“. Купих три цвята — роза, праскова и корал. Ще си избереш, което ти хареса. Толкова е леко, че баща ти дори няма да забележи, че имаш червило.

Без да продума, Кейт се хвърли към Анджи и я прегърна силно.

— Ти си най-добрата приятелка, за такава всяко момиче може само да мечтае.

За миг лицето на Анджи се помрачи. После се усмихна смутено.

— Мълчи моля ти се, само опитай този цвят.

Стаята утихна чак в един часа през нощта. Анджи веднага заспа. Но не и Кейт. Лежеше, стискаше ръцете си и премисляше събитията от този ден. Наистина щеше да излезе с момче. Едва се сдържаше да не се засмее с глас, но не можеше да лежи мирно. Всеки нерв на тялото й беше изопнат.

За пръв път в живота си нямаше търпение да настъпи новият ден.