Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Възмездие

ИК „Монограм“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

32

Кейт свали ръкавиците си и прибра една непослушна къдрица от челото си. Искаше й се времето да се промени — не обичаше такава горещина.

— Нещо друго, сеньорита Колсън?

Тя се обърна към приближаващия се човек и се усмихна:

— Не мога да повярвам, че ми задаваш такъв въпрос, Карлос.

— Ще направя всичко, от което имате нужда — той почеса мустака си, който сякаш растеше заедно с усмивката му.

— Искам да се прибереш у вас — Кейт огледа двора. — За един следобед свършихме повече работа, отколкото повечето хора вършат за цяла седмица.

— Ами цветните лехи?

Поклати глава.

— Аз ще се оправя с тях, не се безпокой.

— Добре.

— Но ще те очаквам пак след две седмици. Много здраве на Хуанита.

Като чу, че Карлос е запалил пикапа си, Кейт избърса потното си чело и подръпна памучната си риза, залепнала за сутиена.

Беше си взела свободен следобед, което правеше рядко. Привършила бе делата по списъка си и макар че имаше много информации и предложения за проучване, само един от случаите беше спешен, а за него вече се бе подготвила. Затова ровеше пръстта с чиста съвест.

Да би могла и с другите проблеми да се справя тъй лесно!

Като усети, че отново тревога свива сърцето й, побърза да иде до цветната леха пред къщата, коленичи и почна да я разкопава. Имаше много бурени и трева. Чак след като изскубна два дълбоки корена, се сети, че е без ръкавици.

— По дяволите — промърмори тя и огледа почернелите си дълги, лакирани нокти. — Свършено е с маникюра ти, Кейт Колсън.

Ала пакостта бе станала, ръкавиците вече не можеха да й помогнат. Тя зарови пак ръцете си в пръста и се забори с бурените със същата упоритост, с каквато отблъскваше мислите за Сойър Брок. Но скоро разбра, че използва любимото си занимание — градинарството — като отдушник на чувството си за безсилие, и спря да плеви.

Работата в градината обикновено й даваше душевното спокойствие, от което се нуждаеше, за да намери решение на трудните си проблеми. Дори и когато още нямаше градина, се бе занимавала с цветя в саксии.

Но днес градинарството не й носеше успокоение. Колкото и да се мъчеше да го прогони от ума си, Сойър Брок продължаваше да се натрапва нежелан. Може би ако си изяснеше всичко, вместо да пропъжда спомена за него, би могла веднъж завинаги да се отърве от тези натрапчиви мисли.

Можеше, когато го види пак, да му каже, че това е абсурдно. Ами ако не му кажеше? Ако съзнателно се самозалъгваше? Полази я страх.

Само да не беше я целунал!

В отчаяние Кейт вдигна очи към небето. Редките облаци й приличаха на захарен памук. Слънцето, слава богу, се бе скрило зад един облак и горещината бе станала по-поносима. Но влажността на въздуха бе все тъй потискаща.

Издигна главата си още по-нагоре, за да се наслади на подухналия внезапно хладен ветрец. Откопча няколко копчета на ризата си, та да почувства хладината по-пълно. Тялото й наистина се охлади, но не и мислите й.

До пресечката изскърцаха спирачки. Изправи се и видя, че една кола със свален гюрук, пълна с юноши и девойки, спира до тротоара няколко къщи по-надолу от нейната. Навярно отиваха на гости на новото девойче, което отскоро живееше там с родителите си.

Кейт си каза, че трябва да ги посети тези дни и си представи семейството. Съпруг, жена и дете — истинско семейство, каквото тя никога нямаше да има.

Болка сви сърцето й. Вече не я ли задоволяваше сегашния й начин на живот? Затова ли внезапно бе почувствала нужда от мъж? Но не от мъж изобщо. Единствено Сойър Брок можеше да запълни празнотата в нея.

Несъзнателно отново зарови ръце в току-що прекопаната земя и за миг допирът й до пръстта, нейният влажен дъх я успокоиха. Вдигна едната си ръка и остави пръстта да се сипе между пръстите й, но си спомни за него и как докосването на неговата загрубяла до нейната мека длан бе подкосило краката й.

Но вече не й бе достатъчно да мисли за него. Искаше повече. Не само отново да почувства устните му върху своите, но да почувства и цялото му тяло. Искаше да се люби с него, искаше телата им да се слеят.

Обхвана я паника. Какво щеше да стане, ако се поддадеше на тези желания и те попречат на издирването на дъщеря й? Не би могла да поеме този риск заради няколко дни, седмици или месеци на сексуално задоволяване; във всеки случай не и с мъж, който можеше да й предложи толкова малко постоянство, колкото и тя на него.

Трябваше да овладее възбудените си чувства и да разчита на вътрешния си контрол, който винаги я бе спасявал. Болката от миналото й бе помогнала да стане упорита, компетентна в професията си жена, която рядко позволяваше сърцето да надвие разума й.

Въпреки изкушението, което я мъчеше, тя нямаше да се поддаде. Нито сега, нито когато и да е.

— Хей, Кейт!

Неочаквано долетелият глас на Анджи я стресна. Инстинктивно сложи ръка на гърдите си, макар че посрещна този глас с облекчение. Беше я спасил от въжето на палача.

— Извинявай, не исках да те уплаша.

— Няма нищо. Умът ми беше на друга планета.

— Но ръцете ти са били тук — усмихна се Анджи. — Цветните лехи изглеждат чудесно.

— Наистина ли? — зарадва се Кейт. — Работих цял следобед.

— Личи си. И ми се струва, че имаш нужда да пийнеш нещо. Какво ще кажеш, ако си направим един коктейл „маргарита“.

Тя поклати глава.

— Аз не искам маргарита, благодаря. Но с удоволствие бих изпила чаша силен чай с лед.

— Ще те извикам, щом стане.

Кейт прибра градинарските сечива и повдигна раменете си няколко пъти, за да ги раздвижи. По-добре ли се чувстваше, след като се бе ровила в душата си? Не. Надяваше се само, че няма да позволи на който и да е мъж да отслаби решимостта й да намери детето си.

— Чаят е готов — извика Анджи от верандата.

С въздишка на примирение Кейт се отправи към къщата.

 

 

Харлан прочете заглавията на сутрешния вестник и остана извънредно доволен. Дори се засмя на глас и продължи да чете:

„Наказателният процес по спорното убийство от милосърдие наближава към своя край.“

Съдебната зала на Кейт Колсън обещаваше да му достави храна, за да почне своята кампания по охулването й. Отпи глътка кафе, а очите му пак се забодоха във вестника, разтворен на масата в трапезарията. В материала под заглавието се казваше:

„Има много спекулации около решението, което съдия Колсън ще произнесе по убийството. Противниците й се боят, че решението й ще бъде в полза на обвиняемия, и по този начин ще поощри незачитането на човешкия живот. Най-шумните й противници в момента са членовете на групата «Право на живот», които се събраха в града, за да протестират срещу новия и новаторски по характер Център за планирано родителство. Членовете на групата свързват евентуалното съдийско решение с проблемите на аборта и неродените деца. Ако решението на Колсън е в полза на подсъдимия, те обещават да се борят срещу избирането й за съдия. Срещу тях са поддръжниците на съдия Колсън, които не се вълнуват какво ще бъде решението й. Те се сплотяват около нея и на свой ред обещават да се борят срещу всички, които искат тя да напусне съда.“

Материалът продължаваше, но Харлан реши да не го чете до края сега. Трябваше да свърши нещо важно. Посегна към телефонния указател на бюфета. След няколко минути избра един номер и зачака.

 

 

Мик Преснъл си подсвиркваше, докато минаваше през редакторската стая на вестника към своя кабинет. Кабинетът му беше една кутийка, но това нямаше значение. Мик се гордееше. Да имаш отделен кабинет беше престижно. А престижът бе най-важното за него в този период от живота му. Бог е свидетел колко дълго се бе влачил като пето колело и какви усилия бе положил, за да стигне дотук. Никой и нищо не можеше да промени сегашното му положение, освен ако искаше да го избута още по-високо по стълбицата.

Беше си обещал това, след като се бе преборил с Нам и бе открил, че годеницата му живее с друг. Беше хвърлил розовите си очила и се бе потопил в работа, като вършеше единственото нещо, което можеше — да пише и да съобщава новините. Как го правеше и кой можеше да пострада от репортажите му, нямаше никакво значение. Беше правил всичко възможно — и така щеше да продължава, би продал и душата си на дявола — стига да може да разкрие някаква парлива история.

— Ей, Преснъл, обади се, за бога! Цяла сутрин телефонът ти звъни.

Ускори крачка.

— Нищо няма да ти стане, ако вдигнеш слушалката вместо мене — измърмори той, като подминаваше отрупаното с книжа бюро на репортера.

— Че да не съм ти секретар!

Мик хвърли презрителен поглед към колегата си, преди да стигне до телефона и да вдигне слушалката.

— Тук е Мик Преснъл — каза задъхано, но в следващия миг се изправи, заслушан в ясно произнесените думи, които достигаха до него по кабела. — Да, сър. Тръгвам веднага.

Затвори с трясък вратата на кабинета си и бързо се запровира между бюрата и бърборещите журналисти към изхода.

След петнайсет минути стигна до назначеното място, един парк в южната част на града. Човекът, с когото трябваше да се срещне, вече бе там, разхождаше се напред-назад пред една закътана скамейка.

Щом се приближи, човекът спря и го изгледа с пронизващ поглед.

— Имам една работа за вас. Всъщност две.

Дори невъзмутимият Мик се стресна от прямотата на този човек, когото никога досега не бе срещал.

— Каква работа?

— Искам да окаляте нечия репутация.

Мик бе заинтригуван.

— Чия?

— На съдия Кейт Колсън.

Той подсвирна, после попита:

— И какво още?

— Можете ли да играете добре ролята на детектив?

— Колкото всяко добро вестникарско куче — Мик помълча. — Вършим работата си чрез слухтене — пак помълча. — Бихте ли ми казали нещо? Как стигнахте до мен?

— Познавам работата ви. Струва ми се, че не се тревожите кого настъпвате и с каква сила.

— Вярно е, но…

— Името Сойър Брок говори ли ви нещо?

Той се почеса по главата.

— Не ми е познато.

— Искам да се запознаете с него. Ще се заемете ли и с двете работи?

— Бих направил каквото и да е, стига цената да е добра.

Непознатият го изгледа с презрение, а журналистът изпита желание да го ръгне в корема. За кого, по дяволите, се мислеше този? Мик знаеше, че понякога се държи като негодник, но не се извиняваше за това. Хора като този човек, които искаха някой друг да им пере мръсните парцали, а после се представят за чистници, му досаждаха. Но както беше казал, ако цената бе добра, щеше да свърши тази работа.

— Колко искате?

Той назова сумата.

Човекът преглътна шумно, но посегна към портфейла си и извади няколко банкноти.

— Дръжте ме в течение — каза и мушна банкнотите в ръката на Мик. — Останалото, след като се убедя, че работата е свършена.

Мик повдигна рамене.

— Вие сте шефът.

— Да, и не забравяйте това.

Мик се ухили и изгледа отдалечаващата се фигура на мъжа.